Джулиан Маклийн
Бунтовникът (5)

Бяха изминали почти десет години, откакто Елизабет беше видяла за последно чичо си Чарлс и не беше сигурна дали щеше да я познае, когато влезе в книжарницата му. През десетте години, откакто бе починала майка й, си бяха разменили само няколко писма, тъй като той и баща й не се разбираха особено. Чичо й бе имал „дързостта“ да се ожени за жена от шотландските низини и поради тази причина двамата с баща й не споделяха еднакви политически възгледи. Това беше и причината отношенията им през годините да охладнеят, докато най-накрая не изгубиха връзка. Ако трябваше да бъде честна, нямаше никаква представа дали изобщо все още беше жив.

Беше късен следобед, когато навлязоха в претъпканите улици на Единбург. Докато яздеха в тръс през тълпата от хора и покрай уличните търговци, които се провикваха, за да предлагат стоката си, ужасната миризма на застоял боклук стигна до носа на Елизабет. Алекс разпитваше за книжарницата и им се наложи да попитат четирима души, преди един възрастен мъж с очила и триъгълна шапка да ги насочи в правилната посока.

Изтощена и несигурна относно бъдещето си, Елизабет сключи ръце около кръста на Алекс и положи глава на рамото му. С безмълвна увереност той ги поведе през тесните, извити улички.

Най-накрая стигнаха до малка книжарничка на една оживена улица, на която имаше табела „Книги Морисън“. Знаеше, че трябва да са на правилното място, тъй като това бе моминското име на майка й.

— Е, май стигнахме. — Елизабет слезе от коня и застана на улицата за момент, поглеждайки към книгите на витрината.

Алекс завърза животното за една стойка и застана до нея.

— Давам ти думата си, че няма да те оставя — изрече той, — докато не се убедя, че си в добри ръце.

Малко момченце пробяга в паника покрай тях, стискайки една кокошка в ръцете си. Елизабет подскочи и откри, че и самата тя бе притеснена. Погледна към Алекс и усети остра болка в корема си, защото все още не беше готова да го остави.

Въпреки че студеният ноемврийски вятър отмяташе косата му от покритите с тартана рамене, той не каза нищо. От друга страна Елизабет се тресеше от студ.

— Време е да влезем вътре — най-накрая каза той, след което направи крачка напред и отвори вратата.

 

 

— Елизабет! Милостиви боже, наистина ли си ти? — Чичо й Чарлз заподскача надолу по една скърцаща стълба с отворена книга в ръце. — Какво правиш тук?

Все още беше толкова висок и слаб какъвто си го спомняше, но се беше състарил от последния път, в който го беше видяла. Косата му бе снежнобяла и прибрана назад в опашка, кожата му се беше набръчкала, а на носа си носеше очила.

Той внимателно си проправи път покрай масите, отрупани с дебели, прашасали книги и я приближи.

— Толкова много приличаш на майка си!

Сърцето на Елизабет се изпълни със смесица от тъга и радост, когато чичо й я придърпа в обятията си и я прегърна.

— Така се радвам да те видя — възкликна той.

— И аз теб — отвърна тя, ридаейки и смеейки се едновременно.

Не след дълго той отстъпи назад.

— Разбрах, че баща ти е починал — каза той, — сражавайки се за крал Джордж. Много съжалявам, Елизабет.

— Благодаря ти, но се опасявам, че нося още лоши новини. Преди три седмици и Джеймс беше убит. Аз съм единствената останала от нашето семейство — съвсем сама съм.

Чарлз постави ръка на рамото й и поклати глава.

— Не, Елизабет. Не си сама. Тук имаш семейство.

Тя не откъсваше очи от уверения му поглед. Той потупа върха на носа й с показалец, както правеше, когато беше малка, след което погледна към вратата, където Алекс чакаше.

— Кой е този мъж? — попита чичо й. — И защо влиза в книжарницата ми с този голям меч?

Алекс пристъпи напред.

— Простете, сър. Аз съм Алекзандър Маклийн от замъка Дуарт и се сражавах в битката при Шерифмюър. Там срещнах вашата племенница.

— Той е моят пазител, чичо — побърза да обясни тя. — Бях изгубена и самотна след смъртта на Джеймс. Алекс ме откри на бойното поле и спаси живота ми. Доведе ме безопасно чак дотук и аз съм му ужасно задължена.

— Както и аз, изглежда. — Чарлз протегна ръка, за да се здрависа с Алекс. — Благодаря ти, че доведе племенницата ми у дома. Бих искал да ти се отплатя по някакъв начин.

Алекс поклати глава.

— Няма нужда, сър.

— Жена ми е горе и се грижи за децата — отвърна Чарлс. — Ще останете ли поне за вечеря?

Сърцето на Елизабет започна да блъска диво в гърдите й, тъй като знаеше какъв щеше да бъде отговорът му. Беше дошло време. Сега щеше да я остави и тя трябваше да се сбогува с него.

Но не беше готова. Не искаше той да си тръгва…

Алекс спря за момент.

— Страхувам се, че трябва да се завърна в Пърт възможно най-скоро.

Не й стигаше въздух. Коленете й омекнаха под тежестта на болката й.

Очите му се взряха в нейните и сякаш цяла вечност никой не пророни и дума. Той постави длан на меча си, а тя навлажни устни, чувствайки се така, сякаш някой бавно изтръгваше сърцето й. Трябваше да каже нещо. Трябваше да го умолява да остане поне още една нощ…

— Желая ви всичко хубаво. — Алекс се поклони леко, след което се обърна и закрачи към вратата. Отвори я, карайки звънчето да зазвъни, и преди Елизабет да успее да реши какво да направи, него вече го нямаше. Целият свят притихна, чуваше само туптенето на сърцето в ушите си като гръмотевица, която се стоварва отгоре й.

Не…

Повдигайки полите си, тя се втурна покрай отрупаните с книги маси и рязко отвори вратата. Изскочи на улицата и започна да се оглежда трескаво на всички страни. Конят му го нямаше. Тълпата от хора и карети закриваха гледката й в двете посоки. Къде беше той? И защо не му беше казала как се чувства? Как можеше да го остави да си замине?

— Алекс! — Тя се затича надолу по улицата, избутвайки с лакти всеки, който й се изпречеше на пътя. Когато стигна ъгъла, се повдигна на пръсти и извика: — Алекс!

Но от него нямаше и следа. Беше тръгнал към дома си в планините и никога повече нямаше да го види.

Постави ръката си на сградата до нея, допря челото си и затвори очи. Сети се за първия път, в който го бе видяла на бойното поле, за звука от сблъсъка на остриетата им и яростта в очите му, преди да я удари с щита си…

Никога, дори в най-смелите си мечти, не бе предполагала, че битката й щеше да приключи по този начин. Не беше очаквала да се предаде така изцяло на врага — със сърце, тяло и душа.