Джилиан Итън
Червенокоса красавица (1)

Първа глава

Маргарет беше омъжена за съпруга си от осем месеца, шестнадесет дни, и — ако изчисленията й бяха точни, каквито винаги бяха — приблизително два часа и половина. През тези осем месеца, шестнадесет дни и приблизително два часа и половина беше виждала съпруга си всичко на всичко веднъж. Не другаде, а на сватбата им, на която се бе появил пиян, бе произнесъл клетвата си провлечено и бе запечатал съюза им с небрежната си целувка, която бе попаднала върху лявото й ухо, вместо върху устните.

Не го обвиняваше, че бе консумирал малко повече уиски, преди да тръгне към олтара. Самата тя щеше да се напие с удоволствие, ако майка й не я бе държала под око, но тъй като Арабела Комбс познаваше своенравния характер на най-голямата си дъщеря, беше държала Маргарет под ключ, докато не бе дошло време за церемонията.

Арабела беше планирала всеки един детайл от „сватбата на сезона“ (както я наричаха всички, тъй като никой друг от обществото не се бе оженил след този съдбовен ноемврийски ден) много преди да се прочете сватбеното споразумение и беше решила да не допуска нищо — или никой — да я провали.

— Е, определено получи това, което искаше, майко — изрече Маргарет на себе си, тъй като наоколо нямаше никой. — Омъжена съм за херцог и някой ден внуците ти ще носят титли, по-високи от твоята. Надявам се да си щастлива, защото аз не съм и никога няма да бъда.

Претъркулвайки се по корем, тя перна една тревичка, която заплашваше да погъделичка носа й и положи глава върху слабата си ръка. Над нея лятното слънце грееше безмилостно и й се прииска да не си бе забравяла бонето. Сега луничките й щяха да бъдат крещящо очевидни, докато преди се забелязваха само на определена светлина, а червената й коса щеше да почервенее още повече, въпреки че нямаше идея как ставаше така — просто знаеше, че ще се случи, защото така й бе казвала майка й — и щеше да заприлича на дивачка.

— О, кой, по дяволите, го интересува — промърмори тя, защото бе истина. Никой, освен слугите, не я виждаше и тъй като на тях все още им предстоеше да свикнат с новия й навик да носи мъжко облекло, дълбоко се съмняваше, че няколко лунички щяха да представляват проблем. И без това луничките и червената й коса не бяха най-големите й грижи.

Откакто се бе омъжила, Маргарет беше изоставена в Хийтридж, порутено имение, което принадлежеше на новия й съпруг. Нямаше нищо против изолираната си среда, а по-скоро скуката, която я съпътстваше. Нямаше какво да прави, нито с кой да говори. Никакви пакости за скрояване. Трите й най-добри приятелки бяха останали колкото можеха след сватбата, но всички имаха свои собствени животи, към които да се върнат.

Катрин беше бременна отново с четвъртото си дете, Жозефин обикаляше континента с нейния съпруг, а Грейс се подготвяше за сватбата си за изключително неподходящия според Маргарет лорд Мелбърн.

— Мога да залинея тук и да умра, и никой няма да разбере — въздъхна драматично. Обръщайки се по гръб, тя прикри очите си от слънцето с ръка и захапа долната си устна. Това, от което се нуждаеше, бе ново приключение. Нещо, с което да запълни времето между закуска и вечеря. Може би някой нов кон, който да тренира.

За момент лицето на Маргарет се озари, докато не си спомни, че съпругът й бе избягал с всеки цент от доста голямата й зестра, след като я изостави в това разпадащо се извинение за имот. Все още не знаеше дали я бе оставил нарочно без нито едно пени, или просто не се бе сетил да уговори издръжка за новата си съпруга, но и в двата случая резултатът бе един и същ. Беше заклещена тук, докато той не се върнеше, или докато по някакво чудо родителите й не решаха да я спасят. Не можеше да избяга, дори и да искаше, тъй като нямаше карета в имението, а конете бяха толкова стари, че гърбовете им бяха хлътнали чак до земята.

Беше се опитала да наеме някой, който да я отведе до Лондон, но никой в радиус от двадесет мили не искаше да си предложи услугите без предварително заплащане благодарение на неплатените дългове на съпруга й.

— Аз съм една бедна херцогиня — въздъхна Маргарет. Обръщайки главата си настрани, тя повдигна едната си вежда към овцата, която пасеше близо до нея. — Чувала ли си някога за бедна херцогиня? Не? Нито пък аз. Макар че като се замисля, какъв е смисълът да ревеш за вече разлятото мляко? Не го приемай навътре, главата горе и всичко подобно. И така.

Скачайки на крака, тя избърса изцапаните си с трева длани в кафявите си панталони, които й беше дало едно от конярчетата, преди да си замине, и приглади бялата си ленена риза. Принадлежеше на съпруга й (в последствие се оказа, че това беше единственото нещо, което имаше от него, тъй като бе забравил да й даде и пръстен) и й беше голяма с поне три размера. Дългият подгъв отвличаше вниманието от факта, че бричовете й, които иначе бяха в сравнително добро състояние, стигаха малко над коленете. Ако не беше огненочервената й коса, която се спускаше до кръста й и обримчваше нежното й лице, което не можеше да се обърка с друго, освен с женско, Маргарет можеше да мине и за момче, нещо, което никак не би я притеснявало.

Беше неоспорим факт, че мъжете имаха по-добър късмет от жените. Да вземем за пример съпруга й: преди осем месеца беше разорен и беден, а сега беше червив с пари и обикаляше света, харчейки нейната зестра, докато тя беше заклещена в това разпадащо се имение. Това никак не бе честно.

Потупвайки разсеяно пухкавата глава на овцата, Маргарет препусна надолу по хълма, като ту вървеше, ту подтичваше по пътя до Хийтридж.

В по-добри ръце имението с петдесет и седем стаи щеше да бъде не друго, а великолепно, но времето и занемареността си бяха казали думата. Боята по первазите на прозорците се лющеше. Големи парчета мазилка липсваха от стените. Дори тревата, заобикаляща имението, беше избуяла и обрасла с плевели, след като градинарят беше напуснал и нямаха пари да наемат нов. Вътрешната част на имението не бе в по-добро състояние от външната с мръсния си под, прашасалите гоблени и непоносимата миризма на мухъл през дъждовните дни.

Зачервена и леко изпотена, Маргарет забави ход няколко крачки преди главните стъпала, които се извиваха от голямата входна врата и на места бяха ощърбени и обрасли с трева между пукнатините.

Хейстингс, иконом, лакей и в някои редки случаи и главен готвач, я посрещна вътре точно до вратата с чаша студена лимонена вода. Едър мъж в началото на петдесетте, който беше служил предано в Хийтридж в продължение на тридесет години и не бе получавал заплата за последните две от тях. И все пак бе останал, предимно защото нямаше къде да отиде, нито семейство, за което да говори.

— Заповядайте, лейди Уинтър — каза той, предлагайки чашата на Маргарет.

Тя я пое, отпи жадно, хлъцна и я остави на една прашна масичка.

— Казвала съм ти да не ме наричаш така — напомни му строго.

— Но това е вашето име — отвърна той.

— Не, това е името на съпруга ми. А и двамата знаем, че далеч не съм дама, затова защо е необходимо всичкото това суетене. Наричай ме Маргарет ако трябва, ако искаш Маги, но никога, никога — тя се спря за да потръпне — не се обръщай към мен като към херцогиня.

Намек за усмивка се появи под впечатляващия прошарен мустак на Хейстингс.

— Както пожелаете, лейди Уинтър.

Маргарет вдигна ръце във въздуха.

— Небеса, защо изобщо се опитвам? В колко часа е вечерята днес, Хейстингс?

— В пет и половина, лейди Уинтър.

— Значи имам време да пояздя?

— Ако пожелаете.

— Ха! — извика тя победоносно. — Този път не го направи.

— Кое, лейди Уинтър?

Раменете й се отпуснаха.

— Предавам се. Ако не се върна навреме за вечеря, започвайте без мен.

— Как ли пък не — отвърна Хейстингс, потресен даже от самата мисъл.

Маргарет завъртя очи.

— Освен мен, тук живеят още петима души, Хейстингс. Защо всички трябва да ме чакате, щом ще закъснея? Просто поддържайте чинията ми топла и аз ще вечерям, когато се прибера.

Обръщайки се на пети, тя заслиза надолу по стълбите, преди Хейстингс да успее да заспори и се отправи направо към конюшнята.

 

 

Унищожен от огън и наскоро построен отново, оборът с десет клетки беше единствената постройки в имота, която не беше занемарена и Маргарет беше решена да я запази така. Тя извика на всеки кон по име, докато крачеше по прясно почистената и изравнена пътека и един по един те изваждаха главите си над вратичките на клетките, за да я поздравят с цвилене.

— Гладна ли си? — попита тя, спирайки се да почеше под брадичката Попи, една тъмнокафява кобила.

В по-ранните си години Попи беше орала земите, простиращи се зад имението, но вече бе станала по-скоро бяла, отколкото кафява, и накуцваше. Милият й характер я бе направил една от любимките на Маргарет и тя често я глезеше с моркови и ябълки, откраднати от кухнята.

В единия край на конюшнята имаше прилежно струпано сено. Напълни ръчната количка с приятно ухаещата суха трева, нахрани всеки кон, и докато те преживяха сеното, смени количката с кофа пълна с овес. Намокри житото на Попи, тъй като кобилата нямаше много останали зъби, с които да дъвче, и когато се наядоха, отвори всички клетки, за да пусне животните на вечерната им паша. Минаваха покрай нея един по един, твърде привикнали с ежедневния си режим, за да препускат напред, а тя тръгна след тях, за да затвори вратата.

Сега идваше не толкова приятната част, но трябваше да се направи, затова Маргарет прибра косата си под една широка шапка, нави ръкави, взе друга ръчна количка и започна да чисти изпражненията в обора.

Беше тежка работа, но се наслаждаваше на спокойствието. Една крива усмивка се появи на лицето й, когато си спомни как мускулите й бяха пищяли в протест, когато за първи път се беше заела с грижите за цялата конюшня, но сега ръцете й бяха силни и лесно загребваха тора и плискаха кофи с вода.

Почти беше приключила, когато из въздуха проехтя непознато цвилене. Все още държейки вилата, Маргарет показа глава през предния вход и наблюдава с интерес как един лъскав породист кон приближава. Толкова беше пленена от телосложението на коня и изящните му движения, че дори не забеляза ездача, докато не слезе на земята пред нея и не постави юздите в ръцете й.

— Ето — каза, като даже не я погледна, — охлади го и се погрижи за него.

Маргарет захапа вътрешната част на бузата си, за да не се засмее. О, сега вече бе видяла ездача много добре, въпреки че той даже не я бе забелязал.

— Желаете ли също така да го нахраня? — попита, умишлено говорейки с нисък тон.

— Да, разбира се — отвърна ездачът кратко и отсечено. — Оседлай го отново след час. Няма да остана тук дълго.

— Може ли да попитам защо?

Ездачът се обърна и присви тъмнозелените си очи към нея. Маргарет затаи дъх, очаквайки да я познае, но той просто бръкна в джоба си и й хвърли две монети, които тя хвана веднага.

— Охлади го, погрижи се за него и го нахрани. Ще се върна след час.

Без да каже нищо друго той тръгна към къщата. Маргарет се втренчи след него в безмълвно недоумение, сигурна, че всеки момент ще се обърне и ще се върне. Когато входната врата се затръшна след него, тя поклати глава.

— Можеш ли да си представиш? — попита тя дорестия жребец. Конят я удостои с непоклатима тишина. — Е, да — продължи тя, като изсумтя леко, докато разхлабваше пристегнатия ремък на коня. — Трябва да си му верен. Все пак си негов жребец. А аз съм само съпругата му и мога да ти кажа, че изобщо не го харесвам.