Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (7)

8.

Стратокумулус, стратус, кумулус, кумулонимбус^[1], говореше си Фреди, прехвърляйки нежно думите, предъвквайки ги с неописуемо удоволствие, което не бе изпитвала никога при четенето на стихотворение. Метеорологичните термини за различните видове нискооблачни образувания нямаха за нея абсолютно никаква практическа полза. Като ученик пилот, ненавършил петнадесет години, на нея нямаше да й се разреши да лети, освен при ясно време, ала Фреди не успя да устои на изкушението и потърси имената на облаците в училищната библиотека; в нейния „Елементарен курс за пилоти“ тези данни липсваха.

— Бихте ли ми подали онова пакетче? — чу се рязък, раздразнен глас. Фреди се обърна бързо и с извинителна усмивка подаде двестаграмовото пакетче желирани бонбони. Тя гълташе нова порция от прекрасните думи алтокумулус, алтостратус, нимбостратус^[2] — облачните образувания над две хиляди метра — и се чудеше кой е измислил тези понятия; междувременно отмери в друг пакет половин килограм бонбони с желатин и шоколадово покритие. Работеше разсеяно, ала бързо, тъй като бе сама на щанда за бонбони, а купувачите нямаха търпение.

С пристигането си тази сутрин на работа Фреди се зае да изчислява състоянието на финансите си. Когато миналия януари навърши петнадесетте, установи, че парите, които родителите й отпускаха седмично, бяха пораснали от петнадесет на тридесет цента — неочаквана щедрост в годините на Депресията. Сега бе началото на ноември 1935 година и отпуснатата и за тази година сума възлизаше на тридесет долара и петдесет цента.

Фреди поклати глава при мисълта за собствената екстравагантност, на която не можеше да устои, макар че тя изяждаше голяма част от отпусканата сума. Бе луда по киното. Беше гледала „Изгубеният ескадрон“ с Джоуъл Макрей пет пъти, а „Централно летище“ и „Ас на асовете“ — шест пъти. Успя да гледа „Орелът и ястребът“ с Фредрик Марч и Кари Грант само четири пъти, понеже имаше изпити, но беше ходила на „Нощен полет“ с Кларк Гейбъл девет пъти през една от ваканциите. Следващите няколко седмици щяха да дават „Височина нула“ и „Въздушни демони“ и сърцето й се свиваше отсега, защото знаеше, че въпреки всички заричания ще похарчи десетте цента за прожекциите.

Вече беше прахосала — не, не прахосала, инвестирала — цели три долара за кино тази година. Други три долара отидоха за подаръци по случай рождените дни на Делфин и родителите й. Ех, ако бе успяла да им направи подаръците в училище, в часовете по трудово обучение, вместо да ги купува! Или просто ако можеше да плете, бродира или шие! Ядосана на самата себе си, Фреди за кой ли път преброяваше запаса от седем долара и петдесет цента — това бе спестила от сумата, която й отпускаха родителите й. Само че… толкова за нетрудовия доход.

Картината на изработените пари беше по-оптимистична. Фреди ходеше и в Улуърт^[3] всяка събота и там й плащаха по тридесет и пет цента на час, което правеше два долара и осемдесет цента на седмица. Вършеше тази работа тайно от семейството си вече от три месеца. И беше успяла да спести от заплатата си, като се изключеха, разбира се, парите за пътните до централния Улуърт и петдесетте цента, похарчени за чифт мъжки „Левис“; носеше ги по време на уроците си. Всъщност трябваше да се приемат за разход и парите за сандвичите през обедната почивка.

Сега заплатата й възлизаше на двадесет и шест долара и петдесет цента, а като се добавеха и тези седем и петдесет от отпусканите джобни пари, ставаха общо тридесет и четири долара. Тридесет и четири долара бяха страшно много пари, мислеше си тя унило — стига обаче да не се учиш да летиш. Досега Фреди беше взела три урока по управление на самолети, по половин час всяка седмица; това удоволствие й струваше дванадесет от тези скъпоценни долари. Мак, слава Богу, беше свалил обичайната си цена от шест долара на час на четири, таксата за „малолетни“, както й каза. В „банката“ си имаше още двадесет и два долара, които щяха да стигнат за следващите пет часа, ако продължеше да пътува на стоп до Драй Спрингс и обратно всеки петък. В такъв случай ще й се съберат общо осем часа обучение. При положение че запазеше работата си, можеше да си позволи да купи и най-необходимите коледни подаръци за близките й. Но дали щеше да е научила достатъчно след тези някакви си осем часа, за да полети сама? А може би Мак ще ми позволи да полетя с по-малко от необходимото време, рече си тя с надежда, докато претегляше поредното пакетче от желираните бонбони с плодов аромат.

В края на краищата нима Матилда Моасан не се бе научила да лети само за тридесет и една минути? И стана втората жена правоспособен пилот в Америка? Но това беше през 1911 година, преди да бъдат приети всички дразнещи правила и предписания, които държаха хората настрана от въздуха. Освен това старите самолети изглеждаха толкова елементарни, че най-вероятно са представлявали нещо като летящи велосипеди. Те нямаха ръчки за газта, спирачки, инструментални табла; приличаха на някакви странни големи съоръжения от гимнастически салон, само че с кормило някъде по средата; изобщо не можеха да се сравняват с новия, червен и с вградена кабина „Тейлър Къб“ на Мак, като се изключеха крилата и способността да се издигат над земята.

Наистина по-добре щеше да бъде, ако не й се налагаше да лъже толкова много, заключи Фреди със съжаление, докато насипваше следващата дажба ароматизирани бонбони. Ако все още се намираше в „Сейкрид Харт“ под зоркото око на Делфин, сигурно нямаше да успява да се справя с лъжите, но родителите й бяха разрешили да се прехвърли в местното средно училище „Джон Маршал Хай“ без особена съпротива. Подготовката й от „Сейкрид Харт“ беше толкова добра, че съчетана с лятното училище, й позволи да пропусне първата година в гимназията.

Сега, станала вече на петнадесет, тя караше своя първи срок като второкурсничка в „Джон Маршал“. Беше започнала да лъже преди три месеца, с началото на учебната година. За да обясни отсъствията си през съботите, тя измисли дълги целодневни гостувания при някаква въображаема близка приятелка, която живееше в Бевърли Хилс и имаше плувен басейн; в него, според версията на Фреди, тя тренираше, за да се включи в училищния отбор по плуване. Специално тази лъжа веднага беше повярвана, защото Фреди беше вече звезда в отбора по гмуркане, единственото момиче в училището, което изпитваше истинско щастие, когато се хвърляше от високия трамплин. За да обясни вкъщи редовните си петъчни закъснения след поредния й урок по летене, тя беше изфабрикувала и версията за извънурочната дейност, която я задържаше след училище: боядисване на декорите за тазгодишното коледно представление. За да обясни пък на Мак защо взима само един-единствен половинчасов урок на седмица въпреки амбицията й да полети сама още през идващия януари, Фреди измъкваше на преден план купищата домашни упражнения, макар че в действителност можеше да се справя с тях още в училище, по време на уроците. Естествено, трябваше да намери обяснение пред семейството си и за усърдието, с което прекарваше толкова часове след вечеря, заключена в стаята си над учебниците за летателния курс; твърдеше, че е решила твърдо да получава много високи оценки. Това всъщност бяха само четири лъжи — ако не се броеше пътуването й на стоп, реши Фреди. Никога специално не й бяха забранявали да се вози на стоп, но тя знаеше какъв щеше да е отговорът, ако се наложеше да попита.

Кирус^[4], припяваше си Фреди, кирокумулус^[5], киростратус^[6] — облаците, които щеше да срещне някой ден на пет хиляди метра. Кралете и кралиците на атмосферата. Единствената лъжа, която така и не успяваше да съчини, бе как да се измъкне от училище по-рано в петък, за да може да не закъснява за летището в Драй Спрингс. Учителите в гимназията „Джон Маршал“ бяха всевластни като облаците киростратус. Наслушали се бяха на всякакви извинения, известни на тийнейджърите, и пробив при тях можеше да направи само бележка от къщи. Ала можеше ли да произведе толкова много бележки, дори и да успееше да открадне бланките за кореспонденция на майка си и да успееше да фалшифицира почерка й? Ами ако учителят се обади по телефона у тях, за да провери как стоят нещата? Не, беше просто невъзможно.

Следващият клиент поръча огромен пакет дъвчащи бонбони и докато го претегляше, Фреди се попита, за кой ли път вече, дали нямаше да е по-добре, ако каже на родителите си истината за всичко. Ала както винаги, стигаше до познатия отговор: ами ако не й разрешат? Твърде рисковано бе да постъпи така. Не стига, че изобщо си позволяваше да лъже родителите си. Щеше да е десет пъти по-лошо, ако е принудена да лъже за нещо, което решително са й забранили. А другият избор — да изостави летенето, поне докато порасне достатъчно, за да прави, каквото си иска — изобщо не можеше да се обсъжда. Това означаваше да чака още пет години. Законът позволяваше да полети без инструктор на шестнадесетия си рожден ден и значи чак на девети януари 1936 тя трябваше да го направи. После, след още десет часа обучение, можеше да вземе изпита си за правоспособен любител летец. Едва тогава щеше да започне да набира летателни часове, които да й позволят например да се включи в състезания по пилотиране, или може би един ден да направи прелет, на който никой друг не се е решавал. Уви, твърде рано бе за подобни амбиции; та тя нямаше представа дори за това как ще се сдобие с парите за десетте часа начално обучение.

И все пак други жени вече са го правили, каза си Фреди, решително отхвърляйки обзелите я мрачни размишления. През изтеклата година, според годишника на американските авиатори, който откри в градската библиотека, над четиристотин жени се бяха сдобили с правоспособност на летци. С други думи, те бяха намерили начин, щеше да го намери и тя. Ето това си обеща Фреди, сновейки все така енергично от щанда до кантара.

С облекчение видя, че е дошло времето за обяд. В Улуърт имаше щанд за сандвичи, където продавачът й отпускаше безплатно по чаша мляко като добавка към нейната неизменна риба тон с ръжен хляб. В отговор тя му отправяше благодарен поглед, с очи, за небесния цвят на които нямаше и представа.

Щом захапа сандвича, Фреди отклони мислите си от паричните проблеми към летателния курс. Мак я беше предупредил: „Знам, че искаш да летиш, хлапе, но ти обещавам, че ще намразиш теорията!“

Не беше улучил с предсказанията си.

Тя мразеше часовете по „Домашна икономика“, но обичаше предметите, които й преподаваше Мак. Мак можеше да си говори каквото иска, но нея я привличаше теорията на полета. Издигане! Не е ли това една от най-чудесните думи, която изричаше. Разбира се, Фреди се беше досещала по принцип, че самолетът може да хвърчи — както да кажем, са се досещали Леонардо да Винчи и братята Райт, — но преди уроците в летателното училище тя не си бе обяснявала причините. Издигане, прекрасно издигане! И не по-малко вълнуващият ъгъл на атака, термин за начина, по който крилете на самолета срещаха въздуха — толкова същностен, колкото и издигането; неща, които само пилотът бе в състояние да контролира. Ако ъгълът на атака е неправилен, самолетът, насочен твърде високо или твърде ниско, може да се разбие. Върху тези проблеми тя мислеше с часове. Ами гринуичкото време, времето, измервано според този меридиан на планетата, където е разположена Гринуичката обсерватория? Доставяше й огромно удоволствие да открива, че всички в света на авиацията, от най-добрите пилоти, управляващи най-мощните самолети, до нея, Фреди дьо Лансел, захапала сега сандвича с риба тон, бяха подвластни на гринуичкото време.

— Не съм поръчвала това, нали? — попита Фреди продавача, който изневиделица й сложи друг сандвич с риба тон пред нея.

— Барбара Хътън черпи — отговори човекът, питайки се дали тя знаеше, че е излапала сандвича си на шест големи хапки, защото това не й пречеше да изглежда така, че сякаш умира от глад. Как можеха да позволяват това сочно като праскова момиче да ходи гладно? Той чакаше цяла седмица само за да я погледа, докато яде обяда си, но малката навярно бе влюбена, иначе очите й нямаше да бъдат толкова отнесени, а на всичкото отгоре никога не пожелаваше да си побъбрят. Когато не беше зает, продавачът често поглеждаше с копнеж към щанда за бонбони, знаейки, че ще я различи веднага, понеже дългата й коса, с цвета на купчина току-що изсечени медни монети, се открояваше като прекрасно петно в многолюдния магазин; а тя беше достатъчно висока, за да не се загуби сред тълпата жени.

Отхапвайки от втория си сандвич, Фреди отклони мислите си вече към Делфин; сестра й наближаваше осемнадесет и ставаше още по-красива отпреди. Особената деликатност, която така пленяваше околните и която тя винаги бе притежавала, не бе изчезнала с годините, както често става, щом момичетата поотраснат. Съвършената извивка на устните й с повдигнатите нагоре ъгълчета беше подчертана по непонятен за Фреди начин; тя не можеше да си го обясни само с умерената употреба на червило. Очите на сестра й изглеждаха по-големи, кафявата й коса се полюшваше в прелестна извивка с формата на камбана, а високите й скули и малката брадичка бяха станали още по-изразени. На семейните фотографии Делфин винаги се превръщаше в център на групата, дори когато се намираше съвсем в края й, понеже погледът на гледащия биваше привлечен веднага от необичайното, интересно съчетание между светлина и сенки, излъчвано от лицето й.

Делфин обаче си оставаше иначе все така досадна. Един ден тя видя Фреди, когато четеше някоя от книгите за летене, и реши, че сестра й мечтае за кариерата на стюардеса. Делфин намери веднага изискванията за кандидатките и й ги прочете с нескрито удоволствие.

— Първо трябва да си дипломирана медицинска сестра и задължително под двадесет и пет, а така също под петдесет и два килограма, висока не повече от сто и шестдесет сантиметра — тук вече отпадаш, горкичкото ми — и, разбира се, неомъжена — е, това изискване поне не е трудно. Но виж само какви приятни емоции ще пропуснеш заради прекалената си височина — в инструкциите се казва, че ще трябва да сервираш храната на пасажерите, да помагаш при презареждането на самолета, да асистираш при прехвърлянето на багажа, да миеш пода на кабината, да тълкуваш жп разписанието в случай, че самолетът се е приземил, и — а, това е най-приятната част — да наблюдаваш пасажерите, когато отиват до тоалетната, за да си сигурна, че няма да минат по погрешка през аварийния изход!

— Много смешно, Делфин, много смешно — отвърна Фреди неубедително и пламна, заловена на местопрестъплението, този път с книга за приключенията на млад пилот в девствените територии на Канада в ръце вместо с любовни романчета, каквито четяха всичките й познати момичета.

Тя не помнеше наизуст думите на „Направи ми нещо“ или „Само едно от тези неща“; не харчеше джобните си пари, за да въздиша по Грета Гарбо в „Кралица Кристина“ или да ридае за Кетрин Хепбърн като Джо в „Малки жени“; не си купуваше модни червила, не членуваше в клуба на почитателките на Джоан Крауфорд, не си скубеше тайно веждите, нито пък мереше сутиените на майка си, щом родителите й бяха извън къщи. А това бе само началото на списъка от нещата, които не правеше или не я интересуваха. Фреди знаеше, че странността й я прави охотен аутсайдер в класа и в училище, момиче, което не се интересува от срещи, от танцуване или дрехи. Нищо, така да бъде, рече си тя философски, привършвайки млякото си. Не губеше нищо. Затова пък те не летяха.

— Какво ще кажете за един течен шоколад? — попита продавачът. — Безплатно.

— Не, не, благодаря. Аз работя на щанда за бонбони и вече не ям сладко — обясни Фреди със съжаление. Не можеше да се престраши и да го помоли да смени течния шоколад с още един сандвич.

 

 

Терънс Макгайър седеше зад бюрото си в своя офис уж за да се занимава със сметките си. Вместо това откри, че мисли за новото си попълнение Фреди дьо Лансел. Беше подготвил много мъже и момчета за занаята летене, както и една или две жени, но Фреди бе първото момиче негова ученичка.

Занаятът сам по себе си можеше да се научи, той бе убеден в това, от всеки човек с елементарна логика и с достатъчното желание и търпение да напредва. За разлика от някои други умения пилотирането не изискваше вродено предразположение, никой от учениците му не притежаваше специални качества за летене, поне не повече от самия него.

Човекът не се беше родил с криле и все пак дори на планетата никога да не бяха съществували птици, за да ни предизвикват ежедневно с възможностите си, Макгайър беше убеден, че рано или късно хората щяха да се научат да летят точно по същия начин, както и щяха да се научат да плуват дори и да ги нямаше на света рибите. Наистина това сигурно щеше да се случи през следващите векове, но в даден момент все някой, един от многото, отправяли учудения си поглед към небесата, щеше да разгадае тайната на летенето; нали по същия начин бе създадено първото колело, първото корабно платно, бяха измислени и построени пирамидите и изобретен барутът. Това бе в природата на звяра, заключи инструкторът, непрекъснато да атакува — независимо дали идеята е добра или лоша.

Без съмнение не беше необходимо да си летящата версия на младия Моцарт, за да станеш пилот, и все пак… и все пак… малко, много малко хора бяха родени пилоти — нямаше две мнения по въпроса. Болшинството от кандидатите, които той бе обучавал, не спадаха към тази категория. Но между учениците му имаше и такива, дето веднага показваха усет, онова, което той наричаше адекватност във въздуха. Сякаш притежаваха допълнително сетиво, седмо чувство, тъй като шестото беше доказано; Терънс Макгайър знаеше, че то съществува, макар да не можеше да го простре на масата, да го измери и да го претегли. Той самият го притежаваше, беше установил този факт още първия път, когато се издигна със самолет, и вярваше, че Фреди дьо Лансел също го притежава.

Въпросът не беше само в силното й желание. Силното желание само по себе си не е най-доброто нещо в играта, където се разчиташе най-вече на търпението. То бе толкова необходимо, колкото и способността да различаваш дясната си ръка от лявата. Работата не опираше и само до безстрашието на Фреди. Много от пилотите, които катастрофираха по време на тренировки, бяха безстрашни. Не, съществуваше още нещо, ангажирано в това седмо чувство, за което той така и не бе намерил точните думи, някакво състояние на енергията, с което Фреди се включваше в процеса на летене дотолкова, че когато високото младо момиче нахлуваше в офиса му на бегом, на него му се струваше, че това е друг човек, замислен единствено за предполетния преглед.

Фреди умееше да се съсредоточава напълно. Винаги я следваше на няколко крачки, докато тя инспектираше самолета, и можеше да констатира, че дори светкавицата, поразила пистата, не бе в състояние да я разсее; проверяваше перката за резки и пукнатини както с очи, така и с върховете на пръстите и в такива моменти приличаше на човек, който съвсем определено се опитва с кожата си да улови някакъв дефект в метала.

Можеш да разбереш много само като наблюдаваш как някой прави предполетен преглед, продължаваше разсъжденията си инструкторът. Имаше хора, които вършеха прекалено много и прекалено бавно, проверявайки повторно и без необходимост всичко, защото някъде дълбоко, дълбоко в сърцата си те искрено се надяваха да отложат момента, когато ще се качат в самолета. Тия личности не биваше и да се опитват да учат занаята. Все пак с повече търпение можеха да привикнат и евентуално да загубят страха си.

От друга страна, имаше и такива курсисти, които караха през пръсти, сякаш не разбираха, че поверяват живота си на една машина, в която всеки болт, гайка и винт са от съществено значение. На такива хора не биваше да се разрешава да летят и след като ги предупредеше веднъж, отказваше да ги вземе повторно горе. Повечето грешки, които можеше да допусне един ученик, не бяха смъртоносни, но невнимателната проверка на самолета преди полета беше друга работа.

На този етап, след като бе наблюдавал Фреди по време на седемте й подготовки за излитане, той не изпитваше боязън да се издигне с проверената от нея машина. Никога нямаше да й го каже, разбира се, нито пък щеше да я остави по време на подготовките без контрол.

По дяволите, начинът, по който Фреди използваше небето, бе страхотен, заключи Терънс Макгайър, надигайки се иззад омразното му бюро. Обикновено учениците показваха склонност да обсебват цялото небе, като се плъзгаха и пързаляха, вкопчваха се и сякаш го сграбчваха, издигаха се нагоре и се гмуркаха после надолу, грешаха по два пъти, а след това още два пъти по толкова, когато се мъчеха да влязат в ритъм, нервни и плашливи, сякаш бяха необяздени коне. Мак винаги им осигуряваше достатъчно небе, където да се учат, но мнозинството от тях тръгваха към синевата, като че ли тя им беше враг, като че ли не й се доверяваха.

Небето обичаше да се отнасят към него с необходимото уважение, съчетано със спокойната, бърза и решителна реакция на ръката върху лоста. А краката трябваше да танцуват, да танцуват върху педалите.

Не по-малко важен беше и фактът, че с всеки урок той виждаше как Фреди става все по-прецизна. Точността беше основно нещо в това занимание… без точност всяка друга летателна способност или комбинация от способности можеше да отиде по дяволите. В поредния урок Фреди постигаше по-висока степен на предсказуемост и взимаше все по-плавно ъглите на виражите, като поддържаше скоростта и височината точно според указанията му, с други думи, ставаше все по-добра и по-добра. Точност, Макгайър не проявяваше капризи, като повтаряше това на учениците си. Изискванията му означаваха, че те не биваше дори да допускат мисълта за някакво отклонение от схемата.

Фреди все по-често и по-често изпълняваше идеален правоъгълник, тази дяволски трудна серия от действия, която водеше до добро приземяване; за изпълнението й бяха необходими множество елементи, пълна координация на ума и тялото. Всъщност беше съвсем елементарно, когато знаеш как да го направиш, разсъждаваше Макгайър, ала се превръщаше в кошмар от несъответствия, ако не си подготвен.

Приземяванията на Фреди започнаха да стават и все по-съгласувани: стабилно плавно снижаваше към цифрите, изписани с боя в края на пистата, а после бързо и меко приземяване; задното колело докосваше земята едновременно с двете предни колела, получаваше се едно сливане с повърхността, при което обикновеният пасажер не можеше да разпознае дали самолетът току-що е решил да се раздели със скоростта си и да спре от само себе си, или пък се е подчинил на волята на пилота, на неговите познания и физически умения. Всичко това ставаше възможно след усвояването на поредица от напълно прозаични и логични действия и все пак, размишляваше Мак, в доброто кацане винаги щеше да има и магия, независимо от майсторлъка.

За щастие хлапето не беше и на йота пасивно. И най-прецизният пилот нямаше да струва и пет пари, ако му липсваше нерв; трябваше да е винаги нащрек, готов да реагира веднага на промяна в условията: внезапен порив или отслабване на вятъра, появата на друг самолет в забранен за него ешелон, повреда в двигателя или някоя от онези дяволски изненади, които за беля се спотайваха там, където се съединяваха човек, машина и въздух… това беше част от цената на летенето. Или нает от предизвикателството — в зависимост от гледната точка. Ако не успееш да се издигнеш и загубиш скорост, ти си в беда, но ако останеш без идеи за спасителния изход, ти си мъртъв.

Макгайър прокара ръка по кутията за карти, която Фреди му беше подарила за Коледа. По някакъв начин бе успяла да убеди учителите в гимназията да я освободят от предметите домашна икономика и хранене, заменяйки ги според неговите съвети с трудовото обучение. Как безсрамно го беше измамила да й даде първия урок по летене. Мак все още виждаше триумфа, изписан на лицето й; точно заради това тържествуващо чувство той каза на баща й, че вината не е нейна. А кутията за карти беше направена в часовете по трудово обучение — висока, дълга и тясна дървена кутия с оригинален дизайн и с няколко дълбоки чекмеджета; всяко едно бе с метална дръжка и място за надписване.

Купчината карти, която Мак беше свикнал да преравя, сега лежеше спретнато в чекмеджето, а те се плъзгаха навътре и навън толкова гладко, че беше удоволствие да ги използват. Трогнат, Мак й беше дал два часа допълнително летателно време за Коледа и, общо взето, не се разбра кой от двамата беше по-очарован при размяната на подаръците.

Днес нямаше да има размяна, помисли той, подсвирквайки си весело; представяше си израза върху лицето на Фреди, когато щеше да й каже, че подаръкът за рождения й ден днес е маршрутен полет с местоназначение по неин избор и безплатно летателно време. Разбира се, трябваше да се върнат до залез-слънце, понеже пистата не беше осветена, а зимно време се стъмваше много скоро след пет часа.

Коледната ваканция все още не бе свършила, така че тя трябваше да се появи за урока си рано следобед. Очакваше я всеки момент. След една изнурителна седмица, изминала в обучението на набедени пилоти, като например местния лекар, чиято приятелка намираше, че прилича на Линдберг^[7], или местния банкер, чиято жена се надяваше, че прилича на Линдберг, и, разбира се, местния нехранимайко, който пък желаеше да изглежда като Линдберг и настояваше да носи каска и предпазни очила в затворена кабина, да, след всичко това беше напълно естествено, каза си Макгайър, да очаква с такова нетърпение урок на тази, която изглеждаше едновременно като девойчето Керъл Ломбърд^[8], и… ами да, по дяволите, защо да не го признае, Амелия Еърхарт, само че преди да си подстриже косата така късо.

 

 

— Маршрутен полет? О, Мак, не мога да повярвам! — Фреди искреше от възбуда и подскачаше така радостно, сякаш не беше на шестнадесет, а на шест. — Това е най-хубавият подарък, който съм получавала някога за рождения си ден.

— Но сега си губиш времето — рече той, потискайки усмивката си. — Можеш да изразиш благодарността си и по-късно, щом стане неудобно за летене.

— Ама че работа — възкликна Фреди с тона на човек, който малко късно бе осъзнал, че има пречка да се възползва от подобна безценна възможност.

— Какъв е проблемът?

— Нищо. — Фреди бързо смени изражението си. — Всичко е наред. Просто трябва да съм си вкъщи навреме, за да мога да се преоблека. Родителите ни ще ни водят на вечеря в Браун Дерби, понеже не им позволих да дадат обичайното сладникаво парти по случай рождения ми ден. Можеш ли да си ме представиш в центъра на такава компания?

— Честно казано, не. И така, накъде ще летим?

По време на тренировките Фреди беше кацала и излитала от много летища около Драй Спрингс и имаше своите предпочитания към някои от тях.

— Бърбанк — реши тя бързо, избирайки веднага най-голямото, най-натовареното и най-предизвикателното. — След това Ван Найс, после Санта Паула, на трето място каньона Топанга… а после…

— Каталина? — На Мак му се прииска внезапно да я види как се приземява на това пълно с коварни номера планинско летище, известно с най-късата и най-малко прощаващата писта в околността.

— Не, Майнс Филд — и тогава обратно.

— Майнс Филд? Може би възнамеряваш направо да стартираш в Националните въздушни състезания?

— Окей, Мак, просто искам да го видя, любопитна съм, признавам, какво лошо има в това? — попита Фреди леко раздразнена и започна припряно да изважда от кутията му необходимите карти; трябваше да направи скица на полета си.

Ала едва във въздуха Фреди осъзна колко много бе напреднала за изминалите три месеца. Теренът се стелеше отдолу, сякаш че някой развиваше безконечна лента — от хоризонта до краищата на крилете й; някога той й бе объркващо непознат. Сега бе осеян с известни обекти: виждаха се самотни ферми; криволичещите драскотинки на мръсни пътища, по-дълбоките и по-тъмни белези на почти пресъхнали речни корита, с приветливото масленозелено на дърветата, израснали по бреговете им, а по-нататък някакви странни образувания върху сухата, жълтеникава почва на долината Сан Фернандо; личаха дори и различно оформените петна от типичната за Калифорния пустинна растителност.

Очите на Фреди непрекъснато блуждаеха из небето и по земята под нея, както я беше учил Мак; главата й се движеше наляво-надясно; така можеше да бъде наясно за всички промени, които настъпваха по всяко време в небето и на земята. Да не следиш за трафика беше според неговия наръчник толкова смъртоносна грешка, колкото и това да пропуснеш да провериш количеството на горивото преди излитане. Много опитни пилоти по необясними причини не успяваха да вземат тези елементарни предпазни мерки и загиваха, заради момент на разсеяност.

Докато Фреди пилотираше, Мак седеше мълчаливо, оставяйки я да прави каквото пожелае, и все пак наблюдаваше за грешки. Без съмнение тя беше родена да лети, както някои хора са родени, за да яздят коне, а други да плуват. Можеше да се обзаложи на пари — макар че ги нямаше, — че един ден госпожицата ще научи всичко, което знае и той; та дори и много повече.

Мълчанието на инструктора обаче съвсем не означаваше, че Фреди не чуваше обичайните му напътствия в слушалките си. „Ти летиш над земната повърхност — беше й казал веднъж той. — Следи я подсъзнателно и дръж корпуса на самолета винаги успоредно над нея. Хоризонтът не е важен, освен ако насреща си нямаш планина. И запомни — трябва да усещаш повърхността непрекъснато, по всяко време.“

Първия път, когато инструкторът беше изрекъл тази тирада, Фреди изпита разочарование. Беше си представяла летенето като някакъв вид ликуващо изригване, своеобразна екзалтация, предизвикана от чувството на освобождение от земните окови. Ала колкото повече летеше, толкова повече земята и небето се сливаха в едно, така че нейната свобода оставаше да съществува в границите на някакъв огромен неизбродим съд, чийто ръб беше хоризонтът. С приближаването той се променяше, примамвайки я още и още, без край, а щом го постигаше, пространството започваше да я зове по-нататък.

Не, не можеше да се съгласи с Мак, че хоризонтът не е важен. Освен че задоволяваше елементарната й зрителна потребност, далечината предизвикваше у нея и някакъв първичен глад — искаше й се да лети насреща й и да види какво се простира оттатък. Знаеше, че инструкторът й изпитва същите желания, но понеже й беше учител, искаше тя да се концентрира върху други неща.

Някак нехайно и същевременно толкова бързо, че тя не забеляза жеста му. Мак изтегли ръчката на газта нагоре и самолетът загуби мощност.

— Моторът ти току-що се повреди — рече той във внезапно настъпилата тишина. — Къде ще приземиш самолета?

— Под дясното крило има неразорано поле — веднага отвърна момичето.

— Къде другаде? Забрави за неразораните полета. Прекалено лесно е. Представи си, че ги няма. Приеми, че долината долу е покрита с портокалови градини. Какъв е вторият ти вариант?

— Онзи път отляво. Достатъчно широк е и по него няма движение.

— А защо да не я приземиш ей там, върху ивицата между двете въображаеми овощни градини? — посочи Мак, докато Фреди, следейки едновременно и приборите от таблото, и пейзажа, се зае да планира постепенно надолу, към точката, откъдето щеше да започне тренировъчният заход за аварийно кацане.

— И все пак повече ми харесва пътят… няма движение и в двете посоки. Широчък е и мога да се приземя въпреки вятъра и да спра бързо. Рано или късно ще стопирам някой до най-близкия град, а оттам ще телефонирам за помощ.

— Хм — измърмори Мак одобрително; облегнал ръце о стената на кабината, следеше как тя снижава като по учебник при насрещния вятър, как на сто и петдесет метра от пътя планира право към него за окончателното кацане. Точно в тази точка той натисна ръчката на газта надолу и самолетът изрева отново. Фреди пак внимателно издърпа лоста към себе си, за да набере височина, без да губи от скоростта, съжалявайки както винаги, че симулираните аварийни кацания, които толкова често упражняваха, не могат да бъдат изпълнени докрай. Сигурно беше, че пътното управление нямаше да им се зарадва много, сто на сто щяха да се оплачат и местните фермери.

Приближи Бърбанк предпазливо. Всички търговски авиолинии, които пътуваха за Лос Анжелос, кацаха в Бърбанк, ала за разлика от тях тя нямаше радио и не можеше да се свърже с контролната кула; трябваше следователно да се включи визуално в натоварената схема на трафика. И докато търсеше правилното място в нея и по-нататък при навлизането в обсега на летището, където щеше да изчака реда си за приземяване, на Фреди й хрумна, че цялата тази процедура напомняше с нещо за официалния етикет в курса по танци, на който родителите й се бяха опитали да я изпратят за няколко нещастни месеца. Трябваше да си префинено учтив, докато изчисляваш правилната си позиция в небето, сякаш си си сложил белите ръкавици и най-хубавата си рокля и валсуваш в стая, пълна с други танцьори. Летището Ван Найс, разположено по-нагоре в долината, беше много по-слабо натоварено и тя почти почувства, че го покорява, докато го докосваше леко с колесника, после, без да спира, излетя отново, този път в посока към Санта Паула.

Санта Паула съществуваше само от пет години; там всъщност имаше една-единствена затревена писта, граничеща с малка река, покрай която растяха високи дървета.

— Да спрем за няколко минути тук — предложи Мак. — В кафето предлагат най-добрия домашен пай в долината.

Едва след като привързаха самолета, Фреди осъзна, че бяха всъщност единствените пилоти на летището. Наоколо цареше обезпокояваща тишина; не се чуваше шум от мотори или човешка гълчава, само вятърът, който винаги духа по летищата, караше листата на дърветата да прошумоляват. На всичкото отгоре беше и толкова топло, че тя свали синия си пуловер и го завърза около талията си, като се мъчеше да се оглежда някъде наоколо. Беше в любимите си „Левис“ и с бяла момчешка риза. Солиден кожен колан пристягаше панталоните й колкото може по-плътно към талията; и все пак мъжките дънки като че висяха на нежната й фигура. Добре поне, че не бяха прекалено дълги, тъй като Фреди ги бе отрязала точно до върховете на обувките си за тенис.

 

 

Санта Паула приличаше на селска поляна и все пак и със затворени очи тя щеше да разбере, че се намира на летище, понеже и пустото летище винаги очаква някого и рядко има летец, който може да устои на празните му писти. Санта Паула беше пропито с обещание и трепетно вълнение, каквото имаше зад кулисите на всеки празен театър преди представление.

Фреди и Мак изядоха по две парчета ябълков пай в замислено мълчание. Човекът от щанда четеше вестник, докато тя заедно с хапките опитваше да прибере косата си зад ушите и припряно размишляваше върху следващия етап от полета. Планината Санта Моника, простряна между долината Сан Фернандо и Тихия океан, се издигаше на някакви си хиляда и двеста метра. Досега не се бе случвало да пресече масива й и летателният й опит оставаше ограничен в рамките на долината.

— Хей, Мак, ще летим ли днес или не? — попита Фреди, щом свърши с пая, и погледна към инструктора си; той имаше израза на човек, замислен за нещо много, много далечно и отдавнашно.

— Ти кажи, хлапе. Това шоу е твое.

Щом излетяха отново, Фреди бързо нагласи компаса в посока югозапад и започна да се изкачва по-високо от всякога. Възнамеряваше да пресече планинската верига при каньона Топанга. Равният терен, с който беше свикнала, се промени неочаквано рязко, планината бързо се надигна под самолета: дива планина без пътища, чиито злокобни назъбени скали нямаха нищо общо с Калифорния.

Взирайки се надолу, Фреди осъзна, че по този начин изглеждаше всяко неравно, опасно и ненаселено място в света. Не се очертаваше никаква възможност за аварийно кацане и тя се запита дали не трябва да се изкачи шестстотин метра по-високо, така че ако Мак изключи мотора, да може да планира по-дълго време. Фреди дори го погледна, ала той зяпаше спокойно напред, с отегчен вид. По-добре да е в безопасност, отколкото да има неприятности, помисли тя и реши все пак веднага да набере височина.

— Не се притеснявай. Обещавам да не го правя — обади се Мак с усмивка, защото бе разчел мислите й. Две минути по-късно тесният планински проход остана зад крилете на самолета й. Планетата сякаш бе решила да си поиграе на магьосник — пред очите на Фреди внезапно се появи най-великото му творение — наситеното синьо беше поразително красиво, никога не си го бе представяла такова.

Тя знаеше, че ще види Тихия океан, личеше от картата, но никакви обяснения не биха могли да я подготвят за гледката на прекрасната, блестяща шир, която се простираше до безкрая. Това бе нова, непозната планета. Няколко скупчени платноходки далече долу бяха достигнали сякаш до ръба на този безкраен свят и като изпаднала в транс, Фреди полетя към тях. Онези там не бяха по-големи смелчаци от нея; тя можеше да прелети отгоре им и да ги остави зад себе си, жалки безкрили създания, зависещи от вятъра. Продължи да планира все така на запад, докато платноходките се оказаха точно под нея, а после останаха и далеч назад.

— Хавай ли е следващата спирка? — попита Мак. Фреди зяпна и магията изчезна. Беше се отклонила на много мили от курса и бе го сторила, без да се замисли; летяла бе непредпазливо, очарована, привлечена като от магнит, право към хоризонта.

— Аз не… как?… По дяволите, съжалявам — запелтечи Фреди, оглеждайки се наоколо, и започна да насочва самолета към брега.

— Спокойно. Оставих те нарочно да го направиш. — Мак забеляза как тя веднага възстанови правилния курс, въпреки че бе като зашеметена от собственото си поведение. Имаше два вида ученици, разсъждаваше Мак; по-голямата част от онези, които виждаха Пасифика за първи път, му отправяха бърз поглед и продължаваха да следват курса, сякаш летенето беше дреболия, а океанът — локва; но имаше и такива, които си загубваха ума, подобно на Фреди. Повечето от тях се разстройваха дотолкова, когато откриеха, че са летели над морето, че го молеха той да поеме обратния полет към земята…

Не след дълго те закръжиха над петте хангара и единствената писта на Майнс Филд, където след шест месеца щяха да се проведат националните въздушни състезания. Там вече работеха булдозери, удължавайки пистата, строяха се и места за публиката. Фреди обиколи летището, но после, поглеждайки часовника си, реши да не се приземява там, а да се отправи назад, директно над планината Санта Моника по посока на Драй Спрингс. Беше изгубила ценно време с необмисления си порив към Пасифика. Промени компаса и се приземи в своята база точно в четири и половина следобед. Слънцето вече слизаше ниско, но иначе бе така ясно, че въздухът все още светеше. Щом спря на мястото, където винаги привързваха „Тейлър“, Мак подхвърли уж между другото:

— Имам още един малък подарък за твоя рожден ден. Само че ще отида до офиса да го намеря.

— Нали вече ми даде подаръка — запротестира Фреди. Но усещаше, че няма сила за никакви емоции. Полетът над пресечена местност, изглежда, беше изчерпал докрай всичките й възможности.

— Не роптай. Веднъж ставаш на шестнадесет. А между впрочем, докато отида да го донеса, Фреди, ти излети отново, направи три кръга около летището и слез. — Терънс Макгайър скочи от самолета, затръшна вратата, без да погледне към нея, и бързо се отдалечи.

За момент Фреди остана неподвижна, наблюдавайки гърба на Макгайър, докато той крачеше към хангара. Беше ли й разрешил наистина да излети сама! Не, не беше казал „сама“, но, изглежда, имаше предвид точно това.

— ДА! — изкрещя Фреди победоносно на празната кабина. — Да, да, да — повтори тя, без да съзнава всъщност, че почти шепне. Иначе вече рулираше към края на пистата, а оттам се засили към точката за излитане с натисната докрай ръчка за газта, обзета от екстаза на ускорението, страстно настойчива; приближаваше се към онзи вълшебен и логичен момент, когато щеше да има достатъчно скорост и подемна сила, за да може крилете на самолета й да се издигнат неудържимо в златистия въздух, там в мамещото я към залязващото слънце небе.

В мига на излитането тя се почувства странно — едновременно и стрелецът, и стрелата. Нито веднъж не погледна към празната седалка отдясно. Времето съществуваше, ала не и за нея. Ръцете на Фреди се движеха спокойно, тя се издигна на нужната височина и започна да прави подготовките за завоите; сърцето й биеше лудо от непозната радост, щом лекият самолет отговаряше на допира й, сякаш беше нейната собствена плът. Фигурите, които беше изписвала толкова пъти, изглеждаха сега съвсем други, по нов начин регистрираше съзнанието й и ориентирите около летището. Имаше божественост в този момент, божественост в краищата на крилете й, които прегръщаха нощта, в равномерния шум на мотора, в усещането, че една машина и едно човешко създание високо горе в пространството представляват много повече от едно същество. Чу се да се смее и точно тогава видя вечерницата в потъмняващата синка на небето.

Долу Мак стоеше на края на пистата и очите му не изпускаха силуета на самолета, юмруците му нервно се свиваха и разтваряха в джобовете му. Защо, дявол да го вземе, я беше оставил да направи този продължителен маршрутен полет точно преди първата й изява? Беше вече късно, тя бе уморена и навярно по-възбудена, отколкото предполагаше, особено след прелитането над океана. Довчера беше само на петнадесет и твърде млада, за да лети сама, и кой можеше да твърди, че след изминалите двадесет и четири часа госпожицата е станала по-голяма? Не беше ли сбъркал в преценката си? Защо трябваше да го разнежва рожденият й ден — можеше да отложи за друго време този експеримент. Можеше и трябваше да го стори, по дяволите.

Но все пак… все пак… тя беше така готова. Наблюдавайки летенето на Фреди днес, Мак отново бе преживял чистото чувство, което беше изпитвал като ученик пилот, а уж смяташе, че го е забравил отдавна. Мислеше си, че обучението на любителите ще изпепели някогашната негова мания, радостта му от чистотата на полета, ала ето че Фреди го накара отново да преживее поезията, да вдъхне пак въздуха, който го примамваше непрекъснато да напуска планетата Земя. Но, Господи, небето потъмняваше с всяка секунда. Беше един от най-късите дни на годината. Сигурно и температурата бе паднала с двадесет и пет градуса^[9], откакто се върнаха от Санта Паула. Стана му студено, но не можеше да се спусне към хангара и да си вземе сакото, докато Фреди се намираше там горе. Никога не бе предполагал, че на самолета ще му трябва толкова време, за да обиколи три пъти едно летище.

А Фреди продължаваше да лети. Видя вечерницата отново и си науми, че тя й изпраща послание, приятелско и важно послание, което навярно никога нямаше да дешифрира, въпреки че сигурно означаваше много за нея. Как копнееше да се изкачи в небесата, дотам, откъдето можеше да види звездите на съзвездието Козирог. Книгите учеха, че те се намират далече, твърде далече, за да се видят просто ей така. Тя не го вярваше, никога нямаше да го повярва; знаеше, че точно сега лети под Козирог, съзвездието на нейното рождение. А на земята Фреди различаваше фигурата на Мак, самотна тъмна сянка върху пистата. Поклати крилете на самолета, за да му покаже, че го е видяла, завърши третия кръг и с въздишка на смирено нежелание се приготви да каца.

Мак не помръдна, въпреки че ученичката му направи показно приземяване; червеният самолет се установи плавно на двете си предни колела. По същото време докосна земята и малкото задно. Инструкторът все още стискаше юмруци, докато машината продължи да се движи и спря недалеч от мястото, където чакаше; ръцете му се отпуснаха едва когато тя изключи двигателя. Вратата се отвори и Фреди изхвърча от самолета с един скок; почти поваляйки Мак, момичето обви ръцете си около врата му. Гореше в нощта подобно на празничен фойерверк на Четвърти юли^[10], с развяна от вятъра червена коса, а блесналите й очи излъчваха светлина във всички посоки.

— Направих го! Направих го! — възкликна Фреди и обсипа лицето му с целувки. После разтвори широко ръце и погледна нагоре към вечерницата, сякаш искаше да я получи. — Направих го, Мак! О, благодаря ти! Благодаря ти! — А той откри, че е изгубил способността да говори. Почувства се млад, тържествуващ и опиянен като нея; отдавна забравени чувства задушиха гърлото му със забранени сълзи. Инструкторът почука часовника си и поклати укорно глава. — Знам — рече Фреди. — Но трябва да вървя, иначе ще закъснея. Всъщност вече закъснях. О, Мак, не ме е грижа. Окей, тръгвам, тръгвам. Но пак ще се върна, Мак! Толкова много има за учене.

Забравяйки да попълни бордовия си дневник, тя още веднъж го прегърна и го целуна с възторжена благодарност; след това изтича на пътя да стопира някой до вкъщи. Мак продължаваше да стои на пистата. Още чувстваше топлината на импулсивните й целувки върху студените си страни. Силните й ръце като че ли все така стояха на раменете му, а полуделият й от щастие глас не прекъсваше да звъни в съзнанието му. Въздъхна и поклати глава. И заемайки се да привързва „Тейлър“ към земята, той спря и потърка бузата си, застинал в замислена, наполовина смаяна усмивка. Прекрасната възраст на шестнадесетгодишните, рече си, прекрасната възраст на шестнадесетгодишните — ето откъде идва всичко.