Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (4)

5.

— Като си помислиш, че някои имат късмет да се родят швейцарци — въздъхна Вивиан дьо Бирон угрижено.

През последната седмица на декември 1916 година двете с Ив седяха в кухнята й и пиеха билков чай.

— Швейцарци ли? Винаги си казвала, че Швейцария прилича на дом за стари хора — реагира Ив.

Двете години и половина война почти не бяха променили нейната добре запазена приятелка. Вивиан беше все същата неизменна парижанка, като метал, който не можеше да се обогати повече.

— Спокойствие и неутралитет, това им обеща Шултес. А също прясна сметана и истинско кафе. Не досаден билков чай.

— Шултес? — Триъгълните вежди на Ив се повдигнаха под малката черна шапка от астраган, която почти закриваше косата й; беше отслабнала и по-елегантна от времето, когато преди три и половина години за първи път пристигна в Париж; по улиците се движеше с неподражаемата увереност на жена, която принадлежи на този град и на която без съмнение градът също принадлежи. — Кой е Шултес?

— Новият президент на Швейцария, щеше да знаеш, ако четеше вестници, Мади. А нашето правителство не може да измисли нищо по-добро, ами увеличава глобите за прелюбодейство! О, не, не се смей, моето момиче, говоря сериозно. Преди тази мизерна война глобата за прелюбодейство беше двадесет и пет франка. Сега я промениха на сто франка плюс няколко дни затвор! Питам те, разумно ли е? Логично ли е, има ли смисъл? По френски ли е? Това, че ограничиха газта и електричеството, и храната ни, има смисъл — но какво би навредила една малка изневяра? Според мен тази нова глоба е съвсем непатриотична.

Вивиан без особено желание си наля нова чаша чай.

— Помисли, Мади. Ако войникът е далеч от къщи и има възможност да се разтуши с някоя чужда жена или ако той липсва на съпругата си, но в негово отсъствие тя си намира малко развлечение, което ще й помогне да понесе самотата — защо трябва да се плаща глоба? И кой ще е тоя воайор, дето ще търси прелюбодейци под леглата, вместо да е на фронта, където му е мястото; можеш ли да ми обясниш?

— Над възможностите ми е, Вивиан. Липсва ми въображение — отговори Ив, мъчейки се да сдържи кикота си.

— Ох, Мади, отказваш да приемаш сериозно нещата. Е, това е твое право — рече неодобрително Вивиан. — А може би намираш за интелигентна идеята на правителството да не позволява на публиката да ходи на театър в официално облекло! Никакви вечерни рокли, никакви смокинги… като че ли това така ще впечатли германците, че те ще се нагълтат със собствения си отровен газ и ще хукнат към Берлин.

— Струва си да опитаме — отбеляза Ив разсеяно.

Тя четеше вестници и знаеше, както и Вивиан, че сраженията при Сома и Вердюн са взели огромен кръвен данък, толкова голям, че не се побираше в човешките представи.

— Нашите съюзници ни подкрепят, с каквото могат, дори и ти трябва да го признаеш, Вивиан — върна се отново към реалността Ив. — Кралят на Англия например се закле да не пие алкохол, нито даже вино или бира, за да помогне да спечелим войната. Представяш ли си, ако всички последват примера му. Помисли си само — англичаните без тяхното уиски — до какво би довело това?

— До сигурна победа за германците — отвърна остро Вивиан. — Добре, че никой не предлага да се откажем от мюзикълите. Театрите на Париж са препълнени с войници отпускари, които искат да се разсеят.

— Знам. Откак Жак Шарл излезе от военната болница и пое „Казино дьо Пари“, той е по-енергичен от всякога; в „Олимпия“ никога не сме имали толкова богати костюми и такива изискани декори. По някое време се появяват и дузина момичета в разголени трика под формата на буквата Г и се катерят нагоре-надолу по стълби, високи десетина метра. Оркестърът свири нещо американско, което не съм слушала преди — нарича се рагтайм.

Вивиан обаче не изглеждаше убедена, нито пък очарована да чуе, че „Казино дьо Пари“ превъзхожда театъра, в който бе преживяла толкова славни дни.

— Е, добре, харесва ли ти да пееш този „рагтайм“?

— Не се пее, танцува се. Но аз трябва да те оставя, Вивиан, скъпа. Време е да поработя. Сега поне мога да ти идвам на гости, теренът е чист. — Ив кимна към апартамента, в който бе живяла; заради отслабналите си след пневмонията дробове Ален Маре беше освободен от войската и изпратен в тила, далеч от Париж.

Ив стана да си върви. Вивиан си помисли, че в палтото си от чиста вълна, богато гарнирано по яката, маншетите и подгъва с астраган, тя изглежда по-жизнена и съблазнителна отпреди. На самата кухненска врата Ив изведнъж промени решението си и се обърна към приятелката си.

— Искам да те питам нещо, Вивиан. Навремето, когато ме заведе в „Олимпия“ за прослушването, не ти ли мина през ума, че ще чуя изпълнението на Фрагсън и ще разбера истината за Ален?

— Оттогава изминаха три години — запротестира по-възрастната жена.

— Не отговаряш на въпроса ми.

— Предполагам, че ми е минавало през ума… Навярно е така, но не съм го съзнавала… или може би… е, добре, какво, ако съм смятала, че ще разбереш истината за твоя мосю Маре? Може би съм се надявала, че това ще ти отвори очите. Във всеки случай не го направих от злоба — но нямаше да се срамувам от себе си дори и да беше така.

— Знаех за Фрагсън месеци преди прослушването. Един ден отидох в „Олимпия“ сама.

— Ами!

— Сериозно говоря! Влюбените жени са патетични глупачки, Вивиан. Овладени са сякаш от ужасен пристъп на глупав инат. А щом охладнеят, питат се как са могли да сгрешат, но така и не намират отговора. Реших, че след Ален ще е много по-умно да не се влюбвам вече — и не съм се влюбвала в никого. Той ми направи услуга, макар че навремето не изглеждаше така.

— Ами!

— Само това „ами“ ли ще повтаряш?

— Ти си почти на двадесет и една. Когато станеш на три пъти по толкова, повтори ми същите думи и аз ти обещавам, че ще започна да ти вярвам.

— Мислех, че си закоравяла циничка, Вивиан.

— Такава съм по отношение на мъжете. Спрямо жените обаче съм и романтичка.

 

 

— Той твърди, че те познава, Мади. Но ти не си му знаела името. Да го пусна ли? — Пазачът от входа към сцената на „Казино дьо Пари“ беше свикнал да връща обратно войниците, които след представлението правеха опит да се доберат зад кулисите. Този обаче сигурно му бе дал добър бакшиш; щеше ли иначе да го пусне чак до гримьорната на Мади.

— Как изглежда? — попита Ив; беше свалила сценичния грим и се тъкмеше да среши косата си; носеше лек пеньоар от бледожълта коприна през този топъл май на 1917. С разпусната коса с цвят на зрееща ягода, която трептеше подобно ореол около лицето й, тя изглеждаше реална като лятото и обещаваща като пролетта. Истинско цвете, омаяно от слънцето.

— Офицер е, с много ордени. Изглежда добре, ако ме питаш.

— Французин, англичанин или американец?

— Французин, разбира се, иначе нямаше да те безпокоя. Американците рядко се мяркат тук. Макар бързо да намират пътя към Париж, не ще и дума.

— Покани го — реши Ив. — Почакай само да си сложа роклята.

След минута пазачът се върна, следван от висок, нетърпелив мъж в униформа на полковник, с шапка под мишница.

— Надявам се, че не ви безпокоя, госпожо! — Формулата на любезност не съответстваше на напрегнатия начин, по който полковникът изрече традиционните думи.

— Ни най-малко, mon colonel. — В гласа на Ив прозвуча въпрос.

Не можеше да си спомни да е срещала този едър рус мъж, с обветрено лице и дълбоко разположени сини очи. И все пак в него имаше нещо смущаващо познато, сякаш го бе сънувала, забравила бе съня и сега всеки момент щеше да си го спомни отново.

— Нямах никаква представа коя сте до тази вечер — продължи офицерът — и не знаех как да ви намеря, но преди малко, като ви чух да пеете, още при първия тон… аз… онази нощ. — Той млъкна, сякаш не знаеше как да продължи, сякаш необходимостта да й каже нещо важно го объркваше, пречеше му да го облече в думи.

— Онази нощ? — попита тя.

— Не може да сте забравили, макар че беше почти преди две години.

— Онази нощ? Да, о, да, нощта във фермата? Вие… о, да, разбира се, офицерът, да, спомням си… естествено, че си спомням — как може човек да забрави онази нощ? Вие заспахте, докато пеех…

— И сънувах мира — отговори полковникът. — Щастлив сън… остана у мен дни наред. Двама от войниците ми нямаше да преживеят онази нощ, ако не бяхте вие. Длъжен бях да ви кажа това.

— Как е името ви, mon colonel?

— Пол дьо Лансел. Ще вечеряте ли с мен, госпожо?

— Ще ми достави удоволствие.

— Може би още тази вечер? — попита офицерът с такава надежда, че дълбокият му глас почти се прекърши.

— Защо не? Доколкото си спомням, през нощта, когато се срещнахме, бяхме гладни. Аз обаче ви попях вместо вечеря, а и вместо закуска… Смятам, че ми дължите една вечеря. Но трябва да ми обещаете две неща.

— Каквото и да е — отвърна той сериозно. — Каквото и да ме помолите, ще го изпълня.

— Не бива да ми казвате отново, че съм луда или проклета глупачка.

— Надявах се, че сте забравили непростимата ми грубост.

— Напротив, трудно е да забравиш такова паметно нещо.

 

 

През последните няколко години Ив често излизаше да вечеря с военни от почти всички краища на Франция. В трескавото суетене в ресторантите, в ярката атмосфера, която създаваше веселие, тези мъже търсеха разтуха.

Пол дьо Лансел предпочете да я заведе в ресторанта на хотел „Риц“. Тежко заведение, с висок таван, изящни корнизи, дебели килими и завеси и тапицерия от брокат, чието качество бе достойно за спалнята на кралица. Масите бяха разположени далеч една от друга; голям портал извеждаше към полукръгла градина с фонтан, обрасъл в жасмин и пълзящи пирамиди от здравец. За гостите се грижеха метрдотелът и още множество келнери и помощник-келнери, които изпълняваха задълженията си безшумно, без припряност; салонът бе осветен дискретно, от всяка маса, осветена в кръг от малка лампа с розов абажур, се излъчваше тиха покана.

И все пак въпреки цялото си достолепие и ресторантът на „Риц“ беше във властта на възбудената празничност и веселие — атмосфера, породена от войната. Макар интериорът на салона да го правеше най-луксозното заведение във Франция, Пол дьо Лансел се чувстваше тук като у дома си. Поръча вечеря без излишно бързане, с авторитет и изтънченост. Докато разговаряше с метрдотела, Ив почувства как се отпуска, завладяна от сигурност, която нямаше нищо общо с перспективата за обичайната спокойна вечеря.

В меката светлина от настолната лампа Пол напрегнато изучаваше Ив. А тя седеше в креслото от брокат царствено спокойна. Косата й беше разделена по средата и след това изтеглена напред, така че се извиваше по последната мода над ушите. Дългите й обици проблясваха. Роклята й имаше леко квадратно деколте, украсено с дантела. Две по-широки дантели покриваха раменете й, но силната й гладка шия и нежните й ръце оставаха открити.

Този леко разголен стил й подхождаше както на малцина други, тъй като подчертаваше деликатно изваяната й брадичка и нейната свежа кожа. Беше му невъзможно да надзърне в дълбочината на очите й, но под лекото потрепване на клепачите долавяше нещо мистериозно важно. Поразяващата екстравагантност, която преди седем години беше открила леля й Мари-Франс, бе допълнително оформена и поуталожена от живота, но не и опитомена. Сега тя респектираше с независимост на духа и самообладание, които се обединяваха, за да й придадат благородно излъчване, обърнало гръб на конвенционалността. Докато разговаряха, Пол дьо Лансел усети как го подмамва завладяващият чар на вродената й игривост.

— Коя сте вие всъщност! — чу се да казва той.

— Какво имате предвид? — попита Ив, макар ускореният й пулс да й подсказваше отлично същината на въпроса му.

— Вие сте някоя друга; зад известната Мади, Мади без фамилно име, която пее в „Казино дьо Пари“, се крие някоя друга. Знам, че съм прав… кажете ми коя сте всъщност!

Откакто преди четири години бе дошла в Париж, Ив не бе говорила за произхода си пред никого, дори пред Вивиан дьо Бирон. Някакъв инстинкт я беше предпазил да не споделя в света на мюзикъла, че идва от среда, на която колегите й се подиграваха и в отговор получаваха от нея дълбоко презрение.

Но този мъж, този почти непознат човек Пол дьо Лансел я накара да забрави предпазливостта, да изпита изненадваща жажда да говори за себе си. Не беше в състояние да преодолее предизвикателството, което той й отправяше. Ив внезапно разбра, че му се доверява, доверяваше му се инстинктивно и това я уплаши. Познаваше го толкова малко. И същевременно твърде добре след онази нощ в разрушената от бомбите ферма, за да се крие зад самоличност, която беше само част от нея.

— Родена съм в Дижон — започна тя и при споменаването на родния й град въздъхна — и името ми не е Мади, нито пък съм госпожа. Ако трябва да бъда точна, аз съм госпожица Ив Кудер, буржоазно име, което се смята за неподходящо под купола на мюзикхола. Като момиче исках — може би твърде много — да видя например какво се простира отвъд хоризонта. На седемнадесет дойдох в Париж — или по-скоро избягах от къщи в Париж — с мъж, когото едва познавах. Бях съвършено невинна и безразсъдна. Всъщност — луда глава. Възпитана бях да бъда дама и да се омъжа добре. Мразех тази перспектива, но това бе единственото бъдеще, което моето семейство ми бе определило. Бях абсурдно влюбена, както и много глупава. Скоро мъжът разби сърцето ми, което трябваше да се очаква. Ала аз опозорих семейството си, а и себе си. Моите родители така и не дойдоха да ме видят, макар че им пиша всяка седмица. Баща ми е виден лекар, майка ми е една от най-уважаваните жени в Дижон. А аз… аз съм известна като Мади.

— Казахте, че е разбил сърцето ви? — прекъсна я Пол, невярващ на яростната ревност, която го сграбчи още в минутата, щом Ив изрече тези думи. Оттук нататък не бе обърнал внимание на нищо друго.

— Така мислех навремето. Така се чувствах.

— Още ли боли? — попита той.

— Вече не. Макар че може да е тлеело в продължение на години… Сърцата на седемнадесетгодишните момичета зарастват бързо, нали?

— А след този мъж? — настоя Пол, наблюдавайки я от упор.

— Внимавах много да не се влюбя отново.

— Сигурна ли сте, че няма да го направите? — Пол изпита лудо желание да освободи косата й от фибите, да я разплете и да я издърпа над челото, за да види точно как щеше да изглежда, когато се събужда сутрин.

— Един момент, mon colonel — това разпит ли е?

— Има ли значение?

— Може би не — отвърна Ив след дълга пауза; артерията на врата й пулсираше учестено.

— Знаете, че няма. Хайде, дайте да подържа ръцете ви — поиска той.

— Тук? — Трябваше да се наведе напред, за да може Пол да чуе тихия й несигурен въпрос.

— Избягали сте с някакъв негодяй, който ви е наранил, а сега дори не искате да ми подадете ръцете си.

— Казах ви, че много се пазя.

— В момента трябва да забравите това — каза Пол твърдо.

— Трябва ли? — Устните й се разделиха, клепачите й почти се затвориха. Очакваше следващите му думи бездиханна и неподвижна. Беше я омаял с откровената си настойчивост, не се беше чувствала така от времето на огромния червен балон, с който се бе издигнала над Дижон и оттам бе видяла просторите оттатък синия хоризонт.

— Знаете, че трябва. Знаете го прекрасно, госпожице Ив Кудер.

— Много ви бива да заповядвате — промълви Ив.

— Ще имате достатъчно време да свикнете с това.

— Колко?… — прошепна тя.

— Един живот — отвърна Пол, като взе треперещите й ръце и ги повдигна към топлите си устни. — Обещавам ви един живот време.

 

 

Метрдотелът, който от подобаващо разстояние наблюдаваше гостите, не бе изненадан, че Пол дьо Лансел го вика за сметката, без той и красивата му придружителка да са докоснали превъзходно приготвената и сервирана вечеря. Познаваше полковника от момче, откак за първи път бе посетил Париж с родителите си — те отсядаха винаги в „Риц“ — но още не беше виждал младия виконт влюбен, макар че оттогава стотици пъти бе вечерял в „Риц“. Метрдотелът дори се беше обзаложил със себе си, че те ще си тръгнат, преди да стигнат дори до основното блюдо. Загуби баса, понеже полковникът успя да хапне един залък. И все пак изходът за метрдотела беше печеливш, защото виконтът му даде пет пъти по-голям бакшиш от обикновено.

Като излязоха от „Риц“, Пол извика файтон.

— Карай покрай реката — нареди той на файтонджията, помагайки на Ив да се качи.

Мъжът бодро подкара коня покрай Плас Вандом, после надолу към Сена.

В ресторанта, заобиколени от хора, чието присъствие ограничаваше интимността им, Пол и Ив разговаряха свободно, зад безразличния гръб на файтонджията обаче те сякаш онемяха, объркани и смутени.

Беше й обещал цял живот, мислеше Ив. Какво означава това? Метафора? Приказки на фронтовак, който търси развлечение, преди да се върне при сраженията? Беше ли Пол дьо Лансел типът мъж — а такива ги имаше много — който с големи думи прикриваше дребни намерения? От репликите на метрдотела в „Риц“ тя бе разбрала, че Пол е виконт и член на фамилията Лансел, известните производители на шампанско. Щом мъж с такъв произход обещава цял живот, не означава ли това живот само като негова любовница, скрита от хорските очи? Какво точно иска от нея този човек, получил еднократно разрешение да я заведе на вечеря — недовършена вечеря, ако трябваше да бъдем точни? Мъжът, който знаеше за нея повече от всеки друг?

Беше й обещал цял живот, размишляваше на свой ред и Пол. Дали тя разбра, че иска да се ожени за нея? Беше ли го обяснил достатъчно ясно? Не бе успял да каже повече; тъкмо когато произнасяше тези думи, към масата се приближи келнерът с първото блюдо. Думите му някак си увиснаха във въздуха, а щом сервираха храната и моментното настроение се изпари, темата вече бе изоставена. Можеше ли да очаква от една жена, която допреди няколко часа не го е познавала, да разбере какво изпитва към нея? Как щеше да отвърне на чувствата му? Беше ли тя онзи тип жена, която първо ще го остави да се разкрие, а после ще си поиграе с него, използвайки властта си? За нея не знаеше нищо, освен кратката история на живота й, откопчена с усилие; за него тя знаеше още по-малко.

Седяха мълчаливо, без да се докосват. Файтонът зави наляво и достигнал до речния бряг, продължи към най-старата част на Париж, сърцето на града, където племето от речни рибари, наречени паризии, бяха построили преди стотици години първите си поселища на острова в средата на Сена. Ако файтонджията бе завил надясно, щяха да минат покрай обширните пространства на имперска Франция, Плас дьо ла Конкорд и Гран Пале, монументални символи на несравнимо величие, ала файтонджията кривна вляво и ги докара в скромните жилищни квартали, където единственият й символ бе кулата на църквата.

— Кочияш, спрете тук, ако обичате — рече Пол, щом стигнаха Понт Ньоф. — Искате ли да се разходим по моста? — обърна се той после към Ив.

— Да — отвърна тя.

Беше й безразлично къде ще отидат, желаеше само да излезе от състоянието на неизвестност, да успокои съзнанието си, настръхнало от хиляди въпроси, които устните й бяха неспособни да произнесат.

Понт Ньоф, най-старият мост в Париж, бе почти пуст; щом стигнаха до средата му, завиха в една от дванадесетте полукръгли ниши, издадени над Сена. С малко усилие те можеха да видят оттам реката по цялата й дължина, втурнала се с изненадваща скорост към океана; лунната пътека бе толкова широка, че в блясъка й изчезваше сякаш и самият Париж.

— Нямате ли чувството, че сте на палуба? — попита Пол.

— Никога не съм пътувала по море — отвърна Ив.

Отново потънаха в мълчание, но думите, които си размениха, намалиха смущението им и те едновременно се обърнаха един към друг. Пол прегърна Ив и я целуна по устните.

Тя се дръпна назад и го погледна в очите, но те така бяха потънали под веждите, че не можа да отгатне техния израз.

— Защо… защо искахте да изпея „До утрото на новата ни среща“… онази вечер във фермата? — попита Ив, смаяна, че измежду всички въпроси, които я занимаваха, в съзнанието й се наложи нещо несъществено, и то от времето, когато още не знаеше дори името на Пол.

— Може би беше глупаво от моя страна… Знаех, че никой от войниците не разбира английски, исках да изпеете нещо само за мен, да го запомня завинаги, без да го деля с друг — отговори Пол бавно. — Аз… аз се влюбих във вас… докато пеехте. Исках да си представя, че изричате думите на песента само за мен, това бе единственият начин, който можах да измисля. Спомняте ли си тези думи: „Сватбени камбани ще звънят толкова весело, отронената сълза ще бъде спомен, затова чакай и се моли за мен всяка нощ, до утрото на новата ни среща.“

— Сватбени камбани — прошепна Ив.

— Още тогава. Знаех, че са единственото ми желание! Сватбени камбани! Ив, ще се омъжите ли за мен?

Тя се поколеба, отново я бе изплашил с начина, по който я освобождаваше от инстинкта й за самозащита. И все пак… и все пак… можеше ли сега, точно сега да не рискува? Можеше ли да се отдръпне от приключението? Можеше ли да се опитва да избегне любовта? Защото Ив изпитваше към него точно това — любов!

— Изминаха повече от три часа, откакто дойдохте в гримьорната ми. — В един последен момент на трезвост Ив успя да определи времето, прекарано заедно. — Защо чакахте толкова дълго, преди да ме попитате?

— Бяха ми необходими две години, за да ви намеря отново.

— Е… в такъв случай…

— В такъв случай?

— Да, mon colonel, да!

 

 

Виконт Жан-Люк дьо Лансел, бащата на Пол, вдигна глава от писмото, което току-що бе отворил.

— Прекрасни новини, скъпа! — обяви той радостно на жена си Анет. — Пол се жени, всъщност от датата на това писмо излиза, че вече се е оженил.

— Слава богу! О, как се молих за това! След смъртта на клетата Лаура мислех, че никога няма да се засмее отново. Покажи ми писмото. Коя е тя? Къде я е срещнал? Кога са се оженили? — нетърпеливо попита виконтесата.

— Един момент, остави ме да го дочета. Тя е от Дижон, почти съседка, Анет! Ив Кудер — за бога, дъщерята на доктор Дидие Кудер — човека, при когото тичат всички, страдащи от черен дроб, скъпа. Моят шурей само преди няколко години се консултира с него, не си ли спомняш? Пол и Ив се познават от — странно, казва, че са се срещнали за кратко в края на първата година от войната и сега, както излиза, са се срещнали отново — едва преди седмица! Преди войната никой не би могъл да се ожени за седмица, но в наши дни, изглежда, правилата са се променили, а? Пише, че Ив е добра, храбра и красива — не можеш да искаш повече, нали? Разбира се, няма да карат меден месец, но какво значение има? Важното е, че ще бъдат в Париж, Пол е там като офицер за свръзка с американците. Кога ще отидем да ги видим, Анет? Искам да се запозная с новата си снаха.

— Дъщерята на доктор Кудер ли каза?

— Да. Защо, може би докторът има няколко дъщери?

— Знам само за една! — Лицето на Анет помръкна.

— Познаваш ли момичето?

— Всеки го познава.

— Какво искаш да кажеш? И защо е тази кисела физиономия? Никога не съм чувал за нея.

— Година преди да започне войната, всички говореха само за Ив Кудер — поне в определени кръгове. Тя избяга, изчезна, както искаш го наречи, с някакъв ужасен мъж, постъпка напълно непристойна, нещо ужасно непочтено, което семейство Кудер се опитваха да запазят дълго в тайна. Мари-Франс дьо Куртизо, леля й, също бе замесена. Братовчедка ми Клер е приятелка на баронеса Дьо Куртизо и щом всичко излезе наяве — е, добре, ще ти кажа направо: историята излезе дори по-безнравствена, отколкото се мислеше. О, бедният ми Пол!

— Какво искаш да кажеш с „дори по-лошо“? Дете ли има?

— Не, доколкото знам. Този тип жени внимават да нямат деца. Тя е… тя пее. Участва в мюзикъл. В Париж.

— Мюзикъл! Сигурна ли си?

— Абсолютно. Семейство Кудер никога не говорят за нея, но очевидно е постигнала голям успех — „прочута“ е, както казват. Ще рече — с лоша слава. Няма съмнение. Кудер имаше само една дъщеря и това е жената, за която се е оженил нашият син! — Виконтесата се разрида.

— Анет, Анет… спри, моля те. Спомни си, че Пол изпитва чувства. Помисли си колко нещастен беше. Не е ли по-важно, че е намерил някой, когото да обича?

— Жена като тази! Не можеш ли да проумееш защо се е омъжила за него? Това е отчаян напън към почтеността, класическият последен пристан на жена, паднала толкова ниско. Но тя греши, ако се надява да бъде приета някога тук. Най-лошото е, че щом войната свърши, кариерата му ще бъде съсипана.

— Анет, как можеш да се притесняваш за това сега? Важното е, че Пол не е на фронта и ще преживее войната. Какви са тези глупости за кариерата му? Предпочитам да вярвам на преценката му — жената е добра, храбра и красива. Какво от това, че пее? Даже и в мюзикхол! И крале са се женили за певици от мюзикхол.

— И са загубвали троновете си, разбира се, превръщали са се в посмешище до края на живота си! Знаеш, че те никога не са правели подобни създания свои законни съпруги, криели са ги като държанки! Тази Ив Кудер предизвика голям скандал. Миналото й ще я следва винаги! Наистина ли смяташ, че дипломат, женен за такава жена, може да се издигне в кариерата си?

— Съпругата на един дипломат е толкова важна за него, колкото е умът му. В известна степен дори повече! — съгласи се с дълбока въздишка Жан-Люк дьо Лансел.

Анет, както обикновено, бе по-практична от него.

— Въпросната… личност… никога няма да бъде жена на посланик, знаеш го толкова добре, колкото и аз. В Ке д’Орсе никога няма да му простят този гаф. Нашият блестящ син се е погубил заради някаква… пожертвал е кариерата си.

— Чудя се, какво е знаел за нея преди тази внезапна женитба?

— Очевидно нищо! — заяви виконтесата с неприязън.

— Но може и всичко да е знаел. Може да е вярвал, че каквото и да му струва тази женитба, заслужава си да опита! — отвърна виконт Дьо Лансел, ала добронамерените му думи не прозвучаха убедително.

— Да си влюбен по време на война означава, че си глупак! — В тона й вече се долавяше презрение.

— А може би е бил измамен! В мирно време сигурно никога нямаше да се ожени за нея! — Гласът на стария Лансел прозвуча студено, докато мачкаше писмото на сина си.

— Ясно ли ти е сега защо са свършили работата толкова бързо?

— Разбирам. И то прекалено добре.

 

 

— Не говориш сериозно, Мади? — Жак Шарл скочи от бюрото си. — Не мога да повярвам. Как така ще напуснеш? Ако някой друг продуцент ти е направил по-добро предложение, мога да разбера… Няма да ми е приятно, но ще ти извия нежното вратле и ще ти дам по-голяма гримьорна; ще ти тегля, разбира се, и един хубав шут в задника — ала да напуснеш сцената! Завинаги! Това е пълна глупост!

— Твоята съпруга пее ли в „Казино дьо Пари“?

— Е… не, но какво общо има това? Тя не може да изпее и нота.

— Ами ако можеше? Сигурно няма да си възхитен, щом се прибереш за вечеря и госпожа Шарл вече тръгва за театъра или пък изпробва новите си костюми, репетира новите си песни или дава интервю? Щеше ли да ти е приятно да я чакаш до полунощ, за да се прибере? Всяка нощ от седмицата, с изключение на единствената, в която „Казино дьо Пари“ почива?

— Да, имаш право! По дяволите, Мади!

— Значи разбираш. Въпреки нежеланието си.

— Признавам, че приемам ситуацията като всеки обикновен мъж. Но ти — ти си звезда! Разбираш ли от какво се отказваш? Защо, по дяволите, не изкараш само едно любовно приключение с тоя приятел? Кой те посъветва да се жениш? Нима си мислиш, че кариерата ти е нещо, което можеш да захвърлиш тази година и да го намериш отново следващата, когато откриеш, че си ужасно отегчена от женитбата и публиката ти липсва до отчаяние, липсват ти аплодисментите, липсва ти любовта на хората, дошли да те чуят?

— Шефе, преди една седмица всичко, което казваш сега, щеше да е абсолютно вярно. И щях да говоря същото на някоя като мен. Може би дори не толкова тактично. Но в момента, в момента… единственото ми желание е да си бъда вкъщи за вечеря!

— Толкова щастлива изглеждаш, че не мога да го понеса. Ама че работа!

— Меко ти е сърцето, Патрон — радостно се разсмя Ив.

— Махай се от тук. Мади, ако някога нещо се промени, ще се върнеш ли?

— Разбира се — рече Ив и така, както се смееше, обви с ръце врата му, целувайки го по двете бузи за сбогом.

Думите бяха излишни — това никога нямаше да се случи!

 

 

Когато през 1912 година Пол-Себастиан дьо Лансел се омъжи за Лаура дьо Сен Фрейкур, единственото дете на маркиз и маркиза Дьо Фрейкур, семейството му беше очаровано. Двамата Сен Фрейкур се почувстваха изоставени. Лаура, тъмнокоса, крехка и елегантна, се считаше за едно от най-красивите момичета от нейното поколение. Тя бе единствената наследница на семейство Фрейкур и всичкото им богатство щеше да остане на нея, богатство колкото отколешно, толкова и скромно.

За маркиз и маркиза Дьо Сен Фрейкур обаче голото богатство не значеше нищо. Титлата на маркиз Сен Фрейкур беше древна и тясно свързана с историята на Франция. Тя значеше много повече от всякаква зестра. Наистина титлата щеше да умре със смъртта на сегашния й притежател, но децата на Лаура, независимо за кого щеше да се омъжи тя, винаги щяха да бъдат известни преди всичко като Сен Фрейкур. В тесния кръг на висшата френска аристокрация фактът, че майка им е била родена благородничка, щеше да им спечели незабавен прием и най-висок статус. Маркиз и маркиза Дьо Сен Фрейкур знаеха, че е невъзможно да се подцени неоспоримото значение на древната кръв.

Разбира се, очакваше се Лаура да се омъжи добре. Последна издънка на Сен Фрейкур, тя бе отгледана грижливо, пазена като скъпоценност, обожавана почти като идол, а щом се видя каква красавица ще израсне, родителите й оглупяха съвсем.

Нейният избор ги разочарова. Да, виконт Пол-Себастиан дьо Лансел произхождаше от древна фамилия, но не беше първороден син. Наистина семейство Лансел без съмнение бяха аристократи от стария режим, но не от онази потомствена аристокрация, която Сен Фрейкур ценяха. Името на бъдещите сватове значеше много, ала в Шампан. Това не беше име на херцог или пер на Франция. Преди Революцията родът Лансел не беше живял във Версай, в непосредствена близост до краля. Вярно, на Пол му предстоеше блестяща кариера, но именно предстоеше. Щеше вероятно да наследи половината от фамилния дом, значително богатство, само че това не беше достатъчно.

Фактът, че Пол се явяваше бъдещ собственик на световноизвестни лозя, не ги умилостивяваше; един ден трябваше да ги подели с брат си. Дъщеря им се свързваше с фамилия, чието име стоеше върху етикет на бутилка! Обичайното за французина уважение към подобна собственост не се споделяше от двамата Сен Фрейкур, те изпитваха респект единствено за преките потомци на Юг Капет, първия крал на Франция, и както и малцината, чиито прадеди бяха заемали високи постове в съда.

През първата година от брака си Лаура беше щастлива и родителите й може би щяха да променят отношението си към своя зет. Той обаче прояви престъпната лудост да се запише в армията въпреки бременността на Лаура. В края на краищата техният патриотизъм стоеше на второ място след грижата за благополучието на дъщеря им. Без съмнение истинската и първа отговорност на Пол беше отговорността към жена му и неговото дете; без всякакво чувство на неудобство можеше да почака и да отиде на война едва след раждането на бебето.

Той я уби, казваха си те един на друг, сякаш зет им бе извил деликатния й врат със своите груби фермерски ръце. След като Пол отиде на фронта, Лаура се промени. Отчаяна, тя буквално чезнеше по него и не се хранеше добре, така че, когато бебето се появи, беше вече твърде слаба и твърде тъжна, за да оживее. Лансел младши им бе отнел единственото съкровище, бе се отнесъл към нея с жестокост, граничеща със садизъм.

Покрусата и горчивината на двамата родители не можеха да се изразят с думи. Взеха бебето — Бруно — и заминаха за Швейцария, където безценният им внук, единственото наследство на Лаура, детето, за което тя бе дала живота си, щеше да расте необезпокоявано.

Във военно, както и в мирно време слуховете пътуват по-бързо от пощата. Когато писмото на Пол пристигна в Женева, уведомявайки двамата Сен Фрейкур за неговата женитба, те вече бяха информирани за всяка подробност, чак до червения нюанс в костюмите, които Ив носеше на сцената.

Обикновено скандалите сред едрата буржоазия, към която принадлежеше семейство Кудер, не стигаха до ушите им, тъй като нито един от добрите им познати не се интересуваше от подобни хора.

В периферията на техния свят обаче съществуваше Мари-Франс дьо Куртизо. Баща й не бе нищо повече от богат търговец на касис, но тя бе успяла да завърже познанства с някои представители на висшата аристокрация като Фобур Сен Жермен.

Барон Клод дьо Куртизо харчеше значителна част от големите си доходи да поддържа своите ловни развлечения, а това бързо бе оценено от лудата за лов аристокрация, чиито кесии с течение на времето отъняваха. Макар техните прадеди да бяха загубили главите и земите си, освен титлите си те им бяха завещали и любовта към лова. Ако питаха тях, титлата на Куртизо звучеше по-лошо, отколкото всяко просто име — на всичкото отгоре тя му беше дадена от онази личност — Наполеон!

Но ето какво стана сега! По салоните на Фобур Сен Жермен, сред притежателите на най-старите имена във Франция, се понесе вълна от слухове. През 1914 година, когато беше излязъл наяве фактът, че Куртизо имат племенница, която — немислимо и трудно за вярване — пееше в едно ужасно място, сродно с публичен дом, където тя несъмнено бе заобиколена от голи шоугърли, а може би и самата бе такава, скандалът за малко не коства на Куртизо дребното им положение в света на аристокрацията.

Все пак им бе простено, тъй като те не бяха достатъчно важни, за да се отнасят с тях като с изгнаници. Сега обаче… Тази племенница, за която любезно избягваха да споменават пред патетичната Мари-Франс, бе станала мащеха на единствения внук на Сен Фрейкур. Сега скандалът вече засягаше пряко техния собствен свят.

Дали не е твърде хубаво, за да е вярно? — питаха се една друга отегчените и злобни херцогини. Да, разбира се, трагедията за Сен Фрейкур беше ужасна — човек не можеше да не съчувства на тези окаяници. Кой можеше да повярва, че такова нещо ще се случи тъкмо на тях! Те бяха високомерни и честно казано, никой не беше очарован от Сен Фрейкур. Редно бе обаче да им се признае правото да се гордеят с произхода си, независимо от тяхната студенина и арогантност. Трябваше ли сега всички да се преструват, че не са чули за скандала, или тактично да им покажат, че изпитват най-деликатно съчувствие? Да изпратят кратка бележка — само няколко думи? Или просто да се оттеглят в дискретно мълчание, сякаш нищо не се е случило? Каква очарователна — можеха ли да не го признаят пред себе си? — апетитна дилема!

— Как смяташ да отговориш на Лансел? — попита мъжа си маркиза Дьо Сен Фрейкур.

 

 

— Не знам още. Докато беше на фронта, всеки ден се молех да чуя, че са го убили. — Маркиз Дьо Сен Фрейкур говореше сухо и стегнато. — Милиони французи загинаха, а Лансел — само ранен. Наистина няма справедливост на този свят.

— Ами ако си поиска Бруно, след като вече се сдоби с жена?

— Жена? Той оскверни гроба на дъщеря ни. Моля те, скъпа, не говори за онази персона като за негова жена.

— Все пак той може да пожелае да вземе Бруно, щом се е установил в Париж.

— Париж е под обстрел. И дума не може да става за такова преместване.

— Но един ден — мрачно отбеляза маркизата — войната ще свърши.

— Знаеш толкова добре, колкото и аз, че Бруно ни принадлежи. Никога не съм имал намерение да го пускам да се върне при баща си, дори Лансел да се бе оженил за личност, достойна да бъде мащеха на Бруно. — Гласът на стария Сен Фрейкур бе изтънял и наподобяваше стърженето на вятъра върху мъртво листо.

— Как можеш да си толкова спокоен?

— Скъпа моя, в живота някои неща са толкова очевидни, че няма място за обсъждане. Бъдещето на Бруно е едно от тях. Той не е Лансел, той е Сен Фрейкур и никога няма да бъде омърсен от близост с този убиец и персоната, с която е избрал да живее. По-скоро бих убил Пол дьо Лансел, отколкото да му дам Бруно. И колкото по-малко знае идиотският ни зет за нашите помисли, толкова по-малко ще са и проблемите ни с него. Затова ще отговоря на писмото му.

— Какво ще кажеш?

— Ще му пожелая щастлив брак, разбира се.

— Ще ти даде ли сърце да направиш това?

— За да запазя Бруно, бих… бих прегърнал и курвата му.

 

 

Късно през септември 1918 година, два месеца преди примирието да сложи край на войната, Ив роди дъщеря, Делфин, кръстена на бабата на Пол по майчина линия. Пол го демобилизираха през февруари и в началото на 1919 година бе назначен в Камбера за първи секретар на френското посолство в Австралия, еквивалента на Ке д’Орсе за Сибир.

Ив безкрайно се зарадва на преместването в Австралия — заради Делфин. Бебето се беше разболяло от круп. Пристъпите я атакуваха без предупреждение, предхождани единствено от внезапна кашлица, подобна на кучешки лай; следваше мъчителен недостиг на въздух. Единственият начин да се облекчи състоянието на детето беше да държат Делфин в облак от пара, докато гърлото й се разширеше и почнеше да диша нормално. Но във Франция през първата следвоенна година парата беше безценна стока. Не достигаха въглища, да не говорим за електричество; дори метрото работеше по военно разписание.

Австралия, с нейното изобилие, беше истински дар за неспокойните родители. Там в една от удобните викториански вили на Камбера, с нейните широки веранди и голяма градина Ив успя да се поотпусне, успокоена от съзнанието, че може да напълни голямата баня с топла пара само за минути. Най-добрият педиатър в Камбера, доктор Хенри Хед, прегледа Делфин и заяви, че е изрядна във всяко отношение.

— Не се притеснявайте толкова много за крупа, госпожо Дьо Лансел — рече той. — Няма какво повече да се направи. Съществува теория, че тази болест се дължи на късия врат на бебето. Веднага щом вратът й се издължи, а той ще се издължи от само себе си, повече няма да чуете ужасната кашлица. Дръжте под ръка врящ чайник в стаята й денем и нощем в продължение на три дни след пристъп и ме викайте по всяко време, ако се нуждаете от мен.

На девети януари 1920 година, преди да беше изминала дори година и половина от появата на Делфин, на Ив и Пол Дьо Лансел се роди втора дъщеря, Мари-Фредерик. Ив нае сестра да гледа двете деца, но в годината след раждането на Мари-Фредерик тя рядко спеше повече от час или два без прекъсване. Често се събуждаше през нощта и се вслушваше в дишането на Делфин. Отначало Ив се притесняваше и за Мари-Фредерик, но бебето излъчваше онзи вид добро здраве, което англичаните наричат „желязно“. Достатъчно бе само да я погледнеш, за да го разбереш. Имаше червената коса на рода Лансел, както и сините им очи. Беше пълничка и яка, червенобузеста и усмихната, в контраст с деликатната си и бледа сестричка, която често плачеше без видима причина. Но Делфин притежаваше рядка, възхитителна красота, в която нямаше нищо детско, ала угрижени в болестта, родителите й едва можеха да й се порадват.

Пол беше принуден да се съгласи с маркиз Дьо Сен Фрейкур през първите четири следвоенни години Бруно да остане в Швейцария с дядо си и баба си.

И едва през 1922, когато Бруно навърши седем години, Пол писа на бившия си тъст да изпрати колкото е възможно по-скоро сина му при него.

— Той настоява — каза маркиз Дьо Сен Фрейкур на жена си, както винаги с премерен тон, а тънките му малки устни се свиха плътно по обичайния начин, — настоява, че вече е дошло време да събере сина си с дъщерите си.

— Така ли се изразява? — попита маркизата възмутено.

— Точно така. Сякаш нашият Бруно и двете изчадия от онази персона имат нещо общо.

— Как ще му отговориш?

— Не възнамерявам да отговарям на това писмо. Пътувало е седмици дотук, така че би могло и да се загуби. Докато Лансел чака отговора ми, ще изминат още няколко седмици. След туй ще предположи, че сме на път, и ще пише отново чак след месец. Тогава ще му отговориш ти, скъпа моя! Ще му пишеш, че според докторите нямам много месеци живот, и ще го помолиш Бруно да остане с нас поне още известно време. Дори звяр като Лансел не може да отхвърли такава молба. А моята болест ще се проточи… всъщност аз ще крея. — Маркизът си разреши кратка усмивка. — Ти, разбира се, ще го осведомяваш за състоянието ми често. Не трябва да му позволим да се досети за истинските ни подбуди.

— А кога ще се наложи да възстановиш здравето си, скъпи?

— Сега е почти март. Някъде през следващата есен, колкото е възможно по-късно, ще му изпратя писмо, за да му обясня, че макар все още да съм твърде слаб, започвам да се възстановявам. После ще се опитам да го умилостивя. Ще му кажа, че единствена радост през месеците на боледуването — извинявай, скъпа, за това, което ще кажа — са били всекидневните посещения на Бруно. Ще го помоля за още няколко месеца, през които да се излекувам напълно, точно колкото да свършат коледните празници, до началото на 1923. Ще му обещая после да изпратя Бруно в Австралия.

— А после какво?

— Страхувам се, че следващият болен в семейството трябва да си ти. И ще боледуваш много по-сериозно от мен. То се знае, за дълго време.

— Не бива да се надяваш, че Лансел ще чака безкрайно само защото някой от нас е болен — запротестира маркизата. — Забрави ли, че същият човек отиде на фронта, когато Лаура очакваше дете?

— Точно на това разчитам. Не може да не помни как нашето клето дете го умоляваше да не я оставя. Не може да е забравил, че ако бе останал с нея само още няколко месеца, което лесно можеше да направи, тя щеше да е жива сега. А ако е забравил вината си, разчитай на мен, че ще му я напомня. Едва ли ще иска нова смърт да тежи на съвестта му. По-нататък ще му кажа, че щом не го е разбрал досега, да знае — Бруно не познава друга майка, освен теб. Немислимо е да се откъсне дете от майка му, когато тя умира!

— Колко ли може да се проточи моята болест? — попита маркизата, потрепервайки от суеверие.

— За щастие, много дълго. Осигурена ти е най-добрата медицинска помощ в Европа, а ти си силна жена. Ще получаваш усложнения — едно след друго, — но ще продължаваш да береш душа единствено благодарение на чудотворното присъствие на Бруно; то ще те кара да живееш. По този начин ние ще спечелим — о, най-малко година и половина, може би две. А до 1925 кой знае какво още може да се случи?

— Ами ако Лансел реши да дойде внезапно, без предупреждение, и отведе Бруно със себе си?

— Глупости. Той не може да пристигне от Австралия просто така. Става дума за хиляди километри. А както всички първи секретари, Лансел младши има огромен списък от официални задължения — погрижил съм се да се информирам за делата му и те уверявам, че приятелите ми в Ке д’Орсе няма да му разрешат няколкомесечен отпуск по чисто лични причини. Но…

— Какво?

— Един ден без съмнение той ще дойде.

— Сега Бруно е на седем години. Да се надяваме ли на повече от четири години отсрочка, преди Лансел да предяви правата си?

— Не разчитам на повече от четири. Ала дотогава Бруно ще стане на единайсет. И вече няма да е дете, мила моя. А ще бъде Сен Фрейкур във всяко отношение.

 

 

През 1924, след почти пет години, прекарани в Австралия, Пол дьо Лансел бе назначен за генерален консул в Кейптаун. Грижите около преместването го принудиха да отложи отново отдавна планираното пътуване до Париж; там възнамеряваше да посети боледуващата маркиза Дьо Сен Фрейкур и, разбира се, да уреди връщането на Бруно в семейството. Честите писма и фотографиите, които получаваше от маркиза и от самия Бруно, го държаха в течение на всичко, свързано със сина му. Изглеждаше, че момчето е щастливо и погълнато от живота в Париж, където дядо му и баба му се бяха върнали отново.

Все пак на Пол му беше все по-трудно да си представи, че наистина има син. Новороденото бебе, което бе зърнал само веднъж, беше преживяло повече от девет години без баща си. Ако не беше дипломат от кариерата, принуден според прищевките на правителството му да отиде дори и на края на света, момчето отдавна щеше да е при него. Последователното заболяване на маркиза и маркизата бяха усложнили нещата. Пол чувстваше, че им е задължен твърде много за грижите към детето; не вървеше да си вземе Бруно брутално. Това би осъдило на трагичен край хора, които и бездруго вече бяха загубили толкова много.

Но Бруно беше негов син и той трябваше да бъде при баща си. Съществуващото положение беше неестествено. Виновен нямаше и същевременно бяха виновни всички. Затова веднага щом се установеше в Кейптаун и работите му потръгнеха, Ив и момичетата трябваше да се преместят в новата им къща, а той щеше да замине за Париж и нямаше да се върне без Бруно.

 

 

Притеснен, Пол дьо Лансел крачеше по Рю дьо Варен към училището на Бруно. Беше юни 1925 година. Току-що пристигнал в Париж, консулът веднага бе посетил маркиза Дьо Сен Фрейкур. Какво усилие струваше на тази горда жена, помисли той, да го приеме в болничната си стая. Знаеше, че й е унизително да я видят как лежи безпомощно в леглото, с бродиран халат, срамежливо закриващ нощницата й. Беше твърде бледа, говореше много бавно и очевидно това й причиняваше болка, макар да твърдеше, че е на път да се възстанови. Трябва да е рак, реши Пол. В писмата си маркиз Дьо Сен Фрейкур показваше нежелание да се спира върху точната диагноза на болестта й по начин, който — Пол от опит знаеше — винаги означаваше рак.

Маркизът все още настояваше, че единствено присъствието на Бруно поддържа живота на съпругата му, но, все пак очевидно е, каза си Пол, че маркизата поставя бъдещето на момчето над собствените си страдания. Тя видимо потисна мъката си, когато Пол й съобщи за плановете си да вземе Бруно, и не направи опит да го разубеди. Виждаше може би, че краят й е близък, и затова беше в състояние да направи такава жертва. Липса на егоизъм ли беше, или бе толкова изтощена, та нямаше сили за борба да запази момчето за себе си?

Не я разбираше и никога нямаше да я разбере — осъзна Пол, докато приближаваше училището. Маркиза Дьо Сен Фрейкур принадлежеше към онази част на Париж — това оградено, затворено, тайно сърце на l’Ancien Regime^[1], където високите къщи образуваха истински лабиринт от великолепни сиви крепости, защитени от оградените си дворове, с огромни градини, скрити завинаги от погледите на всички, с изключение на благородните им собственици — в тези домове неканеният нямаше достъп. Пол дьо Лансел беше израснал на открито в Шампан, сред вечно възраждащата се природа. Фамилията Лансел беше прекалено заета с грижи за лозята си и честта на марката, за да издига в култ голата традиция, разсъждаваше той, ала в Седми район, където все още живееха наследниците на висшата френска аристокрация, обожанието към предците се носеше като мирис на тамян във въздуха.

Пол зави зад ъгъла и спря на тротоара. След няколко минути щеше да се появи Бруно. Той знаеше, че баща му ще го чака, но Пол не му беше писал за плановете си да го вземе със себе си. Това трябва да му бъде съобщено лично.

Масивната врата на училището рязко се отвори и първата група момчета се втурна навън под слънчевите лъчи. Бяха твърде малки, веднага отбеляза Пол. Бруно нямаше да е сред тях. Напрежението на бащата растеше. Беше мислил, че ще е по-лесно, ако най-напред се види със сина си някъде навън, но ето че вече чувстваше липсата на официалната атмосфера в салона на Сен Фрейкур; нужно му бе и присъствието на други хора, за да се изгладят ръбовете на тази трудна, твърде дълго отлагана среща.

Нов рояк момчета напусна училището, всички облечени еднакво, в сини блейзери и сиви фланелени панталонки, с униформени шапки на главите и тежки кафяви ученически чанти, преметнати през гърдите. Те се повъртяха пред входа, шегувайки се оживено, преди да изчезнат в различни посоки, като си разменяха бързо, задължително ръкостискане за довиждане.

Най-високото от момчетата приближи Пол.

— Добър ден, татко — рече Бруно спокойно, протягайки му десница. Пол автоматично я пое, твърде изненадан, за да каже нещо. Нямаше представа, че десетгодишният Бруно се е издължил толкова — приличаше на четиринадесетгодишен младеж. Гласът му, ясен, висок и равен, звучеше все още по детски, но ръкостискането му беше енергично, чертите му — вече добре оформени. Пол примигваше стреснато срещу сина си. Тъмна коса, добре поддържана; тъмни очи, напръскани със зелено, които срещнаха погледа му с открито любопитство; висок, тънък, извит нос, носът на Сен Фрейкур, и неочаквано малка, усмихваща се уста, единствената някак разочароваща черта върху това красиво лице, забележително със своята воля и целеустременост.

Беше пропуснал момента да прегърне сина си, объркан установи Пол. И може би по-добре, тъй като една прегръдка, а още повече — целувка щяха да смутят момчето.

— Бруно, нямаш представа колко съм щастлив, че те виждам — рече Пол.

— Такъв ли очакваше да ме видиш, татко — любезно попита Бруно.

— Надминаваш много представите ми, Бруно, наистина много.

— Баба ми казва, че приличам на майка ми — продължи Бруно спокойно и докато говореше, Пол осъзна, че малката, пълна уста беше всъщност устата на Лаура. Все пак тя стоеше някак странно върху мъжко лице.

— Така е, да, наистина е така. Кажи ми, Бруно, обичаш ли училището?

Още докато питаше, Пол се прокле за баналния въпрос; можеше да бъде зададен от всеки възрастен на всяко дете. Лицето на Бруно обаче грейна, самообладанието му изведнъж се превърна в ентусиазъм, типичен за възрастта му.

— Знаеш ли, това е най-доброто училище в Седми район, а аз съм първенец на класа.

— Доволен съм да го чуя, Бруно.

— Благодаря, татко. Някои момчета полагат много повече усилия от мен, но аз получавам най-добрите бележки. Изобщо не се притеснявам от изпитването. Защо да се страхуваш, щом наистина си се подготвил? Двамата ми най-добри приятели, Жеофри и Жан-Пол, се състезават кой да ме настигне, ала засега оставам начело. Един ден ние тримата заедно ще управляваме Франция.

— Какво!

— Да, така казва бащата на Жан-Пол, а той е председател на Държавния съвет. Твърди, че само момчета, които започват като нас, ще успеят да стигнат до върха. Всички бъдещи ръководители на Франция по принцип идват от подбрани парижки училища, така че имаме всички шансове. Амбицията ми е един ден да стана министър-председател, татко.

— Не е ли малко рано да взимаш решения за кариерата си?

— Съвсем не. Ако не реша навреме, после ще е твърде късно. Жеофри и Жан-Пол не са по-големи от мен. Вече знаем как трябва да се представим на зрелостния изпит — остават ни само няколко години. После ще трябва да издържим приемните изпити в Института за политически науки. А щом го завършим, е… ще сме в играта. Тогава всичко ще е просто въпрос на конкуренция с другите възпитаници. Само че нямам намерение да се тревожа за това от сега.

— Добре — рече Пол сухо.

През годините, които прекара вън от страната; почти беше забравил елитарната нагласа на френската управляваща класа. Безапелационно се приемаше една система, основана на комбинация между интелектуалното превъзходство и достъпа до няколкото избрани училища. Системата успешно елиминираше всякаква друга личност от участие в правителството на Франция. Тя напълно отхвърляше аутсайдера, макар несъмнено да привличаше най-блестящите умове и да ги оформяше рано. Кой знае защо, Пол никога не бе очаквал, че точно Бруно ще е част от тази система. В писмата му не личеше амбицията, от която така очевидно бе обхванат, те винаги бяха кратки и безлични.

— Остава ли ти време да се забавляваш, или си се отдал само на учене, Бруно? — попита Пол, поразтревожен от обстоятелството, че детето му прекарваше може би цялото си време над учебниците.

— Само на учене ли? — Бруно кратко се засмя. — Разбира се, че не. Два пъти седмично ходя на уроци по фехтовка, татко. Треньорът е много доволен от напредъка ми, но за мен най-важното нещо е ездата. Дядо не ти ли е изпратил моя снимка на кон? Вече уча обяздване, защото — не, не ми се смей, татко, но един ден искам да бъда и член на олимпийския ни отбор по езда. Това е най-голямата ми амбиция.

— Мислех, че искаш да станеш министър-председател?

— Присмиваш ми се! — отвърна Бруно сърдито.

— Не, Бруно, ни най-малко, просто се шегувам! — Изглежда, синът му не притежаваше чувство за хумор. В края на краищата трябваше да помни, че той е само дете, въпреки сериозните му приказки и амбиции. — Няма причина, за да не можеш да се справиш и с двете.

— Точно така. Същото казва и дядо. Яздя всеки уикенд, както и през ваканциите. Твърде висок съм за пони, но братовчед ми Франсоа, племенникът на дядо, има чудесни коне и живее близо до Париж. Миналия Великден прекарах цялата ваканция в неговия замък, а това лято ме е поканил отново да стоя, колкото си искам. Всичките му деца яздят добре. Макар че сме още твърде млади, възнамеряваме следващата зима да се включим в лова. Не мога да чакам!

Докато вървяха по улиците, Бруно обясняваше на Пол кои са обитателите на всяка от големите къщи. Изглежда, нямаше нито една, с изключение на посолствата, в която да не живееше един или друг от неговите съученици, нито една, в чиято градина да не беше играл или пък изследвал таваните и мазетата.

— Това е единствената част в Париж, където всеки би искал да живее, не си ли съгласен, татко?

— Предполагам — отвърна Пол.

— Сигурен съм, че е така — заключи Бруно; начинът му на изразяване напомни на Пол за маркиз Дьо Сен Фрейкур — всичко важно е тук. Дори Институтът, ето го там, надолу по улицата.

— Бруно…

— Да, татко?

Пол се поколеба, трудно му беше да съобщи на Бруно, че от следващата година ще живее в Кейптаун.

— Донесох ти няколко снимки. — Той извади фотографиите, които беше направил на Ив и момичетата в градината на къщата им. — Ето, на тази са твоите сестри.

Бруно погледна снимката на двете засмени момиченца.

— Изглеждат мили — рече той любезно. — На колко години са сега?

— Делфин е на седем, а Мари-Фредерик — тя настоява да й викаме Фреди — е на пет и половина. На снимката обаче са малко по-малки.

— Симпатични деца са — врътна глава Бруно. — Аз не разбирам много от малки момиченца.

— А това е жена ми.

Очите на Бруно се плъзнаха бързо покрай снимката на Ив.

— Мащехата ти много иска да те опознае, Бруно.

— Тя е твоя жена, татко. Не и моя мащеха.

— Какво означава това? — запита Пол.

— Не харесвам думата мащеха. Имал съм майка, имам две баби, но нямам нужда от мащеха.

— Откъде ти хрумна тази идея?

— Не е идея, а чувство. Не ми е „хрумнало“ отникъде — винаги съм го чувствал, откакто се помня. — За първи път гласът на Бруно потрепери.

— Така е само защото не я познаваш, Бруно. Нямаше да изпитваш подобни усещания, ако я познаваше, уверявам те.

— Сигурен съм, че си прав. — Кратките, примирителни думи на Бруно трябваше да сложат край на обсъждането; Пол погледна към полуизвърнатото лице на сина си — чертите му в профил бяха още по-ясно оформени, отколкото анфас — и пъхна снимките обратно в горния джоб на сакото си.

— Виж, Бруно. Мисля, че е време да дойдеш и да живееш с мен — твърдо рече той.

— Не! — Момчето отстъпи назад и рязко вдигна глава.

— Разбирам реакцията ти. Очаквах я. Идеята е нова за теб, но не и за мен. Аз съм ти баща, Бруно. Дядо ти и баба ти са най-добрите дядо и баба, но те не могат да заменят бащата. Трябва да си с мен, докато пораснеш.

— Аз съм пораснал!

— Не, Бруно, не си. Не си навършил дори единадесет.

— Какво общо има възрастта ми с това?

— Годините са от значение, Бруно. Ти си зрял за възрастта си, но „пораснал“ е нещо друго. „Пораснал“ означава да имаш по-голям опит в живота и да знаеш за себе си и за другите хора повече, отколкото знаеш сега.

— Но аз нямам време! Сигурно разбираш, че ако дойда да живея с теб дори за една-единствена година, просто ще отпадна от състезанието! Жеофри и Жан-Пол ще ме изпреварят и аз никога няма да мога да наваксам загубеното. Това време ще съсипе живота ми! Да не мислиш, че те ще ме чакат?

— Не говоря за една година. Говоря за различен начин на живот.

— Не искам различен начин на живот! — рече Бруно, гласът му внезапно изтъня. — Моят живот е най-добрият в света — моите приятели, моето училище, моите планове за бъдещето, братовчедите ми, дядо и баба, — а ти искаш да ме отделиш от това просто за да живея с теб. Ще загубя всичко, което имам! Никога не ще получа възможността да ръководя страната си! — извика той истерично. — Дори няма да мога да участвам в олимпиадата като ездач на Франция просто защото ти настояваш да съм с теб, сякаш ме притежаваш. Няма да го направя! Отказвам да го направя! Не можеш да ме накараш! Нямаш право!

— Бруно…

— Не те ли интересува какво ще значи това за мен?

— Разбира се, че ме интересува, разбира се, само за твое добро е. — Пол млъкна, неспособен да продължи; чу собствените си думи и осъзна колко неубедително звучаха.

Какво толкова можеше да предложи на Бруно, за да замести онова, което момчето вече имаше, освен баща, но очевидно той никога не му е липсвал. Щеше да го откъсне от средата му, от всички връзки, ценности и убеждения, оформяни, откак се е родил, от свят, който не съществуваше никъде другаде на земята. Все едно да вземеш животно от зоологическата градина и да го върнеш на дивата природа. Синът му щеше да е безкрайно нещастен вън от разредения въздух на Седми район.

— Бруно, сега повече няма да говорим по този въпрос. Ще помисля върху думите ти. Но през лятото трябва да ни дойдеш на гости най-малко за месец. Настоявам. Може пък да ти хареса — кой знае?

— Разбира се, татко — промърмори Бруно, внезапно укротен.

— Добре — въздъхна Пол.

Един месец сред семейството може да промени нещата. Трябваше най-напред това да предложи. Не биваше да шокира момчето с такава нова идея. Той трябваше… той трябваше…

— Татко, стигнахме до къщи. Ще влезеш ли за чая? Дядо сигурно вече се е прибрал.

— Благодаря ти, Бруно, но трябва да се връщам в хотела. Ще дойда утре, ако може.

— Разбира се, че може — ще те заведа на урока ми по фехтовка, стига да пожелаеш.

— Да, ще ми бъде приятно — отвърна Пол натъжен.

 

 

— Е? — попита маркиз Дьо Сен Фрейкур, щом момчето влезе в салона.

— Беше прав, дядо.

— Как мина?

— Горе-долу според очакванията ти. Казах му всичко точно както се разбрахме. Той ми показа снимка на онази персона… това беше единственото, което не очаквах. Не съм си помислял, че ще се осмели. Но го накарах да разбере… Казах ти, че ще мога. Нямаше нужда да се притесняваш.

— Гордея се с теб, момчето ми. Иди и кажи на баба си, че може да стане от леглото и да дойде при нас. Не знаехме дали Пол дьо Лансел няма да се върне за чая, не искахме да рискуваме. И, Бруно…

— Да, дядо?

— Не смяташ ли, че трябва да работиш по-сериозно в училище, щом възнамеряваш да ръководиш страната си?

— Франция се ръководи от функционери и бюрократи — рече Бруно презрително. — Не от аристократи. Нали си ми го повтарял винаги?

— Така е, момчето ми.

— Колкото до олимпиадата, то аз наистина мисля да участвам в нея. — Върху малките, пълни устни на Бруно се появи подкупваща усмивка. — Надявах се, че може би ще се сдобия със свой собствен кон? Всичките ми братовчеди имат.

— Минавала ми е и на мен подобна мисъл.

— Благодаря ти, дядо.