— Госпожице Кели, свържете ме с агенцията по труда — нареди Бруно на секретарката, когато влезе в кабинета си в Бийчам Мъркънтайл Тръст, мощна частна инвестиционна банка, здраво установена в Ню Йорк повече от сто години.

— Да, господине. Ето съобщенията за вас, пощата е на бюрото ви.

Бруно й подаде палтото си, за да го закачи в гардероба. В този ранен декемврийски ден на 1949 в Манхатън беше ветровито и студено, но Бруно идваше пеша от къщата си в Сатън Плейс при всякакво време, стига да не валеше проливен дъжд. Беше на трийсет и четири години и важният му пост в банката налагаше често да отменя ежедневната си игра на скуош заради делови обеди. Разходката от 57-а улица в Ийст Ривър до Уол Стрийт му осигуряваше поне малко физическо упражнение.

— Госпожа Макайвър е на телефона, господине!

— Добро утро, виконт Дьо Лансел. Какво мога да направя за вас? — с оптимистична нотка в гласа попита собственичката на най-скъпата агенция за домашна прислуга в Манхатън.

— Госпожа Макайвър, пратете ми други хора за събеседване. Икономи, готвачи и камериери.

— Господине, само преди две седмици ви изпратих най-добрите, които успях да намеря. Никой ли не ви задоволи?

— Нито един от тях не би могъл да си намери работа в Париж. Постарайте се малко повече, госпожа Макайвър.

— Виконт Дьо Лансел, уверявам ви, че лично съм настанявала тези хора на места, където са оставали с години. С радост бих приела всеки един от предложените да работи в собствения ми дом.

— А според мен те не са достатъчно добри. Опитайте отново.

— Ще направя за вас всичко, което мога, господине. Макар да не е лесно. Ще се заема с въпроса веднага и ще се обадя на госпожица Кели да организира събеседването!

— Направете го. — Бруно рязко окачи слушалката. На другия край на линията Нанси Макайвър нежно се усмихна на телефона. Ако всичките й клиенти бяха така налудничаво претенциозни като този французин, нейната агенция от златна мина щеше да се превърне в платинена. Всеки път, когато Бруно дьо Лансел имаше проблем с някого от прислугата, тя получаваше комисиона, за да му намери нов човек, а никой не се задържаше у виконта повече от два месеца. При това той нямаше избор — никоя сродна агенция в Ню Йорк не предоставяше такава изключителна прислуга — каймака на домашните помощнички, на перачките и икономите. Хората, предлагани от нея, и семействата, където ги настаняваше, представляваха една луксозна общност, която периодически се придвижваше от Манхатън до Сий Айлънд и Палм Бийч, до Саратога и Саутхемптъп в зависимост от сезона.

— Джени, Лансел отново вилнее — сподели Нанси жизнерадостно с помощничката си.

— Какво му става? Това е най-трудният човек в града. Никой от клиентите ни не ни създава толкова грижи, колкото този ерген.

— Кой знае? Впрочем, Джени, помни: няма ли оборот, ние не печелим. Дай ми, моля те, досието му.

— При него вече са били почти всички хора, с които разполагаме. Колко пъти ще остъргваме казана заради капризите му? — негодуваше Джени, докато изваждаше издутата папка.

— Дори да му изпратя сътрудници, които вече е уволнил, той пак няма да забележи. Къщата му е като хан. Когато един клиент не може да задържи добрата си прислуга, проблемът е негов, не твой. Това е златното правило в нашата работа. Никога не го забравяй.

— Не, чудя се само, що за човек е той всъщност?

— Сигурна съм, че не би искала да знаеш. — Нанси Макайвър презрително вдигна рамене. — Въпросът е, за какво толкова се мисли?

— Бруно дьо Лансел! Марджори, предложението ти е направо смешно! — Синтия Бомонт изгледа учудено секретарката си.

— Помислих, че след като Лари Бел в последната минута съобщава, че няма да дойде на вечерята, струва си да опитаме — отвърна Марджори Стикли.

— Проклетникът Лари Бел! Едно възпалено гърло не е никакво извинение. Толкова ли му коства едно мъничко усилие? Как си въобразява, че ще намеря друг човек за толкова кратко време? Никой нямаше да забележи — не съм имала намерение да надничам в идиотското му гърло!

— Може би се страхува да не зарази някого — предположи Марджори, докато работодателката й, Синтия Бомонт, разярено кръстосваше всекидневната си и гледаше ядосано проваления план на местата за грижливо подготвената от нея тържествена вечеря.

— Не и той! Би заразил хората с проказа, ако знаеше, че няма да разберат. Безпокои се за собственото си драгоценно здраве този себелюбив обесник. Какво го е грижа него за моята вечеря?

— О, госпожа Бомонт, знаете, че партито ви ще бъде върхът на сезона — отвърна Марджори колкото можеше по-успокоително. След дълги години работа като секретарка на някои от най-известните дами в Ню Йорк тя бе наясно, че нищо не можеше да разстрои така една крайно изискана и сигурна в себе си жена, както непредвидения отказ на някой от поканените. В такъв момент оставаше ужасната принуда да настаниш край масата две жени една до друга, макар че според личното мнение на Марджори, мъжете не допринасяха кой знае колко за веселието и очарованието на светските събирания; те просто се облягаха на столовете си и чакаха да бъдат забавлявани, докато една жива и интересна жена напълно заслужаваше вечерята.

— Какво да правя, Марджори? Какво да правя? Истинска катастрофа. Остават ни само няколко часа. Мислиш ли, че Тим Блек би могъл — не, той току-що обяви годежа си. Задраскай го изобщо от списъка ми, и бездруго никога не ми е бил приятен. Защо ли? Няма значение, заклех се вече да не го каня, откакто започна да пие така отвратително и на последната вечеря обиди госпожа Астор. О, защо ли изобщо се опитвам да организирам тържествено парти през декември? Досега трябваше да разбера, че от Деня на благодарността до Нова година не може да намериш и едничък що-годе представителен мъж, който има свободна вечер.

— Но тържеството е по случай рождения ден на господин Бомонт — възрази секретарката.

— Е, догодина просто ще трябва да си промени рождения ден. Не мога да преживея този ад отново. Хайде, Марджори, измисли нещо!

— Отивам в кабинета си и ще телефонирам на всяко живо същество от мъжки пол в списъка ви за спешни случаи.

— Опитай с всичките ни лекари, със зъболекаря — също. Лично ще се обадя на Джеймс младши в Принстън.

— Госпожа Бомонт, точно сега са последните му изпити.

— Би могъл да направи една малка жертва за майка си, нали? Направо е подлудяващо — да имаш петима синове и четирима да са се оженили веднага след колежа. Какъв е смисълът? Защо съм раждала тези неблагодарници? Помисли си само, ако не бяха женени. Щях да разполагам с четиримата най-привлекателни млади джентълмени в града — петимата, след като и Джеймс младши завърши. Ала не, нито един от тях не си направи труда да помисли за мен и за моите проблеми. Неблагодарници! Грижат се единствено за собственото си щастие. Днес на младите хора им липсва чувство за дълг, за традиция, за семейство. Късмет е, че нямаш деца, Марджори. Спестени са ти много болки.

— Може би бих искала да имам момиче, госпожа Бомонт.

— Сама жена? Опазил те Бог. Ще гледам да се облека, докато телефонираш.

— Все пак да опитам с Бруно дьо Лансел?

— Марджори! Как бих могла да го каня в последната минута! Та аз възнамерявам да организирам вечеря само за него! Едно мога да кажа за Бруно дьо Лансел — никога не би отменил гостуването си в последната минута, стига да не е на смъртно легло. Прекалено добре възпитан е дори да си го помисли. Държи се великолепно.

— Госпожа Бомонт, вие ме помолихте да измисля нещо.

— Да измислите нещо разумно. Освен това той ще се засегне, че го каним на мястото на някой, който е отпаднал.

— Идвал е толкова често у вас, сигурно ще влезе в положението ви. Всеки добър приятел би го направил. Не виждам нищо нередно.

— Бруно дьо Лансел не е от тези приятели. Ако беше американец, щях да се съглася, но ти знаеш колко… студен… е той. Мисля, че и сега го познавам толкова, колкото при първата ни среща. Великолепното му държане не му позволява да говори за себе си. Не бива обаче да отречеш, че изглежда наистина божествено, че е много, много богат и неженен — освен това има титла, тъй че може да си позволи да е необщителен като сфинкс, недостъпен като папата, официален като английската кралица… чакай малко… папата… може би кардинал Снелман? Какво мислиш, Марджори?

— Кардиналът, и то в последната минута?… Не, струва ми се, че няма да стане, госпожа Бомонт.

— О, сигурно си права — въздъхна Синтия Бомонт с раздразнение, ала в себе си трябваше да признае — Марджори Стикли беше страхотно добра тъкмо в тези малки нюанси. Струваше си да имаш най-подготвената секретарка в града, макар че й се плащаше двойно повече, отколкото на която и да е друга. Дори кардиналът да беше свободен — а тя би се обзаложила, че е свободен, — присъствието му някак нямаше да е подходящо.

Марджори се върна триумфално тъкмо когато Синтия Бомонт излезе от банята си и започна да се гримира.

— Имате Бруно дьо Лансел. Отговори, че ще дойде с удоволствие.

— Фантастично! Ти си истинско съкровище! Спаси вечерята ми. Какво му каза? Как точно го покани?

— О, госпожо Бомонт, това си е моя тайна. Сега трябва да отида при цветаря и да го предупредя, че след няколко минути сте при него, иначе няма да му издържат нервите.

Докато вървеше по коридора към трапезарията, секретарката си мислеше за своето златно правило: Най-лошо е, когато някой ти отговори: „Не, благодаря“. Тя бе направила задоволителна кариера и твърде добри спестявания, водейки телефонните разговори, които нейните работодателки отбягваха да провеждат лично. О, понякога тя почти ги съжаляваше тези жени от висшето общество. Ала не често. Колкото до Бруно дьо Лансел, репутацията му на надменен и резервиран човек караше толкова много дами да се боят от него, че Марджори можеше да се обзаложи — вечерта му е свободна. Щом иска, нека е сноб, обществото разбира това, но защо трябва да се държи снобски с хора, които са точно толкова добри, колкото и той. За какъв се мислеше в края на краищата?

Петък следобед Бруно си тръгна от банката рано и се отправи към Дж. М. Кидър за четвъртата проба на новото сако за езда; беше го поръчал преди месеци.

— Значи ще ходите на лов в Мейн Лайн, виконт Дьо Лансел? — попита учтиво Алънсби, отколешният главен шивач.

Бруно измърмори нещо уклончиво. Не разбираше от къде на къде един шивач си позволяваше да се интересува от неговите пътувания.

— Грижим се за много господа от Мейн Лайн. Винаги сме го правили. Всички ми казват, че там се ловува добре.

Бруно изсумтя. Ако се смяташе за добър лов да излизаш със сбирщина от надути и скучни борсови агенти, адвокати и бизнесмени от най-досадните слоеве, хора, които нямаха понятие от благородството на този спорт и никога не бяха преследвали дивеч цял ден в собствените си земи, то тогава трябваше да приеме твърденията на този глупак. За съжаление не можеше да се организира нищо по-добро на няколко часа път от Ню Йорк, а животът без лов беше немислим.

— Алънсби, яката пак не е изрязана както трябва.

— Хайде, хайде, господине, поправих я след последната ви проба. Това е съвсем ново парче плат. Вижте колко добре обгръща врата ви.

Бруно размърда врата си назад-напред и извъртя глава наляво и надясно.

— Не, не става. Просто не става. Отпорете я и започнете отначало. — Той се изхлузи от сакото и го захвърли на стола. — Обадете се на секретарката ми, щом сте готов за нова проба.

— Да, господине — съгласи се Алънсби. Докато отнасяше сакото, шивачът си мислеше за своето златно правило: само определен тип хора си изкарват яда на шивача си, а за такива не си струва да се тревожиш. Французинът, изглежда, си въобразяваше, че титлата му означава нещо тук — можеше да прави толкова проби, колкото си иска. Те се включваха в цената на сакото от самото начало. Старата фирма бе надживяла поколения трудни клиенти, макар че може би никой от тях не бе имал толкова хубав торс. Й Алънсби заключи с презрение, че би било удоволствие да се шие за него, ако не беше такова копеле. За какъв, по дяволите, се мислеше той?

Бруно погледна часовника си. Оставаха му почти два часа, преди да започне да се облича за вечерята. Съвсем наблизо го очакваше жена, свита пред запалената камина с гордата грация на рядка и скъпа котка. В салона щеше да се носи тиха музика, а на лицето й с нацупени пъпни устни, привличащи окото като варварски орнамент, щеше да е изписано нетърпение. Тя беше лениво лъстива, със сочна, обилна плът, с големи тъмнокафяви зърна, с уста, която по-скоро смуче, отколкото приказва, и със заоблен задник, чийто овал те предизвиква към едно сладостно наказание, в което Бруно бе така опитен. Тази жена имаше настойчиви, порочни, изобретателни ръце. Една от първите дами в града, почти четиридесетгодишна и с огромно собствено богатство, тя му принадлежеше вече три месеца.

Бруно си мислеше, че в същата тази минута жената е готова да му позволи да направи с нея всичко, каквото му се искаше; беше й се обадил предварително, за да й обясни с най-големи подробности как точно да се гали, преди той да дойде. Виждаше как е разтворила бедра и се докосва леко с влажните и опитни пръсти, които ближе. Знаеше, че ще се протяга неспокойно и ще хапе устни, за да не стигне до прибързан оргазъм.

Ако влезеше в онази стая и се проснеше на дивана, ако кажеше, че е уморен и не иска нищо повече, освен тя да наведе глава над него и бавно да го задоволи само с широката си, очакваща уста, жената щеше да го направи. Ако легнеше на дивана, без да я докосва, и й се оставеше просто да го възбуди с умните си ръце, а след това й кажеше да го възседне и го вкара в тялото си, ако й заповядаше грубо да се надига и снижава, докато получи облекчението, за което е дошъл при нея, тя щеше безмълвно да се подчини. Ако й кажеше да легне на килима, да запретне пола, да вдигне колене и да разтвори краката си за него, ако после проникнеше в черната бездна и я обладаеше бързо и егоистично като някой хлапак, щеше да е благодарна. Ако й кажеше да остане на стола си, а той се изправеше пред нея, разкопчаеше панталона си и напъхаше члена си в устата й, тя щеше да му достави несравнимо удоволствие, без да се възпротиви. Ако просто приседнеше встрани като зрител и й кажеше да се докосва, докато почне да се гърчи от удоволствие, тя щеше да се подчини.

Тя беше такава жена. Беше на възрастта, която Бруно винаги бе предпочитал. Знаеше какво иска, а то се свеждаше до сладката подробност да се отнасят с нея като с уличница. Никога друг мъж в Ню Йорк не се бе осмелявал да се държи с нея така, както Бруно, а той съвсем скоро бе започнал да й причинява всичките унижения, за които тя копнееше. Беше просто от неговата кръвна група.

В крайна сметка Бруно реши да не отива в уханната стая, където жената го очакваше, и се отправи към дома си, завладян от мисълта, че може да предскаже всяко нейно тайно желание. За него тук нямаше нищо ново. Вече почти достигнал възрастта на тези опитни жени, които винаги бе предпочитал, с всяка изминала година за него ставаше все по-трудно да открие онази, чиито най-интимни и най-срамни желания да не са банални истории. Рядко му се случваше нова жена да го възбужда дълго време. Особено някоя от висшето общество в Ню Йорк — техните предпочитания в секса често бяха така еднообразни и обикновени, лишени от странични сюжети, от тъмните и похотливи сценарии, каквито можеха да се открият сред парижанките.

Да, Бруно ги обвиняваше, тези богати и бляскави американки — тяхното идеално, чисто, излъскано, хигиенично въображение не пораждаше желание у него. Той не усещаше приятното помръдване в слабините при мисълта за онази, която го очакваше в същата тази минута: страстна, алчна и влажна. Завиждаше й за възбудата. Довечера, щом разбереше, че негова милост няма да дойде, тя щеше да намери начин да се освободи от похотта, изпълнила я след телефонното му обаждане. Имаше късмет — с часове щеше да се наслаждава на пареща възбуда, часове, които за него бяха лишени от всякакво очакване, тъй както и целият му ден и, разбира се, предстоящата, напълно предсказуема вечеря.

Питаше се какво ли може да очаква в този град, вървейки, без да вижда, по празничните коледни улици на Ню Йорк, където в хапещия въздух прозвъняваха десетки обещания — поне за него; където ярко осветените витрини се надпреварваха да привлекат вниманието и на всеки ъгъл кипеше енергия и жизненост — но не за него.

Ню Йорк. Грозен, грозен град, без чар, без човечност, без история. Зданията бяха твърде високи или твърде ниски и във всеки случай твърде нови. Пропорциите им — безинтересни, неправилни, тромави. Улиците — твърде прави, твърде тесни, твърде еднакви; мрежа, изтъкана от скука. Нямаше дървета — дори отсрещното подобие на парк бе ограничено в рамките на строг правоъгълник; нямаше скрити дворове, неочаквани глухи улички, нито онези местенца, където зад някой ъгъл спираш, замрял пред силата на неочаквана гледка. Липсваше така нужната извивка на речния бряг, без която всеки градски пейзаж приличаше на полужив. Хора с претенции за стил и изисканост се задоволяваха да живеят в апартаментите на тъмната, прекалено широка улица, наречена Парк Авеню; там всеки любопитен можеше да наднича в прозорците им.

Ами обществото на Ню Йорк! Съвършено отражение на града, твърде шумно, твърде безвкусно и вятърничаво, без чар и без история, отворено за всеки, който можеше да си плати входната такса. То никога нямаше да разбере и да отдаде нужното внимание на произхода, на наследствеността. По никакъв начин Бруно не можеше да свърже този странен конгломерат с думата аристокрация. Питаше се, дали някоя от неговите тъй загрижени хайлайфни дами има поне малка представа, какво точно мисли той за тях? Вероятно не — бяха прекалено глупави, за да предполагат пълното му презрение, а собствените му маниери твърде безупречни, за да го намекват. Така или иначе — налагаше се да общува с тези особи. Френската колония се състоеше от фризьорки и оберкелнери.

Единственото преимущество на Ню Йорк бе това, че не е европейски град. Как да понесеш живота във второкласните, погълнати от себе си и в същото време лъхащи на провинциализъм Рим или Мадрид, когато Париж, само на няколко часа път, е недостъпен за теб? Тук, в това напълно стерилно изгнание, ако не друго, то поне главната тема бяха парите, а парите, за разлика от секса, никога нямаше да престанат да го очароват, нямаше да станат предсказуеми и безвкусни, печеленето им — безинтересно. Трупаше все повече и повече капитали и не се питаше с каква цел, макар че тук не можеше да си осигури дори един приличен камериер. Впрочем парите бяха истинско благо сами по себе си.

Докато се приближаваше към къщата си, където не приемаше никого, макар че я бе устроил точно като тази на Рю дьо Лил, Бруно се чудеше дали има писмо от Жан.

Икономката на Валмон му беше останала вярна. Пишеше редовно от Еперне — живееше там, след като бе престанала да работи, съобщаваше му вестите от семейството и той не пропускаше да й отговори, понеже само чрез нея научаваше какво става в Шампан. Пол дьо Лансел беше на шейсет и четири години, а Лансел живееха дълго. Баба му и дядо му починаха над осемдесетте. Но и на хора от род с такъв добър ген можеше винаги да се случи нещо — катастрофа, падане от кон, някакво възпаление, дори подхлъзване в банята. Можеше да ги порази внезапна болест. Чичо му Гийом бе умрял сравнително млад.

Да, той беше убеден, че скоро — ако не днес, то съвсем в недалечно бъдеще, защото да мисли иначе би го довело до лудост — ще дойде скръбното писмо от Жан, което ще му върне живота.

В един петъчен следобед на март 1950 Фреди седна на бюрото на Тони и го погледна с надежда.

— Тони, хайде да излезем с колата. Джок и Суид са се залепили за бюрата си, няма смисъл всички шефове да са тук едновременно. Денят е толкова хубав.

Тони вдигна поглед от търговската книга, над която се мръщеше, когато жена му бе влязла в кабинета.

— С колата? Къде? Какво природно чудо те мами? Изумителната гледка от надписа на Холивуд? Равните бежови пясъци на Санта Моника? Не искаш ли всъщност да кажеш, че ти се лети с новата Бонанза? Не искаш ли всъщност да се разходим със самолет, а не с кола?

— Не, искам да се разходя с кола — рече търпеливо Фреди. Той беше в отвратително настроение. Дали беше прекалил с уиски, или го владееше просто поредното неразположение? — Хайде, ще свалим гюрука на колата. Умирам да се измъкна от това място. Вече не е така весело, всичко си тече гладко, работата върви добре. Хайде, скъпи, ела.

Тони въздъхна неохотно, ала стана и я последва към паркинга пред новата им административна сграда на летището Бърбанк. Седеше в купето равнодушно, докато тя подкара през долината Сан Фернандо и хълмовете към квартала Лос Фелиз.

Фреди мина по някаква сякаш случайно избрана от нея улица и спря пред една къща на върха на хълма — типична калифорнийска версия на испанска хасиенда. Това бе онази стара, малко неугледна къща, с балкони и два двора, купена от Фреди през ноември, преди по-малко от пет месеца. Още на следващия ден беше сключила договор с предприемач, чиито хора започнаха работа на две смени, за да приведат имота в идеално състояние; декораторът се трудеше от сутрин до вечер по обзавеждането. Старите портокалови дървета край алеята ухаеха приятно — озеленителят беше подрязал всяко дърво, бе прекопал и наторил занемарената почва, засадил лехи с английски иглики и дребни лилави теменужки, градината бе възстановена така както Фреди я помнеше. Жълтите, бели и тъмнорубинени лица на теменужките бяха примесени с малките сини точици на безбройните незабравки; след месец щяха да цъфнат розовите храсти — пъпките им вече бяха набъбнали; зеленееше новопосадената трева. Къщата бе изцяло пребоядисана, покривът с червени керемиди — в идеално състояние. Фреди изгаси двигателя.

— Мислех, че искаш да се разходим — рече Тони. — Не сме пътували и петнайсет минути.

— Харесва ли ти тази къща? — попита тя.

— Всъщност да. Този вид къща вероятно е единственият, който изглежда на място в Калифорния. Знаеш, че винаги съм го казвал.

— Имаме нужда от нова къща, нали?

— Не бих могъл да не се съглася.

— Например като тази тук? — продължи Фреди настойчиво.

— Значи ли това, че вече си я купила? — Тони погледна лицето й. Тя бе навела очи, за да скрие изражението си, ала зачервените й страни и пресиленото безразличие на винаги живото й лице издаваха отговора. — Наистина е много хубава и, предполагам, в добро състояние — продължи Тони. — Всичко е изрядно, от горе до долу. Системите работят, домът е проверен и готов за живеене.

— Не си изненадан! — Фреди се почувства глупаво и радостта й започна да се стопява. Всеки ден тя наглеждаше работата по къщата, караше се и придумваше, заплашваше и флиртуваше безсрамно, докато накрая всичко бе направено точно според изискванията й.

— Е, ако говорим направо, как бих могъл да съм изненадан? — отвърна Тони. — Сега, когато сме дяволски богати, новата къща беше просто въпрос на време. Ти обичаш да уреждаш нещата, нали, Фреди? — В гласа му се появи внезапна нежност, която й прозвуча като чужда нота в обичана мелодия. Този наистина нежен мъж никога преди не й бе говорил така. В нежността му имаше нещо ново, нещо насилено, сякаш скриваше друго чувство, което Фреди не можеше да определи.

— Дори и да не си изненадан — помъчи се да скрие тя детското си разочарование, — не умираш ли от любопитство да видиш как изглежда отвътре?

— Убеден съм, че е прекрасна. И знам, че ще ме разведеш из нея, така че давай. — Тони излезе от колата и се запъти към входната врата.

Фреди неведнъж си беше представяла как Тони приема новото им жилище, как се радва на новото ежедневие и на новите възможности за спокоен живот; безразличието и меланхоличната му реакция сякаш я попариха. А може би е махмурлия и всъщност се държи мило, доколкото е възможно човек да бъде мил, когато го измъчва ужасно главоболие и е с пресъхнала уста. Нямаше как да разбере. Той издържаше на пиене и видът му винаги лъжеше. Понякога установяваше колко пиян е бил едва след като изтрезнееше.

Фреди го разведе из всички стаи на къщата. Навсякъде имаше саксии с палми и цветя. Подът, облицован с мексиканска теракота, бе покрит с килими в меки тонове. Красивите, но прости мебели разкриваха същинското значение на думата „уют“. Тъканите бяха от памук, рисувани на ръка, в непретенциозни цветове. Стаите имаха много прозорци и човек можеше да прекара часове, спокойно съзерцавайки промените на светлината. И все пак, независимо от размерите на стаите и високите тавани, къщата изглеждаше някак скромна; това бе жилище, в което всеки мъж, както и всяка жена можеха да се чувстват у дома си.

Тони спираше на прага на поредното помещение и измърморваше: „Очарователно, наистина очарователно“, докато не й се прииска да го удари. Държеше се като добре възпитан посетител, а не като човек, за първи път влязъл в собствената си къща. Не прояви дори елементарно любопитство, не надникна нито в един гардероб, не дръпна нито едно чекмедже. „Очарователно!“ Тя не беше купила и ремонтирала тази къща, за да го очарова, а да го направи щастлив. Или поне — по-щастлив.

— Къде е барът? — попита Тони, когато най-после седнаха във всекидневната.

— Там! — Фреди посочи дългата, гостоприемно подредена маса с кристални чаши, пъстра редица от бутилки, стъкленици с ядки и маслини, и една сребърна купа, пълна с лимони.

— Откъде се взима лед? — Тони веднага се зае да си налива уиски.

— От кухнята — отвърна Фреди и насилено се усмихна. — Но ти, скъпи, не слагаш лед, нали, така че ще трябва да го правим само когато имаме гости. — Чувстваше се като продавачка, която пробутва стоката си на капризен клиент.

Тони изпи уискито на един дъх и си наля повторно.

— Искаш ли една капка?

— Да. Като твоето. Наздраве — рече тя и седна от другата страна на масата.

Той вдигна едва-едва чашата си в почти незабележим поздрав, но иначе мълчаливо изпразни половината.

Настъпи неловка тишина. Фреди се взираше в съдържанието на тежката си кристална чаша, на дъното й сякаш се поклащаха чаени листенца. Нервно допи уискито. Може би пък Антъни се опитваше да усети къщата, просто я оставя да се просмуква през порите му? Сигурно е много по-изненадан, отколкото дава вид, и не знае какво да каже?

— Тони, нали не смяташ, че е прекалено голяма? — попита тя, за да прекъсне мълчанието. — Когато имаме повече деца, когато се забавляваме и каним гости и после, когато децата започнат да водят у дома своите приятели, тя изобщо няма да изглежда толкова грамадна, както сега, когато тук седим само двамата с теб.

— Значи вече си планирала всичко, така ли? Истинско чудо си, Фреди? Сигурно вече си изпратила и поканите за освещаването на къщата?

Фреди усети как настръхва. Какво му ставаше? Защо беше това неодобрение? За какво я обвиняваше?

— Разбира се, че не съм изпратила покани — отвърна тя колкото можеше по-спокойно, преструвайки се, че не забелязва тона му. — Къщата беше завършена едва вчера. Боята още не е изсъхнала. Нима не мога да си помечтая малко за бъдещето? Да ти налея ли още?

— Не, благодаря.

— Моля? — Фреди почти се сепна.

— Трябва да съм трезвен — поясни Тони и кръвта й се смрази: сега гласът му беше наистина леден, сякаш мъжът й с мъка сдържаше гнева си.

— Трезвен?

— Трезвен и хладен като камък. Което се случва рядко, както може би си забелязала. Надявах се, че мога да го направя и пиян, но излиза, че нямам пиянска смелост. Особено за това.

— Това? Не ти ли харесва къщата? Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не искаш да живееш в нея?

— Къщата е много хубава. Но случайно тя е точно от онези неща, които аз не мога да понасям, щом ти ги вършиш! Ето една къща за теб, Тони, напълно готова да се нанесеш. Ето ти бъдеще, Тони, събирания, гости, голямо семейство, о, толкова весело ще ти бъде. Ето работа за теб, Тони, можеш да се наричаш вицепрезидент, ето ти милиони долари, Тони, ето ти целия шибан живот, Тони, на сребърен поднос! Фреди ще ти го поднесе! — Той вдигна чашата си и я запрати срещу камината. — Господи, Фреди, твоите днешни мечти са утрешна реалност! Щом поискаш нещо, не можеш да се спреш, докато не го получиш. Сама. Аз съм между другото, аз съм шибаният принц-консорт! Ние не сме един за друг, Фреди! Трябваше да ти го кажа отдавна, много отдавна. Трябва да съм трезвен, за да го изрека… Изобщо не сме един за друг. Искам да сложа край на този брак. Искам развод. Не мога повече да съм твой съпруг.

Грубостта в гласа му я зашемети почти толкова, колкото и смисълът на думите му. Почувства се като агонизиращо и отчаяно животно, готово да си прегризе лапата, за да се освободи от капана.

— Ти си луд! Ти си пиян! Баламосваш ме, че не си пил. Сигурно пиеш, откакто си се събудил, копеле! — Фреди слушаше думите си, сякаш идваха някъде отдалече. — Ако можеше да се чуеш, щеше да се засрамиш.

— Срам ме е. Срам ме е от години. Почти съм свикнал, но, слава богу, не докрай. Виж, Фреди, само ме чуй, изслушай ме. Няма значение дали мислиш, че съм пиян или трезвен. Не е там въпросът. Истината е, че ти пое в свои ръце живота ни от мига, в който се преселихме тук преди пет години. Дяволски скоро ти стана единственият важен човек. Беше неудържима, непобедима. А аз бях безпомощен. Без теб за няколко месеца щяхме да се разорим и да се върнем в Англия. Ти създаде „Орлите“. Джок и аз нямаше да се справим сами. Ти имаше нужда от Суид, но никой нямаше нужда от мен. Не допринесох с нищичко, освен че летях с товарите — всеки пилот можеше да го свърши. Бях свръхбагаж от самото начало, а ти…

— Тони, престани! Как може да си така ужасно нечестен? Нямаше да се справя през всичките тези години без теб, никога нямаше да събера смелост, да устискам, когато беше дяволски тежко…

— Глупости! Нямаше да се предадеш, щеше да намериш начин да оцелееш! Залъгвах се, че имаш нужда от мен… Че Ани има нужда от мен. Само това ме караше да не виждам истината… това, и пиенето. Сега, когато успяхме, нямам вече никакво извинение, няма с какво да се залъгвам. Голямата битка приключи. Не се опитвай да ми внушиш, че някога ще спреш да ръководиш нещата. Не ти е в природата. Не мога да се състезавам с теб и не искам да живея така. Погубвам се, Фреди. Не ми е останало капка самоуважение! Разбираш ли какво значи това?

— Тони, чуй ме, ще се върна с теб в Англия, ще спра да работя, ще заживеем като преди, само дето сега ще имаме пари. Нали помниш: моето идване в Щатите беше само експеримент, никой не е казвал, че ще е завинаги… — Фреди се стараеше да говори свързано; не беше възможно той да мисли всичко онова, дето го наговори; ако запазеше спокойствие, ако поговореше с него разумно…

— Бедната малка Фреди. Ти наистина вярваш, че можеш да оправиш нещата, нали? Дори да промениш характера си? Искрено ли мислиш, че отново можеш да играеш ролята на провинциална аристократка? Тогава беше толкова нещастна, макар че се справяше дяволски добре, докато нямахме друга възможност, а аз дори не се сещах какво ти струва това. Сега? Не! Може ли състезателен кон в най-добра форма да се преструва, че предпочита да тегли каруца по селски път? Не се ли чу какво каза току-що — „моето идване в Щатите беше само експеримент“. Твоят дом наистина е тук, в Калифорния, както моят дом е имението Лонгбридж. Ужасно ми липсва, Фреди. Дъждът и всичко останало. Ние — ти и аз — не сме виновни. Никой от нас не е способен да бъде щастлив извън родината си. Ти си прекалено американка, аз съм прекалено англичанин. Бракът ни е бил обречен от самото начало. Ако не бяхме дошли в Калифорния, ти нямаше да можеш да продължиш да живееш в Англия, без да потиснеш онези свои черти, които правеха от теб… момичето, обичаното от мен момиче.

— Но… но… къде сбъркахме? — попита Фреди. Тя с болка разбра, че Тони е трезвен, ала дори и в силната си мъка не можеше да отрече — годините й на провинциална аристократка напомняха лоша шега. Трябваше да има думи, които да обяснят това, думи, способни да ги върнат към началото и да им позволят да започнат отново, думи — да спрат този кошмар, да го променят, да го направят недействителен. — Кажи ми, Тони, моля те, о, моля те, кажи ми!

— Когато се оженихме, не се познавахме добре — продължи Тони. — Не помниш ли — всичко, за което говорехме, когато не се любехме, беше летенето и сраженията? Играехме една и съща игра, ти и аз, имахме едни и същи страсти. Обичах боеца в теб, но можех ли да предположа, че когато войната свърши, пак ще се втурнеш в бой? Ще се втурнеш да управляваш света? Не знаех що за човек си всъщност, преди да основем „Орлите“. Възхищавам ти се, Фреди, винаги съм ти се възхищавал, ала не си жената, която искам за своя съпруга. Нищо не ни свързва, освен Ани и старата слава. Само че не е достатъчно. Съжалявам, но просто не е достатъчно.

Фреди впери поглед в него. Тони изглеждаше десет години по-млад, отколкото, преди да влязат в къщата; облекчението, изписано върху лицето му, беше твърде очевидно, за да оставя някакво съмнение в истинността на думите му.

— Имаш си момиче, нали, Тони? — попита в упор Фреди с внезапно възникнала увереност.

— Да. Мислех, че се разбира от само себе си. Какво друго би могла да си представяш, след като не съм те докосвал толкова дълго време?

— Не знам. Не и това. Коя е тя?

— Просто жена. Тиха, гъвкава, приятна, спокойна, такава жена, каквато можеш да предположиш, че бих искал.

— Смяташ ли да се ожениш за нея?

— Господи, не. Изобщо не смятам да се женя! Просто искам да се махна, Фреди. Да се махна. Искам да си отида у дома.

Делфин прочете писмото от Фреди и го подаде през сложената за закуска маса на Арман. Той го прегледа набързо, после по-съсредоточено, а накрая — съвсем внимателно. Делфин наблюдаваше лицето му. Щом остави писмото, тя язвително го запита:

— Изненадан ли си?

— Втрещен съм. Кой би очаквал развод? Осем години брак без никакъв сериозен проблем, поне нито един, за който да знаем, и изведнъж това, като гръм от ясно небе — край, свършено е и „никой не е виновен“. Когато две разумни човешки същества са женени осем години, имат дете, имат общ живот, как е възможно да се развеждат без причини, без ничия вина? Да не е някаква нова американска идея?

— Не, това е начинът, по който Фреди накратко ни уведомява, че в бъдеще няма да говори по този въпрос и не иска да я разпитват. Тя е адски горда и не разкрива чувствата си. Не е суетна, то е нещо различно, някакво чувство за неприкосновен личен живот, почти свирепо чувство. Спомняш ли си, когато за първи път ни дойдоха на гости, още живееха в Англия? Дори не ми намекна колко е нещастна, опитваше се да ме убеди, че животът й е мечта и блаженство. Ако не кажеш на родната си сестра, че имаш проблеми, на кого тогава? Тя не се научи да позволява на близките да й помагат. Много е твърдоглава.

— А ти си по-различна, така ли, душко?

— Не, и аз не съм лесна, освен с теб — отвърна бавно Делфин. — Затова разбирам Фреди. Ти схвана що за човек съм още в минутата, когато се срещнахме. Не съм успявала да скрия нещо от теб дори за секунда. Може би някой ден ще престана да се опитвам. Тони никога не е разбирал Фреди, не го ли усещаше?

— Моят вече бивш баджанак винаги си е бил загадка за мен… В това да си потомък на петнайсет поколения английски аристократи има нещо, което не мога да проумея, колкото и да са богати познанията ми за човешката природа. Впрочем, ето една от причините да не опитвам да правя филм за англосаксонци. Не разбирам докрай игрите им.

— Не знам защо, но си мисля за любовната история на Фреди, когато беше още съвсем млада.

— За какво говориш?

— Миналото лято във Валмон имахме откровен разговор с мама и тя ми каза, че на шестнайсет Фреди била лудо влюбена в инструктора си по летене, всъщност напуснала дома си и живяла с него няколко години. Никой не се сещал, но мама случайно ги видяла заедно и разбрала. Каза, че било голяма страст, истинското чувство и за двамата… След войната попитала Фреди какво е станало с него; Фреди само отговорила, че не са се виждали от години, и сменила темата. Никога нямаше да повярвам, ако мама не беше толкова сигурна.

— Значи за такива работи си говорят майките и дъщерите насаме?

— Естествено. Когато не се оплакваме от съпрузите си. Садовски, имаш още много да учиш за жените. Дръж се за мен. Малката невинна мъжкарана Фреди — да живее без брак с мъж около четирийсетте… А си въобразявах, че аз съм черната овца на семейството. Представям си какво се е случило. Уморила се е от Тони и цялото това английско въздържание. Писнало й е. Накрая се е решила и го е разкарала. Обзалагам се на каквото искаш, че Фреди си има някой друг, той чака зад кулисите и ще чуем за него, щом настроението й се оправи. Това иска да каже с писмото си. И все пак, мъчно ми е за нея… Онези осем години не бяха леки. Мъчно ми е за Ани. А най-мъчно ми е за Тони, бедничкия. Един развод е достатъчно неприятно нещо, дори без чувството, че си отблъснат. Ритникът е жесток.

Във Валмон пощата не пристигаше по-рано от обед. Ив остави писмото на Фреди настрана, за да го прочете на спокойствие — бе твърде заета с приема на група търговци. Тя обиколи дългата овална маса в трапезарията, където пред всеки стол вече бяха поставени украсени с дантела салфетки, и подреди картичките с имената, задача, която никога не поверяваше на друг. Тук — купувачът на вино за разрастващата се верига английски хотели; там пък — човекът от „Уолдорф Астория“ в Ню Йорк и съпругата му. На почетното място, вдясно на домакинята, щеше да седи представителят на парижкия „Риц“, съпругата му — отляво на Пол. Що се отнася до двойката от милата малка Белгия, където на глава от населението се пиеше повече шампанско, отколкото в която и да е друга страна в света, то той ще седне отляво на Ив, а съпругата му — отдясно на Пол. Ив беше благодарна, задето толкова години е била съпруга на дипломат, и деликатните решения взимаше почти автоматично; седмично устройваше поне четири такива обяда и почти толкова вечери.

Гостоприемството, съществена част от живота в Шампан, беше сега повече от традиция. И най-благоприятна атмосфера за търговски преговори; Ив се бе усъвършенствала в ролята на домакиня. През 1949 производителите на шампанско продадоха толкова бутилки, колкото всяка година през първото десетилетие на века, най-успешния период през цялата им история. А в 1950 пък явно щяха да подобрят този рекорд.

— Момичета, елате, моля — извика Ив и двете млади английски студентки влязоха при нея. През целия сезон те живееха в замъка, за да бъдат въведени в занаята на винопроизводството и помагаха на Ив да отглежда цветята. Както винаги, щом тя приключеше с поставянето на картичките, момичетата трябваше да внасят малките вазички с цветя, чиито стъбла по съвета на патронката им бяха подкъсени. Да се сложат високи цветя по средата на масата, означаваше да се пречи на хората да се виждат добре и щеше да затруднява разговорите им. Ив осея центъра на масата с малки букетчета и тя заприлича на лилипутска цветна леха; високите чаши засияха в гордо очакване — по четири на всяко място.

След по-малко от час група непознати щяха да се срещнат около трапезата и макар единственият им общ интерес да бе шампанското, щяха да общуват така оживено, сякаш гостуването им е уговорено от седмици. Може би разходката преди обед се отразяваше на доброто им настроение. Първо — ритуално пътуване до църквата в Отвийер, където бе погребан Дом Периньон, а после, след завръщането във Валмон, обиколка на винарната и на избите; през всичкото време Пол отговаряше на въпросите им. В избата той отваряше бутилка и сам пълнеше чашите им; от тях отпиваха, докато се връщаха към замъка по пътечките над лозята, вече отрупани със зелени и наливащи се с всеки изминат ден гроздове.

Щом подготви масата, Ив отиде в стаята си да се преоблече за обяда. Едва доловимият аромат на пролет из въздуха я накара да се погледне в огледалото. Взираше се в отражението си и се питаше, наистина ли тя е виконтеса Дьо Лансел, господарката на Шато дьо Валмон? Наведе брадичката си, за да скрие леките бръчки по врата. Спомни си нощта през един друг май, в 1917, когато беше на двайсет и една, а не на петдесет и четири, както сега. Тогава един галантен офицер бе дошъл зад кулисите на „Казино дьо Пари“ да покани на вечеря едно момиче с рубиненоруса коса. Мади — момиче с освободен дух и много тайни, но никоя от тях не включваше умението да се подреждат гости около маса, нито да се управлява замък с дванайсет души прислуга и многобройни приемни стаи, седем месеца в годината даващи подслон на купувачи от цял свят.

Ив въздъхна философски; припомни си предсказанията на своята добронамерена леля, Мари-Франс, която бе убедена, че тя никога няма да успее да се омъжи както трябва, защото е пяла в мюзикхол. А сега беше не просто омъжена „както трябва“. Журналистите, специалисти по въпросите за виното, я наричаха винаги „изключителна“, щом описваха посещенията си във Валмон. Веждите й все още бяха извити нагоре, очите й не бяха по-малко сиви, нито по-малко искрящи, тя все още си тананикаше познати мелодии, все още се присмиваше на житейските условности, но трябваше да признае — лицето, което виждаше в огледалото, беше по-подходящо за замък, отколкото за сцена. Дали би искала животът й да е друг? Не, никога. За трийсет и три години брак нито веднъж не бе съжалила за избора си.

От Дижон в Париж, после Канбера, Кейптаун, Лос Анжелос, Лондон, а сега — Еперне. Бе пропътувала почти един съвършен кръг. Непослушната, избягала от дома си дъщеря на доктор Кудер се бе озовала на стотина километра от родното си място. Както отбеляза при гостуването си миналата година Вивиан дьо Бирон — наближила вече осемдесетте, но язвителна както винаги, — нейната Мадлен бе имала късмет, че не се е омъжила за някой крал на горчицата в Дижон, макар все още да не одобряваше напълно начина, по който протежето й бе зарязало една блестяща кариера.

Ив облече костюм от тънък вълнен плат, черен като облекло на и гуменка и два пъти по-шик от цялата колекция на Диор. За тези свои костюми Ив казваше, че са като изтъкани от светлина и по-ефектни от театралните одежди на големите тореадори. Щом очакваха от нея да бъде изключителна вместо очарователна, струваше си да заплати.

Оставаха само пет минути до пристигането на гостите и тя се загледа през прозореца натам, където се зеленееха многообещаващите лозя. Изпълни я благодарност към Бога за изумителното възстановяване на дома Лансел. Когато Пол й каза, че от Съкровището нищо не е останало, че Бруно е разпродал запаса на черния пазар и в избите отлежава само реколтата от военните години, сърцето й примря от болка заради унижението и срама му.

Съживяването изглеждаше невъзможно — не само за Валмон, но и за цялата област Шампан. Тя обаче бе подценила издръжливостта на хората от тия краища, освен това не знаеше, че военните реколти, макар и скромни по количество, бяха сякаш за компенсация с превъзходно качество. През 1945 година всички военнопленници се бяха завърнали у дома; работниците, повечето от тях собственици на малки лозя, се сплотиха около новия господар на Валмон и му продадоха оскъдните си запаси от вино, укрито по време на окупацията.

Въпреки това изминалите години бяха време на тежка борба, всеки спечелен сантим се влагаше обратно в земята — за подмяната на най-старите лозя. Нямаше модни дрехи, нито пътувания до „Александър“ в Париж, където правеха прическата й, в замъка не бе подменена дори едничка овехтяла тенджера. Все още дължаха на банките в Реймс и може би никога нямаше напълно да се издължат, но марката „Лансел“, както и другите Grands Marques^[1], отново триумфираше.

Следвоенните години си бяха взели своето. Пол остаряваше по-бързо, отколкото тя бе очаквала. Работеше до изтощение, а в редките минути, когато си отдъхваше след часовете, прекарани над сметките, лицето му изглеждаше съсипано от горчива тъга, макар никога да не бе споменавал името на Бруно…

Ив погледна часовника си. Време беше да слиза долу. Остави писмото на Фреди — съвсем тъничко писмо — на масичката си и успя да го отвори едва подир вечеря; след традиционното „лека нощ“ на гостите те с Пол най-сетне се бяха оттеглили в своята част на замъка.

Пол обличаше пижамата си, когато тя се появи на прага с писмото в ръка.

— Фреди и Тони се развеждат — извика невярващо Ив, очите й се бяха изпълнили със сълзи.

— Дай да видя. — Пол се протегна да вземе писмото. Прочете го, прегърна я и я целуна по косите. — Скъпа, не плачи, знам какво изпитваш, но то не е най-лошото, което може да се случи.

— Не, аз просто не мога да разбера! Какво означава вината да не е ничия? Това е смешно. Знаеш, че не е вярно.

— Разбира се, че не е. Впрочем, разбирам — изрече бавно Пол.

— Какво искаш да кажеш?

— Миналата зима, когато бяхме в Калифорния, доста време прекарах с Тони. Той не е просто пияч, станал е алкохолик. Виждах го ясно, макар че добре се прикриваше. Сигурно е започнал през войната. Англичаните винаги са можели да пият смайващи количества уиски, а на другия ден да се бият като луди. За разлика от нас черните им дробове сигурно са от масивна мед. Не ти казах нищо, защото ти не забеляза, а и Фреди толкова много се стараеше да не разбера и аз. Молех се той да се измъкне, макар че, честно казано, нямах кой знае каква надежда. Явно пиенето му е стигнало дотам, че Фреди е трябвало да вземе такова решение. Не очаквам някога да ни каже, но ми е ясно, че е трябвало да го остави както заради Ани, така и заради себе си.

— Миличката ми Фреди — промълви Ив по-скоро на себе си.

— Да, по-добре е, че се е измъкнала от това невъзможно положение, вместо да се остави да я довърши. Тя ще се оправи, скъпа, обещавам ти, Фреди е толкова силна. Жал ми е за Тони. Да се сражава така героично, да оживее… за да свърши като отхвърлен съпруг.

— Между нас казано, Суид, не смяташ ли, че ние двамата с теб сме съвсем наясно с жените? — попита Джок Хемптън, докато обядваха заедно през февруари 1951 година. — Обзалагам се, че никое маце няма да ни се опре, ако си обединим усилията.

— Не ми се ще да имам вземане-даване с теб — измърмори Суид.

— Колко момичета са ти минали през ръцете? Десетки? Стотици?

— Забравил съм им бройката.

— И аз. Но ти си по-възрастен, по-опитен и я познаваш по-отдавна. Затова искам да ми кажеш какво става с Фреди.

— Мислех, че си говорим за мацета. За мацетата все поназнайвам нещичко. Фреди не желая да обсъждам.

— Знам, че е специална, не съм чак такъв ръб, можеш да ми вярваш, знам разликата между мацетата и Фреди, но тя все пак си остава жена, същество от женски пол, момиче. Така че би трябвало повече да прилича на останалите жени, отколкото да се различава от тях. Прав ли съм?

— Може би да. А може би не.

— Знаеш ли, Кастели, наистина се радвам, че ти заговорих за това. Можеш страшно да помогнеш. За бога, тя ми липсва! Искам да я виждам такава, каквато беше преди развода. Помниш ли?

— Ти как мислиш?

— Вечно ни оставяше със зяпнали уста, нали? По дяволите, Суид, нали беше забавно да ни изкарва от равновесие — перчеше се, изненадваше ни, винаги начело на глутницата, принуждаваше ни да припкаме след нея. И ни се присмиваше, докато се опитвахме да я настигнем. Около нас непрекъснато избухваха великолепни фойерверки. Господи, как харесвам различните кучки. Всяко страхотно маце, което съм срещал, беше трудна кучка — а Фреди ги караше всичките да изглеждат като благодетелни девици. Какво стана с нея, Суид?

— Заприличала е на… дама. Това е най-близкото определение, което мога да измисля.

— Дама? Познавам доста разведени жени, обикновено те започват да излизат, да си определят срещи, да си купуват секси дрехи, да карат приятелките си да ги запознават с мъже — може би не веднага, но полека-лека. Фреди и Тони скъсаха преди година, разводът й е окончателен, а тя продължава да си седи вкъщи и да вечеря с Ани. Най-висшата форма на социално общуване при Фреди е да помага на едно осемгодишно момиче да си приготвя домашното. Случайно го знам, понеже от време на време се отбивам просто да видя кръщелницата си и винаги е едно и също. Не ми казвай, че е нормално.

— Тя така разбира личния си живот, Джок. Не е наша работа да й се бъркаме.

— Съгласен. Не споря. Само че Фреди случайно ни е и съдружник. Ще загубим купища пари, ако не се впрегне както трябва в работа. Аз не умея да размеквам сърца, нито пък ти, Суид, и ще си загубим бизнеса. Флайнг Тайгърз ще ни го лапнат само защото Фреди се прави на дама и не ще да си размърда задника. Е, да, идва в офиса си, стои по цял ден, но не е същото. Дори не лети вече, а във въздуха й хрумват най-добрите идеи. Все едно че сме си купили блестяща спортна кола, а докато се приберем вкъщи, тя се е превърнала в най-обикновена детска играчка. Не е честно да постъпва така с нас и мисля, че ти трябва сериозно да й поговориш.

— Защо точно аз?

— Защото я познаваш от дете. Ще те послуша. На мен ще ми каже да не си пъхам гагата.

— Не, благодаря. Който има работа, да си я върши сам.

— Шубе ли те е?

— Да речем.

— Е, добре, не ме е страх. Щом си толкова деликатен, ще се заема аз. Какво, като ми каже да не си пъхам гагата? Поне ще я накарам да дойде малко на себе си. Няма защо да оплаква един развод до края на дните си.

— Така ли ще й го кажеш?

— Е, не, ще бъда по-тактичен. Първо трябва да я накарам да излезе от къщи, а също — и от офиса.

— Иди с нея, когато си прави косата. Само тогава не е вкъщи или на работа — ухили се Суид Кастели.

Той никога нямаше да се намеси в личния живот на Фреди. Познаваше я прекалено добре, знаеше за скапания й късмет с единствените двама мъже, означавали нещо за нея. Ако сега искаше да се защити от света, кой можеше да я вини?

— Смятам да я поканя на събирането на ескадрилата „Орел“. Ами да, точно така. Не може да ми откаже, тя е единственото момиче, което заслужава да е там.

— Мислиш ли, че ще дойде?

— Ако не дойде доброволно, ще я завържа и ще я метна отзад в колата. Ще я отвлека.

— Сигурен ли си, че не ти се иска да стане точно така?

— Ти си извратен, Суид. Отвратителен стар мръсник. За наказание ще платиш обеда.

На Фреди не й беше приятно, че е принудена да отиде на тазвечерното парти. От момента, когато Джок спомена за събирането на ескадрилата „Орел“, тя бе наясно, че там е последното място, където би желала да се появи.

От всички идеи на Джок тази бе най-лошата. Толкова неразумна, невероятно нетактична — Фреди просто не повярва, когато той я покани да го придружи. Как изобщо се осмеляваше? Нима му липсваше елементарна съобразителност? Нима не си даваше сметка, че мъжете от ескадрилата „Орел“ неминуемо ще й напомнят за всичко, което бе загубила? Славните времена, както ги бе нарекъл Тони в последната си, ужасна реч — не бе забравила и дума от нея. Времената, когато бе влюбена в работата си и в Тони. И за които сега си припомняше единствено със завист към предишното си аз. Явно, Джок дотолкова не разбираше защо не може да влезе в салона, пълен с хора, били някога част от мъртвото й щастие, че докато я агитираше, тя остана безмълвна, с почти зяпнала уста, а съдружникът й не преставаше с патетичните си глупости.

— Просто не се виждам, ако не дойдеш с мен — заяви накрая, искрено съкрушен. — Всички онези момчета си имат и жени, и орляк дечица. Не можеш да си представиш какво ми наприказваха на последното събиране: горкият стар Джок, как така не си си намерил жена да те понася, сигурно при теб нещо не е в ред, може би си прекалено привързан към майка си, обзалагаме се, никога няма да се ожениш, ще свършиш като самотен стар ерген. Всички се опитваха да ми натресат сестрите си. Обичам тези момчета, Фреди, но няма да отида на друго събиране без дама; не мога да взема и никое от мацетата, дето познавам, ще се чувстват страшно неловко и ще прекарат ужасно. Няма да ти навреди, ако загубиш една вечер с мен просто за да ми помогнеш. Само ще седиш и ще ме предпазваш като воден^[2], щом започнат да ме атакуват, особено съпругите; промени темата, разкарай ги от опашката ми. В тази страна, изглежда, е цяло престъпление срещу американския начин на живот мъжът да е неженен на тридесет и една. Винаги бих направил същото за теб, ако се нуждаеш от кавалер, знаеш, че можеш да разчиташ… — И тъй нататък, и тъй нататък, с хленчещи нотки в гласа.

Възраженията на Фреди се изчерпиха бързо; най-важната причина обаче, поради която не искаше да го придружи, Фреди никога нямаше да признае: откак Тони побягна, търсейки спасение колкото може по-далеч от нея, тя бе повела парализираща война със себе си и тази война напълно я обезсилваше. Думите на Тони я бяха засрамили, обвиненията му я бяха унижили, самообвинението й я смазваше. От друга страна, Тони я гневеше повече от когото и да било — колко ли безгръбначен трябва да е човек, та да стовари цялата отговорност за своето падение върху жена си? И все пак много скоро спомените изместваха яростта й, а в тях правият беше той. Докато живееха в Англия, Тони бе доволен; започна да се плъзга по нанадолнището едва след като се преместиха в Калифорния.

Нощ след нощ, щом Ани си легнеше, Фреди започваше маниакален процес срещу себе си, изпълнявайки едновременно ролята на обвинител и на защитник, на съдия и съдебни заседатели, като се обвиняваше и оневиняваше, преобръщаше из основи последните петнадесет години от живота си. Мак никога нямаше да избяга от нея, ако не бе толкова прозрачна в намеренията си. Ако бе повярвал, че тя ще се вслуша в разума, нямаше да отиде никога в Канада и да загине там. Колкото до Тони, защо тя не можа да се задоволи с живота си в Лонгбридж Грейндж? Живот, какъвто толкова много жени биха водили с най-голямо удоволствие? Защо не можа да се приспособи? Защо не бе по-женствена? Като Пинелъпи и Джейн, и Делфин, и майка й? Те поставяха съпрузите си на първо място; децата им не страдаха от разводи, а те самите водеха хубаво, съдържателно, удовлетворяващо ги съществувание.

Но, по дяволите, къде оставаха нейните права? Нима мечтите и страстите й нищо не представляваха? Какво лошо имаше в това да воюва за тях? Единствено между стените на къщата си Фреди успяваше понякога да стигне до изтощително примирие, в което срамът и яростта се неутрализираха взаимно. Навън никой не можеше да се досети за причината на развода й, за позорната истина, че Тони я бе захвърлил, за любовницата му, за чието присъствие тя не бе и сънувала. Бе загубила вярата в себе си, равновесието си. Обаче какво от всичко това можеше да послужи за истинско извинение, та да откаже поканата за парти на Джок?

Намеси се и Ани. Джок, подлият му негодник, бе казал: „Ани, ти не искаш ли да видиш как мама излиза и си прекарва добре? Няма ли да е хубаво за мама, ако се понагласи и ме придружи една вечер?“ Как бе съумял да превърне едно осемгодишно дете в копнеещо, надяващо се и жадуващо подобие на Оливър Туист? Дали не я бе подучил да каже: „О, трябва да отидеш, мамо! Аз и сама мога да си приготвя домашното, а и страшно обичам да ям в кухнята с Хелга. Пък и ти толкова отдавна не си се забавлявала!“

В гласа й се долавяше нещо, което накара Фреди да осъзнае, че може би не е особено добре за Ани тя да се превърне в обект на съжаление.

Не, мислеше мрачно Фреди, принудена е да го стори. Джок Хемптън се бе погрижил за това. Погледна се с недоверие в огледалото. Всичко изглеждаше наред. Елегантно скроената черна копринена рокля й беше доста широка, както впрочем и всичките й останали дрехи. Беше загубила апетит, след като Тони я напусна, и се насилваше да яде нормално поне на вечеря само за да не дава лош пример на Ани.

Фреди добави широк черен колан и здраво пристегна скъпата коприна в талията. Струваше й се напълно подходяща: ненатрапваща се и в никакъв случай агресивна, от типа рокли, с които се губиш в тълпата. Само цената й не беше от тази категория, но за това едва ли някой щеше да се досети. Следобеда беше ходила на фризьор и косата й изглеждаше добре оформена за случая. Поне веднъж, слава богу, щеше да се държи, както подобава. Сложи си съвсем малко червило, но не и туш за мигли или сенки. Представи си съпругите на бившите летци като групичка припрени, щастливи жени, които изразходваха енергията си за щастливи бебета и за да превърнат домовете си в щастливи гнезда за щастливи съпрузи — повече от сигурно бе, че няма да използват грим, макар че американските модни списания току-що бяха започнали да го рекламират. На нея определено не й се искаше да изглежда като холивудска звезда. Малки обеци и чифт черни обувки довършваха тоалета й.

Когато Джок пристигна, Фреди бе готова от половин час, ала чакаше в стаята си. Въртеше се наоколо, окачваше туй-онуй и за пети път проверяваше съдържанието на чантата си. Джок и Ани оживено разговаряха. Можеше да ги чуе чак горе. Защо ли не бе поканил Ани на глупавото си събиране? Накрая се насили да слезе. Щом отвори вратата на всекидневната, те отведнъж замлъкнаха.

— Мамо! — простена Ани.

— Фреди, не отиваме на погребение! — възкликна Джок. — Какво, по дяволите, си облякла? Веднага иди да си сложиш нещо друго. И без това сме закъснели, още няколко минути са без значение.

— О, мамо, ужасно изглеждаш! — подкрепи го и Ани.

— Черното винаги е подходящо, винаги шик — какво знаете вие двамата за дрехите? Това случайно е Jacques Fath.

— Не ме интересува какво е, по дяволите, сложи си нещо хубаво и да не е черно — прогърмя Джок.

— Приличаш на вдовица! — добави Ани с нещастен израз на очарователното си лице.

— Добре, добре. — Фреди хвърли яростен поглед към Джок. Можеше да си представи с тези негови Бренди на какво парадиращо и безвкусно секси облекло е свикнал. И не й бе казал, пуякът му с пуяк, че ще носи униформата си. Ах, това мъжко его! Връхлетя в спалнята и прегледа роклите си, като гневно разбутваше закачалките.

Нещо хубаво — тоя кретен! Хубаво. Дума, която винаги бе мразила. Предвзета дума, лекомислена, натруфена, дума играчка, дума, подобна на евтина дреболийка, единствената по-лоша от нея бе сладко. Поне никой не я бе обвинявал, че е сладка.

Изтръгна една закачалка от стойката и заоглежда роклята. Беше й твърде тясна, когато я донесе вкъщи точно преди да я напусне Тони; възнамеряваше да я облече за освещаването на къщата, което така и не се състоя: сега се оказваше, че тази дреха е единственото нещо в гардероба, което не бе тъмно. Смъкна черната коприна и се мушна в роклята. Дръпна ципа — стоеше й идеално. Но сега се налагаше да смени обувките с по-подходящи, да използва друга чанта и различни, по-ярки и по-големи обеци. Също — и повече грим, иначе роклята щеше прекалено да доминира. Трябваше да направи нещо и с косата си, изглеждаше прекалено прибрана и скромна за този тоалет. Лайно на клечка!

Фреди припряно се залови с грима си с почти забравена вещина. След това — косата, разреса я с широк замах на четката, докато всичко, сторено преди малко с нея, бе развалено и дръзкият й, самоуверен, неуправляем безпорядък вече съответстваше на роклята, яркочервена рокля от шифон, без презрамки, с плътно прилепващо, почти несъществуващо деколте и безбожно набрана пола, рокля, направена за танци, прелъстяваща луната и примамваща звездите да слязат от небето. Застоя се пред огледалото съвършено преобразена. Не изглеждаше точно хубава. Изглеждаше… по-добре, навярно тази дума бе толкова подходяща, колкото и всички други.

Но все още липсваше нещо. Фреди отиде до кутията с бижута, отвори едно от чекмеджетата й и извади нашивките си от въздушните Помощни части. Щом Джок се е изтупал в пълната си униформа на полковник, с всички ленти за храброст, тя реши, че може да си сложи нашивките. Това прекрасно съчетание от черно и златно, тези две широки нашивки от тежки позлатени шнурове, обрамчени в черно, с емблемата на Помощните части в центъра, придадоха на тоалета й завършека, от който се нуждаеше.

Фреди изтрополи надолу по стълбите и обяви войнствено:

— Надявам се, че сте доволни!

Джок и Ани скочиха от столовете си и ахнаха.

— И да искате друго, няма!

— О, боже, Фреди!

— Толкова си… о, толкова прекрасна — промълви Ани.

— Благодаря ти, Ани, скъпа. Ще се върна рано, но ми обещай, че ще си легнеш навреме. Утре всичко ще ти разкажа.

— О, мамо, о, как изглеждаш само! На колко години трябва да стана, че да нося такава рокля?

— Стара, много, много стара, Ани — ощипа я Фреди.

— На тридесет и една, Ани, като майка ти — рече Джок. — Много, много млада. Хайде, великолепна моя. Иначе ще се окажем последни.

— Джок, да не си посмял, сериозно говоря! Да не си посмял да ме наричаш великолепна с тоя нафукан тон, иначе няма да мръдна от мястото си. Не съм ти гадже, аз съм ти воден, иначе нямаше да съм тук.

— Да, сър! — Той й отдаде чест. — Виноват, сър. Дълбоко съжалявам, сър.

— Е, така по бива — съгласи се Фреди. Джок я загърна в новото й палто от норка и й предложи ръката си. Тя повдигна вежди при този ненужен жест.

— Мисля, че и сама мога да се справя, благодаря!

Малко по-късно Фреди се закова на място, неспособна да помръдне, пред вратата, откъдето се чуваше мелодията от „Белите скали на Доувър“.

— Джок — рече тя умоляващо, — тази музика…

Джок, неизмеримо доволен от себе си, не я чу. Той бе организаторът на цялото събиране; прослуша оркестъра и му даде списъка на избраната от него музика; нае малката бална зала в Бевърли Уилшър, състави менюто за вечерята и издири всички пилоти от ескадрилата „Орел“. Онези, дето не живееха близо до Лос Анжелос, бяха транспортирани със самолет заедно с жените си и всяка двойка бе настанена в Бевърли Уилшър. Джок реши, че трябва да носят униформите си, и сметна, че ще е съвсем честно, ако ги уведоми шест седмици по-рано, за да свалят по някой и друг килограм, ако са понапълнели след войната… Самият той не бе качил и грам.

Беше доволен също, че намери начин да предотврати всеки вероятен отказ на Фреди. Досега не бе успял да измисли някаква причина, за да я изведе. Макар да се познаваха от години, отношенията им бяха такива, че не позволяваха да я покани на вечеря сама без особен повод. Съществуваше някаква негласна бариера — проклет да е, ако можеше да я разбере, — тя му пречеше да се чувства с нея свободно и спокойно. Ани се оказа добър повод, иначе никога нямаше да се осмели да се отбива от време на време при нея вкъщи, като естествено не забравяше да телефонира преди това. Ако не познаваше себе си, можеше да си помисли, че се държи малко срамежливо с Фреди. Възможно ли бе да познаваш някого толкова добре, че да се получи обратен ефект?

— Тази музика — повтори Фреди — толкова е…

— Страхотна, нали? — засия Джок.

— Ужасна! — възкликна Фреди. — Ненавиждам фалшивата носталгия.

— Какво да направя, след като момчетата го желаят? — Джок я улови под лакътя и безмилостно я поведе напред.

— Блудкава сантименталност!

— Чак да ти се повдигне. Права си. Но не можем да останем отвън. И моля ти се, не забравяй, щом започнат да хвалят сестрите си, кажи им: „Джок си има една много хубава и стабилна приятелка, но тази вечер не успя да дойде.“

— Невъзможно е да го кажа със сериозен тон.

— Ами тогава смей се, хили се колкото си искаш, няма значение, важното е да излезе от устата ти — и подчертай онова, за „стабилността“.

Сега свиреха „Валсуващата Матилда“ — прекалено жива, за да е сантиментална; под нейните звуци Фреди най-после му позволи да я избута в балната зала, където веднага бяха заобиколени от униформени мъже; те потупваха Джок и прегръщаха Фреди, потупваха Фреди и прегръщаха Джок.

Това парти сигурно е започнало вчера, помисли си Фреди. Беше шумно, многолюдно, объркващо и с висок градус на настроението; съпругите на всички бяха облечени като нея. Когато Джок я сграбчи и я повлече към дансинга, оркестърът свиреше „Отдавна и далеч от тук“, а тя бе достатъчно въодушевена, за да не си спомня последния път, когато бе танцувала с Тони. Осъзна, че е забравила колко добър танцьор е Джок. Вече почти се забавляваше. Музиката се смени с „Ще бъдеш така добра да дойдеш вкъщи“.

— А ти ще престанеш ли да ми пееш в ухото? — изсъска тя.

— Знам всички думи — възрази той.

— Това не е извинение. Не си Бинг Кросби.

Слава богу, започнаха да я канят стари приятели и през следващия час Фреди се озоваваше от едни нетърпеливи ръце в други, така че Джок не можеше да я задържи до себе си повече от няколко стъпки. Тя бе красавицата на тоя проклет бал, един пуснат на свобода дявол, облечен в унищожителна рокля. И кой я бе подсетил да си сложи нашивките? Точно те караха всички останали жени да изглеждат толкова… незавършени.

Вечерята премина в кипяща глъчка от тостове и шеги, в смяна на местата и фантастични разкази за велики дела, които обаче наистина се бяха случвали; после танците се подновиха.

Ръководителят на оркестъра приближи до Джок и му прошепна нещо. Джок се поколеба, отвърна с кимване, качи се на подиума при оркестъра и след тържествения сигнал, накарал множеството да замлъкне, направи съобщение:

— Момчета, спомняте ли си как изскачахме от хвърчилата си, захвърляхме парашутите и се надбягвахме до „Тъжния лебед“ да пием топла бира и да пеем до забрава, за да имаме сили да повторим на следващия ден всичко отначало? Спомняте ли си? Понякога там имаше и едно момиче, то пееше песни от Първата световна война, учеше ни и нас. Нека сега всички се съберем и да я чуем отново. Фреди, къде си? Ела тук горе, старши лейтенант Дьо Лансел.

Зазвучаха възторжени възгласи и Фреди осъзна, че целият спектакъл е предварително нагласен. Досега никой не бе отворил дума, че иска да запознае Джок със сестра си, нито пък Джок й бе споменал, че очакват от нея да пее. Тя го фиксира с най-убийствения от погледите си, но той продължи да я кани към подиума; оркестърът вече започваше началните тонове на „Здравей, централа! Дай ми ничия земя“, песен, която те изобщо не биха могли да имат в обичайния си репертоар.

Няма място за отстъпление, каза си Фреди и се озова до подиума почти пренесена на ръце, а там вече й помогна Джок.

— Страшно хитро — озъби му се тя.

— Знаех, че няма да откажеш на момчетата.

Фреди се обърна учудена към ръководителя на оркестъра.

— Знаем всички мелодии — увери я той — от господин Хемптън. Упражняваме ги от дни. Вие само пейте, веднага ще ви последваме.

Фреди поклати глава. Капанът си е капан. Джок дори бе поставил стол на подиума за нея. Качи се и щом погледна към залата, пълна с очакващи мъже, старите спомени се върнаха и тя започна с Типъреъри. Почти веднага усети как в залата се надига вълнение, различно от вълнението, което предизвикваха песните от последната война. Те бяха стари войнишки песни; не романтичните, изпълнени с копнеж балади за разделени влюбени, под чиито звуци всички бяха танцували през 40-те, а песни на изплашените храбри мъже от окопите двадесет години по-рано. Докато тананикаха заедно с нея, пилотите от ескадрилата „Орели“, чрез мелодията се присъединяваха към друго поколение воини, техни братя по оръжие. Тя с лекота овладя ритъма на Типъреъри, после продължи с „Приберете тревогите си в старите войнишки торби“.

Контраалтът на Фреди, макар и необработен, приличаше много на гласа на Ив, светлокафяв и напорист, сладък като карамел във високите ноти, с устойчиво гъделичкащо трептене в средния регистър, с неосветена съблазън, скрита под долната октава. Тя се загуби в мелодията, чувствайки как силата й от стих на стих расте. Премина плавно от „Поддържайте огъня вкъщи“ към „Валс на синия хоризонт“; извиси се от „Довиждане Бродуей, здравей Франция“ до шумното веселие на „Вечно преследвам дъгата“, с глава, отметната назад, докато засипваше с песните си заслушаните мъже като с валънтайни^[3]. Превърна се в Мади, пееща под лунната светлина на ранените френски войници и на един офицер в една нощ — нощта на нейната съдба. Беше се върнала към собственото си аз; десет години по-млада, пееше в претъпканата кръчма на мъже, които знаеха, но отпъждаха мисълта, че някои от тях ще умрат на следващия ден; тази вечер обаче искаха тя да им пее. Фреди направо фосфоресцираше, нямаше нужда от прожектор, за да я осветява; едно излъчващо сияние момиче пееше песните, научени в детството й от Ив, така свежо, сякаш ги съчиняваше в момента.

Фреди свърши репертоара си, слезе от стола и даде знак на ръководителя на оркестъра да изсвирят нещо друго. Но Джок, останал някъде наблизо, запя единствената песен, която тя не желаеше да чуе — значеше твърде много за нея. Всички мъже в залата приеха гласа на Джок като сигнал да се присъединят. Фреди дори не можа да помръдне устни, докато простата, незабравима мелодия я обгръщаше:

„Усмихни се за малко, целуни ме тъжно за сбогом,

когато облаците отминат, аз ще дойда при теб.

Тогава небесата ще изглеждат по-сини

надолу по Алеята на Влюбените, скъпи мой…“

— Хайде, Фреди, пей! — подкани я Джок. — Ти никога не спираше преди тази песен. — Няколко от мъжете от ескадрилата „Орел“ се бяха покатерили на сцената и тя усети ръцете им около талията си, докато се поклащаха наляво-надясно и гръмогласно ревяха:

„Сватбени камбани ще звънят толкова весело,

всяка сълза ще бъде спомен,

затова чакай и се моли за мен всяка нощ,

до утрото на новата ни среща.“

Започнаха да пеят песента още веднъж от началото и Фреди, неспособна да ги спре, почувства как сълзите се затъркаляха по лицето й. О, не! Не издържам повече, помисли си и се изплъзна гъвкаво от ръцете им. Слезе на дансинга, проправи си бързо път през множеството пеещи пилоти и съпругите им, избяга от балната зала и по широкия коридор излезе на булевард Уилшър, за да извика такси.

— Чакай! Забрави си палтото! — Джок спря бързия си бяг и загърна раменете й с дрехата; извади кърпичка и непохватно попи сълзите по бузите й. — Господи, съжалявам, че се разстрои… Просто не помислих.

— Затова пък си помислил за всичко останало! Старите песни… Откъде изкопа тая музика?

— Хайде, Фреди, ти беше върхът! Не се ли радваш, че те накарах да пееш?

— Трябва да призная… не беше толкова ужасно… колкото очаквах. Дори не знаех, че още помня всичките думи — отвърна тя примирено.

Портиерът докара кадилака на Джок и те поеха към дома й в мълчание; ехото от безсмъртните мелодии звучеше така силно в колата, че нямаше място за приказки. Беше късно, без обичайното движение и той шофираше, уповавайки се изцяло на дълбоко вкоренените си рефлекси, с привичното за един пилот презрение към скоростта и правилата. Паркира на алеята пред къщата на Фреди така, че наоколо чакълът изсвистя.

— И тъй, събирането свърши. Май ще го повторим чак след десет години — измърмори Джок. Думите му прозвучаха със съжаление, отбеляза Фреди, по-голямо, отколкото го заслужаваше случаят.

— Може би не бива да се повтаря — изрече тя. — Може би ще е по-добре да остане само тази вечер, а после… спомените…

— Но тогава няма да мога отново да те чуя да пееш… Това страшно ще ми липсва, Фреди, ти беше същата като преди…

— Нищо не остава същото, Джок, всичко се променя, за жалост невинаги към по-добро — каза Фреди с тон, подсказващ, че не смята да продължава; после посегна към чантата и ръкавиците си — наканила се бе да излезе от колата.

— Не. Почакай. Остани за минута, не можем ли просто да си поговорим? Никога не си говорим просто така освен по работа…

— Просто да си поговорим? — Фреди изглеждаше озадачена.

— Ами, да, както биха си говорили хора, които се познават от десет години, но така и не са се опознали достатъчно. А може би трябва!

— Трябва ли? — Сега тя бе искрено учудена. През всичките години, откак го познаваше, никога не бе виждала Джок повлиян от алкохола, нито пък бе подхващал безцелен разговор. — Май си пийнал малко повечко, а, командире на ескадрила?

— Точно така. Пиян съм до козирката. „In vino Veritas“, нали така казват, по дяволите.

— Не мислиш ли, че най-добре е да се прибереш у дома и да се наспиш? Ще си поприказваме някой друг път. — Фреди потисна смеха си. Изглеждаше толкова сериозен, че не приличаше на себе си.

— О, господи, Фреди — извика той възмутено, — ти дори не знаеш най-важното нещо за мен, нали? Дори не искаш да знаеш.

— Джок — смъмри го тя; думите му я забавляваха, сякаш той бе на възрастта на Ани и се цупеше като нея. — Ти беше най-близкият приятел на Тони, семейство Лонгбридж те смятаха за член на фамилията, с теб сме съдружници в бизнеса от пет години, ти си кръстникът на Ани, дори кумуваше на сватбата ми, за бога — разбира се, че те познавам.

— Е, да, познаваш ме. И винаги си ме приемала като член от една трупа — току-що го доказа. Не мислиш ли, че бих могъл да имам свое собствено съществуване, свой живот — цял един проклет живот от надежди и мечти, и чувства, който няма нищо общо със семейство Лонгбридж или „Орлите“?

До козирката или не, помисли си Фреди, но в неочакваните му думи усети една непогрешима искреност и тя я накара да млъкне. В казаното от Джок имаше истина. Той се извърна към нея, очертанието на главата и раменете му внезапно й се сториха непознати.

— Джок… — Протегна ръка, сякаш да докосне неговата; някакъв несъзнателен опит да се извини. Той видя жеста й, наведе се към нея и я прегърна.

— По дяволите, Фреди, нима нито за секунда не ти е хрумвало, че съм толкова влюбен в теб и не издържам повече?

— Джок! — Слисана, невярваща, присмиваща се на абсурдността му, тя го отблъсна от себе си. — Хайде сега! Всичко е от алкохола, а също и вечерта, старите приятели, музиката, спомените… славните дни… но любов? Не! Погледни всички жени в живота си. — Гласът й се развесели само като си помисли за тях. — Как може да си сигурен, че изобщо си се влюбвал някога?

— Да те вземат мътните, Фреди, ще ме изслушаш ли! И престани да се подсмихваш с това отблъскващо превъзходство. Имах лошия късмет да се влюбя един-единствен път в живота си, в една църква в Англия, пет секунди след като ти се омъжи, когато вдигна булото и видях лицето ти. Глупакът му с глупак, хлътнах веднъж завинаги и през всичките тези години се опитвах да се измъкна, опитвах се да накарам чувството да си отиде, да изчезне, да се промени, да заглъхне, но такъв ми е късметът, не успях. Не желая да съм влюбен в теб! Да не мислиш, че е приятно да си влюбен в някой, който се отнася с теб като с тапет, смешен тапет при това, някой, който мисли за теб като за нещо, което се е появило заедно със сватбените подаръци?

— Но… но… — оплете се Фреди. Не бе чувала Джок да говори така, с неуправляема, несекваща откровеност, изоставил напълно маниера си на хладнокръвен, суров мъж.

— Не ми излизай с това „но“, наизуст ги знам тия глупости. Твърде късно съм се появил в живота ти, изпреварили са ме, любовта ти е другаде, аз съм просто едно другарче, част от биографията ти, а никой не може да пренапише биографията… твърде късно е да мислиш за мен по този начин, спести ми цялата тая сантиментална щуротия, няма нито едно от твоите „но“, което да не съм премислял хиляди пъти. Само че чуй ме, Фреди, чуй ме, знам, свършеното е свършено, но бъдещето можем да пренапишем. Знаеш ли колко пъти съм пренаписвал миналото? Ако ние се бяхме срещнали, когато трябваше да се срещнем? Не, не се опитвай да ме спреш. Е, да, малко съм накиснат, но само така успях да изровя най-накрая достатъчно кураж да те заговоря, трябва да ме изслушаш! О, Фреди, какво ли щеше да е, ако бяхме учили в една и съща гимназия или колеж, колко лесно е могло да се случи, ние сме израснали само на стотина мили един от друг, родени сме в една и съща година, в един и същи месец, за бога! Щеше да ми е достатъчен и един поглед към теб, и щях да те помоля да дойдеш с мен на абитуриентския бал, и нямаше да си говорим за нищо друго освен за самолети, и щяхме да забравим да танцуваме, и докато те изпращах до вкъщи, ти вече щеше да знаеш, че сме създадени един за друг. Може би дори щеше да ми позволиш да те целуна за лека нощ. Никога нямаше да погледнем към никой друг до края на живота си. Разминали сме се на сантиметри, Фреди! По дяволите, нима не си представяш колко щяхме да сме щастливи?

— Предполагам… че нямаше да е толкова невъзможно… ако вярваш във връщането на времето назад — призна тя, все още неспособна да долови посоката на разсъжденията му. В момента не можеше да възприема логично както обикновено.

— Тъкмо се канех да те помоля като истински глупак… — събра кураж Джок; копнеещото му сърце заблъска в гърдите, когато чу първата необичайна нотка на предположение в гласа й:

— Да ме помолиш за какво?

— Само някоя мижитурка може да иска разрешение от едно момиче — продължи той. — Не си ли го спомняш от училище? — Джок я прегърна и преди тя да има възможност да протестира, я целуна по устните — нежно, сладко, с уважение, но с непогрешимото достойнство на човек, който знае, че целувката му няма да е съвсем нежелана.

— Престани! — Гласът на Фреди изтъня от изненада. Толкова отдавна не я бяха целували!

— Прегърни ме, Фреди — настоя той. — Хайде, само опитай, ако не ти хареса, ще спра.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Джок Хемптън?

— Целувам те. Това е всичко, просто те целувам — повтори той и отново я целуна.

— Каза, че искаш да поговорим — запротестира Фреди буйно, изпаднала в паника от топлината и настойчивостта на устните му, от усещането за възхитителен уют, идващ от силната му, сигурна прегръдка. Беше толкова голям, миришеше толкова хубаво, на печени кестени, ръцете му бяха толкова силни. Кой би могъл да предположи, че има такива прекрасни устни?

— По-късно. Целуни ме, Фреди, мила Фреди, моля ти се, целуни ме, както те целувам аз. Хм, така е по-добре, много по-добре, не се срамувай. Боже, колко си красива, обичам те, винаги съм те обичал, не искам да ме обикнеш веднага, но моля те, позволи ми да те накарам да ме обикнеш, обещай ми, че ще ми позволиш, толкова време мина, толкова самотен бях без теб! Винаги съм бил самотен без теб, през целия си живот. Господи, чудех се какво ли ще изпитам, ако те целуна, но не съм си представял, че ще е така идиотски хубаво! — Той зарови лице в косата й, сърцата им се отпуснаха и те се вкопчиха един в друг, единствената им цел беше да докосват устните си.

Джок взе лицето на Фреди в ръце и започна да я целува — бавно, изучаващо, от линията на косата, надолу по топлата буза до края на ухото, после, повдигайки нагоре главата й, продължи по деликатната кожа на шията. Фреди се насили да се отдръпне, макар да трепереше от удоволствие при лекия допир на питащите му устни, макар че искаше да потъне в чудесната сигурност, която изпитваше в прегръдките му. Безуспешно се опита да потърси погледа му в сумрака на колата.

— Джок, почакай! Много бързаш, още не знам как се чувствам, изправи се, дай ми възможност да го осмисля, не се дръж като след абитуриентски бал, по-бавно, Джок! — Пострадалата самоувереност на Фреди, наранена и болезнена, я предупреждаваше, че е твърде уязвима, твърде копнееща, че трябва да се придържа към онази реалност, осъзната през дългите, изпълнени с безкрайни въпроси нощи, и да не се оставя на внезапните чувства, освободени в нея от думите и целувките му.

Той положи главата й на гърдите си. С едната ръка я придържаше леко, а с другата галеше косата й, сякаш бе дете.

— След абитуриентския бал е, Фреди, и всичко което искам, е да те държа тук до мен много, много дълго. Не мога да повярвам на късмета си. Не мога да повярвам, че съществува едно красиво, червенокосо, синеоко момиче, на което му се лети толкова, колкото и на мен. Чудя се, дали ще имаме възможност някой ден да полетим заедно? Въображението ми ще стигне само дотам, защото съм само на шестнадесет. — Джок се засмя щастливо. — Твърде млад съм, за да си представя, че бих могъл да правя нещо друго с момиче, съвършено като теб.

Фреди се отпусна на гърдите му, изпитваше желание да го слуша още и още, сякаш всяка дума бе едно миниатюрно уверение, че тя все още разполага с цял един необременен от нищо живот; събрани заедно, думите му като че ли по някакъв начин щяха да превърнат всичко изречено в истина. Джок бе прекрасен, така неочаквано сладък, помисли си тя в унес, толкова непохватно настойчив, непосредствен като малко дете. Когато го видя за първи път, беше помислила, че прилича на храбър викинг… И може би не бе сбъркала. Толкова откровен копнеж имаше в гласа му! Изведнъж всяко съмнение изчезна. Тя разпозна забравения глас на любовта. Фреди се надигна и обви ръце около силния врат на Джок, така че да може да притисне жадните си устни към неговите, дарявайки му първата си целувка по собствена воля — импулсивна, чистосърдечна, страстна.

— Господи! — ахна Джок. — Как може някой мъж да е такъв глупак, че да те остави? Казвах му на Тони, че не е с всичкия си! Винаги, когато го видех с това момиче, го предупреждавах, че е откачил — добре, че не ме послуша.

— Ти?… Ти си виждал Тони с нея — ти си му говорил! — Ръцете й увиснаха безжизнени.

— Ами… нали знаеш… между приятели, естествено те… си споделят.

— Боже мой, значи двамата сте седели и сте приказвали за мен! — Фреди се задави от възмущение. — Ти си заговорничил с него! Излизал си с тях, говорели сте си задушевно и сте се подхилквали, разбира се, той е споделял с теб всичките грозни, тъжни интимни подробности от отношенията помежду ни! През цялото време си знаел, а аз изобщо не предполагах, изобщо не предполагах… — Фреди яростно стисна страничната дръжка. Преди Джок да реагира, тя изскочи от колата, затича по алеята, отключи, изчезна в преддверието и затръшна вратата след себе си.

Фреди проседя останалата част от вечерта потънала в едно кресло в спалнята си, обезсилена от ярост и злоба. Припомняше си всяка дума от разговора с Джок. Още една мишена за поразяване — ето за какво я бе взел, повтаряше си тя отново и отново. Обезоръжен самолет, изоставен назад да се отбранява сам на вражеска територия; безпомощна, патетична, беззащитна мишена, по която би могло да стреля дори някое момче от земята. Нищо по-добро. Нищо по-лесно. А тя наистина му бе повярвала, когато й надрънка оня боклук, че я обича, и — о, боже, колко пъти може една жена да е такава овца — беше й харесало. О, да, беше й харесало толкова много, че никога нямаше да престане да се мрази за тези минути.

„Моля ви се, господине, бъдете така добър да ме начукате!“ Сигурно това виждаше всеки мъж, щом я погледнеше. Една прегръдка — и се размекна. Само една скапана прегръдка. Освен Тони Джок беше единственият човек на света, който знаеше, че не е спала с мъж повече от година. Знаеше колко е уязвима и се бе възползвал веднага, щом му се удаде случай.

Или — един момент — дали той бе единственият посветен? Дали Тони не бе казал на Суид? Дали не бе казал на някой друг? Може би всички бяха осведомени? Може би беше обществено достояние? Тази вечер никой не й бе споменал и дума за Тони. И ето я, издокарана като идиотка, на всичкото отгоре парадираща и с нашивките си! Чудо на чудесата, поне да бяха проявили мъничко любопитство или смущение! Не можеше да не знаят за развода, не се заблуждаваше, че в такъв затворен свят като ескадрилата „Орел“ подобна новина няма да се разпространи веднага. Очевидно мъжете — поне повечето — са били сигурни, че тя е момичето на Джок. В противен случай все щяха да реагират по някакъв начин — с жест, с дума на съчувствие. Веднага щом подписаха документите за развода, Тони се върна в Англия… Щеше да е съвсем в реда на нещата някой да каже нещо, но никой не го стори. Момичето на Джок. О, боже, те си мислеха, че се е озовала право в леглото на Джок… Легло, още топло от последното момиче, което е било в него. Лесна плячка.

Няма ли да се съмне най-после? Няма ли? През зимата дори и в Калифорния се съмваше късно. Още преди да изгрее слънцето, Фреди облече най-топлия си екип за летене, остави бележка за Хелга и Ани в кухнята, а когато съмна напълно, беше вече в Бърбанк и изваждаше своята Бонанза от хангара. Самолетът беше последна дума на модата, мислеше си, че с него ще летят всички заедно — и тя, и Ани, и Тони… Семейният самолет, който така си и остана без семейство.

Фреди погледна над главата си. Почти нямаше видимост. Ниските, подобни на мъгла зимни облаци изтъняваха малко в края на пистата, но на земята бе тъмно и студено. Денят не изкушаваше за полети, но щом веднъж се издигнеше над облаците и си пробиеше път към слънчевата светлина, щеше да е толкова добър, колкото всеки друг, само дето нямаше да се вижда земята. И по-хубаво, помисли си Фреди — само небе; само хоризонт. И най-важното — облаци, с които да си поиграе. Копнееше за това повече от всичко.

Бонанза се поддържаше от най-опитния механик на „Орлите“, но въпреки това Фреди педантично провери самолета. В този ранен утринен час летището беше тихо. Тя рулира до края на пистата, сърцето й биеше с нетърпението на пленник, копнеещ за свобода; видя, че нито една от стрелките на контролното табло не е на червено, и се насочи по познатата писта към примамливото обещание на небето.

Над облаците денят зашеметяваше с яркостта си. Облачната покривка обаче бе някак сплескана, приличаше на капак върху огромна консерва. Подмамващият пейзаж, който бе очаквала Фреди, липсваше. Дори и най-малкият връх или падинка бяха пресовани под капака, над него оставаше само ясното синьо на утринта, синьо без загадки или разнообразие. Отегчително синьо, осъзна Фреди с враждебно разочарование.

Отправи се на север, надяваше се на някое облаче, откъснало се от масата долу, макар и съвсем мъничко, та да се заиграе с него, да си потанцуват заедно. Ех, ако можеше да настигне гръмотевична буря, от тези, дето всеки разумен пилот би заобиколил — буря, заредена със злоба, спотаила във вихъра си обещания за опасности. Имаше да я подхвърля из кабината и да държи нащрек всяка частица от умението и опита й. Сигурно дори дъжд не валеше от тук чак до Чикаго, помисли си Фреди с отвращение. Беше ден на нулева видимост и никакви емоции.

Огледа просторната, удобна кабина с внезапна погнуса. Какъв безхарактерен самолет! Тапицерията му бе съвсем чиста, контролното табло блестеше ново-новеничко, металът на спирачния педал бе толкова нов и неизразителен, непокътнат, че тя го затърка ядно. Беше летяла на хиляди нови самолети, нали това й бе работата в Помощните части, но никога не бе негодувала срещу някой от тях, както сега негодуваше срещу този Бонанза.

Самолетът бе не само прекалено нов, той бе крайно безинтересен, мрачно реши Фреди, чудейки се защо толкова много бе искала да го купи. Моделът излезе на пазара само преди години, първият едномоторен самолет, предназначен да вози четири човека при средна скорост сто седемдесет и пет мили в час, изключително обезопасена машина, изпипана детайл по детайл. Наричаха го несравним. Всъщност бе дърта дебела крава, помисли яростно Фреди, летяща крава, способна да вози мама, татко, две хлапета, кошница с храна за пикника, спални чували, две лигави кучета — а защо не и нощно гърне, мътните да го вземат!

Тя подгони Бонанза по празното небе, без да се впечатлява, че кравата издържа на акробатични номера. Защо не? Не беше ли платила предостатъчно за тая въздушна лимузина, продължи Фреди с презрение, изпълнена с копнеж да управлява някоя износена, достойна стара талига, древно хвърчило с история, самолет с индивидуалността и храбростта на воин. Беше се влюбвала в много хвърчила и нито едно от тях не я предаде, не я направи за посмешище; един самолет нямаше да се възползва от факта, че си жена, с женски слабости, за да си играе с теб, да те смята за жертва, лесна за оплитане, лесна за баламосване — лесна, лесна плячка.

В облачната покривка отдясно имаше пролука и тя полетя натам, гмурна се през нея, за да види къде се е озовала. Часовникът й показваше, че са изминали почти два часа, откак е напуснала Бърбанк. Намираше се над океана, сив океан, с хоризонт само с една нотка по-светъл. Към Санта Моника се търкаляше гъста мъгла. Скоро на много мили наоколо всички летища щяха да бъдат затворени.

Сякаш съм над Лапландия, помисли Фреди, спомняйки си деня, когато за първи път прелетя над Пасифика, така обсебена от небето, че бе готова да преследва платноходките и оттатък ивицата на хоризонта, ако Мак не я беше спрял. Толкова млада, толкова буйна… Това бе денят, когато направя първия си самостоятелен полет. Девети януари 1936 — след седмица щяха да станат шестнадесет години оттогава. Половината от съзнателния й живот.

Не поглеждай назад, заповяда си Фреди, да не си посмяла да поглеждаш назад. Сигурно съм гладна, реши тя. Не беше закусвала, вечерята й се провали, така че налагаше се да хапне нещо. Най-близкото място, където можеше да свърши тази работа, бе летището на остров Каталина. Много пъти беше кацала там; неподдържана малка писта, без кула и все пак единственото място наоколо с височина от четиристотин и петдесет метра. Летището се намираше на върха на скалистия необитаем остров с романтично име, чието пристанище се бе превърнало в рай за хазарта през тридесетте. Каталина бе популярно място за екскурзии в хубаво време, затова на летището постоянно работеше едно кафе. Днес островът щеше да е само неин, това отговаряше на настроението й.

Щом наближи Каталина, гъста мъгла, движеща се много по-бързо, отколкото тя бе изчислила, неочаквано обви предното й стъкло. Носът и крилете на самолета изчезнаха. Сякаш летеше в някаква омагьосана кабина. И какво от това, помисли Фреди сърдито, какво от това? Калифорнийската мъгла беше нищо. Винаги можеше да се изкачи нагоре и да пробие към слънцето, само че, дявол го взел, тя си искаше кафето. Това бе нейното небе, завладяно от нея още в детските й години, завоювано отново и отново, и проклета да е, ако позволеше на някаква си скапана мъглица да й го отмъкне. Тя бе единственият човек в своето небе и познаваше пътя до Каталина толкова добре, че можеше да го прелети със завързани очи. Провери висотомера си. Имаше височина в излишък; само за височината трябваше да внимава, докато започваше подготовката за кацане.

Насочи самолета с изключителна увереност, с координация, неповлияна нито от състоянието й, нито от мъглата; Фреди просто летеше по съвършения невидим правоъгълник, за да се озове само след минута с меко кацане върху пистата на осеяната с камънаци, обезлесена стръмнина. Бонанза вече бе набрала подходящата за кацане скорост, колесникът и задкрилките й бяха спуснати.

Прекалено ниско, бе единственото, което успя да помисли Фреди, когато Каталина изскочи пред нея от мъглата като беззвучен гръм, стена от скала без възможност за изход. Остана й само секунда време, колкото да изтегли носа рязко нагоре, така че се удари в планината под ъгъл. Смачканата Бонанза продължи да се изкачва по скалистия гръбнак още малко, докато накрая подскочи, подхлъзна се и падна в едно дефиле; там се разцепи и шумът спря.

Бележки

[1] Големи марки; в смисъл на „прочути“. — Б.пр. ↑

[2] Воден — пилотът на втория от двойка самолети. — Б.пр. ↑

[3] Валънтайн — картичка с любовно послание. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джудит Кранц До утрото на новата ни среща (20)

Метаданни

Данни

До утрото на новата ни среща

До утрото на новата ни среща

Информация

История

Сваляне / Връзки

21.

Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (20)