Джулиан Маклийн
Бунтовникът (2)

Дванадесет часа по-късно…

Елизабет бавно отвори очи. Замаяна и дезориентирана замига срещу сламения таван срещу нея, докато черепът й пулсираше от болка, която обхващаше цялата страна на лицето й.

Постави ръка върху подутата си челюст и се опита да я раздвижи напред-назад. Не изглеждаше да е счупена, но костта на скулата й определено беше пукната. Стенейки от болка, тя седна в леглото и огледа малката стая. Къде се намираше, дявол да го вземе? Една-единствена свещ гореше върху масата до леглото й, а вълнена сива завеса покриваше вратата към останалата част от къщата. Дали наистина това беше нечий дом, тя нямаше представа. Подът беше направен от пръст, а стените бяха от камък. Съвсем спокойно можеше да бъде обор или затвор.

Отново постави длан върху бузата си и потрепери от болката, заричайки се, че въпреки всичко ще я изтърпи, тъй като трябваше незабавно да напусне това място и да се завърне в лагера на Аргил. Не можеше да остане в Шотландия. Предпочиташе да умре, отколкото да линее тук. Изправи се нестабилно на крака и пое дълбоко въздух. Закуцука към завесата и събра всичката сила и кураж, които щяха да са й нужни, за да излезе оттук и да извърви Бог знае колко дългото разстояние обратно.

О, милостиви боже! Усещаше цялото си тяло натъртено и охлузено. Какво се беше случило на бойното поле? Последното, което си спомняше, бе как порязва крака на шотландеца със сабята си. Какво се беше случило след това? Как така се беше озовала тук?

Премествайки завесата настрани, се зачуди дали някога щеше да разбере отговорите на тези въпроси, когато внезапно се оказа изправена право пред него.

— Отиваш ли някъде, девойче?

Елизабет рязко си пое дъх. Небеса! Беше той! Войнственият шотландец с гарвановочерни коси беше застанал пред нея като грамаден пазител. Беше по-висок, отколкото си спомняше. По-масивен и широк в раменете и гърдите, а очите му горяха с дива и опасна сила.

— Точно така, сър — отвърна решително тя. — Отдръпнете се. Възнамерявам да си тръгна оттук и да се върна при сънародниците си.

Погледна надолу към тежкия меч с две остриета на талията му и мислено отбеляза, че също така имаше кама в ботуша си и пищов с рог за барут, преметнат през гърдите му. Зелените му очи блестяха със странна смесица от веселие и раздразнение, докато оглеждаше от глава до пети войнишката й униформа.

— Ако имаш предвид жалкото стадо от облечени в червени палта овце, които следват германския крал — крал, който не може да обели и дума на английски — тогава, опасявам се, че не мога да те пусне да тръгнеш, жено.

Сърцето й започна да бие лудо, а устата й пресъхна. Хвърли бърз поглед надолу към крака му, любопитна да разбере колко щети му беше нанесла със сабята си, но килта му не разкриваше нито една следа от нараняване. Доколкото можеше да прецени, той изглеждаше в съвършено бойно състояние, докато тя беше готова да падне на земята в мъртвешки пристъп, благодарение на тъпата болка в главата си и неподправеният страх, който я беше обзел от заплашителното му присъствие.

— И какво точно възнамеряваш да правиш с мен? — попита смело тя. — Ще ме задържиш като свой затворник ли?

Той се засмя на думите й. Тя го изгледа със злобна ненавист, но страстта, с която беше смръщила лицето си, й причини ужасна болка. Тя простена и покри страната на лицето си с ръка.

— Милостиви боже, какво си ми сторил? Усещам лицето си така сякаш някой го е блъскал в камък.

Планинецът погледна през рамо, сякаш да провери за любопитни очи и уши, след което се приведе под завесата, за да влезе в малката стая. Елизабет нямаше друг избор, освен да се отмести от пътя му.

Застанала до стената, внезапно се оказа уловена в капан, тъй като той беше застанал пред единствения изход. Завесата се спусна зад него.

— Извинявам се за това — каза той. — Не знаех, че си жена.

Тя повдигна брадичка.

— И каква щеше да е разликата? Опитвах се да те убия.

Поразителните му зелени очи се присвиха леко, сякаш отговорът й го заинтригува, и в този момент тя осъзна, че той беше невероятно красив. Притежаваше лице, което можеше да бъде сътворено единствено от някой художник. Имаше изящно изваяни скули и здрава, квадратна челюст. Устните му бяха влажни и плътни — едва не ги нарече красиви — а тези зелени очи, обрамчени с дълги, тъмни мигли притежаваха такава сияйна сила, че я оставяха без дъх. Не можеше да мисли. Всичко, което можеше да направи, бе да стои пред него като непохватна глупачка и да се опитва да размишлява върху произхода на това божествено физическо съвършенство. И то дарено на планинец. Нямаше ли справедливост на този свят?

— Да, и се би смело — отвърна той. — Но какво правеше на бойното поле, девойче? Това не е място за жени. И не знам защо толкова бързаш да се върнеш там. Не съм чувал за британски офицер, който да приеме добре факта, че една жена носи открадната войнишка униформа.

Елизабет се намръщи.

— Първо ме цапардосваш по главата, а след това ме наричаш крадла?

Той приведе глава към нея.

— Да, изключително безразсъдна при това.

Отдръпна се по-далеч от него и придържайки се близо до стената, прекоси стаичката и седна на леглото.

— Добре де, откраднах я, но се борих за страната си.

Той постави длан върху дръжката на меча си.

— Мисля, че се бореше за нещо по-различно, освен ако не познаваш крал Джордж лично.

— Разбира се, че не.

— Тогава предполагам нещо друго те човърка под корсета, защото не вярвам причината да е толкова проста. На полка ти му беше наредено да отстъпи, но не, ти се появи от нищото и се изправи срещу мен с жажда за мъст в очите.

Тя вдигна поглед към него.

— Така ли ти изглеждаше?

— Да.

Тя кимна с глава, чувствайки се зле при мисълта за жестоките импулси, които я бяха измъчвали на бойното поле и вкопчи пръсти в ръба на матрака.

— Предполагам нямаш нищо, с което да притъпя болката?

За момент той не каза нищо, след което изчезна през завесата и се завърна с бутилка в ръка, чиято коркова тапа отвори със зъби.

— Уиски Монкрийф, най-доброто във високопланинска Шотландия — каза и й подаде бутилката.

— Нямаш ли поне чаша, която да предложиш на една дама?

Той се засмя тихо.

— Такава ли си сега?

Погледите им се бяха сключили и сякаш всичката кръв от тялото й се събра в главата. Грабна бутилката от ръката му, повдигна я към устните си и отпи няколко големи глътки. Алкохолът се стече по гърлото й и остави гореща диря след себе си, която я накара да се задъха.

— Това би трябвало да притъпи болката поне малко — промърмори планинеца под нос, докато вземаше бутилката обратно.

Елизабет изчака алкохолът да се плъзне по тялото й и да успокои съзнанието й.

— Благодаря.

Планинецът не отвърна. За известно време просто стоеше търпеливо пред нея.

— Чувстваш ли се по-добре? — попита той.

— Да. — Елизабет отново вдигна предпазливо поглед и се вгледа в изящните детайли на облеклото му — цветовете и наситеността на килта му, кафявата кожена чантичка, разхлабената му ленена риза и шотландското каре, което беше драпирано през рамото му и захванато с калаена брошка. — Къде точно се намирам? — попита тя. — И кое време през деня е?

В стаята нямаше прозорец, затова нямаше представа дали беше сутрин или вечер.

— Не се притеснявай — отвърна той. — Тук си в безопасност. Къщата принадлежи на един приятел. А вече е почти десет.

— Десет вечерта? — Сърцето й започна да препуска. — Била съм в безсъзнание цял ден?

— Да. Ако трябва да съм честен, не бях сигурен дали ще оцелееш.

— И то по твоя вина — каза тя, като постави отново ръка на бузата си.

— Изпроси си го, моме, самата ти го каза.

Разтривайки врата си, за да премахне част от напрежението, което я беше обзело, на нея не й остана друг избор, освен да приеме истината.

— Предполагам наистина беше така.

Внимателно проследи движенията на планинеца, когато той закрачи напред и седна до нея на леглото. Близостта му караше сетивата й да трептят в оживление.

— Ще ми кажеш ли какво правеше насред бойното поле — попита той. — И как си се сдобила с тази униформа?

Елизабет постави ръце на матрака и въздъхна тежко.

— Беше на брат ми.

— На брат ти… — повтори той недоверчиво.

— Да.

— Къде е той сега?

Изгледа го гневно.

— Къде мислиш?

Планинецът се вторачи в нея, и когато проговори, гласът му беше нисък и тих.

— Съжалявам, моме.

Тя се изсмя подигравателно.

— Еха! Ето го най-накрая нещото, което търсех. Извинение от един шотландец.

— Не съм познавал брат ти, затова не мога да се извиня за нищо. Просто изразих съболезнованията си. А и не мисля, че това, което търсеше, когато се опита да ме намушкаш с щика, беше извинение.

Тя сведе поглед надолу към устните му и не успя да се пребори с тежкото чувство на поражение.

— Не, предполагам, че не търсех това.

— Отмъщението си има цена, нали знаеш.

Елизабет усети как сърцето й се свива. Не беше сигурна как щеше да се чувства, ако в действителност беше убила човек, без значение шотландец или не.

— Не, не знам — отвърна тя. — Допреди последните няколко месеца не знаех нищо за войната, насилието и убийствата, но сега видях повече, отколкото ми се е искало да видя някога.

Той помисли малко, преди да проговори.

— Кога почина брат ти?

— Преди три седмици.

— Беше ли свидетел на смъртта му?

Веждите й се свъсиха в гримаса.

— Да. Бях медицинска сестра, която правеше каквото може за войната. Това някакъв разпит ли е?

— Да.

Тя видя непоколебимата решителност в очите му и усети как всички малки косъмчета по ръцете и краката й настръхват.

— Какво искаш от мен?

— Трябва да знам кои са близките ти, моме.

Елизабет преглътна неспокойно.

— Защо?

— Просто ми кажи.

— Добре де. Баща ми беше пехотинец, но почина преди година. Брат ми искаше да го накара да се гордее с него като в същото време да отмъсти за смъртта му, затова тръгна по стъпките му, за да помогне да се сложи край на този глупав бунт.

— Глупав? Нима мислиш, че шотландците се бием без основателна причина? — Планинецът се взира в очите й известно време, след което повдигна бутилката и отпи.

Когото я подаде на Елизабет, тя я прие с охота.

— Трябва да си починеш — каза той и се изправи. — Тази нощ не можеш да отидеш никъде. Твърде опасно е, особено с тази униформа, а ако някой открие какво се крие под нея, ще бъде още по-зле.

Тя повдигна вежда.

— Изваяната ми фигура ли имаш предвид?

Погледът му обходи заоблените й бедра, след което се обърна, за да си тръгне.

— Лека нощ, девойче.

Елизабет се изправи моментално.

— Чакай! Сами ли сме, или има и други? Пленница ли съм?

Той й отговори, без да се обръща.

— Да, има и други, но засега сме само ти и аз. Наспи се.

— Но аз съм спала цял ден — протестира тя, — а и съм гладна.

Той се спря пред завесата, докато тя притеснено зачака отговора му, искайки й се да знае какво възнамеряваше да прави с нея.

Най-накрая той погледна през рамо и каза:

— Последвай ме тогава. Може да останеш за малко на масата и да вечеряш.

След като изрече това, той мина през завесата и я задържа вдигната във въздуха, докато я чакаше да го последва, като през цялото време очите му не се откъсваха от нейните.