Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (6)

7.

Беше лятото на 1933 година и на терасата на Шато дьо Валмон в Шампан виконт Жан-Люк и виконтеса Анет дьо Лансел посрещаха Пол и Ив, придружени за първи път от техните дъщери. В рода на Ланселови имаше традиция — виното за първия тост на всяко празненство във Валмон се разливаше от господарката на замъка, а поводът днес беше повече от сантиментален или символичен.

— Разбира се, че Фреди е вече достатъчно голяма, за да пие шампанско — рече виконтесата, — особено по такъв знаменателен случай. — И тя напълни чашата на тринадесетгодишната Фреди точно толкова, колкото и на останалите.

Докато отпиваше, Пол осъзна колко много му беше липсвал Валмон и колко старателно си бе налагал да не мисли за дома на своето детство. Никъде другаде по местата на неговите скиталчества нямаше такова осезаемо чувство за хармония между земята и роденото от нея, сякаш ги свързваше някаква особена връзка, която можеше да докосне, ако се протегнеше. Благополучие и безгрижие ведно с изключителното чувство за гостоприемство витаеха из въздуха на Шампан. Никой от океаните, които познаваше, не му беше дал усещането за надмогване на собствените му физически и емоционални предели, както правеше това мързеливото, разтворило обятията си море от лозя. Над всички тях през седмиците на гроздобера се развяваше синьо-червеният флаг на Ланселови; по подобен начин в Помери се издигаше бял, а във Вьов Клико — жълт флаг.

Пол погледна с гордост към Ив, Делфин и Фреди, седнали на слънце. Бяха пристигнали току-що от Париж след няколкочасово пътуване с кола. А преди две седмици бяха напуснали Лос Анжелос с влак, бяха пресекли Щатите, за да вземат океанския лайнер до Франция. Пол имаше двумесечен отпуск и беше решил най-накрая, че е време да доведе семейството си в родовия дом, който дъщерите му не бяха виждали никога.

Уханието от цъфтежа на лозите рано през юни, наподобяващо това на часовничето, беше продължило две седмици и половина, тъй като през пролетта на тази година нямаше слани. Опрашването на цветовете беше станало през топло и влажно време, подпомогнато от онзи умерен вятър, за който се молят лозарите, и сега лозите спокойно издуваха зърна в долината, ширнала се под замъка.

Валмон беше разположен на север от Отвилер, селото, където през шестнадесети век бе пристигнал дон Пиер Периньон, установявайки се в манастира „Сен Пиер д’Отвилер“; отшелникът преживял цели четиридесет и шест години строг монашески живот, ала между часовете, прекарани в молитви към Бога, успял да намери и начина, превръщащ отличното местно вино в шампанско.

Някога замъкът беше заобиколен от букови гори, изобилстващи с дивеч, а сеньорите на Валмон засаждали лозя и правели вино само за собствено удоволствие или за удоволствието на приятелите си. Сега от издигнатата тераса на замъка, където през този прекрасен юлски ден семейството очакваше обяда, рядко можеха да се видят големи дървета. Докъдето стигаше погледът, имаше само лозя, засадени в съразмерна безкрайно приятна за окото мрежа от парцели. Заоблените меки хълмове, върху който зрееше едно истинско голямо богатство, придаваха на селския пейзаж сигурност и миролюбие, при все че през последните сто години точно тук, върху тези ценни и твърде уязвими склонове на източната граница на Франция, се бяха водили двете големи войни, променили сериозно историята на Европа.

Но войната, дори мисълта за нея, днес изглеждаше невъзможна за Пол. Горчивината, с която старите Лансел бяха посрещнали навремето женитбата му с Ив, най-накрая се бе разсеяла. През отминалата зима майка му бе изпратила дори писмо, за да се извини за острите думи, с които някога бе отсъдила, че неговата женитба ще му струва кариерата. „С годините — беше писала тя — започнах да разбирам: без Ив и децата ти никога нямаше да си истински щастлив — не, дори и да се именуваше посланик при двора на свети Джемз.“

Отстъплението от дълго отстояваната й позиция не се дължеше на всеизвестния, но, общо взето, митологизиран ефект на възрастта. Напротив, изминалите години обикновено правеха аристократичните французойки още по-догматични и по-малко отстъпчиви в мненията си, отколкото през младостта им — нещо, което впрочем бе характерно за жените от всяка социална класа и във всяка страна по света.

Ако Гийом, по-големият син на Ланселови, се бе оженил и имаше деца, Анет дьо Лансел може би щеше да се чувства сигурна в продължението на рода. И може би тогава щеше да продължава да подхранва своята ненавист към Ив. Но Гийом остана заклет ерген, който не харесваше децата точно толкова, колкото и се радваше на свободата си. Накрая виконтесата бе приела факта, че освен децата на Пол никога няма да има други внуци. И макар винаги да даваше гласност на разочарованието си от безотговорното, егоистично и късогледо поведение на по-големия си син, тя усещаше, че е настъпило време да се сдобри с единствената си снаха, която пък почти сигурно щеше да остане без етърва.

Сега присъствието на нейния Пол и семейството му, всичките все още в пътническите си дрехи, я караше да изпитва дълбока радост, че се бе решила да организира това посещение. Гийом и Жан-Люк слушаха с внимание разказа на Ив за пътуването. Снаха им — преметнала грижливо скроеното, широко в раменете синьо сако от пике на летния си костюм от Адриан около облегалката на градинския стол, свалила малката си шапка с извита периферия и кръстосала краката си небрежно под елегантната и дълга до средата на глезените пола — представляваше картина на оживление и непринуденост. Анет дьо Лансел разглеждаше внимателно Ив и колкото и да й бе трудно да го признае, все повече се убеждаваше, че насреща й стоеше жена, с която всяка свекърва може да се гордее. Но тези, които веднага събудиха любовта й, бяха внучките — особено Делфин.

Съществува ли на света друго толкова прелестно петнадесетгодишно създание? — питаше се тя. Наистина, Делфин не притежаваше показната и предизвикателна красота на паун. В нейната кадифена прелест обаче имаше нещо толкова деликатно и вълнуващо, че всеки, който я срещнеше, изпитваше възторженото чувство на откривател. Огромните тъмносиви, по-точно мистериозно сиви очи, които блестяха като призрачна мъгла над здрачно море, бяха някак твърде раздалечени под високите извити вежди. Ръждиво-кестенявата й коса, оформена на челото й в ясно изразен триъгълник, се къдреше с възхитителна мекота около врата, с блясъка на ценно, фино полирано дърво. Ръцете й бяха нежни, а изящните й пропорции толкова съразмерни, сякаш беше моделирана от изкусен ваятел. Малката брадичка увенчаваше лицето с форма на сърце, напомнящо ликовете на няколко от благородните дами във фамилните портрети на Ланселови — предишните господарки на Валмон. Делфин беше средна на ръст и толкова крехка, толкова уязвима, че докато я гледаше, баба й почувства как в нея се надигат всичките й покровителствени инстинкти. Тя бе рядко момиче, съвършената девойка, помисли виконтесата. Като че ли беше отгледана във Франция.

Мари-Фредерик, или Фреди, както настойчиво я наричаха — продължаваше разсъжденията си Анет дьо Лансел, усещайки все пак някакво макар и съвсем леко неодобрение по този повод, — не можеше да бъде сбъркана с друга, освен с американка. Ала как беше възможно това, след като и двамата й родители бяха французи, виконтесата не можеше да проумее. Дължеше се, изглежда, на калифорнийския въздух, тъй като никое френско момиче на тринадесет не можеше да си позволи да бъде толкова дългокрако, така живо, с такова осезаемо присъствие. Очевидно беше наследила височината и цвета на очите си от Пол — трябва да бе доста по-висока от сестра си — и екстравагантността на вътрешното си равновесие от майка си. Ала косата й! Цялата тази ярка, гъста, неуправляема маса! Бе красива, да, не можеше да го отрече, но същевременно толкова… толкова неподходяща, толкова фрапантна. И толкова червена. Разбира се, бяха съществували и цели поколения червенокоси Ланселови, но дали е имало някой с такава натрапваща се коса? Защо Ив не се опитваше да я опитоми? Или ако това се окажеше невъзможно, не можеше ли да настоява по-малката й дъщеря да придобие по-женствен вид? И все пак Фреди беше така безкрайно мила, докато внимателно отпиваше от първата си чаша шампанско и се оглеждаше наоколо със страхопочитание!

Фреди знаеше, че баща й е израснал в замък, но видът на действителния Валмон я порази. Преброи трите романтични кули, чудейки се кой живее в тях. И какво ли правеха, размишляваше тя, във всички тези стаи зад прозорците? Колко ли камини трябва да има, че да отговарят на многото и със сложна форма тухлени комини? Преди не свързваше думата „шато“ с представата за замък, ала баба й настояваше, че Валмон е само малък замък, един от петте в Шампан, и че най-големият от тях, Монтмор, притежава ров, доста по-обширен парк и спираловидно стълбище, толкова широко, че по него можел да се изкачи човек на кон. Каква екстравагантна идея?

Анет дьо Лансел погледна часовника си. Оставаха десетина минути до обяда, а тя все още не бе поднесла замислената изненада. Е, какво пък, обедът може да почака!

Пет минути по-късно, докато всички отпуснато наблюдаваха как Гийом отваря втората бутилка шампанско, от горичката отдясно на замъка, отделена от него само с малко пространство добре изравнен чакъл, внезапно се появи галопиращ конник. Очевидно ездачът не очакваше да намери някой на терасата, тъй като гледаше встрани от тях, към конюшните. Щом ги видя, отхвърли рязко глава и спря отведнъж, само на няколко крачки. Фигурата му се извиси някак заплашително над тях, застинала върху огромния дорест кон. Настъпи такава тишина, че дори слабото шумолене на листата в лозето им се стори звучно като плясъка на разбиващите се в основата на параход вълни. Неловкото мълчание наруши единствено гласът на Анет.

— Слез от този звяр и поздрави новопристигналите, скъпи. Не съм преувеличила, когато ти обещах изненада на обяд, нали, Бруно?

Бруно, висок и силен осемнадесетгодишен младеж, скочи от коня бързо и все пак в движението му се прокрадна нещо преднамерено, сякаш бе облечен в доспехи; възвърнал самообладанието си, той тръгна към хората, чието пристигане баба му бе скрила така внимателно от него. Всички изчакваха приближаването му с различни чувства.

Фреди и Делфин просто зяпнаха от любопитство; не бяха виждали брат си, освен на стари снимки. Бруно! Най-после! Пол пък бе връхлетян от чувство на горчива обида и все пак не можа да не отбележи какъв великолепен младеж бе станало момчето. А Ив настръхна, сякаш я бяха ударили през лицето; значи това беше синът, разбил сърцето на Пол с упоритото си, непонятно поведение; всяка година обещаваше, че ще ги посети, и щом лятото настъпеше, намираше причини да отложи пристигането, докато стана съвсем ясно, че той изобщо няма намерение да се срещне с баща си и своите природени сестри. Колкото до Анет дьо Лансел, то тя изпита почти детска радост, че е инициаторът за семейното събиране, планирано от нея в пълна тайна; знаеше само съпругът й, когото в крайна сметка бе успяла да убеди, че точно така е най-правилно да се постъпи.

Що се отнасяше до самия Бруно, то неговите чувства бяха скрити от съвършената и автоматична учтивост; можеше да прибегне към нея при всякаква ситуация, учтивост, която в други времена не беше изневерявала на благородниците дори по пътя им към гилотината. Той прегърна Пол, все едно че се бяха разделили миналата седмица; целуна ръка на Ив, промърморвайки вежливо „Бонжур, мадам“, и се здрависа с Фреди и Делфин, сякаш бяха млади дами на неговата възраст.

— Можеше да ме предупредиш все пак — рече младежът тихо, едва докосвайки с устни бузата на баба си.

— Бруно, скъпи, мислех, че така е най-добре. Толкова по-лесно за всички ни е — отвърна тя, пренебрегвайки думите му по такъв грациозен, но твърд начин, че дори той не успя да отвърне нищо.

На Анет дьо Лансел й бе добре известно, че Бруно се беше противопоставял на запознанството с мащехата си и своите природени сестри. След разтърсващата повторна женитба на Пол тя и маркиз и маркиза Дьо Сен Фрейкур бяха установили, че са на едно мнение по въпроса за Ив Кудер. Снахата се превърна в техен общ враг. Ставайки член на семействата им, тя ги бе наранила дълбоко по начин, който техните семейства трябваше да търпят до края на живота си. Времето никога нямаше да избърше петното от този неравностоен брак.

С течение на годините Гийом си оставаше упорито и категорично неженен и значението на Бруно за тях порасна. Освен че бе единственият представител, в чиито вени течеше кръвта на Сен Фрейкур, той се явяваше и последният наследник от мъжки пол в този клон от семейството на Ланселови. Един ден, далеч в бъдещето, във Валмон нямаше да има друг виконт Дьо Лансел, освен Бруно.

Дядото и бабата често обсъждаха това време, седнали след вечеря в малката всекидневна на любимите си тапицирани с брокат кресла и протегнали крака към камината. След смъртта им Гийом и Пол щяха да наследят замъка и лозята по равно. Ако бездетният Гийом умре преди Пол, Пол щеше да наследи всичко. Но после, след смъртта и на Пол, неговата вдовица, ако е все още жива, и трите му деца следваше да получат равни части.

Техният обичен Бруно никога нямаше да бъде единственият собственик на семейната земя. Той ще трябва да дели тези уникални хектари с две дипломатически циганчета, две непознати чужденки, които не бяха имали предимството да израснат във Франция, две момичета, дето навярно щяха да се омъжат задруги съмнителни чужденци и ще народят деца; всяко от тях ще наследи пък дял от владението, докато то бъде раздробено на прекалено много парчета, така че да не може да запази дори малко от онази идентичност на Ланселови, превърнала се в част от самата почва на Шампан.

Щом Бруно отиде в стаята си, за да смени набързо костюма за езда, а Ив заведе Фреди и Делфин да си измият ръцете преди обяда, Анет дьо Лансел почувства как на сърцето й олеква. Делфин и Фреди, които винаги бяха говорили на френски с родителите си, имаха съвършен акцент и изглеждаха така нетърпеливи да се срещнат с дядо си и баба си, така любещи, така мигновено примамени от Шато дьо Валмон, че нея внезапно я обзе озарение: не, в края на краищата момичетата не могат да бъдат циганчета, те са истински Ланселови, завърнали се след много години от странстване в пустинята. О, да, тя наистина постъпи умно, като покани всички по едно и също време. Но най-умното беше, че не каза на Бруно.

 

 

Непроницаем, помисли Ив, докато по време на обяда наблюдаваше Бруно — напълно непроницаем, обвит в любезност, толкова полирана, толкова масивна и солидна, че сякаш бе част от тежките прибори от семейно сребро, строени отстрани на всяка чиния. Беше по-правдоподобно да си представи, че може да вземе един от ножовете между два пръста и леко да го огъне назад, докато върхът на острието докосне дръжката, отколкото да повярва, че Бруно ще смени някога скептично извитите нагоре ъгълчета на устните си с истинска усмивка. Без какъвто и да е жест или дума, които можеха да бъдат забелязани от някого в семейството, той й бе дал да разбере с абсолютна сигурност едно нещо: тя не съществуваше за него, никога не беше съществувала и нямаше да съществува и за в бъдеще. Не я забелязваше дори когато изглеждаше, че отговаря на въпроси, изречени от нея. Струваше й се, че под живия блясък на кафявите му очи живееше скрит слепец, смразяващ и неумолим. Дали това впечатление не идваше просто от фалшивата му усмивка, или пък от това, че не харесваше устата му; наистина нейните дълбоко извити, възпълни очертания противоречаха на решителното му мъжествено лице.

И все пак, какво съм му сторила, запита се Ив сърдито. Вниквайки в традициите на френската аристокрация, тя можеше да разбере — или поне се опитваше да разбере — защо на Ланселови им трябваше толкова време да я приемат, ала Бруно беше от друго поколение, от поколението на нейните деца.

Нейните собствени родители отдавна й бяха простили някогашния скандал. Бляскавата й женитба им беше позволила отново да изправят главите си и преди да починат в края на двадесетте и двамата в една година, те бяха посетили Австралия и Кейптаун и прекарали там по няколко седмици.

И ето че под повърхността на обедния разговор, оживен както винаги, когато на масата се съберяха винопроизводители, Ив се запита и за това дали трябва да търси начини за общуване с Бруно, или чисто и просто да отстъпи и да приеме неговата необяснима неприязън.

Вълнуващ е, казваше си Делфин, докато наблюдаваше как Бруно разговаря като възрастен — нещо, което не бе забелязвала досега у друго осемнадесетгодишно момче. Никой от по-големите братя на съученичките й нямаше толкова изправена стойка, сякаш пространството наоколо им ги плашеше; не приличаха на Бруно дори онези, които се опитваха да се държат като всезнайковци само защото имаха коли й можеха да отидат с тях до плажа или до лятното кино, или до някоя от сладкарниците „Къри“ за петнайсетцентов фруктов сладолед с карамел и фунийка „Майл Хай“. Делфин се беше подигравала на мнозина от тези момчета, забавлявала се бе с израженията им, когато отклоняваше поканите им, тъй като Ив беше постановила; не можеше да излиза на срещи, докато не навършеше шестнадесет.

Според Делфин Бруно изглеждаше като двадесетгодишен. Тъмните му гъсти вежди сякаш тежаха на неговото широко, добре оформено чело, а красиво извитият, властен нос доминираше върху лицето му. То беше толкова различно от писналите й американски физиономии, толкова по… по… тя налучкваше думата, ала можа да се сети само за цивилизовано. Да, то бе, почувства Делфин, без да имаше и представа за понятието фамилна традиция, то бе лице, което продължаваше някаква дълга върволица от прадеди, лице с история. Дали и моето е такова, чудеше се Делфин. И предусещаше с дълбоко удовлетворение, че знае отговора.

Непознат, рече си Пол. Едва разпознаваше в Бруно онова твърде високо, твърде слабо, амбициозно и нетърпеливо момче, което бе срещнал преди осем години; дете с писклив, ентусиазиран глас, мечтаещо за големи неща.

Бруно се бе издължил още повече, ала развитите му мускули балансираха височината точно както носът му, някога твърде извит, сега изглеждаше съвсем на място. Младежът излъчваше авторитет, изглеждаше дори властен, докато разговаряше с ледено спокойния глас на възрастен; шегуваше се със своята любяща баба, съобразяваше се с дядо си и чичо си Гийом, очароваше Делфин и Ив и както се струваше на Пол, дори Фреди.

Сигурно осъзнаваше, че е станал център на внимание въпреки посещението на четиримата Лансел. Сякаш те всички бяха дошли специално да видят него, а той снизходително им го разрешаваше. Не личеше да изпитва неудобство от неочакваната среща с баща си. Не беше казал нито дума за дългата им раздяла, за неспазените обещания и Пол ядно се закле никога да не го разпитва за причините. Каквито и да бяха те, Пол не искаше да ги знае, защото само можеха да му причинят болка.

— Кажи ми, Бруно, кога ще ходиш войник? — попита Пол.

— Тази година, татко, веднага след лятната ваканция. Постъпвам в кавалерията заедно с много мои приятели. Ще бъде забавно.

— Внимавай да не съсипеш някоя военна кранта — измърмори Гийом. — Може и да не са силни като моя „Император“. Беше напълно изтощен след днешната езда.

— Съжалявам, чичо. „Император“ не беше язден от много отдавна, а чувствах, че се нуждае от един добър галоп; щеше да бъде жестоко да го възпирам, но иначе си абсолютно прав. Няма да се повтори, уверявам те. При все че момчетата ти от конюшнята не го упражняват достатъчно.

— Ще поговоря с тях — рече Гийом отчасти умилостивен.

— Кавалерията ли каза? — задъха се Делфин, впечатлена като никога.

— А след военната служба, моето момче? — намеси се и виконт Дьо Лансел. — Решил ли си вече какво ще правиш?

— Всъщност не, дядо. Все още обмислям ред неща.

— Искаш да кажеш, че си се отказал от Института? — обади се Пол остро. — Какво стана с плановете ти да ръководиш страната си?

— Само погледни, татко. Социалистическият кабинет на Пол Букур просъществува пет седмици. Новото правителство на Даладие е пълно с жалки глупаци. Между разправиите на неговите радикали като Ерио, безпомощни люде като Лавал и компания и онази тълпа от либерали и профсъюзни лидери ние се оказваме с нарастващ дефицит и стотици хиляди безработни. Междувременно Даладие не може да измисли нищо по-добро, освен да увеличи подоходния данък. Не, благодаря, аз съм идеалист и предпочитам да стоя настрана от тази каша.

— Щом си сигурен, че те грешат, какво би предложил ти на тяхно място? Лесно е да критикуваш, особено от идеални позиции — поде Пол, побеснял от високомерния тон, с който Бруно говореше за някогашната си амбиция; нали заради нея бе убеждавал Пол да го остави във Франция.

— Силен мъж, един силен мъж вместо двадесет и трима кретени.

— Толкова просто, а? А откъде мислиш, че ще се появи въпросният силен мъж, Бруно? Как ще се сдобие с власт?

— Няма нужда да ходим далеч, татко. Хитлер направи точно това в Германия, от януари насам, откакто стана канцлер.

— Хитлер! И ти одобряваш този… този… безподобен престъпник?

— Да речем, че не мисля за него с такива опростени понятия. Разбира се, аз не го харесвам — пък и кой ли французин би го приел, но трябва да признаем, че е политически гений. Завладя страната само за месеци, превърна я в палка. Обяви комунистическата партия извън закона, постави евреите на мястото им. Методите му са силни и позитивни, ала не позволява на нищо да се изпречи на пътя му.

— Нима предлагаш и Франция да се сдобие с неин собствен Хитлер? — изкрещя Пол, надигайки се от стола си.

— Хайде, хайде — рече Анет дьо Лансел припряно, — абсолютно ви забранявам да говорите за политика на масата. Особено днес. Това е голям ден за нас и няма да го провалите просто така! Жан-Люк, сипи на Пол още малко вино. Момичета, за вас имам специален десерт. — Виконтесата позвъни за иконома, доволна, че мъжете утихнаха. — Ако ви хареса, ще накарам готвача да ви научи как да го правите. Винаги съм смятала, че стопанката на къщата трябва да знае да готви независимо колко добър готвач има. Не си ли съгласна, Ив? В края на краищата как иначе ще разбереш, че сладкишът е направен добре?

— Напълно съм съгласна — кимна Ив веднага, виждайки, че ръцете на Пол треперят от ярост. Благоразположението на Бруно, ето нещо, което не държеше да спечели на всяка цена, размишляваше тя. Как можеше да е син на Пол?

Когато обедът най-сетне приключи, Делфин и Фреди отидоха в стаята си да се преоблекат.

— Не е ли вълнуващо да имаш брат, Фреди? Намирам го разкошен, а ти? — рече Делфин на сестра си веднага щом останаха сами.

— Подарявам ти моята половина от него — отвърна Фреди.

Делфин се извърна рязко, невярваща на ушите си. Това, че Фреди си бе глътнала езика пред Бруно, не означаваше, че трябва да се изказва оскърбително за най-красивото момче, което и двете бяха виждали някога.

— Какво имаш предвид?

— Мисли се за голямо лайно — продължи Фреди предизвикателно.

— Мари-Фредерик! Ще попитам баба дали не мога да получа самостоятелна стая. Не искам да деля нищо с теб. Отвратителна си.

— Лайно на пръчка — повтори Фреди. — Със захар отгоре.

Няколко дни по-късно, рано сутринта, докато нощната роса не бе изсъхнала все още, Ив излезе да бере рози; носеше две специални плитки кошници и чифт остри градинарски ножици; бе ги открила в приземния етаж на Валмон. Там се намираха и трите големи мивки, в които потапяха цветята преди подреждането им. Свекърва й я бе помолила да се погрижи за букетите предната вечер.

— Винаги го правя сама — рече й тя на масата, — не позволявам на градинарите да берат розите — розовата градина на Валмон е особената ми гордост. Чудех се — дали няма да ти е приятно ти да се заемеш утре с цветята, Ив?

— Разбира се — беше отвърнала Ив щастливо, съзнавайки, че прехвърлянето на работата, до която не бе позволено да се докосва някой друг, е знак за това колко много бе променила свекърва й отношението си към нея.

— Сигурно си наясно… — продължи колебливо виконтесата.

— Че трябва да подрязвам стеблата във вода?

— Откъде знаеш какво възнамерявах да кажа?

— Майка ми ме учеше на същото, когато бях дете — отвърна Ив.

— А казвала ли ти е да слагаш във водата няколко капки белина и малко захар, за да удължиш живота на розите? — попита Анет дьо Лансел.

— Никога не съм чувала тази рецепта. Ние пускахме монета във вазата. Върши ли работа?

— Не особено, ала и аз го правя понякога. — Двете жени си размениха съучастнически, объркващи мъжете на масата погледи; на тях им бяха чужди тревогите около цъфтящата градина. Те никога не се бяха опитвали да определят дали розите са в най-добрата си форма за украсата на поредното парти, или храстите се намират просто в една от техните влудяващи междинни фази, покрити с обещаващи пъпки, от които в крайна сметка не се показваше цвят. А не по-малко вбесяващо бе, когато цветята окапеха точно в деня преди брането им.

До розовата градина на Валмон се стигаше през лабиринт от високи живи плетове, строго подкастрени в редици, където децата на Ланселови бяха играли на криеница от векове.

Ив огледа наоколо, щракайки с ножиците във въздуха, спираше се само пред онези рози, които бяха готови за откъсване — отрязаните ненавреме пъпки понякога не се разтваряха изобщо. При все това и двете кошници бяха препълнени скоро с цветове. Ив знаеше, че поема риск, ала не можа да устои на изкушението да ги натрупа в преливаща купчина, понеже розите, останали на храстите дори един ден в повече, се разтваряха твърде бързо от топлината и се похабяваха. Ето така — вдигнала препълнената кошница на една ръка разстояние пред себе си, тя пое някак странишком по тясната пътека обратно към замъка. В момента, когато излизаше иззад поредния плет, отнякъде внезапно изскочи Бруно, вероятно забързан към конюшните. Ив спря рязко, стресната от изненадата. Кошницата в ръката й се заклати и розите до една се изсипаха върху посипаната с чакъл пътека.

— Ох! Изплаши ме — рече тя смутено, поставяйки внимателно другата кошница на земята. — Дано поне не се е наранила някоя. — Ив коленичи и започна да събира разпилените цветя колкото можеше по-внимателно и бързо. Докато ги подреждаше едно по едно, забеляза, че няколко от розите бяха паднали върху ездитните ботуши на Бруно, сраснали се неподвижно със земята. Ив погледна към него, изумена, че все още не е започнал да й помага; завареният й син обаче стоеше с плътно скръстени ръце и със стиснати устни, вторачен право напред. Върху лицето му имаше израз на нетърпеливо презрение, сякаш тя бе прислужница, която току-що го бе опръскала с мръсна вода от кофата и сега трябваше да я забърше. Все още коленичила, Ив механично продължи работата си, очаквайки вълната от ярост, която внезапно я бе завладяла, да отмине.

— Бруно, какво чакаш? Защо не помагаш на Ив? — прозвуча гласът на виконтесата, а после и самата тя се показа иззад един от живите плетове.

Ив се изправи.

— Всичко е наред, Анет. Изглежда, Бруно се страхува от тръните. Чак е окаменял от страх. Хайде, Бруно, бъди добро малко момче и тичай да яздиш.

 

 

Този следобед Анет дьо Лансел беше помолила Бруно да покаже на Фреди и Делфин катедралата в Реймс. Фреди обаче твърдо отказа; заяви, че предпочита да поязди с чичо си Гийом, отколкото да разглежда катедрали. Всъщност щеше да й е приятно да посети Реймс, но не можеше да си представи, че цял следобед ще трябва да наблюдава как Делфин се възхищава от Бруно. Ако господинчото беше филмов актьор, мислеше си Фреди с отвращение, сестра й сигурно щеше да стане основателка и председателка на клуба на неговите почитатели.

Фреди обичаше Делфин силно, чувството й беше почти майчинско и толкова сраснато с нея, че се бе превърнало в нейна неотменна същност. Почти нямаше моменти, в които Делфин да не бе на преден план в живота й, по-близко в много отношения, отколкото майка й или баща й.

Но когато Фреди решеше, че Делфин се държи тъпо, не можеше да се въздържи да не побеснее. Тя живееше с убеждението, че е родена да покровителства Делфин, сякаш беше по-голямата, а не по-малката сестра. Фреди ценеше сестра си. Макар че Делфин беше понякога направо влудяваща пълна фантазьорка, толкова вироглава и инатлива и така навикнала да постига своето, че почти не чувстваше нужда от защита; нещо повече, беше й неприятно дори когато Фреди се опитваше да й я наложи. Стигаше се дотам, че те се сбиваха, но тъй като Фреди бе по-силната от двете, се налагаше сестра й да използва думи вместо удари. Ах, как ми се иска да я напердаша, мислеше си Фреди, докато яздеше в тръс до мълчаливия си чичо с превантивна цел.

Делфин пък беше безкрайно доволна от отсъствието на сестра си. Иначе никога нямаше да може да опита първата си цигара под зоркото око на Фреди, помисли си тя радостно, докато Бруно й показваше как да вдишва, подавайки й запалената цигара; в този момент той успяваше, макар и съвсем бавно да шофира колата на стария виконт, отстъпена им за следобеда.

— Не ми харесва особено — призна Делфин, разочарована от първото дръпване и лютивия давещ дим. — Но все пак с цигарата ще изглеждам по-голяма.

— На колко години си? — попита спътникът й повече от любезност.

— Почти на шестнадесет — отвърна тя, преувеличавайки с доста месеци.

— Значи наближаваш опасната възраст — заключи той с нещо, което трябваше да наподобява смях.

— Ами, опасна! Майка ми дори не ми позволява да излизам с момчета до следващия ми рожден ден — запротестира Делфин. — На шестнадесет години само се започва.

— Ами твоята майка има сериозна причина да те държи заключена. Навярно се страхува да не си наследила нейните наклонности — подхвърли Бруно небрежно.

— О, Бруно, не говори глупости — изкикоти се Делфин. Но не можа да реши дали трябва да се чувства поласкана или не. — Какво искаш да кажеш, какви са тези „наклонности“?

— Сигурно си чувала… ами за нейното минало.

— Минало ли? Тя е от Дижон. Това ли имаш предвид?

— Не, забрави думите ми. Не е важно.

— Това изобщо не е честно! — почти извика Делфин възмутена. — Не можеш да правиш намеци и после да ме караш да ги забравя.

— Наистина няма значение, Делфин. Е, да речем, че намирам за забележително как майка ти е възвърнала доброто си име. Това само ти показва какво може да направи времето — както и късата памет на повечето хора. Разбира се, миналото на майка ти се отрази зле на татко. Но, от друга страна, той има като компенсация теб и Фреди. Очевидно си е заслужавало.

— „Минало“? Бруно, трябва да ми кажеш! — настоя Делфин, изпълнена с любопитство.

— Питай самата нея, щом толкова искаш да знаеш. — Бруно запали цигара и за себе си, сякаш считаше темата за приключена.

— Мисля, че ти просто разиграваш театър. — Делфин нарочно вложи презрителна нотка в гласа си — знаеше, че предизвиква сигурна реакция. После дръпна съвсем слабо от цигарата си и се зае да изучава пейзажа с интерес. — Колко остава до Реймс?

— Предполагам, знаеш къде е започнала да пее? — отбеляза Бруно след кратичка пауза.

— В Дижон, разбира се. Взимала е частни уроци при най-добрия преподавател в града. Откакто се помня, мама все пее вкъщи. Двете с Фреди знаем повечето й песни наизуст. Разбира се, тя не е вече професионална певица, но непрекъснато я молят да участва в програмите на най-важните благотворителни балове в Лос Анжелос — отвърна Делфин гордо.

— Нима? Благотворителни балове? Колко почтено звучи. — Бруно се изсмя късо. — А казвала ли ви е, че е избягала от къщи в Париж?

— Бруно, не! — изписка Делфин кокетно. — Наистина ли! Колко вълнуващо!

— Навремето не е било толкова вълнуващо — заключи Бруно мрачно. — Считало се е много… ами няма друга дума освен… низко. Била е само на седемнадесет години и е избягала с някакъв евтин, третокласен певец от мюзикхол. После са живели заедно в Париж като любовници, преди да срещне нашия баща и да го накара да се ожени за нея. Твърди се, че е имала и други любовници.

— Кой ти наговори тези ужасни лъжи! — извика Делфин, удряйки с юмруци по крака му. Той я отблъсна.

— И двете ми баби, ето кой. Дядо ми Лансел — също; според него това е причината и за неуспешната кариера на баща ни. С биографията му от войната и с неговото име той трябваше досега да е станал посланик, вместо да го заточват колкото може по-далеч от Франция.

Бруно погледна към Делфин. Тя бе извърнала глава.

— Баба ми по майчина линия, благородната Сен Фрейкур — продължи Бруно почти непринудено, — ми каза, че никой в Париж нямало да приеме майка ти, знаейки, че е живяла открито с мъж, за когото не е била женена, и че е работела в мюзикхол — сред клоуни, разказващи мръсни вицове, и тълпи от чисто голи момичета. А после е излизала майка ти, за да изпълни малкия си номер, пеейки популярни любовни песни в яркочервена рокля и червени обувки — характерния й стил на обличане, както разбирам. Била е известна като „Мади“. Ето защо считам за постижение това, че е успяла да се превърне в съвършена дама след брака й с татко. Мисля дори, че трябва да й се възхищаваме.

— Не вярвам нито на една твоя дума! Ти си измисляш всичко! — Делфин бе изпаднала в ярост, породена от шока и желанието за отрицание на всичко чуто.

— Попитай тогава когото и да е. Ако смяташ, че съм лъжец, питай баба. Или дядо. Питай родителите си. Всяка дума е истина. Аз съм израснал с тази история. Удивен съм, че са успели да я запазят от вас. Но това вече обяснява и защо толкова късно ви довеждат в родината ви.

— Татко беше назначаван в чужбина. Трябваше да го придружаваме — изрече Делфин и се разрида. Бруно спря колата отстрани на селския път и изключи мотора.

— Наистина съжалявам, Делфин. Моля те, не плачи. Слушай, аз наистина мислех, че вие сте наясно с всичко това — случило се е толкова отдавна, че вече няма значение. Хайде, нека ти избърша лицето. Да не мислиш, че на мен ми е било добре; изобщо да не познаваш майка си, да нямаш и баща, защото той винаги се е намирал толкова далеч. Все едно че бях сирак. Как ще ти хареса да те отглеждат дядо ти и баба ти?

— Ако си имал нужда от баща, защо не дойде да живееш с нас?

— Исках да дойда! Но дядо и баба Сен Фрейкур не ми разрешаваха дори да ви гостувам. Те са много старомодни и считаха, че майка ти ще ми повлияе лошо.

— Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувала!

— Такива са, но трябва да ги познаваш, за да разбереш.

— Никога няма да разбера хора като тях! — заключи Делфин поривисто.

— Няма и да ти се наложи. Виж, като че ли не биваше да ти разказвам тия неща. Нека просто приемем, че никога не си ме питала, а аз никога не съм ти отговарял. Защо да ни притесняват предразсъдъците на старите хора? Хайде, Делфин, издухай си носа. Вече сме почти в града. Ще отидем в някоя сладкарница, ще пием лимонада, после просто ще поскитаме. Можем дори да погледнем катедралата, щом сме тук. За да е доволна баба.

Не, аз пък на всяка цена ще разпитам мами, казваше си Делфин, докато Бруно палеше колата. Защо трябваше да вярва на Бруно или на неговата баба?… Ами ако майка й наистина е избягала от Дижон, когато е била на седемнадесет? Ами ако наистина е имала любовници и е живяла с тях?

Тя никога не говореше за собствената си младост, не разказваше дали е ходила на забави, срещала ли е момчета, получавала ли е покани за танц и как е срещнала баща им, както бе нормално. Наистина имаше… винаги имаше… нещо. Не точно тайно, но нещо… неизказано, мистериозно… нещо липсващо… нещо, което тя не можеше дори да назове… празнина някаква… която казваше на въображението на Делфин, че майка й е различна от майките на нейните съученици. Ала, от друга страна, какво, ако това, което беше казал Бруно, е истина? Какво, ако тя е била… Мади?

Разбира се, Делфин не му вярваше, но за всеки случай нямаше да сподели с никого чутото. Не я интересуваше повече. Това беше лична работа на майка й. Тя самата никога нямаше да мисли за тия истории. Нямаше значение. Дори да беше истина, нямаше никакво значение.

 

 

Веднъж след вечеря, в края на първата седмица от лятното гостуване, Жан-Люк дьо Лансел помоли синовете си и Бруно да се поразходят с него.

— Вземете си пуловери — рече той. — Вечерта ми изглежда хладна.

Пол и Гийом се спогледаха. Явно, в тази гореща юлска нощ баща им бе изпитал желание да посети избите си. Както навсякъде в Шампан, те бяха вкопани във варовиковата почва на такава голяма дълбочина, че и през най-горещия и най-студения ден на годината температурата в тях никога не надвишаваше възхладните десет градуса по Целзий.

— Не се притеснявай за мен, дядо — обади се Бруно и не забеляза как виконтът откачи едно дебело сако от гардероба до вратата на замъка и го преметна през ръката си заедно с пуловера, който бе взел за себе си.

Значи Бруно никога не беше посещавал избите, помисли Пол, щом четиримата тръгнаха. Сигурно не е проявявал интерес. Или може би татко е смятал, че все още не е достатъчно пораснал. В крайна сметка той не покани Делфин или Фреди, нито дори Ив, а избите на Лансел положително щяха да бъдат по-интригуващи от всичко останало в имението. Те не бяха толкова големи, колкото дългите шестнадесет мили изби на гигантската фирма „Моет & Шандон“, нито пък толкова необикновени като тези на Помери, в които всяка от свързващите галерии имаше различен свод, в романски, готически или нормандски стил. И все пак Пол знаеше, че на момичетата щеше да им хареса една подобна разходка из подземията. Посещението на коя да е изба на големите производители на шампанско беше откритие за всеки, който си представяше, че това са тъмни, плесенясали и покрити с паяжини мазета. Избите на Лансел не правеха изключение. Четиримата мъже се озоваха в истински подземен град, добре осветен, добре вентилиран и павиран, с широки проходи, водещи към по-тесни пътеки, които пък се пресичаха равномерно от други, така че незапознатият рискуваше съвсем скоро да се загуби между високите над два метра стени, образувани от хиляди бутилки шампанско, наредени една над друга върху тънки плоскости от дърво. Ето по този начин се оформяха дълги, строго подредени възвишения, широки три метра, защитени в дълбочина от варовиковите стени и толкова гладки, сякаш че бяха иззидани.

С гримаса на благодарност Бруно облече сакото, което бе взел дядо му. Гийом и Жан-Люк се движеха между стените като покрай редици от жив плет; от време на време се спираха да изтеглят някоя бутилка, представляваща особен интерес, и да я покажат на Пол и Бруно.

— Всичките ни лозя са засадени наново, след като ги нападна филоксерата — в цял Шампан не е останала нито една болна лоза, доколкото ми е известно — отбеляза Жан-Люк замислено. — Наистина, човек не бива да се оплаква, но все пак лош късмет е, че с Депресията падна рязко и цената на гроздето. Изглежда, хората не могат да си позволят да пият виното ни. Поръчките са намалели значително, така ли е, Гийом? А и възбраната ни се отрази зле. Но както и да е, ние в Шампан сме виждали и по-лоши дни; не се съмнявам, че скоро ще видим и по-добри.

Изричайки тези думи, той спря пред стената, която отбелязваше края на избите. Бруно се обърна, онемял от големината на пещерите — не можеше да открие откъде бяха влезли. Потрепервайки леко, той направи крачка назад; не беше особено приятно да слуша лекциите на дядо си в този студ.

— Една минутка, Бруно. Имам да ви покажа нещо. Всеки Лансел трябва да знае за семейното ни скривалище, защото не е известно какво ще ни донесе бъдещето.

Виконтът посочи към стената и Гийом натисна силно върху част от варовика, която се различаваше само по леката драскотина върху повърхността й. Плочката се завъртя около скрита панта и разкри метална ключалка. Жан-Люк дьо Лансел отдели малък ключ от веригата си с ключове и пъхайки го в ключалката, отвори в стената врата, направена от масивни варовикови блокове, дебели почти метър. Оттатък лежеше пълна тъмнина. Той пристъпи в тъмното преди другите и включи осветление, захранвано с батерия. Пред изумените им погледи изплува друга просторна изба, запълнена догоре, с изключение на проходите, с проблясващи бастиони от шампанско. Виното, наредено на двадесет реда, приличаше на кюлчета от злато, така прекрасна изглеждаше всяка бутилка със златните си етикети, с гърло и тапа, покрити с празнично златно фолио.

— Повечето от бутилките са с нормални размери — обясни Жан-Люк с жест, разбирайки благоговейното смълчаване на придружаващите го. — Отсреща са по-големите — 1.5, 3, 4.5 и 6 литра, — макар че търсенето им за съжаление вече не е, каквото беше. Условията за съхранение са отлични, но въпреки това изкарвам бутилките на пазара, щом виното стане на дванадесет години, понеже и най-доброто шампанско обикновено е негодно за пиене, когато престои до двадесет години. Мое неизменно правило е да ги заменям веднага щом дойде другата добра реколта, независимо как се отразява това на печалбата ни. Когато реколтата не се окаже достатъчно качествена, заменям бутилките от въпросното вино на всеки четири години. Но скривалището на избата е винаги пълно. Винаги. Дори ако ни сполети истинска катастрофа, дори когато шампанското е направо негодно за пиене, и то в няколко последователни години, никога няма да пипна запасите — защото в това е силата на фирмата „Лансел“, в нашето съкровище. Наричаме го Трезора.

— Но какъв е смисълът да държиш подобна огромна изба винаги пълна с шампанско, което непрекъснато продаваш и заменяш, продаваш и заменяш? И изобщо каква полза има да го складираш? — попита Бруно озадачен.

Жан-Люк се усмихна на внука си, после постави ръка на раменете му. В крайна сметка ставаше дума за богатството на семейството, а такива въпроси той обясняваше винаги с удоволствие.

— По време на войната от 1918 година Валмон беше превърнат в щаб на някакъв италиански генерал. Когато се сключи примирието, Бруно, връщайки се вкъщи, аз открих, че генералът и личният му състав са изконсумирали целия запас от шампанско в избите. Може би са се къпали в него, защото нямаше и следа от стотиците хиляди бутилки. Същото нещо се е случило тук и по времето на моя дядо, през 1870, във Френско-пруската война, когато Валмон е бил окупиран от германски войски. А хиляда деветстотин и осемнайсета завари лозята ни в окаяно състояние — много от тях бяха раздробени от бомбите, пресечени от траншеи. Цели три и половина години се трудихме ожесточено, Бруно, изхарчихме и много от семейното богатство, преди да съберем следващата пълна реколта от грозде. До голяма степен възстановихме всичко, но сега, когато банковият ни баланс е стабилен, много от лозите ни, уви, са вече на средна възраст.

— О? — възкликна Бруно, но си личеше, че обясненията на дядо му са разбираеми само за Пол и Гийом.

— Лозата е с най-добро качество, преди да стане на десет години — продължи Жан-Люк. — На петнадесет години тя вече е на средна възраст. Но няма лоза, която да е пълноценна след двадесет години. Трябва да я изкорениш по-скоро и да я смениш с нова. Нашите лози са засадени през 1919 година и са най-добри точно сега; остават им обаче максимум осем, може би десет години полезен живот.

— Все още не разбирам защо държиш тези бутилки тук — прекъсна го нетърпеливо Бруно, изгарящ от желание да напусне студената изба. Ала дядо му продължи все със същото спокойствие и решителност.

— Неизвестно е какво ще донесе бъдещето. Не се знае дали ще е лесно и да се засажда повторно. Нищо чудно — а това най-много ме безпокои — да започне друга война. Германия се превъоръжава. Първото място, към което ще се насочат германците във Франция, е Шампан — винаги е било така. Благословени сме заради земята му и сме прокълнати заради разположението му. Не се съмнявам, че мосю Хитлер вече е приготвил плановете за нашето наследство. Затова съм се погрижил да направя, каквото мога. Всяка година задържах голям процент от най-доброто вино и го складирах за максимално най-дългия възможен срок. Ако има друга война и ако някой от Ланселови се върне от нея във Валмон, ще намери истинско съкровище; за него не знае никой друг, освен тримата работници в избите — братовчедите Мартенс, за които гарантирам с живота си. Те прекараха и наредиха бутилките тук. С други думи, при необходимост ние ще можем да засадим наново, да възстановим лозята и да продадем това шампанско. За продажбата не се страхувам вече — винаги ще има пазар за шампанско; докато съществува цивилизацията.

— Майка знае ли? — попита Пол.

— Разбира се. Жените на Ланселови също са управлявали лозята не по-малко добре, понякога и по-добре от мъжете. Погледни назад към Вьов Клико^[1] и към изкусителната мадам Помери. А не важи ли същото днес за мадам Волинжер и маркиза Дьо Суареш д’Олан Пайпер-Хейдсирк? Да, майка ви знае всичко и може би един ден ти също ще пожелаеш да предадеш тайната на Ив. Виж, момичетата са твърде млади, за да ги безпокоя с мрачните си прогнози… А сега нека да изпием по чаша, преди да тръгнем — виното е достатъчно студено.

Виконтът приближи към някаква маса, разположена близо до вратата на тайната пещера, върху която с дъното нагоре бяха наредени чаши с формата на лале; широка ленена кърпа ги предпазваше от праха… Изтегли ловко от стелажа бутилка от рядък сорт розово шампанско и я отпуши леко с помощта на специален тирбушон. Едва тогава виконтът наля един пръст от шампанското в чашата си, после я разклати, за да събуди виното от дрямката му.

Пол и Жан-Люк гледаха доволни как снежнобялата пяна върху виното изчезва. Виконтът го вдигна към светлината, за да се възхитят и на несравнимите бледорозови нюанси на течността; множество малки мехурчета изплуваха от дъното към повърхността, жизнерадостни и еднакви по форма, и те бяха последното доказателство за качеството на шампанското. Виконтът единствен подуши виното, ала подаде чашата и на Бруно, за да се вслуша в шептенето на мехурчетата, допълвайки доброжелателно:

— За тези, които не знаят, че виното говори. — Едва тогава напълни догоре всички чаши, разклати своята и най подир опита шампанското. — За бъдещето! — рече той и всички пиха. Щом Бруно остави чашата си, дядо му го запита: — Забеляза ли, че шампанското има един вкус в устата ти и друг в гърлото ти, след като го преглътнеш?

— Не, честно казано, не забелязах.

— Значи следващия път трябва да обърнеш по-голямо внимание на това, момчето ми. Може би усещането наподобява по-скоро парене, отколкото определен вкус, и то е характерно само за най-доброто шампанско. Нарича се „сбогуване“.

 

 

Няколко дни по-късно, през един мъглив парижки следобед, виконт Бруно дьо Сен Фрейкур дьо Лансел, както го представяха визитните му картички, макар и да не бе кръстен с името на семейството си по майчина линия, хвърли картите си на масата в игралната зала на неговия клуб и каза на партньорите си:

— Господа, толкова за днес.

— Не ни ли напускаш рано, Бруно? — попита неговият близък приятел Клод дьо Ковил.

— Баба ми ме помоли да се прибера вкъщи за чая — очаква гости.

— Ти си идеалният внук — пошегува се Клод, — при това ни оставяш точно когато ти потръгна. Много лошо, Бруно. Но в твое отсъствие ще мога да спечеля поне една ръка, за да обърна играта.

— Пожелавам ти късмет! — Бруно стана и се сбогува. Отвън взе такси и поръча да го отведат до Рю дьо Лил. Предстоеше му среща с Ив и младият виконт се усещаше напрегнат и раздразнителен; трябваше на всяка цена да облекчи емоциите си.

— Добър ден, Жан — поздрави Бруно иконома, който отвори вратата на голямата къща. — У дома ли е господин Клод?

— Не, господин Бруно, господин Клод каза, че ще прекара следобеда навън — отвърна мъжът. Целият му живот беше преминал в служене при Ковил, през това време икономът многократно бе прогонвал хлапаците Бруно и Клод от килера си, та когато говореше сега на осемнадесетгодишния виконт, мъжът все още имаше чувството, че пред него стои някогашният палав ученик.

— Жалко. Надявах се на чаша чай.

— Госпожа контесата пие чай в момента. Тази вечер е сама. Да й предам ли, че сте тук?

— О, не се притеснявай — всъщност, да. Направи го, Жан. Умирам от жажда.

Минута по-късно икономът въведе Бруно в малък салон на втория етаж, където Сабин дьо Ковил седеше на един от диваните пред табла с чай. Дългите й крака бяха кръстосани под полата на надиплената й следобедна рокля от Вионет, ушита от бадемовозелен копринен креп. Изрязаното й под ъгъл деколте откриваше широко бялата й шия; една-единствена закопчалка придържаше роклята в грациозен гръцки стил върху бедрото й.

Сабин дьо Ковил беше елегантно създание на тридесет и осем, с лъскав шлем от тъмна, права коса, която се подвиваше под ушите, и тънки, извити устни, покрити с ярко червило. Имаше издължени и лениви очи, с подигравателни пламъчета в ъгълчетата, но ниският й глас излъчваше някакво характерно нетърпение и напрегнатост, независимо от това с кого разговаряше. Обличаше се винаги в прелъстителните женствени дрехи на Вионет, тъй като стегнатата й плът беше прекалено изобилна, за да изглежда добре в момчешките модели на Шанел; Чиапарели пък можеше много лесно да се имитира от производителите на конфекция. Освен това стилът бе твърде лекомислен, за да се носи от човек, посветил се сериозно на моделиерското изкуство.

Контеса дьо Ковил се смяташе за една от най-интелигентните жени на Париж, независимо от факта, че изобщо не бе имала интимни приятелки, или може би точно заради това. Не беше известно някой някога да е отказвал покана за нейно парти и все пак тя често пиеше чая си сама.

— Ако търсите сина ми Клод, драги Бруно, не мога да ви помогна… не ми казва никога къде отива или кога ще се върне — рече госпожа Дьо Ковил, докато икономът напускаше стаята. Бруно се приближи към кушетката и спря на половин метър от нея с почтително сведени очи.

— Знаех, че не е вкъщи, преди да дойда — прошепна той. — Оставих го в клуба. Мисля, че няма да се върне скоро. — Настъпи пауза, през която контесата го изучаваше, а той стоеше покорно пред нея, сякаш в очакване на заповедите й. Тя докосна долната си устна с една от едрите си, почти квадратни ръце и я подръпна леко; изглеждаше замислена, като че се опитваше да вземе решение. После събра краката си един до друг, остави чашата чай на таблата и впи поглед в Бруно, сякаш той току-що й бе разказал особено изискан виц. Щом заговори отново, гласът й прозвуча твърде различен, сякаш кратките реплики по адрес на сина й не бяха разменяни никога.

— Значи така, Чарлз? — Въпросът на контесата дойде някак изневиделица.

— Да, госпожо — отвърна Бруно с покорство в гласа и със съвсем почтително сведена глава.

— А прибра ли колата, Чарлз? — продължаваше да пита контесата.

— Да, госпожо. — Гласът му оставаше все така раболепен, послушен, а тъмните му вежди угрижено се сключиха.

— Измита и излъскана?

— Разбира се, госпожо, точно както заповядахте.

— Донесе ли всички пакети, за които те изпратих, Чарлз?

— Тук при мен са. Къде ще ги иска госпожата? — попита Бруно, а силно изрязаната му горна устна изпъкна някак рязко върху смиреното му лице.

Сабин дьо Ковил стана, коприната се хлъзна по тялото й, после тя безмълвно се отправи към здрачната си спалня — там прислужничката й вече бе спуснала завесите.

— Можеш да сложиш нещата тук, долу, Чарлз — посочи контесата и безпокойството в гласа й се увеличи.

Бруно се обърна и заключи вратата на спалнята.

— Госпожата нуждае ли се още от мен?

— Не, Чарлз. Можеш да си вървиш. — Ала младият виконт взе ръката й, сякаш възнамеряваше да я целуне. Вместо това той я обърна и притисна устните си към дланта й, всмуквайки меката кожа така, че контесата почувства и зъбите му, и топлия му дъх. Задържа дланта си и повдигна глава. Очите й се бяха стеснили от някакво внезапно и малко насила причинено удоволствие. — Можеш да си вървиш, Чарлз — настоя надменно Сабин дьо Ковил.

— Не мисля, госпожо — отвърна Бруно и така както я държеше, дръпна ръката й напред и надолу, та тя остана да лежи неподвижно върху щръкналия му под панталоните пенис.

— Спри това, Чарлз — изпъшка контесата, опитвайки се да се отдръпне, ала младежът стискаше ръката й толкова безмилостно, че тя бе принудена да го обхване. После застина в тази поза със сведени клепачи, сякаш се ослушваше за някакъв слаб, неуловим звук; чувстваше как Бруно потреперва и се втвърдява под дланта и дългите й пръсти отново и отново, докато стана огромен. Тънките й устни се разтвориха неволно, Сабин дьо Ковил си пое рязко дъх и върху обиграното й до жестокост лице се появи лаком израз.

— Госпожата трябва да остане напълно неподвижна. Госпожата трябва да прави каквото й кажа и нищо друго — измуча дрезгаво Бруно. — Разбра ли госпожата? — Тя кимна тъжно, усещайки горещото, тежко кръвонапълване между бедрата му; едновременно с това лицето на момчето придобиваше груб, почти свиреп вид. На слепоочието му пулсираше вена, а нацупено-сладката му уста изглеждаше вече така предизвикателно грозна, че тя закопня да я целуне, ала не направи необходимия жест. — Госпожата трябва да застане срещу стената — измърмори виконтът. — Госпожата не трябва да сваля обувките си. — Сабин дьо Ковил се подчини с изправен гръб и гордо изпъчени гърди.

Бруно стоеше само на сантиметри зад нея, ръцете му грубо подхванаха тежките й гърди, докато палците и показалците му търсеха зърната й под живите гънки на коприната. Намери ги и ги стисна умело, настойчиво и безжалостно, пръстите му едва не й причиниха болка. Втвърдените й зърна търсеха докосването на устните му, а то не идваше. Въпреки предупреждението му, контесата притисна тялото си към неговото, отделяйки се от стената, ала той отново я избута на мястото й.

— Казах на госпожата да не се движи! — изкомандува Бруно неумолимо и продължи да възбужда с една ръка гръдта й, докато другата се придвижваше презрително бавно надолу по коприната, покрила залятото и изопнато тяло, и ето че накрая стигна възвишението, което търсеше. Спря там и потри твърдата издатина с проверяващи, безпощадни пръсти. Контесата отново опита да се извие, за да може тазът й да опре о издадения хребет между чатала му, но Бруно я принуди да остане неподвижна, а пръстите му все така методично моделираха коприната; платът се хлъзгаше между краката й и той го придърпваше с влудяващи докосвания ту леко, ту диво, ту оттеглящо се, ту рисковано смело. Дишането й се учести в очакване, главата й стоеше отхвърлена назад в пълна отмала. Коприната беше овлажняла. — Нека госпожата коленичи на стола до леглото — заповяда Бруно.

— Аз…

— Госпожата ще прави каквото й кажа.

Тя пресече стаята с вперени в килима очи; бе твърде развълнувана, за да позволи на момчето да види изражението й. Роклята й се нагъна в неравномерни дипли, щом коленичи върху стола, улавяйки се за облегалката му. Бруно пък коленичи на килима зад нея и вдигна полите й до кръста. Закръгленият й, изложен на показ задник лъсна ослепително гол, краката й, все още в обувките с висок ток, оставаха само наполовина покрити от копринени чорапи, пълните й бели бедра бяха разсечени от тънка ивица черни косми. За една дълга минута Бруно разглеждаше и вкусваше безпомощността й, после се наведе напред и притисна женствената си уста дълбоко в окосменото пространство. Тя изстена.

— Ако госпожата издаде звук, ще престана — заплаши той и Сабине дьо Ковил кимна в пълно подчинение, насилвайки се да остане неподвижна и да сдържи реакциите си, така че всичките й сетива се концентрираха върху парещото острие на езика му, ухапванията, мъчителната игра на устните и зъбите му и силата на ръцете му, които я държаха разкрачена, за да може да я използва свободно.

После чу как Бруно отваря панталоните си и потрепери неудържимо в отмаляло очакване. Той я издърпа до ръба на стола, така че само коремът й остана на седалката, а коленете — на килима; отверстието й дойде на едно ниво с неговия напрегнат, набъбнал пенис. Тя затаи дъх, когато той се възкачи върху нея и мушна гладката му, налята до пръсване главичка в гладното й тяло. Беше достатъчно опитна, за да не опитва да се притиска към него, а да изчака неподвижно, с кръвожадност, потискана от волята й, докато той не може повече да издържи на собственото си мъчение и се притисне още напред, изпълвайки я докрай. Ръцете му я стискаха за кръста, приковаваха я за стола, така че да не мърда, понеже се изтегляше почти напълно, преди отново да се гмурне в нея, брутално и безсърдечно като животно. Той мушкаше в широко отворената й ножница без мисъл или грижа, в животински, убийствен бяс и накрая с един продължителен, разтърсващ спазъм и лице, изкривено от мълчалив вик, Бруно стигна до своето продължително, страховито изпразване. Изхвърли спермата си навън. Едва когато се беше задоволил напълно, той я издърпа от стола и я хвърли по лице на килима. Грубо пъхна главата си между краката й и госпожата почувства засмукването на устните му, започна да трепери и зарита в чудовищен оргазъм. За момент и двамата останаха притихнали на пода.

— Госпожата нуждае ли се още от мен? — обади се по някое време Бруно и гласът му беше кротък, глас на послушен слуга.

— Не, Чарлз, не тази вечер — отвърна тя кратко.

Виконт Дьо Сен Фрейкур дьо Лансел се изправи на крака, закопча дюкяна си, отключи вратата и си тръгна, без да каже повече дума. Сабин дьо Ковил лежеше на килима, безсилна да се изправи, с усмивка върху големите, извити устни, които Бруно не беше целунал нито веднъж. Той ме познава добре, помисли тя унесено, прекалено добре, за да опитва.