Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (5)

6.

— Новото ми назначение можеше да бъде и в Улан Батор, погледни на нещата от тази страна, скъпа — рече Пол на Ив повече, за да отклони погледа й от безкрайната пустиня, протегнала се край прозореца на купето; влакът, с който пътуваха, беше най-добрият в тази страна през 1930 година, но композицията сякаш изобщо не напредваше.

— Улан Батор? — обърна глава тя.

— Столицата на Външна Монголия.

— Външна или Вътрешна? Без значение е. Би могло да бъде и Годхоб — остро отвърна Ив.

— Гренландия? Не, не бих се надявал на това. Прекалено близо до Европа е. — Хуморът на Пол беше язвителен.

— Какво ще кажеш за Фиджи? — продължи Ив. — Дали нямаше да ти хареса? Толкова е зелено, особено ако го сравним с този пущинак. — Тя пренебрежително махна към искрящия пустинен пясък.

— Сува има хубав климат, знам, само че е малко ограничена от културна гледна точка.

— Но все пак е столица. Щеше да бъдеш „господин посланикът“.

— Посланик? Та аз съм на четиридесет и пет. Твърде млад за такъв пост.

— Съвсем млад. И прекалено добре изглеждащ. Нямаше да е честно по отношение на дамите във Фиджи. Чувала съм, че не могат да устоят на французи — усмихна се Ив, стискайки ръката му.

— Какво означава „не могат да устоят на французи“? — обади се неочаквано Фреди, а очите й, които току-що бе притворила в дрямка, се отвориха широко, изпълнени с любопитство.

— Ами… това означава… просто смятат французите за толкова очарователни, че биха направили всичко, което те поискат от тях. — Пол се заливаше от смях, поглеждайки многозначително Ив.

— Например какво? — настоя Фреди.

— Например… ами ето аз съм французин и затова ти си добро момиче и правиш каквото ти кажа.

— Татко — изкикоти се Фреди, — не ставай смешен.

— Примерът не беше подходящ — намеси се Делфин съвсем на място. — Фреди никога не върши нещата както трябва, татко. Аз съм тази, която не може да устои на французи. — Тя отправи към Пол типично женска усмивка, усмивка на създание, родено да очарова.

— Разбира се, че върша нещата както трябва — пламна Фреди. — Помниш ли, когато ме предизвика да скоча от трамплина в клуба? Направих го и се гмурнах във водата безпогрешно. Помниш ли, когато каза, че няма да мога да се кача на новото пони и да го яздя без седло, а аз го яздих и то дори не се опита да ме ухапе? Помниш ли, когато се хвана на бас с мен, че няма да мога да победя в юмручен бой онова старче, самохвалкото Джими Олбрайт, а аз скочих и го набих? Помниш ли, когато ме предизвика да карам колата и…

— Фреди! Делфин! Веднага спрете! — строго се намеси Ив. — Почти пристигнахме. Сигурно ще има официално посрещане. Фреди, ти трябва да си измиеш ръцете, лицето… и коленете и, о, погледни си лактите! Как успяваш да си изцапаш чак лактите? Мили боже, какво е станало с роклята ти? Кога можа да я измачкаш така? Не, не, не ми обяснявай. Не искам да знам. Ще се опитам да направя нещо с косата ти. Делфин, нека те погледна. Е, би могла да си измиеш и ти ръцете, но не е наложително.

— Те са чисти.

— Това имах предвид. Ето, запазила си ги толкова чисти, макар че също си целия следобед във влака — не, не ми обяснявай, знам вече. — Делфин беше способна да стои неподвижна с часове, потънала в доволно мечтание, докато Фреди рядко се заседяваше на едно място повече от минута. Ив погледна към Пол, повдигна вежди и въздъхна.

Противно на навиците им и нормалните разбирания, двама родители и две малки момичета, едното на дванадесет, а другото на десет и половина, бяха държани заедно в продължение на цели три дни. Да, това беше неестествена, невъзможна ситуация, макар и много по-лесна за понасяне от гледката на огромната, почти плашеща пустиня, през която пътуваха като че ли безконечно. Мястото, където отиват, щеше ли да има нещо общо с цивилизацията такава, каквато я познаваха? Наистина Канбера и Кейптаун не бяха центрове на метрополии, но английската традиция бе силна и на двете места, внушаваше чувство за приемственост и стабилност.

Ив обичаше големия им дом в Кейптаун, с превъзходен изглед към Тейбл Маунтин, с многоброен и приятен персонал, но един дипломат от кариерата не можеше да откаже новото си назначение, така както не можеше да не притежава фрак, костюми за деловото ежедневие и поне три смокинга. Новият мандат можеше да се приеме и като повишение. Наистина градът, към който пътуваха, беше едва пети по големина в тази непозната страна. Наистина Пол отново щеше да бъде генерален консул и както досега, пак достатъчно далеч от поста на посланик, но пък иначе щеше да е начело на местната френска общност, независимо от големината й. Философското примирение, с което приемаше посредствената си кариера, никога не го изоставяше, но Ив знаеше, без да са обсъждали този въпрос, че съпругът й е дълбоко разочарован. Господата, които решаваха съдбата му, имаха дълга памет и железни правила… За тях Ив все още бе онова скандално момиче, пяло на сцената на мюзикхол. Но тя и Пол се обичаха, имаха и децата, а това единствено имаше истинско значение за тях.

Влакът намали скоростта си. Поглеждайки поред през прозореца, четиримата Лансел видяха следващи една подир друга табели; най-после те указваха, че в края на пустинята има все пак град. Порутени къщурки, малки и по-големи, множество грозни сгради, няколко автомобила на улицата и най-накрая, изникнала почти от нищото, изненадващо голяма гара.

Влакът съвсем забави ход, в безпогрешния ритъм на пристигането Ив изпита внезапно предчувствие. Австралия, Югоизточна Африка, а сега, измежду всички възможни места, това — толкова необичайно, толкова далеч от реалността, подобно на визиите, които можеше да роди фантазията на Жак-Шарл за декор на „Казино дьо Пари“.

— Край на линията, народе — извика появилият се изневиделица носач. — Пристигнахме.

— Това е то, любов моя. — Пол подаде ръката си на Ив.

— Татко — попита Фреди, — може ли да ти задам само още един въпрос, преди да слезем?

— Да не е същият, който ми задаваш през цялото пътуване?

— Донякъде.

— Тогава защо не попиташ носача?

— Господине — обърна се Фреди към мъжа, — наистина ли наричат това Града на ангелите?

— Да, госпожице, точно така. Добре дошли в Л. А.

 

 

Два месеца по-късно, въпреки че трябваше да се облича за официална вечеря, Ив продължаваше да седи на перваза на прозореца в спалнята, заслушана в гълъбите, които известяваха началото на пролетта. Птиците живееха в портокаловите дръвчета, засадени от двете страни на алеята, водеща към входа на къщата им, в района Лос Фелис, изискано предградие, северозападно от търговския център на Лос Анжелос.

Ароматът от портокаловите цветове се сливаше с този на отворените пъпки от пълзящия жасмин и уханието от стотици розови храсти, цъфнали в градината. Имаше ли друго място на земята, питаше се в почуда Ив, където пролетта да продължава толкова дълго или да ухае така божествено? Нима Лос Анжелос беше вселенският център на обонянието? Почувства се оплодена от прегръдката на здрача, а отвсякъде прииждаха вълни от аромати, изпускани от дървета и цветя.

Когато пристигнаха през февруари, беше пролет, пролет с пронизващо сладък мирис от лимонените цветове, с огромни жълти и виолетови теменужки, иглика и безброй незабравки; беше пролет и през март, който донесе първите перуники и лалета, високите кали, дето никнат дори където не ги искаш, големите храсти гардения, покрити с малки бели цветове. Само един от тях е достатъчен, за да заухае цяла стая; сега пролетта беше дошла за трети път в продължение на три месеца и за голямо удоволствие на Ив орловите нокти съперничеха на портокаловите цветове и жасмина; в градината й растяха кошнички, благовонни секирчета, дядов зъб и делфиниум, сякаш беше сезонът им в Съсекс. Дядов зъб и палми? Английски градински цветя, поникнали под сянката на тропически корони с големи листа? Светлосините, неземни дървета джакаранда^[1] — по-многобройни, отколкото ги бе виждала в Австралия, — и то редом с храстите на хортензията?

Природата беше прекалено щедра. Френската душа на Ив се чувстваше объркана тук, където разнообразието на растителността нямаше равна на никоя друга. Ив си спомни за април в Париж; дъжда, студа, утехата, която носеше букетче от първите мимози, отгледани близо до Кан и купени от будка в метрото. Това беше пролетта от спомените й. Позната пролет, нещастна и мизерна с дребните си удоволствия, пролет, през която я крепеше единствено мисълта за юни. Не беше ли тази страна твърде добра, за да е действителна?

Всъщност защо трябваше да се замисля за божиите дарове? Първият французин, на име Ла Перуз, дошъл в Калифорния през 1786 година, едва ли си беше задавал подобни въпроси; както и Луиз Бушет, засадил първото си лозе на Мейси стрийт през 1831, година по-късно последван от Жан-Луиз Вин; те не си бяха губили времето във философски разсъждения за абсурдната щедрост на климата.

До 1836 година в Лос Анжелос е имало всичко на всичко десетина французи. Сега, без да е изминал и век, френското общество наброяваше около двеста хиляди души. Ако питаха Ив, те спокойно можеха да се сравнят с два милиона. Беше прекарала една дълга сутрин в кабинета на директора на френското благотворително дружество, за да обсъжда административните проблеми на френската болница, после следваше, друго съвещание на дамския клон на дружеството „Сен Винсент дьо Пол“. Следобедът й бе оставен за благотворителното общество на френските дами. Единствените задължения, от които бе успяла да избяга, бяха „Гров Голоа“, местното братство на друидите, кръжецът „Жана д’Арк“ и дружеството на елзасците и лотарингците.

Ако друидите, последователките на Жана д’Арк и родените в Елзас, можеха да се обединят с още около дузината други френски организации в Лос Анжелос и да създадат един голям клуб, животът й навярно нямаше да е толкова уморителен. Вечно бодрият американски дух, съчетан с жизнерадостната способност за безкрайни разговори, характерни за всички французойки, правеше задълженията на госпожа генералната консулша безкрайни. В сравнение с Лос Анжелос Канбера и Кейптаун изглеждаха направо като дребни провинциални градчета.

Но колкото изморена, тя бе и толкова щастлива. Пол запълваше с работа всяка минута от деня, управлявайки голямото консулство на Пършинг скуеър, а момичетата й, изглежда, се бяха приспособили към живота в Калифорния още преди първата нощ в новия им дом.

За това почти мигновено нагаждане според Ив заслуга имаше и продавачът на сладолед „Добро настроение“. Камбанката му прозвъня точно когато спираха пред отредената им за резиденция къща. Той беше връчил и на четиримата по един безплатен сладолед. Изгълтаха го и децата очаровани откриха, че са спечелили жадуваните от всички свои връстници „клечки късметчета“.

Бяха попаднали в страна, където всеки нов ден идваше изпълнен с безкрайни възможности, дори това да бяха само узрелите по дърветата на булевард „Франклин“ камкуети^[2], които Фреди лапаше на път към училището. Делфин спокойно се шляеше с приятелки по улицата, преструвайки се, че няма нищо общо с Фреди, а малката скитосваше и лудееше, докато се омърляше досущ като в бебешката си възраст.

Нямаше съмнение, че Фреди е дете, предопределено да избяга от къщи. Първата й дума беше „нагоре“, първата й работа бе да се покатери на всяко нещо, изпречило се по пътя й. Щом се научи да ходи, тя се отправи да завладява света около себе си. Метнала се е на мен, каза си в началото Ив с тайно удоволствие, примесено с леко безпокойство заради общественото мнение. Но скоро стана ясно, че поведението на госпожица Ив Кудер в сравнение с поведението на госпожица Мари-Фредерик дьо Лансел е било къде-къде по-подходящо за една дама. Детето искаше да лети.

— Съвсем ясно ми каза: „Искам да летя“ — съобщи Пол на Ив дълго преди Фреди да навърши три години. — Повтори го пет пъти и забръмча като онези малки спортни самолети от аероклуба.

— Това е само хрумване, скъпи. Може би всички деца искат да летят като феите от приказките, които им четем — отговори му Ив.

— Иска да пилотира самолет. Познаваш я толкова добре, колкото и аз. Щом го е казала, значи ще го направи. — В гласа на Пол звучеше като че ли заплаха.

— Такова желание на нейната възраст! Може би иска да каже, че й се пътува със самолет.

— А откъде знае, че хората пътуват със самолети?

— Е, добре, щом ме питаш откъде тя може да знае, че хората пилотират самолети, ще ти отговоря, че навярно иска да бъде самолет! — леко раздразнена отвърна Ив.

Тя бързо забрави за този разговор, но ето че година по-късно Фреди, хванала малкия юрган за четирите му краища, скочи от прозореца на втория етаж. Очевидно смяташе, че юрганът може да й послужи за криле. Гъстите храсти омекотиха падането, ала момиченцето все пак се натърти лошо. Ив ужасена се втурна да спасява дъщеря си, а тя сама се измъкна от храстите — разочарована, но не и изплашена.

— Трябваше да скоча от покрива. Тогава щях да успея! — заключи Фреди.

 

 

Ив беше на тридесет и четири, но заслушана в гълъбите, изпита внезапно чувство, че е едновременно и по-стара, и по-млада. По-стара, защото имаше две красиви дъщери, които я подлудяваха всяка по свой начин, и по-млада, защото тази вечер отиваше на бал. Освен това бе по-стара, защото трябваше да поддържа и сериозното си положение на генерална консулша, а от друга страна пък, по-млада, защото косата й, разделена на път отстрани, падаше почти до раменете й в меки като на сирена вълни; и още, защото модата на деня изискваше да носи яркочервено червило и дебел слой грим на клепките, да изтегля веждите си с молив, а миглите — с туш, и да носи колкото е възможно по-малко бельо под дрехите си. В крайна сметка бе млада и защото живееше на място, наречено Холивуд, където абсолютно всички бяха по-млади от абсолютно всички останали на света. Ив затанцува из стаята, без да съзнава, че си тананика мелодията от „Последно танго“, чийто шеговит рефрен „Върви, върви да танцуваш твоето танго!“ така беше разтревожил леля й, когато го чу за първи път преди много години.

 

 

Грейстоун беше къща, завършена през 1928 година, и никога нямаше да има равна на себе си в Лос Анжелос. Ако беше построена преди векове във Франция или Англия, щеше да се смята за идеалната резиденция, без претенции да бъде приемана за замък. Нейните петдесет и пет стаи не заемаха повече от четиринадесет хиляди квадратни метра площ. И все пак постройката приличаше на вила в Нюпорт или на селска къща във Вандербилт, при все че се издигаше на по-малко от стотина метра северно от новопрокарания, все още незастлан път, наречен булевард „Сънсет“. По него имаше бензиностанции и закусвалня, наречена „Гейтс нът кетл“.

С красиви каменни стени, покрити с дебели плочи уелски аспид, и със стотиците терасовидни акри площ, оформени в ренесансов стил, класическата Грейстоун заслужено печелеше вниманието на обществото.

Когато госпожа Доухъни даваше бал, идваше едва ли не целият град.

Ив се прилепи към ръката на Пол, усещайки прилив на неочаквана срамежливост. Това беше първото голямо парти, което посещаваха, откак бяха пристигнали в Лос Анжелос; ангажирана с жителите на френската колония, на Ив не й бе останало време да се сприятели с никого другиго от града.

Те двамата с Пол не познаваха хората от петролния бизнес, нито тези от вестникарския бизнес, едрите предприемачи и собственици на хотели или господата от Хенкок^[3] парк и фамилиите от Пасадена — не познаваха богатите и могъщи личности в града, а те всичките, както изглежда, тази вечер бяха у Доухъни. Измежду гостите Ив различи единствено няколко известни филмови звезди, поканени, за да придадат артистичен блясък на най-доброто общество; те, разбира се, не знаеха коя е тя. И беше напълно възможно, осъзна Ив, двамата с Пол да си отидат от това важно парти, без да установят никакви контакти, освен с хората от тяхната маса, чиито имена нищо не им говореха и които, изглежда, много повече се интересуваха да поздравяват приятелите си от съседните маси, отколкото да общуват с двойка чужденци.

През войната, когато се омъжи за Пол дьо Лансел, Ив не си даваше сметка какво ще означава бракът им в бъдеще. През 1917 година тя не мислеше за живота „после“. Не знаеше почти нищо за миналото на Пол. И когато заради него импулсивно се отказа от мюзикхола, не си и помисли с какво заменя блестящата си артистична кариера.

През последвалите по-късно години тя имаше предостатъчно време да осъзнае, че и двамата с Пол са пожертвали нещо ценно, за да бъдат заедно. Семейство Лансел я прие с горчива резервираност и подозрение. Майката на Пол не си спести думите, за да й изясни, че заради тяхната женитба синът й никога не може да се надява да „влезе в кариерата“, термин, който всъщност показваше, че пътят му към поста посланик е затворен завинаги.

Не само дълбоко провинциалното и благочестиво буржоазно семейство на Ив се чувстваше опозорено от участието и на сцената, но като че ли и останалата част от света — поне този, на който принадлежаха Ланселови и деловите мъже от Ке д’Орсе. За тях нямаше разлика между нейните концертни изпълнения и подскачането на голите шоугърли; жена, която работеше в мюзикхол, едва ли можеше да бъде по-свястна от проститутка.

Но Пол си даваше сметка за всичко, когато реши да се ожени за нея. На тридесет и една, той беше кален дипломат, познаваше изискванията и канените на службата във външното министерство. Навярно е съзнавал, че Ив не е най-подходяща партия за него и въпреки това я беше избрал. Не „избрал“, помисли си Ив и гордо повдигна брадичка. Той настояваше, той изискваше и я умоляваше! Беше се оженил за нея с широко отворени очи.

Ив се чувстваше не точно виновна, но някак си отговорна. И никога повече не пя пред публика, никога не спомена за годините в мюзикхола. И в Канбера, и в Кейптаун, доколкото й бе известно, не подозираха, че госпожа Пол дьо Лансел, тази млада, предана и примерна съпруга и майка, е била певица преди години.

Но Жак Шарл беше прав. От време на време я обземаше копнеж по сцената, по аплодисментите, по светлините. Повече от всичко друго обаче й липсваше самата музика. Тя пееше и свиреше за децата, макар че не беше същото… Ето за тези неща си мислеше Ив, докато двамата с Пол се разминаваха със стотиците гости на Доухъни, устремени към блестящия дансинг пред съблекалнята на басейна.

Движеха се бавно в простата стъпка на фокстрота, превърнал се бързо в мелодията на деня, заобиколени от двойки, които си махаха с ръка и разговаряха през рамо дори когато танцуваха. Годините на джаза бяха отминали, започваше ерата на бляскавия лукс — дори и нощният въздух беше просмукан с него, тежък като рубините, които почти покриваха Мери Пикфорд и диамантите, обсипали Глория Суонсън. Още седем жени носеха същите рокли от черен сатен като тази на Ив, но с далеч повече бижута. И ето че тя се почувства отново някогашното неопитно момиче от Дижон, същото онова момиче, което бе взело дори шапката си на заем.

— Ще ми окажете ли честта да танцувам със съпругата ви, господин консул? — попита познат глас.

Пол извърна глава и се усмихна от изненада.

— Добър вечер, господине — рече той. — Щом е за сънародник, разрешавам.

— Е, госпожо генерална консулша, как намирате Холивуд? — попита Морис Шевалие.

— Всеки ми задава същия въпрос — отвърна Ив автоматично.

Никога не го беше срещала преди, ала Шевалие се държеше така непринудено, сякаш продължаваха някакъв стар разговор.

— А вие как отговаряте?

— Казвам, че го обичам.

— И обичате ли го наистина? — попита Шевалие с любопитство.

— И да, и не. Той е… странен. Нужно е време, за да свикнеш…

— Особено ако си спомняш светлините по Големите булеварди.

— Големите булеварди — повтори Ив, ала думите й прозвучаха нито като въпрос, нито като потвърждение, а още по-малко пък като възможна тема за разговор.

— Да, Големите булеварди… и светлините… Мади… светлините.

— Мади… — трепна тя невярваща.

— Но аз съм ви слушал да пеете. А чуеш ли веднъж Мади да пее, не я забравяш никога. Всички го казваха и не грешаха.

— Оо!

— Първият път беше в „Олимпия“ преди войната, през 1914, и след това отново, пак през 1914, но по време на войната, когато дойдохте на фронта заради войниците. Каква вечер беше! Вие във вашата храбра червена рокля и с малките червени обувки; и косата ви имаше същият цвят като тази вечер, сякаш някой е взел точно три узрели ягоди, сложил ги е в чаша шампанско, а след това я е вдигнал към светлината… ах, Мади, вие ни направихте щастливи, нас, клетите войници, през онази нощ. Беше преди шестнадесет години, но аз все още чудесно си спомням подробностите.

— И аз — о, и аз! — извика Ив.

— Невъзможно! Та вие пеехте по всички фронтове. Как може да си спомняте една конкретна нощ?

— Спомням си я, наистина — отвърна простичко Ив, а очите й овлажняха.

Морис Шевалие беше започнал да пее като момче в бедните квартали на Париж едва единадесетгодишен, за да изкарва прехраната си; той разбираше сълзите й. Беше звезда, стоеше на върха вече двайсет и две години, неговият стил бе един от знаците на века… И помнеше добре Мади. Изчезналата Мади, сегашната госпожа генерална консулша. Ах, само той, певецът, можеше да разбере какво й бе струвало това!

— Знаете ли думите на „Мими“? — попита я Шевалие, сякаш не забелязваше сълзите й.

— „Мими“? Моята малка смешна любима Мими? Има ли някой на света, който да не знае „Мими“? — отвърна Ив.

— Това ли предпочитате да изпеем, или „Обичай ме тази вечер“? Можем да я изпълним и на английски.

— Да пея? Тук? С вас? Не, не мога да го направя!

— А! Хубава работа! Не ми се случва всяка вечер да ми отказват. И то толкова категорично.

— Аз… Не исках да съм груба. Само защото не пея… вече.

— Мади никога не би казала подобно нещо.

— Мади никога не би пропуснала и шанса да пее с Морис Шевалие, не би си го и помислила — призна Ив не толкова пред него, колкото пред самата себе си.

— Тогава бъдете Мади тази вечер, госпожо генерална консулша. Защо не?

Ив обгърна с поглед танцуващите. Пренебрегвали я през цялата вечер, те наблюдаваха с откровено любопитство разговора и с най-бляскавата световна звезда, идвала някога в Холивуд; сега я гледаха с очаровани очи. Тези непознати не намираха нищо осъдително в професията на певеца от мюзикхола. Напротив — те бяха граждани на нова, интересна, нетрадиционна, непредсказуема страна, където хората на изкуството се почитаха като кралски особи.

— Госпожа Доухъни ме помоли да пея, но аз й отказах — продължи Шевалие. — Разбира се, ако вие се съгласите да изпълним нещо заедно… ще размисля.

— Добре — бързо отвърна Ив, сякаш страхувайки се да не промени решението си. Можеше ли да не се осмели. — Но ме наричайте Ив — помоли тя настойчиво, — не Мади!

Ръка в ръка с Морис Шевалие, Ив тръгна между тълпата от танцуващи нагоре към естрадата. Танцуващите им правеха място, а диригентът на оркестъра забърза да ги посрещне. Шевалие поговори с него и после я поведе по стълбището; изкачиха се на покрива на съблекалнята и тогава певецът се обърна към внезапно притихналото множество.

— Дами и господа. Тази вечер дойдох тук само за да почета госпожа Доухъни и да ви погледам как танцувате. Не да пея. Но аз не съм се надявал, че на това прекрасно парти ще срещна отново една ярка звезда, съотечественичка, колежка; когато я чух за първи път да пее, беше покорила цял Париж. Храбра патриотка, тя пееше за нас на фронта по време на войната; толкова красива звезда, че й простих, когато разбрах, че е изоставила кариерата си… и знаете ли заради какво? Заради една женитба! Питам ви, дами и господа, това не е ли осъдително? А тя има смелостта да ми каже, че е щастлива! Представям ви Ив, прекрасната Ив, която е станала госпожа Пол дьо Лансел, съпругата на нашия нов консул от Франция. За да пея с Ив, бих изгорил дори шапката си и захвърлил бастуна си. За щастие, тя не поиска тази жертва. — Шевалие се обърна към Ив и прошепна: „Chantons, Maddy, chantons!“^[4] След това се наклони към нетърпеливата, възбудена тълпа и извика: — И така, Ив, хубавице моя, да започваме!

 

 

— Няма да взема първо причастие — обяви решително Фреди, — докато не се повозя на самолет.

— Това е прекалено! — експлодира Пол. — Истинско религиозно изнудване.

Фреди кимна някак важно. Какво пък, като не помагаше нищо друго! Всеки път, щом помолеше да се повози със самолет, все се намираше някой, който й обещаваше бързо, а после също толкова бързо забравяше обещанието. В такъв случай дълго отлаганата й конфирмация^[5] можеше да почака, докато не осъществеше желанието на сърцето си.

— Добре, тези уикенд ще те заведа на летището — рече Пол с неохота.

Не одобряваше това изнудване, но Фреди — вече на единадесет и половина — надхвърляше възрастта за първото причастие, а той искаше да приключи най-сетне с тази история, дори само защото ритуалът можеше да подейства отрезвително върху по-малката му дъщеря.

През изминалата година местните полицаи три пъти бяха довеждали Фреди вкъщи. Беше си разрешила да кара летни кънки с пълна скорост надолу по най-стръмните улици, здраво уловила за краищата чаршаф, издуващ се зад нея като платно.

— Детето създава затруднения за движението — казаха служителите — и някой ден ще пострада.

Къщата на Ланселови се намираше на един от високите хълмове на Лос Фелиз и Фреди имаше възможност да лети с мили по надолнището, преди да я заловят.

Когато след последния й сблъсък със закона конфискуваха ролковите й кънки, дъщеря им събра куклите си до една, напъха ги без много церемонии в количката и започна да търгува със съседите — между които и Уолт Дисни и Сесил Б. Демил, — за да може да си купи нови кънки.

— Тя просто е мъжкарана — рече Ив. — Но щом порастне, това ще мине.

Тя не можеше да признае дори пред себе си, че обича да гледа как Фреди препуска лудо, нещо, което на нея самата никога не й бяха разрешавали. Някакво старо и все още неопитомено нейно чувство се усещаше удовлетворено, щом видеше в детето си дяволитите черти на щастлив неразкайващ се разбойник.

Фреди беше висока за възрастта си, по-висока от Делфин, и вече с дълги крайници. Бе гъвкава като акробат и достатъчно неустрашима, за да се спусне с автомобилна гума по Ниагарския водопад. Ръцете и краката й, покрити с плетеница от драскотини и натъртвания, бяха обгорели и мускулести, но едновременно с това деликатно закръглени, каквато беше и дългата й шия. От Пол беше наследила дълбоко разположените очи, необичайно разделени под дебелите вежди, които подобно тези на Ив се изтегляха нагоре към широките й слепоочия. Очите й, с безбожно син цвят, бяха толкова живи, че не приличаха на детски.

Дали само си въобразяваше, питаше се понякога Ив, или Фреди наистина виждаше по-далеч и по-добре от всеки друг? В Канбера и Кейптаун например тя можеше да различи птица в полет, както и животни на хоризонта, изостанали от стадата си; дори в бебешката си възраст, за да привлече вниманието им към откритията си, Фреди изплакваше. Не й се налагаше да прибира косата от очите си като другите деца, защото тя растеше право назад — истински хаос непокорни вълни в шокиращо агресивен червен цвят. Носът й вече беше правилен и добре оформен — отличителна черта, която придаваше на лицето й недетска сила и целеустременост, ала само докато не се засмееше и го сбръчкаше нагоре.

По-малката й дъщеря нямаше да бъде неотразима красавица като Делфин — подозираше Ив — и все пак мнозина щяха да я възприемат като по-хубавата от сестрите, запленени от непокорния й чар и благородната твърдост, която се изписваше на лицето й, щом поискаше нещо. Не, не беше домашно създание нейната Фреди — с дързък, безгрижен смях и полюшваща се походка, същински Робин Худ, оживял в образа на малко момиче.

И също като Робин Худ тя държеше баща си в плен — готова да го размени само срещу откуп. Същата вечер Пол телефонира на Джон Медъкс, който през 1927 година, с един-единствен самолет, пилотиран от младия летец Чарлз Линдберг, първи беше започнал да обслужва въздушното пространство между Лос Анжелос и Сан Диего. Начинанието беше преуспяло, сега Медъкс имаше вече четиринадесет тримоторни пътнически самолета „Форд“ и извършваше редовни полети по три маршрута: от Лос Анжелос до Сан Франциско, до Аква Калиенте в Мексико и до Финикс^[6].

— Какво мога да направя за теб, Пол? — попита Джон Медъкс.

— Искам да доведа едно момиче да я разходиш със самолет, Джек. Ще ми предложиш ли нещо?

— Имаш късмет. Организирали сме обслужване с лимузина от гишето за билети в Саут Олив до аерогарата. На дамата ще й хареса — отвърна Медкъс в много добро настроение.

— Мисля, че тя се интересува само от летенето, Джек. Но ти благодаря все пак.

— В такъв случай карай до Бърбанк и после до Гранд Сентръл Еърпорт. Нека да видим разписанието… теб те устройва дневният луксозен експресен полет до Сан Франциско. Самолетът излита всеки ден в два и половина, три часа по-късно ще бъдете в Сан Франциско, време достатъчно за спокойна почерпка, вечеря в Чайнатаун или може би на кея с омари; ще прекарате нощта в апартамент при Марк Хопкинс, ще обядвате при Ерни или може би при Джек, после взимате същия полет обратно до Лос Анжелос. Ще си бъдете у дома за вечеря. Пътуването в двете посоки е по седемдесет гущера на човек; скоро няма да ми подбият цените.

— Програмата ти е малко… сгъстена, Джек. Все пак момичето е моята единадесетгодишна дъщеря.

— Оо! Оо! Разбирам. Ами в такъв случай, предполагам, става дума за малък панорамен полет!

— Точно така.

— Няма проблеми. Сам ще го уредя. Какво ще кажеш за събота следобед около три и половина? Светлината е най-добра късно следобед.

— Чудесно. Благодаря ти, Джек, много си любезен. Пол дьо Лансел окачи слушалката. В Ке д’Орсе едва ли можеха да предполагат, че в Града на ангелите дори току-що запозналите се хора се обръщаха един към друг с малките си имена и нямаше почти нищо, което да не можеше да се уреди с едно-единствено телефонно обаждане. Това непременно щеше да ги шокира, защото, ако подобно разумно поведение се наложеше като обичайно по целия свят, то щеше да елиминира нуждата от дипломатическите корпуси.

 

 

— Да, сър — усмихна се обслужващият въздушната линия. — Господин Медъкс уреди всичко. Каза да ви предам, че пътуването е безплатно и удоволствието е негово. Машината е точно отсреща. — Той посочи блестящия нов двумоторен самолет върху настилката от асфалт; недалеч бе и единствената сграда, издигната сред ширналото се поле, където се помещаваше въздушният терминал на Бърбанк; шест човека вече чакаха на опашка за панорамния полет.

Пол взе Фреди за ръка и понечи да тръгне към машината, но малката остана на мястото си.

— Този самолет е голям, на него ще се качат и други хора. — В гласа й прозвуча пълно разочарование.

— Хубава работа, Фреди, не съм ти обещавал самолет само за теб, нали? Просто разходка. А сега е най-подходящото време от деня.

— Татко, не разбираш ли? Искам да летя сама.

— Хайде, миличко, как ще летиш сама? Та ти не можеш да пилотираш…

— Знам. Ще има и пилот, разбира се. Само аз и летецът, моля те, татко, за да си представя, че горе съм съвсем сама.

Страстна молба се излъчваше от всяка фибра на тялото и очите й гледаха право в неговите. Пол сякаш видя себе си и се върна за миг към своите момчешки мечти. По-точно — не самите случки; докосна го сякаш особеният облак, който съпътства всяко детско мечтание. И ето че тогава си спомни и собствената си настойчивост, пълната липса на разбиране какво означава да се направи компромис.

— Ще кажа на господин Медъкс, че бяхте изключително любезен — рече той на обслужващия въздушната линия, — но, изглежда, моята дъщеря предпочита да лети с малък самолет. Какво ще ни препоръчате?

— Щом напуснете летището, завийте наляво и продължете по същия път, докато стигнете близкото градче — Драй Спрингс. Завийте по главната улица и съвсем скоро ще видите табелата на летателното училище „Въздушна академия на Макгайър“. Не прилича много на академия, но не се тревожете. Питайте за Мак — той ще я вземе за едно кръгче. Най-добрият пилот в района. Летял е през войната, мисля.

— Благодаря. — Пол тръгна напред, Фреди закрачи до него — възбудата я караше да се движи толкова бързо, че тя успяваше лесно да върви в такт със стъпката му.

Летателното училище на Макгайър, до което стигнаха половин час по-късно, се оказа ниска дървена постройка, наподобяваща огромен гараж. Вътре бяха паркирани няколко самолета, но иначе наоколо беше безлюдно. В дъното Пол и Фреди откриха малка канцелария с отворена врата. Пол надникна и извика:

— Има ли някой тук?

— Идвам след минута!

Човекът, който изпълзя изпод самолета, носеше гащеризон на механик и отворена около врата работна риза. Светлокестенявата му коса, с приятния цвят на препечен кейк, беше разрошена и той изглеждаше според Пол на не повече от тридесет. Имаше добро лице — силно, открито, — Пол го считаше за типично американско, самоуверено, приятелско и осеяно с лунички. Движеше се с подчертано гъвкава увереност, почти като професионален гимнастик.

— Търся Мак — кимна Пол.

— Аз съм Мак — отвърна мъжът с обезоръжаваща усмивка; избърса ръцете си в кълчища и се здрависа с Пол. — Терънс Макгайър.

— Пол дьо Лансел. — Без да се усмихва, Пол се колебаеше; не му беше приятна мисълта да повери Фреди на някакъв пилот в гащеризон.

— Какво мога да направя за вас? — попита Мак.

— Ако обичате, искам да се повозя на самолет — обади се Фреди, останала без дъх.

— Само минутка, Фреди — прекъсна я Пол. — Разбрах, че сте летели по време на войната, господин Макгайър?

— Да, летях.

— Това е много интересно, нали Фреди? А бихте ли ми казали къде?

— Във Франция.

— Имам предвид с кого, с каква група? — продължи Пол.

— Най-напред с ескадрилата на Лафайет през 1916, ако бях чакал нашата армия да се размърда, може би така и щях да си остана на земята. А когато накрая Щатите се включиха във войната, се прехвърлих към Американската въздушна служба, 94-ти въздушен ескадрон.

— Тогава сигурно сте свалили няколко германски самолета?

— Ами да, естествено, ударих няколко. Петнайсет, ако трябва да съм съвсем точен. Последните четири при Сен Мишел. Всеки има своя дял от победата. Еди Рикенбекер например почти удвои моя резултат. Но… да не сте случайно репортер? Не съм говорил с вестникари от години. Не мислех, че някой все още се интересува.

— Не. Приемете ме просто за един загрижен баща.

— Разбирам. Безпокоите се, че дъщеря ви ще лети с механик? Не ви виня. Прав сте да внимавате. Само че с мен нещата са наред.

— Оо, моля ти се, татко, не губи толкова много време в приказки! — извика Фреди; изчерпала вече търпението си, тя подскачаше нагоре-надолу с разрошена коса и пламнали очи.

— Хайде, хлапе. Ще вземем „Пайпър Къб“, ей го там. Този следобед трябваше да имам урок, но го отмениха, тъй че той е зареден и готов за полет. — Макгайър посочи към миниатюрния самолет, паркиран вън от хангара; беше съвсем близо до тях.

Фреди се обърна и без да каже дума повече, се втурна към машината с всички сили; пилотът я последва веднага.

А Пол стоеше върху асфалтената настилка и се чувстваше глупак. Човекът беше ас, троен ас, летял бе за Франция в продължение на две години. Колко много бе преживял и колко смешна бе собствената му представа за романтичните въздушни рицари — бе си въобразявал, че те ходят непрекъснато с блестящи ботуши, елегантни бричове и препасано с колан кожено яке.

Пол седна на един сгъваем стол близо до хангара на летателното училище и остана да чака нервно завръщането на Фреди. Този „Пайпър Къб“ изглеждаше опасно малък.

 

 

Терънс Макгайър настани Фреди на лявата седалка в „Пайпър Къб“ пред таблото с контролните уреди, сложи й колана, заобиколи самолета и се покатери на дясната седалка. Нямаше нужда да проверява системите; беше го направил преди час. Погледна към небето и потегли, насочвайки се към края на непокритата, мръсна писта. Следобедната светлина в Драй Спрингс носеше златисти отблясъци, също като светлината в Гърция; и висинето бе толкова вълнуващо синьо, а въздухът така чист и подканващ, сякаш съдържаше някакво прекрасно обещание.

Фреди мълчеше и летецът я погледна в профил, за да види дали не е изплашена. Рядко някой довеждаше малко момиче за разходка. Идваха повечето момчета, и то къде-къде по-големи от това хлапе, макар че както беше избутана напред седалката, краката й лесно стигаха педалите за управление. Не, не изглеждаше изплашена, но нямаше и да е за първи път в последната минута да реши, че в края на краищата благодари и предпочита да не лети. Тя му се струваше, всъщност не бе точно възбудена, а по-скоро дълбоко погълната, сякаш това пътуване за удоволствие беше нещо, върху което се съсредоточаваше с всяко от сетивата си. Терънс Макгайър държа за минута пайпъра на края на пистата и прегледа предполетната си карта. После, преди да набере скорост за излитане, още веднъж хвърли поглед към спътничката си. Беше пребледняла под загара и сякаш задържаше дъха си.

— Добре ли си, хлапе? — извика летецът през шума на мотора. Тя кимна кратко, но не го погледна. Погледът й беше вперен върху предното стъкло и Мак можеше да се обзаложи, че тя дори не мигваше.

Щом се издигнаха във въздуха и достигнаха четиристотин и петдесет метра височина, Макгайър зае ешелона^[7] и се отправи на изток, далеч от блестящите лъчи на залязващото слънце. Пътниците, които летяха за първи път, имаха според Мак достатъчно други проблеми, за да се занимават и с пейзажа. За разлика от някои пилоти Мак не намираше за нужно да се изфуква за сметка на пътника.

— Харесва ли ти гледката? — попита той Фреди; сега, когато бяха във въздуха, не му се налагаше да вика.

— Разкошна е. Повече от разкошна! Кога ще започне урокът? — попита тя.

— Урок? Какъв урок?

— Този урок, моят урок.

— Чакай, хлапе. Баща ти не спомена нищо за урок.

— Нямаше кога. През цялото време си приказвахте за войната. Аз трябва да взема първия си урок днес. Защо мислиш, че дойдохме в летателно училище?

— Ако знаех, че работата е такава, щяхме да сме все още на земята; щеше да се учиш как се прави предполетен преглед на този самолет. Така не се дават уроци — запротестира Макгайър.

— Ще го направя следващия път. — Фреди се усмихна за първи път, откак бяха напуснали летището.

— Точно така, дявол да го вземе. И не само следващия път. Всеки път. Окей, сложи си ръката на лоста за управление. Сега внимателно, бутни го напред. Какво стана?

— Тръгнахме надолу — извика Фреди в екстаз.

— Правилно. Дръпни лоста назад към теб. Сега какво?

— Тръгнахме нагоре.

— Напред слизаш, назад се качваш. Това е първото нещо, което трябва да запомниш. И най-важното. Всичко е важно, но качването и слизането е на първо място, хлапе.

— Да, господин Макгайър.

— Наричай ме Мак. Всички ученици ме наричат така. Ти как се казваш?

— Фреди.

— Име на момче, а?

— На френски не е. Всъщност се казвам Мари-Фредерик, само че на никой не разрешавам да ме нарича така. Какво е следващото нещо, Мак?

— Слагаш си краката на педалите за управление. Те контролират посоката на самолета. С тях завиваш, не с лоста. Ръчката е различна от автомобилното кормило, кормилото в случая са педалите. Сега натисни — внимателно — левия педал. Какво стана?

— Започваме да завиваме наляво.

— А как ще се върнеш, за да полетиш право напред?

— Десния педал?

— Натисни го. Добре. Сега дръж тази посока. Просто използвай лявата си ръка. Не толкова силно, това не е състезание по канадска борба. Добре. Сега пък погледни този циферблат, Фреди. Нарича се висотомер. Показва на каква височина си. А това е ръчката за газта. Ако я натиснеш навътре, самолетът лети по-бързо. Ако я изтеглиш, самолетът лети по-бавно. Все едно че подаваш повече или по-малко газ на кола. Разбра ли?

— Да — отвърна тя и в тази единствена секунда на внезапно проясняване всичките й възможности за координация се насочиха към контролното табло на „Пайпър Къб“.

— Гледай към висотомера, Фреди, и се опитай да издигнеш самолета още шейсет метра. Ще трябва да натиснеш ръчката за газта навътре и да издърпаш назад лоста. Ей! Не толкова бързо. Внимателно — внимателно — внимателно! Това иска самолетът и не го забравяй. Опитай отново, още шестдесет метра нагоре. Хм… по-добре беше. Сега го свали — внимателно — сто и двадесет метра надолу, за да се върнем там, откъдето започнахме. Какво смяташ да правиш?

— Да избутам лоста за управление напред и да изтегля ръчката за газта. Много, много внимателно.

— Правилно. Започвай.

Ехтящият смях на Фреди изпълни пространството. Тя можеше да пилотира самолет! Дланите на Мак не бяха на лоста. Летецът седеше в кабината със скръстени ръце и тя пилотираше самолета. През целия си живот беше знаела, че ще може да го направи, знаеше го със сигурност, която не се опитваше да обясни. Изглеждаше по-различно от онова, което беше очаквала, по… по… деловито заради всичките циферблати върху контролното табло, чието значение все още й бе неизвестно, но чудото, чудото, което бе очаквала като подарък, носен от вятъра, чудото, о, да, то беше там.

— По-добре да обърнем и да се отправим назад — рече Мак. — Ще управлявам аз, но ти дръж ръката си на лоста и краката на педалите и се опитвай да усетиш какво правя.

Неохотно Фреди отстъпи управлението.

— На колко години трябва да стана, за да мога да го пилотирам?

— Е, първо трябва да знаеш как, а ти все още не си подготвена. Но не можеш да се издигнеш сама преди шестнадесетия ти рожден ден.

— Какво! Кой го казва?

— Правителството. Закони. Проклетите глупаци — аз се издигнах сам, когато бях на дванадесет, но то беше в доброто старо време. Навремето, в самото начало, нямаше никакво дублирано управление, така че още първия път се издигаш сам, клатушкайки се.

— Излиза значи, че трябва да чакам четири години и половина — изплака Фреди. — Как ще издържа толкова дълго?

— Нямаш избор. Можеш да се научиш да летиш, но не можеш да се издигнеш сама, без инструктор.

— Четири години и половина — въздъхна нещастно Фреди.

— Посещаваш ли часове по трудово обучение в училище?

— В Сейкрид Хартс няма трудово обучение — рече Фреди с прискърбие.

— Смени училището, добре е да го направиш и посещавай часовете по трудово обучение. Това е като начало. И математика е също важно. Добра ли си по математика?

— Да — промърмори Фреди вцепенена. — Най-любимият ми предмет е.

— Не я пренебрегвай. Без малко математика не можеш да управляваш самолет. И ако щеш вярвай, но има хора, които не могат да се справят с математиката дори за да си спасят живота.

— Като сестра ми Делфин — оживи се Фреди за малко.

— Поне една от вас има име на момиче? Фреди, виждаш ли летището от тук?

— Разбира се. — Тя погледна косо към слънцето и посочи точното разположение на летището върху равнината Сан Фернандо, почти невидимо и много далеч от тях. — Видях го преди минута или малко повече.

— Хм — заключи Терънс Макгайър, той знаеше, че е там, защото винаги си беше на това място, но можеше да се обзаложи на каквото и да е, че никой друг не бе в състояние да го различи отгоре още от първия път. Впрочем, и той го бе видял току-що. Хлапето имаше добри очи. Повече от добри.

Щом се приготвиха да кацат, Мак попита:

— Кажи ми какво чувстваш, Фреди?

— Какво искаш да кажеш?

— Как усещаш самолета, докато го приземявам.

Озадачена, Фреди застана така неподвижно, сякаш се ослушваше за някакво откровение от небето, докато Пайпър се приближаваше към пистата, снижавайки се все по-ниско с всяка изминала секунда.

— Той иска да се приземи — извика тя възбудено. — Иска да се приземи, съвсем сам!

— Виж ти, и как разбра?

— Почувствах го, наистина го почувствах, Мак.

— Къде?

— Върху… на… върху седалището си.

— Върху седалището на полата ти?

— Точно така.

— Точно така. Там трябва да го почувстваш. Следващия път, когато летиш, носи панталони. — Терънс Макгайър приземи самолета и го подкара към летателното училище.

Пол се втурна към машината, побеснял от яд.

— Ясно ли ви е, че ви нямаше цял час? Не мога да го повярвам! Полудях от притеснение. По дяволите, Макгайър, къде ви е умът?

— Чакайте малко. Един урок продължава час. Пристигнахме три минути по-рано, ако трябва да бъда по-точен.

— Урок? — рече Пол невярващо. — Урок? Помолих ви да вземете Фреди на разходка, не съм казал нищо за урок.

Терънс Макгайър се обърна към Фреди, която го погледна в отговор с очи, за които знаеше, че виждат безкрайно далеч; гордата и строго изрязана линия на устата й говореше: „Знам, че съм виновна до смърт за лъжата си, само че си струваше.“

— Съжалявам, но мога да се закълна — вие наистина казахте, че Фреди иска урок — рече пилотът. — Съжалявам за недоразумението. Ужасно ми е неприятно, че ви притесних. Струва шест долара — четири за наема на самолета и два за урока. Ще ви взема обаче четири, щом е ставало дума само за разходка. О, и нека донеса един бордови дневник за тази млада дама.

Летецът забърза към офиса си, намери един бордови дневник и се върна обратно, вписвайки внимателно първите данни.

— Ето тук трябва да се подпишеш, Фреди. И го пази добре, не го губи.

— Ще го пазя — задъха се Фреди, лицето й светна от благодарност. — Ще го пазя. И, Мак, аз ще се върна. Не знам кога, но веднага, щом мога.

— Трябва да ми имаш малко доверие, хлапе. Никога не съм се съмнявал в това. Нито за минута. Доскоро, Фреди.

— Доскоро, Мак.