Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Till We Meet Again, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 12гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2015)
Разпознаване и корекция
egesihora(2015)

Издание:

Джудит Кранц. До утрото на новата ни среща. Част 1

Американска. Първо издание

ИК „Библиотека 48“, София, 1992

Редактор: Атанас Наковски и Николай Стоянов

Коректор: Ана Лазарова

ISBN: 954-8047-13-6

 

 

Издание:

Джудит Кранц. До утрото на новата ни среща. Част 2

Американска. Първо издание

ИК „Библиотека 48“, София, 1993

Редактор: Атанас Наковски и Николай Стоянов

Коректор: Ана Лазарова

ISBN: 954-8047-13-6

История

  1. —Добавяне

1.

Ив Кудер подаде петфранкова банкнота на продавача на билети и му се усмихна нехайно. Плащаше, за да се повози на въздушния балон, който лежеше закотвен на просторното поле край Дижон. Беше последният ден от голямото въздушно шоу на 1910 г.

— Вие сте сама, мадмоазел? — учуди се той.

Рядко се случваше толкова млада жена, особено така привлекателна, да бъде без придружител. Огледа я с любопитство, като прецени набързо и с око на познавач достойнствата й. Изпод периферията на сламената шапка го гледаха сиви очи, толкова тъмни, че в кладенците им и дяволът би затънал, а веждите над тях бяха подобни на литнали криле. Косите й, събрани в тежък кок, имаха някакъв неназовим, но опияняващ нюанс между червено и златисто, а пухкавите й усмихнати устни бяха тъй естествено розови, както и страните й.

— Съпругът ми се бои от височини, мосю — рече посетителката и усмивката й придоби тънка многозначителност, която показваше на продавача, че тя напълно разбира, че самият той не се бои от височини и че неговата смелост я възхищава.

„О, не — помисли си мъжът с удоволствие, — тази очарователна млада жена от провинцията не е толкова невинна, колкото би трябвало да бъде“, и като я погледна с копнеж, но без да възрази, той подаде на Ив билета, който й даваше право да се повози. После пое ръката й в ръкавица, помогна й галантно да се качи в плетения кош, пригоден за петима пътници.

Ив подхвана с една ръка тясната си бяла пола от пике, а с другата здраво натисна шапката си с модерна широка периферия, пищно украсена с копринени розички. Островърхите й, високо притегнати с връзки обувки потропваха нервно, докато чакаше да откачат многобройните торбички с пясък; те задържаха огромния червен балон на земята. Ив внимаваше да не поглежда към спътниците си, обърна се с гръб към тях, облегната на стигащия до кръста й кош, притисна брадичка в твърдата си яка, така че дантелата ясно се отпечата по нежната й кожа и почти скри лицето й.

Беше неделя, двайсет и пети август, необичайно горещ следобед, но Ив тръпнеше от потискано нетърпение, докато работниците тичаха наоколо и си подвикваха. Внезапно огромният червен балон се издигна във въздуха изненадващо бързо и безшумно.

Поразена от вълшебното излитане, Ив забрави за града отдолу — прекрасната старинна столица на Бургундия, за която крал Франсоа I бе възкликнал: „Ах, чудният град на стотиците камбанарии!“ Тя устреми поглед към далечния син хоризонт, изумена от открилата се пред нея ивица далечни зелени и жълти поля, която бързо се разрастваше.

„Светът е тъй необятен“, помисли си Ив, изпълнена със същото детинско учудване, което владееше всеки един от спътниците й. Забравила, че трябва да отбягва погледите на тримата мъже, Ив се обърна и загледа в захлас панорамата, която я обграждаше така вълшебно. Без да съзнава, разпери ръце, сякаш да прегърне небето. И тъкмо в този момент на неудържим устрем внезапен полъх на вятъра подхвана балона. Иглата от шапката й падна и тя се понесе във въздуха.

— О, не! — възкликна Ив и при този учуден възглас мъжете я погледнаха. И видяха едно ужасено момиче, чиято неумело закрепена шапка беше отнесена от вятъра, така че косите му сега се вееха във всички посоки. Вече нищо не прикриваше спътницата им. Лицето и дългата до кръста коса издаваха възрастта на девойката.

— Мадмоазел Кудер!

— Ив!

— Добър ден, мосю Блондел. Добър ден, мосю Мартино — промълви Ив с треперещи устни, опитвайки да се усмихне учтиво, както обикновено поздравяваше тези приятели на баща й при редките си срещи с тях; Ив Кудер беше само на четиринайсет години и дори не бе достигнала възрастта, когато майка й щеше да й позволи да сервира кекса за следобедния чай. — Не е ли вълнуващо? — добави тя, като се стремеше да си придаде тежест и да звучи като възрастна.

— Стига с тези глупости, Ив! — избухна Блондел. — Какво правиш тук? Къде е гувернантката ти? Родителите ти изобщо знаят ли… разбира се, че не знаят!

Ив поклати глава. Нямаше смисъл да обяснява, че на всяка цена е трябвало да се качи на балона, че за нея първите три дни на въздушното шоу бяха преминали като насън и във все по-нарастваща възбуда, че беше се възползвала от минутката, когато извикаха баща й при болен, а майка й, както обикновено, си почиваше следобед, за да се изплъзне от гувернантката си, мадмоазел Елен. Не, изглежда, никакви подобни оправдания нямаше да помогнат.

— Тук съм — рече тя спокойно, понеже вече й беше ясно, че ще трябва да си плати, — тъй като всички говорят, че ние, французите, сме победили най-сетне въздушното пространство, и аз исках да видя това със собствените си очи.

Блондел отвори уста. Другите двама изобщо не си направиха труда да потиснат смеха си. „Единственото дете на д-р Дидие Кудер без съмнение е хитруша с характер — помисли си Мартино, — но все пак присъствието й придава особено очарование на това необикновено преживяване.“ Той беше ценител на фината талия и тънкия глезен — а Ив вече ги имаше, както и оформящите се очертания на младата гръд под късото болеро от пике и дантелената блуза от най-официалния й костюм.

— Блондел — каза той авторитетно, — нищо не може да се случи тук на мадмоазел Кудер. Щом се върнем долу, аз лично ще я придружа до дома й.

— Не бихме ли могли, мосю, първо да потърсим шапката на мама… моята шапка? — попита Ив.

— Мисля, мадмоазел, че шапката все още се носи по въздуха. Насочи се на юг към Ню сен Жорж, ако не греша. Все пак ще опитаме.

— Благодаря ви, мосю — рече Ив признателно. Поне да намерят шапката, може би тогава майка й няма да е толкова ядосана, колкото можеше да се очаква. Но дори и да я изяде някоя коза, заслужаваше си. О, каквото и да се случи, напълно си заслужаваше да се издигне във въздуха и най-сетне да види необятността на света.

Тя не можеше да си представи какво чувстваха пилотите, дошли от всички краища на Франция да участват в голямата надпревара край Дижон, пилоти като Марсел Анрио, който, макар и само шестнайсетгодишен, вече беше спечелил повечето награди. Този национален герой практически бе летял със скорост, по-висока от 1 километър в минута. И все пак, мислеше си Ив, когато балонът започна да се спуска и тя погледна надолу към гъмжилото от двайсет и пет хиляди души, все пак и тя се бе издигнала във въздуха, и тя бе надзърнала отвъд познатия хоризонт на детството. Почувства се близка с всички покорители на небето, та дори и само за тези няколко незабравими минути.

Д-р Дидие Кудер, бащата на Ив, беше зает човек, специалист по болести на черния дроб. Това бе сполучлив избор в страна, където заболяванията на черния дроб надвишаваха четири пъти средното за света ниво, понеже охолният живот си има своите последици. Докторът обичаше Ив, въпреки че съжаляваше, че няма син, но бе прекалено погълнат от работата си, за да обръща внимание на възпитанието й. То беше във властта на жена му и Дидие Кудер нямаше нищо против, ако след авантюрата с въздушното шоу тя смяташе за необходимо да обуздава прекомерното любопитство на Ив към света и опасната впечатлителност на възрастта й, като държи под ключ всички книги в библиотеката му.

Семейство Кудер живееха в изключително красива къща на чудесната улица „Бюфон“ в сърцето на старинния град Дижон. Д-р Кудер, човек със съвременни разбирания, притежаваше първия в града автомобил „Дион-Бутон“. Ала все още имаше и кочияш и два прекрасни коня, така че съпругата му Шантал да може да прави обичайните си гостувания в излъсканата тъмнозелена карета, нещо, което тя вършеше от женитбата им.

Шантал Кудер, наследница на голямо състояние, управляваше домакинството със здрава ръка. Много преди четиринайсетгодишната Ив да влезе в устата на шокираното общество, беше немислимо тя да се появи някъде сама. След нейната безумна авантюра гувернантката й позволяваше най-много да изпие, без да бъде наглеждана, чаша шоколад на следобедно гости у приятелка по уговорка на майките. Придружаваха я, когато отиваше с друго момиче в парка „Колумбиер“ или в Аркебузката градина, държаха я под око в редките случаи, когато играеше тенис, наглеждаха я дори когато отиваше на изповед в близката катедрала „Сен Бенин“. Смятаха, че темпераментната натура на Ив непрекъснато я излага на опасност.

Както повечето момичета от своята среда, Ив живееше в женски свят. Смяташе, че не е нужно да учи сериозно в училище, учителите й идваха вкъщи, като най-важна от тях беше монахинята доминиканка, която й преподаваше френски и по малко математика, история и география. Имаше учители по танци, музика и рисуване; уроците при тях обаче протичаха в присъствието на мадмоазел Елен. Само уроците й по пеене при достопочтения професор Дютур от музикалната консерватория се провеждаха извън дома й на ул. „Бюфон“.

През есента на 1912 г. в пищния си, ярко осветен будоар Шантал Кудер обсъждаше на чаша горещ шоколад вечно занимаващия я проблем — дъщеря й — със своята сестра баронеса Мари-Франс дьо Куртизо, която й беше дошла на гости от Париж.

Майката на Ив се чудеше с обичайното си раздразнение от къде на къде Мари-Франс, чийто брак не бе благословен и с едно дете, се смята за авторитет в отглеждането и възпитанието на Ив, която тя наричаше „любимата ми племенница“, сякаш я беше удостоила с тази чест измежду десетки претендентки. Естествено, Мари-Франс си придаваше важност. Това бе разбираемо за дъщеря на богат буржоа, успяла да се омъжи за барон и да се издигне до положението на аристократка. От Мари-Франс можеше да се очаква да си придава важност (имаше достатъчно основания), но самият факт, че се е омъжила, не й даваше правото да си мисли, че разбира и от неща, за които само една майка можеше да говори, и то от опит.

— Скъпа Шантал, напразно се тревожиш — каза баронесата, като допря до устните си скъпа ленена салфетка и си взе още една сметанова сладка. — Ив е чудесно момиче и аз съм уверена, че тя вече е надраснала онази смешна детинска своенравност.

— Бих искала да съм сигурна като теб, още повече че нито аз, нито ти можем да знаем какво всъщност си е наумила — въздъхна в отговор Шантал Кудер. — Нима маман знаеше какво ние си мислим, Мари-Франс? Колко ти е къса паметта.

— Глупости. Маман беше прекалено строга с нас. Естествено нищо не й казвахме — не че имаше кой знае какво за казване.

— Опитвам се да дам на Ив възпитание като нашето. Но човек никога не може да е достатъчно внимателен.

— Шантал, да не би да искаш да кажеш — възкликна баронесата, — че всичко, което си казала на Ив за бъдещия й брак, е: „Подчинявай се на волята на съпруга си.“

— Защо й е да знае повече? Нима този съвет не е достатъчен? Мари-Франс, ти си станала прекалено много парижанка.

Баронесата побърза да поднесе чаша към устните си. Благочестивата й по-възрастна сестра никога не пропускаше да я удостои с морализаторството си.

— Когато Ив стане на осемнайсет, нали ще ми позволиш да дам бал в Париж в нейна чест? — предложи тя.

— Разбира се, Мари-Франс, но не преди бала й в Дижон, иначе хората ще се засегнат. Трябва да се съобразявам със семействата Амио, Бушар, Шово…

— Говен, Клерже, Куртоа, Моризо — мила моя, знам точно кой ще бъде на този бал, просто са ми пред очите. Виждам зализаните випускници на училище „Сен Франсоа дьо Сал“, подредени в шпалир с техните току-що наболи мустаци. После ще последва зима на необуздано веселие, каквото има само в Дижон. Бал на Червения кръст! Бал на Сен Сир! Луда романтика! Да не говорим за благотворителните разпродажби, концертите и дори — тъй като Ив е добра ездачка — покана за участие в лова в Шатийонския лес. Как ли ще преживее такива вълнения?

— Присмивай се колкото искаш, Мари-Франс. Повечето момичета биха дали всичко на света, за да имат нейните възможности — рече мадам Кудер с чувство на превъзходство. Чия беше дъщерята в края на краищата!

— Кога ще се прибере детето? — попита баронесата и погледна здрачаващото се небе.

— Всеки момент. Казах на мадмоазел Елен, че професор Дютур трябва да им остави достатъчно време да пресекат града, преди да се стъмни.

— Професорът все още ли твърди, че тя притежава забележителен глас?

— Да. Но понеже тя няма никога да го използва, освен на някоя музикална вечер или за свое собствено удоволствие пред пианото, не съм сигурна дали тези уроци не са просто загуба на време. Обаче Дидие настоя. — Мадам Кудер изрече това сякаш с упрек към деспотизма на мъжа й, с интонация, която сестрите обичаха да използват, когато говореха за своите послушни съпрузи.

— Лельо Мари-Франс! — щастливо извика Ив, като се втурна в стаята и обсипа леля си с възторжени целувки. Парижанката забеляза, че с естествената си руменина Ив може да съперничи на всяка харесвана кокетка, че гъстите й, все още разпуснати къдри притежаваха неподражаем цвят, който нямаше да се изгуби като при червенокосите или да помръкне като при брюнетките; рубинено златни коси, с естествен блясък, сияйни; коси, които биха превърнали дори едно невзрачно момиче в красавица. А очите й! В тях се таяха тлеещи въглени.

Като продължи да я оглежда, Мари-Франс дьо Куртизо забеляза: Ив бе израсла така бързо, че вече бе цяла глава по-висока от майка си. Имаше някаква интригуваща неумереност, някаква безспорна екстравагантност в самочувствието на момичето. Дългата до глезена пола и просто скроената блуза й стояха тъй добре и стилно, сякаш Ив беше млада херцогиня, а не шестнайсетгодишно момиченце. Непременно трябваше да заведе Ив в Париж, преди да навърши осемнайсет. Пакен ще я облече с усета и фантазията, които тя заслужава, а Уърт ще й ушие балната рокля. Защо Ив да не намери бляскав съпруг? Да, дори по-добър от нейния. Ако остане в Дижон, тя без съмнение ще загине в това затворено консервативно общество.

— Съкровище! — промълви Мари-Франс, отвръщайки на целувките. — Такова удоволствие е човек да те гледа.

— Не я глези, Мари-Франс — намеси се Шантал. — Ив, можеш да вечеряш с нас днес, тъй като леля ти е тук, но само днес.

— Благодаря, маман — каза чинно Ив.

— А сега, Ив, изпей ни нещо — добави мадам Кудер, радостна да се изтъкне пред сестра си, която винаги я дразнеше.

Ив отиде до малкото пиано, изтеглено в ъгъла, седна, помисли и запя с лека, палава усмивка, която не можеше да потисне.

„Върни се под небето на Аржентина,

където всички жени са богини,

при страстната музика, любими,

танцувай, танцувай танго!“

— Ив! Това ли си научила от професор Дютур? — извика леля й, шокирана както от пулсиращия чувствен ритъм в ниския глас на Ив — глас като жива коприна и тъмен мед, — така и от самите думи на песента.

— Разбира се, че не. Той иска да пея арии от „Бохеми“. Но това е толкова по-забавно. Чух го на улицата на път за вкъщи. Не ти ли харесва, лельо?

— Не, никак — отвърна парижанката. Тя не искаше да си признае, но може би Шантал имаше право да се тревожи за Ив. За една девойка беше зле дори да слуша танго, камо ли да го пее! И то с такъв глас, с такъв… прелъстяващ глас!

 

 

— И много, страшно много кърпички от най-фин лен с бъдещите й инициали — прехласваше се Луиз, камериерката на Кудер, докато се разхождаха с Ив един съботен следобед през пролетта на 1913 г. в старата ботаническа градина зад катедралата.

— А ако се случи никога да не кихне? — попита Ив, за да прекъсне подробния опис на ленения чеиз, току-що поръчан за дъщерята на съседите на Кудер, Диан Говен, която скоро щеше да се омъжи.

Луиз не й обърна внимание. Тя бе удостоена с ролята на придружителка на Ив, когато преди четири месеца, за обща изненада, мадмоазел Елен напусна, за да се омъжи за един вдовец, търговски посредник от „Повр Диабл“, най-големия универсален магазин в града.

— 72 кърпи за чинии, 72 специално за кристални сервизи, 50 престилки за прислугата, а пък не можете да си представите покривките за маса…

— Честна дума, мога — рече Ив търпеливо. Луиз й бе любимка, откакто пристигна в дома им преди десет години. Тогава Луиз навършваше седемнайсет, на колкото сега беше Ив, но бе излъгала, че е на двайсет и четири, за да получи работата. Имаше загрубяла кожа, яко тяло, беше способна да работи по шестнайсет часа, без да усети умора, а устните на кръглото й лице бяха здраво стиснати.

Ив веднага бе усетила добрата душа и сърдечността на новата прислужница, така че още от самото начало двете с Луиз се сприятелиха, както често се случва в семейства, където децата прекарват повечето време у дома, а родителите не им обръщат много внимание. Те се бяха съюзили срещу всесилната мадмоазел Елен, бяха станали довереници в дом, където и на двете непрестанно им се нареждаше какво да правят, бяха се превърнали в близки приятелки с течение на времето; нали и двете се нуждаеха от някого, с когото свободно да споделят всичко съкровено.

— Не проумявам защо Диан се омъжва — каза Ив, като леко докосна клонка форзиция, единственото вече разцъфнало дръвче. — Годеникът й е толкова грозен.

— Мадмоазел Диан е разумно момиче и знае, че важното е да намериш подходящ съпруг, а не красавец.

— И ти ли! Не мога да повярвам, че го казваш ти, Луиз. С какво е подходящ, освен с богатството на баща си? Да не искаш да кажеш, че всеки мъж богат наследник с два крака, две ръце, без големи брадавици е желан съпруг?

— Де да можех да намеря някой, па макар и с брадавици — отвърна Луиз с комична гримаса, примирена с това, че е бедна двайсет и седем годишна камериерка, без изгледи да се омъжи.

— Бракът не ме интересува. Искам да стана монахиня, медицинска сестра, мисионерка, суфражетка, искам… о, не знам! — каза Ив с чувство.

— Ще се омъжите, независимо дали искате или не, защото маман ще ви намери съпруг, преди да станете на деветнайсет, а ако не тя, леля ви, така че по-добре го приемете, моя бедна мадмоазел.

— Защо? Защо? — извика Ив, като откърши нежножълтата клонка с ярост, която разтревожи Луиз. — Защо да се омъжвам, щом не искам? Защо не ме оставят на мира!

— Ако имахте още четири-пет братя и сестри, може би щяха да ви оставят да постъпите, както желаете — във всяко семейство е добре дошла някоя леля стара мома, за да се грижи за неща, с които никой друг няма време да се занимава, — но вие сте едничка и родителите ви няма да имат внуци, освен ако не се омъжите; така че защо се противите на нещо, което ще стане?

— О, Луиз, страх ме хваща, като си представя, че ще живея като майка — само да ходя на гости и да посрещам гости, нищо да не се променя, освен модела на обувките ми. Подобно бъдеще е просто непоносимо — бъдеще, в което мога единствено да се надявам, да зарадвам с внуци родителите си, — за това ли съм се родила?

— Щом му дойде времето, ще забравите тези брътвежи, ще станете майка като повечето жени и ще сте предоволна — отвърна Луиз. — Припомня ли ви след три години сегашните ви приказки, няма да ми повярвате, а и наистина ще сте забравили всичко.

— Не е честно! Ако с времето намираш щастие в това, което си мразил, мисля, че е лошо да станеш възрастен! Аз трябва да направя нещо прекрасно — нещо голямо, смело и вълнуващо, нещо лудо, Луиз, по-лудо, отколкото мога да си представя!

— И на мен понякога ми се иска, мадмоазел Ив, но знам, че е само защото иде пролетта и може би нощес ще е пълнолуние, и не се ли приберем скоро, майка ви ще се тревожи.

— Хайде поне да потичаме заедно, да се надпреварваме коя ще стигне първа… сърцето ми ще се пръсне, ако не потичам — извика Ив.

— Не бива. Мадам Бланш и съпругът й току-що завиха зад нас. — Ала предупреждението на Луиз бе напразно; Ив вече летеше далеч напред по пътеката и не можеше да го чуе.

 

 

Книгите, които майка й подбираше, не даваха достатъчно храна за въображението на Ив. Модното списание „Ла газет дю бон тон“, което мадам Кудер й позволяваше да разглежда, се занимаваше с жени от друг свят, жени прекрасни и нереални като екзотични птици, облечени във фини и с фантастични цветове дрехи от Поаре и Дусе, които падаха меко и вълшебно от високите талии и прикриваха нозе на одалиски.

Ив обаче забеляза, че всяка сутрин, след като прегледа броя на получавания от него водещ дижонски вестник „Ле биен пюблик“, баща й го оставя нехайно в кабинета си. Вестникът се превърна за Ив в прозорец към света и хитрувайки, тя започна да го отмъква всеки ден, преди кабинетът да бъде почистен, и да го чете в стаята си в минутките, когато беше сама.

През 1913 г. в разгара на лятото Дижон беше наистина едно весело, гостоприемно и процъфтяващо градче и се готвеше да чества 14 юли, деня на падането на Бастилията. Целият град беше изпълнен с музика. Отвсякъде се носеха мелодии — от всеки уличен ъгъл, от десетките кафенета с певци и пианисти, от ресторантите, от естрадите по площадите, от велодрума, както наричаха мястото за надбягвания, от цирка „Тиволи“ и най-вълнуващото — от концертите на оркестъра на двайсет и седми пехотен полк от френската армия, разквартируван в „Касери Вейан“.

Ив и Луиз изминаваха три пъти седмично разстоянието от дома на Кудер до професор Дютур и попадаха на различна музика; тогава походката на Ив се променяше, без тя да съзнава. Ив ту вървеше в ритъма на валса, ту на военен марш, ту под звуците на песен, излитаща от терасата на някое кафене, песен, която, както всички останали, бе родена в Париж. Тя вървеше и си тананикаше и Луиз полагаше неимоверни усилия, за да я удържи да не запее с пълен глас думите — запомняше ги така бързо.

От пролетта насам все по-трескаво безпокойство и неудовлетвореност от живота завладяваха Ив. Луиз нямаше търпение да дочака осемнайсетия й рожден ден, който веднага щеше да разтвори пред нея вратите на нов свят; тогава щеше да бъде обградена от вниманието на младежи, да се вълнува от нови тоалети и да се радва на нови приятели. Изнервящото, тревожно, почти непоносимо очакване да свърши прекалено дълго проточилото се детство на Ив щеше най-после да приключи изведнъж. Луиз си мислеше, че момичето толкова скоро ще се превърне в млада жена, че е естествено да е така неспокойно и впечатлително, сякаш наближава буря.

Наистина Луиз нямаше да заема повече такова място в живота на Ив и все пак чувстваше своята отговорност тъй остро, че почти й се искаше мадмоазел Елен да се върне. Скоро задълженията й щяха да приключат. „Още няколко месеца — казваше си тя, — и ще си отдъхна.“

 

 

Сутринта на 3 юли 1913 г. Ив хвърли поглед на първата страница на „Ле биен пюблик“ и после бързо запрелиства гъсто напечатаните страници, като търсеше посветената на градските развлечения колона. Най-после откри съобщение за дългоочаквания гастрол на парижки мюзикхол в театър „Алказар“, главния театър в Дижон. Ив радостно възкликна. Не й се вярваше, че наистина някога ще дойдат.

Месеци наред афишите известяваха за това необикновено посещение. Дори и такава благовъзпитана млада дама като Ив знаеше, че модерният парижки мюзикхол се е наложил като европейски център на развлеченията. През 1900 г. бе открит „Олимпия“ и неговият неимоверен успех доведе до създаването на „Мулен Руж“, „Гран Иподром“, „Алхамбра“ и редица други не толкова претенциозни и луксозни. „Ривиера“ беше сред тези второразредни мюзикхоли и управата на „Алказар“ бе съумяла да привлече по договор в Дижон целия му състав. Единствено посещението на Буфало Бил и неговия цирк в годината на раждането на Ив бе предизвикало такъв жив интерес сред ценителите на развлечения в града.

Ив се втурна при Луиз, която оправяше леглото й.

— Те идват, ще останат цяла седмица — извика тя, поруменяла от вълнение.

— Аз пък ще ви повторя и потретя за кой ли път вече, че майка ви никога няма да ви пусне на спектакъла. Миналата пролет тя каза, че сте прекалено млада, когато баща ви пожела да ви заведе на опера. Но мюзикъл — никога? Не и за девойка с вашето положение. Кой знае какъв е езикът на артистите и какво се пее в песните им.

— Луиз, не говори така. Знаеш прекрасно, че съм чувала какви ли не песни на улицата — отвърна Ив, като разтърси приятелката си.

— Казвам само това, което би казала майка ви.

— Но аз трябва да отида, от седмици ти го повтарям.

— Не ви разбирам, мадмоазел Ив. Не се вслушвате в разума. Скоро ще бъдете млада дама. Когато се омъжите, ще можете да правите каквото си искате, стига да сте в компанията на съпруга си, горкичкия, който и да е той, или на друга дама — ако успеете да намерите някоя капризна като вас. Ще можете да ходите в мюзикхола всеки божи ден, щом толкова ви се ще, но сега знаете тъй добре, както и аз, че това е невъзможно. Оставете ме на мира и не ми пречете да оправя леглото ви.

— Значи не искаш да дойдеш с мен, Луиз?

— Нима не ви го повтарям, откакто тази муха ви влезе в главата?

— Смятах, че ще размислиш, щом разбереш, че „Ривиера“ наистина идва.

— За нищо на света — отсече Луиз, без да трепне.

— Тогава ще отида сама.

— Нима? И как, ако смея да попитам?

— Не възнамерявам да ти кажа — отвърна Ив високомерно. — Тъй или иначе аз се качих на балон преди три години, бях само на четиринайсет. Щом успях да направя това, нещастнице, да не мислиш, че не бих могла да стигна до „Рю де Годран“, да си купя билет за „Алказар“ и да вляза. Май ме подценяваш.

Луиз седна отчаяна на леглото. Знаеше, че трябва да избира. Или да не се подчини на правилата, въведени от мадам Кудер, и на много други, за които тя не се беше сетила, и тайно да заведе Ив на матинето, или да се примири с факта, че нейната повереница някак, бог знае как, ще успее да отиде сама.

От двете възможности втората й изглеждаше много по-лоша. Нямаше начин едно хубаво момиче, само в „Алказар“, да не бъде заглеждано, заговаряно, дори може би да чуе намеци. Нито една почтена жена, дори девойка от народа, не би отишла сама в мюзикхола. Всъщност Луиз осъзна, че вече е направила избора си, което бе пределно ясно и за Ив, ако се съдеше по преценяващия й поглед и по издевателската й усмивка.

Половин час преди ярката завеса да се вдигне, те бяха заели местата си. Издайническите коси на Ив стояха прибрани в стегнат кок под забодена на три места шапка; Луиз й я бе дала на заем. Оркестърът вече свиреше „C’est pour Vous“, песен, за която те не знаеха, че е написана от Ървин Бърлин и чието оригинално заглавие беше „Всички го правят“. Хората край тях тропаха нетърпеливо с крака и шумяха. Залата беше пълна и Луиз се успокои, като видя, че имаше много други жени, някои от които с деца.

Ив, толкова развълнувана, че ръцете и краката й бяха ледени въпреки горещината в театъра, разучаваше програмата, която обещаваше да се изпълнят отдавнашните й мечти. Певци, всякакви певци.

 

 

На професор Дютур му беше станало навик да казва на жена си, че Ив Кудер му е разбила сърцето. Едно тъй надарено момиче, момиче, което можеше да изпее всяка ария, писана за контраалт — един необикновен глас, дълбок и звучен и все пак без усилие достигащ височините на мецосопран, — момиче, което разчиташе нотите без никакво усилие — такова момиче да пее леки шансони, песни за простолюдието — това не се побираше в ума му.

Това му се струваше направо ненормално, тази слабост към лесните, простички мелодии, да, казваше той на търпеливата си жена с нарастващо възмущение, към мелодии, които би могъл да определи единствено като евтини. Не долнопробни, не, Ив Кудер никога не бе идвала при него с долнопробна песен, ала такива, които не изискваха от нея никакво усилие.

Ив отдавна се бе отказала от опитите си да обясни на своя учител защо обича леката музика. Той беше единственият и слушател, а тя зачиташе публиката си дори когато се състоеше от един човек.

Колкото повече пееше мелодии от улицата, толкова повече растеше желанието й да слуша песните, които бе чула, в изпълнение на професионалисти на истинска сцена, да гледа точно как го правят, какви са лицата им, жестовете им, как са облечени и как общуват с публиката. У дома, когато родителите й излизаха, тя често си пееше сама, като се заключваше от прислугата.

Снишаваше глас, разкривайки неговото богатство от топлина и сърдечност, оставяше го да вибрира дотам, че едва го контролираше, и най-сетне подхващаше същата мелодия октава по-високо и гласът й отекваше в алтови тонове, докато сякаш започваше да бие с криле в гърлото й. Когато пееше песните на народа, тя се чувстваше извън властта на всякакви закони и задръжки, в правото си да ги преобрази по свое хрумване, понеже беше в пълно неведение за това как ги изпълняваха други.

Щом програмата започна, Ив престана да съзнава, че е в театър, забрави за седящата до нея намръщена Луиз, не чуваше спонтанната реакция на публиката, тъй като вниманието й от онова, което ставаше на сцената, бе погълнато изцяло.

Представлението в мюзикхола се движеше в такъв ритъм, че ако един номер не се харесваше — преди още публиката да е осъзнала това, следващият номер вече бе започнал. Четирима мъже на велосипеди с едно колело, които си подхвърляха златни рингове в смайваща комбинация, бяха заменени от слаба, облечена в яркозелено жена; тя изпълни в речитатив два драматични монолога с грапаво-стоманен глас. Четиринайсет танцьорки с розови волани, с цилиндри, кожени яки и котешки опашки набързо извъртяха номера си и отстъпиха място на един шишко; шишкото пък пя с висок пронизителен фалцет двусмислени песнички тъй бързо, че само най-съобразителните зрители успяваха да схванат всичките му игрословици, въпреки че той намигаше, за да подготви публиката, и бършеше лицето си с голяма кърпа след най-дръзките куплети. Акробатка в египетски одежди се заизвива, докато воалите й падаха един след друг и тя остана в трико с телесен цвят, от което дъхът на дижонци секна. Акробатката напусна сцената и се явиха шест хубави момичета във войнишки униформи; те пяха в хор патриотични песни, докато подскачаха и разголваха, колкото могат крака. Големият оркестър свиреше, без да спира, дори и при смяната на декорите.

Ив започваше да се чувства разочарована и объркана. Като малка я водеха на цирк, но тя изобщо не беше подготвена за водевилната пъстрота на мюзикъла, от който бе очаквала… всъщност не знаеше точно какво, но не и това вихрено зрелище заради самото зрелище, не и този трудносмилаем коктейл от номера, събрани в едно, за да се постигне колкото може повесела шумотевица.

Внезапно оркестърът спря и за миг спуснаха завесата. Когато я вдигнаха отново, прожекторът осветяваше единствено рояла, а сцената тънеше в мрак. Отляво излезе млад мъж и седна пред рояла. Обърна се към публиката за миг, наведе глава и сдържано обяви песента:

— „Folie“[1] — каза той, — една от любимите ми песни от безсмъртния Фишер.

Когато подхвана бавно и с копнеж „Мечтая само за нея, за нея, за нея“, с баритон, чиято сила бе пропита с чувство, „Алказар“ притихна. Предишният зрелищен мюзикъл се преобрази — зрителите бяха завладени от магията на един необикновен човешки глас. Необяснима беше артистичната индивидуалност на този мъж, която превръщаше баналната, макар и класическа песен на Фишер, оплакваща несподелената любов, в истинско преживяване; то не оставяше никого равнодушен. Така или иначе изпълнението бе също тъй реално, както и роялът, на който певецът сам си акомпанираше.

След „Folie“ той изпя „Reviens“[2], бавен валс със скръбен рефрен: „Върни се, върни се, мое сърце, моя изгубена радост, върни се, върни се, мое сърце.“ И после изпя, най-сетне с усмивка, „Познавах една блондинка“ и целият „Алказар“ избухна в аплодисменти. Певецът се изправи, поклони се, безупречен в черния си костюм, закопчаната жилетка, проблясващия златен ланец, високата бяла яка и тъмната вратовръзка. Строгостта на костюма и белотата на ризата само подчертаваха тъмните му коси, късо подстригани и пригладени.

Ив и Луиз бяха прекалено далече и не виждаха лицето му, но фигурата в бяло и черно приковаваше погледите по време на трите биса. Публиката го пусна да си иде едва когато оркестърът засвири полка и група акробати изтичаха на сцената и избутаха рояла.

— Е, сега дори и аз признавам, мадмоазел Ив, това си заслужаваше. Незабравим момент, имате право — изрече Луиз с тон, в който нямаше и следа от възмущение. Тя погледна към повереницата си за одобрение. Мястото на момичето беше празно. — Ив! — извика Луиз поразена, но антрактът беше започнал, пътеките бяха запълнени, понеже публиката се бе втурнала навън за глътка въздух преди втората част на мюзикъла.

Изпълнена с възторг и решителност, Ив изтича по пътеката и без никакво колебание застана пред вратата, водеща зад кулисите, веднага щом първите зрители започнаха да се появяват във фоайето. Тя още веднъж погледна програмата, намери името, което търсеше, отвори вратата, огледа се за някой, към когото да се обърне, и тръгна към един човек, сторил й се подходящ, понеже държеше папка.

— Мосю Маре ме очаква, мосю. Бихте ли ми показали гримьорната му. — Гласът й, без тя да съзнава това, звучеше светски, като гласа на леля й Мари-Франс.

— Ето там, втората врата вляво, мадам, а може би мадмоазел?

— Това не ви засяга, мосю — отвърна Ив, като интуитивно подбираше именно думите, които да го убедят, че тя има правото да е зад кулисите.

Почука на вратата.

— Влез! — извика Ален Маре и тя нахълта в гримьорната, ала се закова на място, онемяла от изненада, а вратата отзад се затръшна. Гол до кръста, певецът стоеше гърбом към нея. Сакото, жилетката, яката, вратовръзката, мократа му риза — всичко беше свалено и захвърлено на стола до тоалетната масичка. Той бършеше врата си с кърпа.

— Хвърли ми някоя по-големичка кърпа, Жул. Още един бис в тази сауна, и щях да стана вир-вода. Господи, тази адска жега в Дижон — управата трябва да плати двойно.

— Мосю, вие сте великолепен! — изскочи от устата на Ив, която стоеше, забила поглед в земята.

Певецът се завъртя и извика от изненада. После широко се усмихна, взе голяма кърпа и продължи да се бърше. Ив набра смелост да вдигне очи и ако вратата не беше затворена, щеше да побегне при вида на оголените му гърди, мускулести, покрити с черни косми до корема. Мосю Маре вдигна ръка, като ожесточено се триеше с кърпата, и Ив зърна окосмената му подмишница. Никога дотогава не бе виждала гол до кръста мъж. Дори в най-горещите летни дни работниците в Дижон ходеха по своята работа из града по фланелки. Нито пък се беше доближавала толкова до запотен мъж. Силата, грубата чувственост на мириса на потта му в малката стаичка действаше зашеметяващо. Ив цялата бе обзета от чувство за опасност, но усетът й за тази опасност бе инстинктивен и подсъзнателен. Тя усещаше единствено, че неудържимо се изчервява.

— „Великолепен“. Чак толкова? Благодаря ви, мадмоазел… или мадам?

— Мадмоазел. Трябваше да ви го кажа — не исках да се натрапвам, не знаех, че се преобличате, но, о, как пяхте само! Никога не съм чувала нещо по-прекрасно, по-впечатляващо!

— Аз не пея в Парижката опера все пак. Един обикновен певец от мюзикхол съм. Вие ме смущавате — рече Маре, поласкан от комплимента, с който дълбоко в себе си бе съгласен.

Ален Маре беше свикнал с посещения в гримьорната си, с жените, които обикновено идваха на весели групи, като преди това се бяха обзаложили, че няма да посмеят да го направят. Но това момиче от Дижон с ужасната си шапка говореше с настойчивост, която го заинтригува. Певецът бързо навлече чиста риза, извади нова твърда яка.

— Седнете, ако обичате, докато се облека. Ето ви стол — подкани я той. По всичко личеше, че Ив не искаше да мръдне от вратата. Маре премести втория стол в гримьорната близо до своя, поставен пред огледалото на тоалетната масичка.

Ив седна, като наблюдаваше с възхита невижданата дотогава гледка — мъж, който си закопчава яката върху ризата. Усещането за близост, когато го гледаше да се бори с копчетата, малко отстъпваше на това да го гледа как се бърше. Певецът приключи набързо, завърза си вратовръзката и й предложи вода; наля от каната в единствената чаша.

— Не мога да ви предложа друго. В „Алказар“ не са много щедри — рече Маре, като протегна чашата си, сякаш че бе съвсем естествено да се пие от чашата на непознат. Ив отпи голяма глътка и за първи път го погледна право в лицето. Имаше изключително черна коса, изключително тъмни очи и насмешливо, разбойническо изражение — необикновено лице, гордо, дори властно и в същото време готово всеки момент да се разсмее. Но той бе по-млад, отколкото й се бе сторило отдалече. Може би малко под трийсетте.

Погледът й го поглъщаше с жадно любопитство. Мъж, който без стеснение стоеше полугол пред една жена, който й беше предложил да пие от чашата му, който пееше — о, който пееше божествено, — тя не трябваше да изпуска и секунда от тази среща, тръпки я побиваха при мисълта, че скоро ще започне втората част на мюзикъла.

— Свалете си шапката — заповяда Ален Маре. — Не мога добре да ви видя под тази огромна торта. — Съдейки по шапката и леката наметка, заети между впрочем от Луиз, Маре реши, че Ив е дошла на представлението в свободния си следобед. Може би беше продавачка в магазин.

Ив махна шапката, украсена с едно-единствено право перо, и я пусна на пода. Шапката бе скривала напълно косата й и почти цялото й чело. Беше такова облекчение да я махне, че изведнъж и наметката й се стори непоносимо тежка. Тя я свали и седна, вперила поглед в младия певец, открила цялата си дръзка и свежа красота; все пак гледаше го без самоувереността на съзнаващата своята сила жена.

Ив не подозираше въздействието на красотата си, подобно на дивак, който не се е виждал в огледалото. Нито родителите, нито прислужниците, нито учителите някога бяха хвалили или обръщали внимание на външността й. В Дижон смятаха, че за това има достатъчно време, след като едно момиче навърши осемнайсет.

— Господи! — възкликна Ален Маре и занемя от учудване. Жестът на Ив бе преобразил занемарената гримьорна и пред очите му се изправи момиче тъй изненадващо прекрасно, като бял люляк, разцъфнал на ъгъла на някоя обикновена уличка. Той бе омагьосан и поразен от това момиче, излязло сякаш от вълшебна градина.

Ален доближи стола си, наведе се, повдигна с една ръка брадичката й, за да я разгледа по-добре, и за първи път срещна погледа й; в него светлината на невинността бе примесена с тъй буйна и ослепителна дързост, че певецът остана ням и объркан. Пръстите му се плъзнаха от извивката на брадичката към ъгълчето на ухото и нагоре, по страната, към овлажнената коса. После, подчинявайки се на неудържим порив, той вдигна и другата си ръка и зарови пръсти в косите на слепоочията й, като здраво стискаше главата й. Ив потръпна, но не се възпротиви; ръцете му я докосваха така, както никой мъж не бе правил. Чувстваше се като в окови, не можеше да помръдне глава дори и да искаше.

— Така е по-добре, нали? — попита певецът тихо и тя дори не кимна в отговор. — Кажи „Да, Ален“ — настоя той.

— Да, мосю — прошепна Ив с изтръпнали устни.

— „Ален“ — повтори той, като не разбираше, че за Ив беше еднакво непозволено както обръщението по име, така и това, че говореше с него насаме.

— Ален. Ален… Ален — въздъхна тя, набирайки смелост, — да, Ален, по-добре е.

— Но, мадмоазел, как можете да ме наричате Ален, когато не сте ми казали името си — вметна певецът сериозно, като си играеше свободно с къдриците й, задържайки по някоя в пръстите си.

— Казвам се Ив — отвърна тя и скочи на крака, понеже вратата на гримьорната внезапно се отвори.

— Ален, Клодет пак са я прихванали… както обикновено, казва, че не е в състояние да продължи. Помислих, че можеш да й налееш малко разум в главата — изрече разтревожено Жул, сценичният уредник. — Извинявай, че ви прекъснах, но я знаеш каква е. От тази адска жега ще е. Дресираните тюлени вдигат такъв шум, като че са слонове.

— За бога, Жул, толкова ли е трудно да намериш някой? — ядоса се Ален. — И кога най-после ще се научиш да чукаш!

— Тя няма да послуша никой друг. Хайде, Ален, размърдай се. Трябва да дойдеш, иначе антрактът ще продължи до вечерта.

— Коя е Клодет? — попита Ив.

— Трагическата изпълнителка, мътните я взели.

— Слабата възрастна дама в зелено ли?

— Именно. За съжаление тя си е въобразила, че й напомням за отдавна изгубения й син. Ив, ще дойдеш ли тук при мен довечера в антракта?

— Да.

— Добре.

— Ален, тръгваш ли? — извика повторно Жул.

— До довечера — рече Ален и изчезна след сценичния уредник.

Ив стреснато огледа гримьорната. Не бе възможно да е обещала да дойде отново тук довечера. Не бе възможно да не обещае. Нищо, което се случи, не можеше да се е случило. Не можеше да не се случи. Светът й се разпадаше.

Колебливо тя докосваше предметите на тоалетната масичка: четката, пудрата, бръснача, иглата за вратовръзка, часовника и ланеца, които Ален не бе успял да си сложи в бързината, и кърпата за лице, с която се бършеше, когато го видя за първи път. Ив я взе и я поднесе към лицето си. Бе запазила неговата миризма, напоена бе с потта му. Тя допря устни до влажната материя и дълбоко пое въздух. Миризмата я изпълни с болезнен копнеж, та дори с нещо по-силно от копнеж. Първата вълна на чисто физическо желание, неизпитвано досега, я подхвана подобно на плувец в неизвестно море, погълна я и я влечеше надолу в безкрайната бездна сляпа, тръпнеща, докато я захвърли тъй слаба, сякаш почти удавена.

С инстинкта на човек, борещ се за живота си, Ив грабна шапката си, нахлупи я, прехвърли наметката през ръка, излетя от гримьорната, втурна се през фоайето на театъра и успя да заеме мястото си, преди антрактът да е свършил. След минута-две се появи и Луиз, запъхтяна, разгорещена и ядосана.

— Как можахте, мадмоазел Ив! Как можахте да ме изплашите така! Изкарахте ми акъла, търсих ви навсякъде. Къде бяхте, невъзможно момиче такова?

— О, Луиз, извинявай! Прилоша ми точно по средата на последната песен, наложи се да изтичам до тоалетната, беше спешно. Нека да се прибираме вече, все още се чувствам ужасно. Има прекалено много хора. Горещината е непоносима. Хайде, нека си тръгваме, преди да са започнали отново.

— Наистина не приличате на себе си, цялата сте бледа и треперите, така си е. Значи тръгваме. Това не е място за вас, вече се уверихте. Надявам се, че тази лудория ви е послужила за урок.

— Така е, Луиз, уверявам те, така е.

 

 

2.

 

Ален Маре често имаше по някоя историйка зад кулисите. Във всеки град, в който пееше, винаги се намираше по някоя прехласната по него жена, изгаряща да задоволи страстите му, но преди Ив той не бе срещал момиче, което да отказва дори да вечеря с него след представлението.

— Жребец като теб си губи времето с тази, Ален — присмя му се Жул. — Цяла седмица се връщаш вечер в квартирата си сам… друг път не съм те виждал да издържиш толкова дълго без жена. А малката едва дочаква да падне завесата след последното ти изпълнение, и хуква на улицата през страничната врата. Хващам се на бас, че се прибира вкъщи при някой ревнив съпруг, който работи до късно. Дано само не я проследи някой път дотук.

— Не се тревожи за това — смигна му Ален. — Тя никога не е била с мъж.

— Не ми ги разправяй тия.

— Вярно е. Съвсем неопитна е. Недокосвана. Девствена е, Жул. Нали си чувал за това рядко нещо, наречено девственица, а, приятел? Да не би твоят суров живот да те е лишил от тази възможност?

— Ето защо значи така си се навил. Чудех ти се на търпението. Аз не си падам по девственици.

— Бедни ми Жул, нима никога не ти се е удавало да бъдеш първият мъж в живота на някое момиче. Заслужава си чакането, казвам ти го от опит.

— Голям дявол си, Ален, обаче нещо ми подсказва, че тази кобилка ще ти се изплъзне.

— Искаш ли да се хванем на бас, старче?

— Давай. Петдесет франка, че няма да успееш, преди да си тръгнем от Дижон.

— Съгласен — отвърна Ален и се разсмя самоуверено. Приятелят му Жул беше губил много подобни басове с него. Учудващо бе, че след като се е парил толкова пъти, рискува отново да заложи на явно губеща карта.

„Нищо чудно, че Жул не проумява какво предизвикателство е една девственица“ — мислеше си Ален. Като повечето мъже сценичният уредник бе прекалено груб, прекалено нетърпелив. Нямаше никаква представа в какво може да се превърне обичайното сексуално преживяване, когато знаеш, че ти си първият мъж, чиито ръце и устни докосват едно тяло. Самата мисъл за това хвърляше певеца в огън.

В света на мюзикъла нямаше девственици. Единствено когато трупата на „Ривиера“ пътуваше, Ален можеше да се надява да срещне някоя, и то много рядко, тъй като почти всички почитателки, които се осмеляваха да дойдат при него зад кулисите, бяха омъжени жени. Те познаваха света и знаеха абсолютно точно какво да очакват от Ален и какво да му дадат в замяна. Те го развличаха, но се губеше пикантният вкус, защото краят на любовната игра бе очевиден от самото начало.

„В живота има толкова малко изненади — мислеше си Ален, — че трябва да се възползвам от всяка възможност.“ Тайнствената девица от Дижон бе изключително съблазнителна със своята очевидна невинност, която той досега не бе накърнил, понеже му бе ясно, че ако действа прибързано, ще я изплаши и играта ще свърши.

Три дни след облога с Жул Ален все още не бе предприел решителната стъпка и мъчително се наслаждаваше на собственото си въздържание. Всяка вечер, когато Ив идваше при него, парфюмираният прашен свят зад кулисите изчезваше. Певецът забравяше, че само на няколко крачки очаква реда си под прожекторите стълпотворение от гримирани танцьорки, животни, акробати. Той дори не чуваше шумотевицата отвън, глъчката на мъжете и жените, с които цял ден си бе разменял шеги и остроти. За него съществуваше единствено тясното помещение, където седяха с Ив. Вълшебната градина, в която си я бе представял, когато за пръв път я видя отблизо, ставаше някак реална и желанието му прерастваше в болка; болката му доставяше почти толкова удоволствие, колкото би му доставило и самото удовлетворяване.

„Ако само можеше — мислеше си той — една опитна кокетка да събуди същата неудържима страст, както грижливо пазената добродетел на тази очарователна провинциална госпожица, колко сладък би бил животът.“ Така дългото чакане по някакъв парадоксален начин бе за него също тъй насърчаващо, както и самото отдаване. Но трупата на „Ривиера“ щеше да остане в Дижон само още няколко дни и басът с Жул трябваше да бъде спечелен. На Ален почти му се искаше да не бе сключвал проклетия облог. Почти му се искаше да се върне в Париж и да избяга от Ив, без да просвети нейната неопитност и без да смути нейната почтеност. Но я желаеше тъй неудържимо, а и трябваше да пази репутацията си.

 

 

Тежки дървени резбовани врати, които нощем се заключваха, отделяха дома на Кудер от улицата. Денем Емил и съпругата му Жан, пазачите, заемащи малката къщурка на двора, отваряха на всеки, който пристигаше или си тръгваше с кола, но онези, които идваха пеша, трябваше да звъннат, за да им се отвори една малка врата в портите. Тя също се заключваше нощем и ключът от нея висеше на халка точно зад вратата на Емил и Жан. Никой не помнеше те да са заключвали къщата си, а и защо им бе да го правят.

В дома на Кудер си лягаха не по-късно от десет. Д-р Дидие Кудер ставаше преди шест часа сутринта, за да се подготви за болничните си визити, а мадам Кудер съобразяваше с него ежедневния ритъм на домакинството. През летните месеци те често оставаха вкъщи след вечеря, понеже в жегите общественият живот замираше. Във всеки случай те все още не взимаха Ив със себе си, когато ходеха вечер на гости.

За Ив се оказа съвсем лесно да се престори, че си ляга, а след утихването на къщата да се измъкне от стаята си, да отвори вратата на пазачите, да отмъкне ключа от портичката и да изтича до „Алказар“. Не бяха взети мерки да я предпазят от това, понеже никому не бе хрумвало, че тя ще си позволи такова своеволие в свят, където определени обществени норми се спазваха строго и без да бъдат подлагани на съмнение.

Ален бе наредил на Жул да пусне Ив през страничната врата на пътеката, така че тя да може да гледа втората част на спектакъла откъм крилото. Първата вечер пристигна в „Алказар“, преди постановката да е свършила. После Ив и Ален седнаха на двата стола, които бяха единствената мебелировка в гримьорната, освен тоалетната масичка, и разговаряха. Позата на Ив недвусмислено показваше, че той не бива да си позволява нови волности.

— Защо не можеш да дойдеш с мен в кафенето след представлението — бе попитал Маре, — трябва ли непременно да се прибираш веднага?

— Не живея наблизо — отвърна Ив без колебание, защото вече бе намислила отговора. — Работя в магазин за дамски обувки чак в другия край на града. Собственичката, мадмоазел Габриел, освен заплата ми осигурява квартира и храна. Тя е стара мома, страшно набожна, много старомодна и е невъзможно да й се угоди. Заключва в полунощ и мога да загубя работата си, ако закъснея.

— Нямаш ли семейство?

— Сираче съм — излъга Ив, без да почувства и капка вина. Чувстваше, без да знае защо е така уверена, че колкото по-малко разкаже на Ален за себе си, толкова по-добре.

Дори и тя самата не бе наясно какво става с нея. Беше напълно объркана, неясни сигнали до такава степен бяха разстроили връзките между ума и тялото й, че цялото й същество бе разкъсвано от неудържима възбуда.

 

 

Вечерята с Луиз, след като се прибраха от „Алказар“, наподобяваше заучаването на нов език. Мисълта, че по-късно ще отиде в театъра, я бе накарала да забрави коя е, да забрави, че е Ив Кудер. Успяваше да си служи с ножа и вилицата, да подава солницата, ала това изчерпваше възможностите й да се справя с ежедневието. Едно безмерно опиянение изсмукваше всичките й сили, мислите й до една бяха насочени към източника на това опиянение, Ален Маре.

Дните през следващата седмица преминаха като в мъгла. Понякога тя играеше тенис с момчетата и момичетата, които познаваше, откакто се помнеше, два пъти бе на пикник в гората край Дижон с близките семейства и слугите им — някои в карети, други в семейни автомобили, наречени омнибуси — за обилен, макар и не тъй претенциозен обяд, ала Ив вършеше всичко това механично, в някакво заслепление, като мислите й се блъскаха между отминалата и предстоящата вечер. Прекъсна и уроците при професор Дютур. Беше немислимо да се насилва да пее класическа музика, когато в съзнанието й пулсираха единствено песните на Ален. Отдавнашната й близост с Луиз се изпари като детски спомен, понеже тя не можеше да говори за човека, обсебил ума й. Не че се бе затворила, но бе избледняла, бе се превърнала в сянка на Ив Кудер — кротка, послушна, мълчалива.

Нощем, след като се измъкнеше през вратичката и забързана прекосеше Дижон, за да стигне до „Алказар“, Ив така полудяваше от очакване, докато почука на вратата на Ален, че полагаше неимоверни усилия да успокои дишането си и да овладее гласа си. Заварваше го почти готов за второто му изпълнение. Жилетката и сакото на изискан англичанин, в какъвто той неизменно се превъплъщаваше на сцената, сега не бяха захвърлени на стола, а висяха на закачалка.

Ив не се осмеляваше да напусне дома си, преди родителите й да загасят светлината. Второто изпълнение на Ален бе малко преди единайсет часа, последен номер от представлението. Въпреки че Ив тичаше през цялото време, докато стигне до театъра, трябваха й поне петнайсет минути. Така им оставаше само половин час заедно всяка вечер. Измислицата за това как мадмоазел Габриел заключва в полунощ, бе не по-малък кошмар за Ив, отколкото пречка за Ален, но все пак тя упорито я поддържаше със същия подсъзнателен инстинкт, който я бе подтикнал да я създаде.

 

 

Мадам Шантал Кудер прочете писмото от сестра си и после го подаде на съпруга си със загадъчно изражение на лицето.

— Погледни това, скъпи — рече тя.

Доктор Кудер прочете писмото и й го върна.

— Звучи чудесно. Бих могъл да успея. Моят асистент ще се справи с работата в болницата, а пък аз ще отложа ангажиментите си. Никой не е умрял от черен дроб само за няколко дена. Мисля, че ще бъде добре за нас да заминем. Боя се, че не си намерила подходящ съпруг за една истинска почивка, но, разбира се, мога да си позволя по-кратко отсъствие.

— Може би, но аз мисля за Ив.

— Тя е поканена, какъв е проблемът?

— О, много е объркано — въздъхна Шантал Кудер. — Първо, Ив няма дрехи за Довил. Дрехите й ги шие мадам Клотилд, която ще отсъства до септември. Така или иначе в последния момент няма да успеем да направим нищо. — Мадам Кудер разлистваше писмото с все по-голямо разочарование. — Дори и да имаше подходящите дрехи, не мисля, че бихме й позволили да дойде с нас. Мари-Франс пише, че гостите ще бъдат само на нашата възраст. Много мило от нейна страна, че кани и Ив, но няма нищо по-лошо за едно приятно прекарване от това непрекъснато да се съобразяваш с едно младо момиче, което може да чуе каквото не трябва. Господата не знаят как да говорят с нея или пък казват неподходящи неща, а дамите искат да поклюкарстват на спокойствие. Не й е мястото там. Знаеш го чудесно. Ако имаше и други млади хора… О, не, не можем да отидем — със съжаление пъхна тя писмото обратно в плика.

— Мисля, че грешиш, скъпа. Нека Ив да остане тук с Луиз. Предполагам, че е запланувала да играе тенис и някой и друг пикник. В такъв случай защо да изпускаме няколко дни на чист морски въздух заради едно момиче, чийто живот скоро ще бъде запълнен изцяло със срещи и нови дрехи.

— Не е хубаво да я оставяме сама — рече колебливо мадам Кудер.

— Глупости. Пиши незабавно, че пристигаме утре. Още сега ще запазя билети за Довил.

— Щом настояваш, Дидие.

— Настоявам и точка по въпроса. — Докторът я целуна и в чудесно разположение на духа си сложи ръкавиците, с които шофираше.

Без съмнение скрупулите подхождаха на Шантал, но бяха малко глупави. За щастие той винаги беше харесвал и щеше да харесва глупавичките жени. Те бяха утеха след тежък ден, каквато една умна жена не би могла да бъде.

 

 

— Тази вечер няма защо да бързам да се прибирам — обяви Ив тържествуващо, щом влезе в гримьорната на Ален. Тя бе възприела неочакваното заминаване на родителите си като недвусмислен знак, че вече няма нужда от мадмоазел Габриел.

— Да не би оня крокодил да е припаднал или да се е задавил от прекалена святост? — попита Ален. — Или пък ти най-после си решила, че ти е писнало да се правиш на Пепеляшка.

— Не позна. Мадмоазел Габриел ще гостува на сестра си няколко дни. Остави ми ключа от къщата. Не мога да се бавя много до късно, иначе съседите ще забележат и ще й кажат, като се върне, но поне вратата няма да е заключена в полунощ. — Ив радостно му показа ключа от вратичката на ул. „Бюфон“.

Ален я погледна, скептично притворил очи. Въпреки цялото умение, което Ив вложи в измислицата с мадмоазел Габриел, той не вярваше на нито една нейна дума. От разговорите им всяка вечер певецът бързо разбра, че тя не е тази, за която се представя. Днес за първи път, откакто бе започнала да идва в гримьорната му, Ив беше с нова шапка — ниска, с широка периферия, елегантно изработена от светла слама и изискано украсена с тясна панделка от черно кадифе, шапка, която бе взела от гардероба на майка си веднага след заминаването й за Нормандия. Без да съзнаваше, с тази шапка Ив затвърждаваше всичките подозрения на Ален.

Той вече бе напълно сигурен, че Ив е богата — от начина, по който се изразяваше, от цялото й поведение се разкриваше, макар и ненатрапчиво, възпитанието на девойка от доброто общество. Тя принадлежеше към висшето съсловие и поради някаква лична причина не искаше да го признае, но сега с тази скъпа шапка и с нежната руменина на лицето си ставаше очевидно коя е. „Ако Ив има нещо общо с магазините за обувки — помисли си той, — то е, че си прави обувки по поръчка.“

Но той не се опита да я разкрие и нямаше намерение да го прави. Нека да запази тайните си — така беше по-добре. С жените той имаше едно-единствено опасение — да не би някоя да го въвлече в ежедневието си. Това трябваше да се избягва на всяка цена. Маре никога не позволяваше на любовниците си да му разказват за своите проблеми, съпрузи, деца, тъй като бе рисковано дори да ги слуша.

— Искаш ли след представлението да вечеряме някъде заедно? — попита той, за първи път сигурен, че момичето ще приеме, а и беше крайно време, понеже трябваше да спечели облога с Жул. Ако всичко станеше набързо в гримьорната само и само за да изпълни баса, той щеше да се лиши от рядкото удоволствие, предвкусвано още от мига, в който бе докоснал косите на това апетитно девойче.

— Можем да вечеряме при положение, че отидем в някое тихо и спокойно заведение. Знаеш какво е да живееш в малък град — дори мадмоазел Габриел да я няма, рисковано е да ме виждат навън късно вечер, понеже някой от нейните наематели непременно ще й каже, ако ме забележи. Не знаеш ли някое местенце, което да не е ярко осветено?

— Непременно ще намеря.

 

 

— Това ли имаше предвид? — попита Ален, като огледа помещението с нисък таван и дебели стени; в него не бе задушно, макар че бе също тъй непретенциозно, както заведенията, в които ходеше, откакто бе на турне. Беше запазил маса в ъгъла пред неугледно канапе, колкото може по-далеч от бара, и избра от менюто най-доброто за вечеря и най-доброто вино, което успя да види.

— Просто чудесно — рече Ив. Тя за първи път посещаваше заведение късно вечер, за първи път седеше на канапе с мъж, за първи път за нея поръчваха вино. Огледа се и разбра, че сред посетителите няма никой, който би могъл да принадлежи към света на нейните родители, и въздъхна с облекчение.

— Пий си виното — посъветва я той.

— Позволи ми да пия от твоята чаша — отвърна Ив приглушено и Маре се задъха, обхванат от силно желание. Дали Ив изобщо знаеше как могат да повлияят такива думи на някой мъж? „Разбира се, че не знае — помисли той. — Малката не съзнава, че нейните естествени пориви могат да запалят такава страст, иначе би била по-внимателна.“

Подаде й своята чаша и я гледаше как отпива с такава наслада, сякаш пиеше за първи път, как погълна почти цялата течност, без да си поеме дъх. Защото, за да дойде тук, й бе трябвало много смелост, но сега имаше нужда от още.

Тя познаваше Ален зад кулисите, мъжа, който й говореше за Париж и как е станал звезда в „Ривиера“ без специално музикално образование и против волята на работническото си семейство; тя го бе гледала откъм крилото напрегната, в самозабрава, бе гледала Ален Маре, който пееше любовни балади, запленена от гласа му; сега изведнъж осъзна, че има и един трети Ален, напет, изискан мъж със сламена шапка, елегантен кариран летен костюм и тънка риза, един мъж тъй поразително красив, толкова парижанин, тъй светски с притегателната си сила, че жени, които не го познаваха, се обръщаха след него по улицата, след като излязоха от театъра.

Той беше мъж, когото при нормални обстоятелства тя не би могла да срещне в Дижон. Тук Маре бе чужд, не на мястото си, открояваше се като пътник, попаднал в някоя изостанала страна. Ив се чудеше какво бе видял той у нея, за да поиска да се срещат всеки ден, да нареди на Жул никой да не чука на вратата му. Изведнъж почувства, че не е в състояние да се справи с този трети Ален, този непознат от друг свят. За какво ще си говорят? Трийсетината минути в гримьорната му минаваха неусетно, защото знаеха, че точно в единайсет без пет Жул ще се появи, за да подсети Ален за второто му изпълнение, и че ще трябва да се сбогуват, но тази вечер нищо не ги ограничаваше.

— Може ли пак да си пийна? — попита тя и отпи ненаситно.

— Мадмоазел Габриел има ли поне добро вино? — усмихна се Ален. Докъде можеше да стигне малката с тези измислици?

Макар и непривикнала към светски живот, Ив смело пиеше виното.

— О, много е добро. Това е единствената й щедрост. Не, не съм справедлива. Сервира се и добра храна. Никога не съм оставала гладна, откакто започнах работа при нея.

— Младостта ти заслужава повече. Не ти ли се иска нещо по-добро, Ив? Нали не се каниш да прекараш живота си като продавачка на обувки?

— Разбира се, че не — отвърна тя, непредпазливо показвайки възмущението си. Защо не бе измислила някоя по-впечатляваща, по-възвишена професия, когато му беше времето? И припряно продължи: — Може би разбираш, това е най-модният магазин за обувки в нашия район. При нас идва най-добрата клиентела, най-изисканите хора.

— Не смяташ ли да се омъжваш? Или мадмоазел Габриел ще помисли и за женитбата? — Лъжите й го развеселяваха толкова, че той й задаваше повече въпроси, отколкото бе разумно.

— О! — Ив се задъха от възмущение. Всичко в живота й се бе подредило така, че тя да осъзнае собствената си стойност и висшето си предназначение в един бъдещ сполучлив съюз. Ив не възнамеряваше в никакъв случай да осъществи всички мечти и планове на своите родители, без да защити независимостта си, но бе съвсем немислимо някой някога да има право да се разпорежда с нея.

— Извинявай, не биваше да задавам този въпрос — бързо вметна Ален, като видя колко е разгневена. — Но, от друга страна, ще ми се да знам.

— Защо? Какво те засяга? — настръхна тя.

— Просто любопитство — отвърна Маре нехайно. — Все за мен говорим. За теб не знам нищо важно. Нашето приятелство изглежда съвсем неравностойно.

— О! — Изведнъж Ив разбра, че непривичният моден костюм не бе преобразил напълно онзи Ален, когото тя познаваше от гримьорната. Погледна го косо. — Значи така наричаш това едно момиче да прекосява всяка вечер бегом почти целия Дижон, за да те слуша как пееш, а после да тича обратно вкъщи по тъмното — приятелство?

— А как иначе да го наричам, когато вечер след вечер същото момиче седи на коравия дървен стол с такъв вид, сякаш че ще скочи и ужасено ще побегне, ако доближа стола си достатъчно, та да се протегна и да го докосна поне с един пръст?

— Не зная — отвърна бавно Ив. Тя се протегна, сложи нежно ръката си върху неговата и леко я стисна. — Наистина не знам. Но ти си толкова по-опитен от мен; щом твърдиш, че това е приятелство, значи е точно така.

— Не го прави! — извика Ален, като измъкна ръката си изпод нейната.

— Кое? — прошепна тя.

— Господи, ти си по-лоша и от най-проклетата кокетка, която се е раждала някога. — Певецът сграбчи ръката й. — Виж! Тук, сърцето ми, усещаш ли как бие — да не мислиш, че бие така винаги? Да не си мислиш, че можеш да ме докосваш винаги, когато решиш, и да не ми позволиш да те целуна?

— Бих… могла… да ти позволя да ме целунеш — изрече колебливо Ив, — но ти никога не си опитвал.

— Разбира се, че никога не съм опитвал. Как да се опитам да целуна момиче, което седи със скръстени пред тялото ръце, с длани под мишниците, с крака, кръстосани така, че и железен лост не би разделил глезените му, и с толкова притиснати едно о друго колене, сякаш се страхува да не го нападнат.

Една сълза се търкулна по бузата на Ив, но тя не се постара да я избърше. „О — помисли си, — сърцето му, неговото бясно биещо сърце!“ Не можеше да й е толкова ядосан, че да не й прости. Струваше й се, че сякаш собственото й сърце ще се пръсне. В един неудържим, кратък миг тя се плъзна към него, извърна тялото си така, че да може да сложи ръце върху раменете му, наведе се и бързо притисна устни към неговите. Рязко се дръпна, щом видя келнера край масата им. Тактично полуизвитата му глава я върна полумъртва към ясното съзнание, че не просто са на публично място, но и че клиентите от другите маси, не така дискретни, ги гледат с явен интерес.

— Да тръгваме, Ив — предложи Ален, като остави на масата пари и я хвана за лакътя. Храната им остана недокосната. Мълчаливо тя се остави да я изведе от кафенето на претъпканата улица, където гражданите на Дижон правеха вечерната си разходка. Не ги виждаше, понеже беше омагьосана — момиче, току-що получило първата целувка. Целият й изминал живот изчезваше в далечината, тя отново бе захвърлена в опасното море на физическото желание, море, чието плашещо я подмолно течение избягваше тъй внимателно още от първата вечер, когато се срещна с Ален.

При липсата на вечеря двете чаши силно червено вино бяха замаяли Ив, както никога през живота й. За нея улицата беше халюцинация, рисуван декор, тълпата наоколо се състоеше сякаш от безжизнени фантоми.

— Искам да те целуна пак — чу се да казва Ив. — Искам… искам…

— Но това е невъзможно, смешно е — прекъсна я той грубо. — Няма къде да отидем, няма къде да бъдем сами. Ела да се върнем в квартирата ми. Не е далеч. Имам две стаи, мястото е съвсем почтено.

Ив кимна безмълвно и слисано в знак на съгласие. За миг през ума й мина мисълта какво биха си рекли майка й, леля й, или Луиз, ако знаеха. Като насън Ив си помисли още, че е в непозната земя, и после забрави за всички, докато с Ален бързаха към театралното общежитие.

Втората стая, на която Ален, като звезда, имаше право, когато трупата бе извън Париж, бе почти изпълнена с цяла гарнитура тъмночервени викториански плюшени мебели и тъкмо там, на широко, дълго, обточено с пискюли канапе, Ив седна с вид на човек, който се е отбил на гости, и с усещането, че пропада през пространството, изпада в страх, изпада във възторг, изгаря от любопитство и предчувствие.

Ален захвърли сламената си шапка в ъгъла, свали сакото и погледна към Ив със смесица от еротична възбуда и непреодолимо изумление, понеже тя все още беше с ръкавиците, които механично си бе сложила, излизайки от кафенето. Ала щом седна до нея и се взря в очите й, той видя — отвъд очевидния й страх — упоритото неподчинение на правилата; всъщност то я бе довело чак дотук.

Ален Маре бързо свали шапката й, разпусна косите и ги разпиля по раменете й. Бързо издърпа ръкавиците от пръстите й и бързо разкопча копчетата на яката на блузата й. Ив не каза нищо дори когато той се наведе и събу островърхите й обувки с тънки високи токчета, нищо, когато я обгърна с ръце, както седеше, и я положи на канапето. Ако не беше учестеното й дишане, той би могъл да си въобрази, че тя не му обръща никакво внимание.

Докато я целуна. Страстната невинност, с която тя отвърна на целувката му, беше като плесница. Устните й стояха затворени, ала силно се притиснаха към неговите, горещо и нетърпеливо. Нямаше съмнение, че тя иска да бъде целувана повече от всичко на света и че знаеше да се целува толкова, колкото и едно дете. Ръцете на Ив бяха обгърнали врата му така плътно, че той нямаше възможност да целува друга част на лицето й, освен устните. Клепачите й оставаха плътно притворени. Двамата бяха приковани на плюшеното канапе в такова положение, че при най-малкото движение имаше опасност да се стоварят на пода.

— Чакай — прошепна Ален и в мига, в който тя неохотно, ала покорно престана да го целува, нежно разтвори ръцете й и леко се отдръпна назад. — Погледни ме, Ив.

Тя го погледна, нетърпелива да се върне към устните му, да затвори очи и да не чувства нищо друго, освен устата му, така различна при досег от всичко, което й бе познато, твърда и все пак пухкава, нежна и все пак силна.

— Искам да ти покажа как се целува — промълви Ален Маре и с един от пръстите на дясната си ръка проследи очертанията на устните й тъй грижливо, тъй внимателно, сякаш горещият му пръст бе молив и рисунката, която правеше, трябваше да е съвършена. После задвижи пръста си назад и напред между устните й, без да се опитва да ги раздели, но като ги галеше и натискаше същевременно долната устна надолу и горната устна нагоре, тъй че постепенно те престанаха да бъдат така здраво стиснати. — Сега — рече той и се наведе към нея — стой мирно.

С върха на езика си мина по следите на пръста, по очертанията на нейните устни, два пъти, три пъти, докато Ив се опита да си поеме дъх, ала ръцете му я държаха така, че тя не можеше да движи главата си. След това отново, с върха на езика си, толкова заострен и твърд, колкото можеше, Ален мина в премала по устните й, по тъничката им гънка, като ги докосваше само отвън, докато не усети влажните вътрешни краища на устата й да се отварят за него. Сега, когато устните й бяха тъй сладко отпуснати под неговите, той започна да я целува в свой собствен, опитен ритъм и всяка целувка имаше своята цел, всяка беше завоевание. Едва когато Ив потръпна в ръцете му, трескаво и нетърпеливо, Ален най-сетне отново използва езика си, така леко, че бе почти крадешком, едно тъй кратко навлизане, тъй нежно и все пак тъй пронизващо, че тя извика покорена.

— Дай ми да почувствам езика ти — заповяда певецът. — Искам го в устата си.

— Не мога! О, не мога да направя това!

— Можеш, само веднъж. Ето, ще ти покажа — настоя той и езикът му навлезе по-дълбоко в нея, но бавно, внимателно, като отстъпваше толкова често, колкото напредваше, докато усети слабото, плахо трепване; от него разбра, че тя е събрала смелост да направи онова, което искаше от нея. Не показа, че е забелязал, докато плахото докосване не се повтори, този път по-силно и по-смело, но и сега не направи нищо. Едва третия път, когато Ив стрелна езика си в неговата уста, той го взе между устните си и го засмука, сякаш беше зърното на гръдта й.

Ален беше алчен, ала строго се контролираше. „Само устните й, само езика й — си казваше, — първо само това — помисли си с дива страст, като чувстваше, че се възбужда.“ Преди час Ив не знаеше как да се целува. Сега по спонтанното движение на таза й той усещаше, че няма нищо, което да не може да направи с нея тази нощ. Постепенно си наложи да се отдръпне от Ив, понеже момичето бе побледняло от страст, за която не знаеше, че е страст, подлудена от желание, за което не знаеше, че е желание, алчна от необходимост, за която не знаеше, че е необходимост.

— Не, Ален — простена Ив, — не спирай…

— Почакай. Ще се върна след минута. — И той изчезна в спалнята си.

„Винаги има само един сигурен начин — мислеше си той, докато разкопчаваше панталона си и освобождаваше неимоверно набъбналия си орган, — само един начин да не свършиш прекалено бързо.“ Маре застана пред умивалника в ъгъла и бързо се изпразни, представяйки си тялото на Ив, което още не бе видял. Направи го за секунди и вече имаше време напълно да се наслади на удоволствието, което си бе отказвал толкова много нощи. С треперещи ръце поля малко вода от каната, изми се, подсуши се, закопча шлица и се върна в другата стая, където Ив все така лежеше на канапето.

Прегърна я нежно и нежно започна да я целува отново. Вече можеше да бъде нежен. Бе доволен от своя самоконтрол. Вторият път винаги беше по-добре и траеше толкова по-дълго, дори с жена, която знае какво прави. Неговите кратки отсъствия от множество спални му бяха създали репутацията на любовник, който няма равни.

Сръчните, опитни пръсти на Ален продължиха да разкопчават малките копчета надолу по блузата на Ив. Скоро всички бяха разкопчани и той я освободи от колана, който бе така силно пристегнат около талията й. Тя лежеше покорна в ръцете му, докато я целуваше и постепенно я разсъбличаше. Неопитността й и изпитото вино я правеха неспособна да му помогне в същата степен, в която тя нямаше желание да го спре. Не знаеше какво ще й направи, но каквото й да беше то, бе наясно, без всякакво съмнение, че участта й е да му се подчини.

Ив бе твърде свенлива, за да се погледне, но усети, че гърдите й са освободени от дантеленото й бельо и вече не ги покрива нищо, освен разкопчаната блуза, която той все още й бе оставил. Полупрозрачната материя се докосваше леко до голите й зърна, а те набъбваха, без тя да съзнава. Затвори очи, когато чу полата и фустата й да падат на пода. Без да гледа, тя се подчини, докато Ален постепенно свали от нея всичко, освен блузата, като, без да бърза, откриваше всяка нова и прекрасна част на младото й тяло и усещаше, че се възбужда все повече и повече от целенасоченото си сластолюбие, което сега можеше безкрайно да удължава.

Той внимаваше да не престава да целува устните й през цялото време и постепенно я подготвяше за махането на поредната част от дрехите й. Всяко избързване би могло да доведе до загуба на удоволствие. Ален знаеше, че Ив е в пълно неведение и че целувките ще я държат хипнотизирана, за да може да забрави годините, през които голотата е била табу. Остави й блузата — тя й даваше сигурност, но макар че раменете и ръцете й бяха покрити, Ален ясно виждаше изненадващо налетите й гърди с техните малки, розови, възбуждащо набръчкани зърна, изскочили между широко разтворените краища на дрехата. „Тя е съвършено направена“ — мислеше си той, докато очите му изследваха сладостната извивка на корема й, русите косми, покрили мястото, където се срещаха стегнатите й заоблени бедра; меки, къдрави косми, достатъчно гъсти, за да са по вкуса му, защото той харесваше гъсто покрития хълм.

— Колко си красива, колко си красива — промълви Ален.

— Ален… — прошепна Ив.

— Не казвай нищо. Няма да ти причиня болка, обещавам. Нека ти покажа… разбирам, че не знаеш нищо… разбирам… само ми позволи да те обичам.

Ален погледна надолу към бедрата й. Без да съзнава, тя ги притискаше назад и напред към плюша на канапето и ги движеше така, че се триеха едно о друго. „Не — помисли си той, — не трябва да й позволявам да продължава да го прави.“ Това отново би накърнило удоволствието му.

— Не се движи, скъпа — промълви и за секунда докосна с ръка бедрото й, за да разбере тя какво точно иска да каже. Ив се отпусна и той видя страните й да се изчервяват. — Създадена си за любов — каза в ухото й. — Как си живяла без нея толкова дълго? Не, не говори… нека ти покажа. — С цялата си ръка той притисна нарасналите й гърди, като внимаваше да не прави нищо повече, освен за малко да се спре на връхчетата на твърдите й зърна и да ги стисне леко между пръстите си, като се наслаждаваше безмилостно на въздържанието, което сам си налагаше. При всяко стискане Ив изпъшкваше. „Още не го знае — мислеше си той, — но тя иска там моята уста. Още не го знае.“

Навлажни пръсти в устата си и обиколи розовите връхчета с влудяващо бавна ласка, направи го още веднъж и още веднъж, докато се наложи отново да възпре бедрото й с ръка.

— Искаш ли да целуна гърдите ти? — прошепна в ухото й. — Няма да го направя, ако не искаш.

Когато Ив кимна в знак на объркано, безпомощно съгласие, той най-сетне и почти с неохота наведе тъмната си глава към девствената й плът.

Устните й бяха сладки, зърната й щяха да са по-сладки и ако имаше време да остане по-дълго в Дижон, той би отложил следващата стъпка за друг ден, би довел и двамата до нови висоти на очакваща лудост. Но прилепил веднъж устни към зърната й, знаеше, че сам ще я желае толкова, че няма да може повече да отстъпва.

С една ръка Ален поддържаше дясната гърда на Ив, така че зърното й да остане между устните му, докосвано леко, непредвидимо и запленяващо от трепкащия му език, а пръстите на другата му ръка започнаха бавно, сякаш безцелно блуждаейки, да слизат от кръста по корема й към върха на русата къдравина между краката й. Знаеше, че тя ще бъде тъй омагьосана от езика му, че изобщо няма да съзнава какво прави ръката му; придвижваше я надолу съвсем незабележимо. Малката трябваше да свикне с нея, да бъде опитомена и да я приеме, иначе все още можеше да се свие и удоволствието му, дори сега, да изчезне заради нейната плахост.

Той смучеше зърното й и с удоволствие усещаше как то се втвърдява и уголемява, а ръката му лениво изследваше нежната кожа над и под русата къдравина, като внимаваше да не засегне самата нея. Отначало Ив стегна мускулите на корема и бедрата си при допира на тази внимателна ръка и се възпротиви с леко извъртане, но скоро бе така погълната от странното и чудесно усещане за една гореща, опияняваща тежест между краката, че нямаше да направи каквото и да е, което можеше да накара Ален да отдръпне ръката си. Тя не знаеше каква е целта му, ала при всяко докосване й се искаше да разтвори бедра с недвусмислена покана.

Ален насочи вниманието си към лявата й гърда и новите, пронизителни усещания в зърното продължаваха да я отвличат от работата на другата му ръка, която се движеше неимоверно бавно и докосваше тъй леко плътта на хълма й, че Ив не бе сигурна дали изобщо я докосва, преди да се отдръпнеше. Опитен, той изчака няколко минути, преди да посегне отново, тъй леко, както преди, но точно на необходимото място, което му даде възможност да допре внезапно, за една секунда, най-дългия си пръст до центъра на нейните усещания. Отдръпна пръста си, сигурен в свършената работа, и изчака, кръжейки, докато не усети къдрокосия хълм да се издига в спонтанно очакване. Пръстът му я докосна отново, откри очакваната като награда влага и този път остана миг по-дълго, като сякаш въпросително я погали, преди да се отдръпне. Очите й все още бяха затворени, устните й се бяха разтворили и за секунда той си помисли, че е припаднала.

— Няма да го правя, скъпа, ако не искаш — прошепна Ален. Ив не направи никакъв знак, но той знаеше, че мълчаливото й съгласие е равностойно на молба. Посегна, раздели къдравината и отново намери точното горещо място между краката й, което молеше за неговото докосване. Галеше я възбуждащо и ту поддържаше досега между пръста си и плътта й, ту гледаше алчно лицето й, докато пръстите му се движеха все по-бързо и по-бързо; ту я гледаше как хапе устни, ту я гледаше как диша тежко; ту гледаше как чертите й се изкривяват в напрегнатостта й към нещо, което тя не познаваше, ту и петте му пръста обхващаха сладостната й плът, понеже той искаше да усети всяко трепване, всяко пулсиране, всяко диво, необуздано свиване от първия спазъм в девствения й живот. Когато най-сетне тя достигна мига, за чието съществуване не бе и сънувала, и лудо, в безсъзнание извика името му, Ален Маре вмъкна средния си пръст няколко сантиметра в нея, за да запомни тя завинаги кой е господарят й, за да бъде белязана от неговото докосване и никога да не го забрави. Понеже това бе върховното удоволствие, което той бе решен да й достави.

 

 

— За бога, Жул, трябва да ми помогнеш! — извика Ален, като сграбчи ръката на сценичния уредник и го дръпна в гримьорната, така че да говорят на спокойствие. — Старче, загазих.

— Какво има? — Жул никога не бе виждал Ален в театъра в такъв вид, небръснат, разчорлен, нито пък Ален някога бе идвал в театъра рано сутринта.

— За бога, Жул, защо ми трябваше да се хващам на този бас!

— Спечелих ли, или загубих?

— Нито едното, нито другото, и двете — какво значение има, ето, вземи проклетите пари. Жул, трябва да се измъкна от Дижон със следващия влак за Париж.

— Успокой се, Ален! Имаш матине и вечерно представление днес, трупата напуска Дижон едва в понеделник сутрин, знаеш това чудесно. Трябва да останеш тук още четири дни.

— Знам, но това нищо не променя. До вечерта трябва да изчезна, Жул, без следа. Трябва да ме прикриваш пред управата и пред Ив.

— Хайде стига. Пред момичето може би, но пред управата — какво да им кажа — не бъди глупак, ти си звезда, не искам да си загубя работата. Какво се случи, насилил си я, а?

— Не. Дори не я отворих. Бях я подготвил, казвам ти, работата щеше да стане, когато малката избухна в радостни сълзи и ми каза, че ме обича, че аз съм тази прекрасна лудост, за която е мечтала цял живот. И тогава ми каза коя е в действителност. Баща й е най-известният лекар в града, те ще ме съсипят, Жул, влиятелни хора като тях, те ще вдигнат врява до Бога, че съм я изнасилил, кой знае докъде ще стигнат! Изнасилване, сто на сто така ще го нарекат. Дори и ти го мислеше допреди минута. Никога няма да повярват, че тя го е искала. О, господи, Жул, за бога, помогни ми!

Сценичният уредник седна тежко и погледна изтормозения си приятел.

— Ти и твоите девици! Какво очакваше?

— Бях си загубил ума, Жул, какво друго да кажа? Отведох я вкъщи колкото можеше по-бързо, щом разбрах как съм загазил. Жул, това ще свърши зле, ако не се измъкна от тук.

— Поне измислил ли си нещо правдоподобно? — попита Жул след малка пауза.

— Цяла нощ мислих. Кажи, че майка ми внезапно е починала, че съм получил телеграма тук в театъра, че си я видял със собствените си очи и че е трябвало незабавно да замина за погребението. Управата не може да има възражения. Погребение на майка, това е свято нещо. Кажи им, че ще бъда отново на работа, щом се върнете в Париж. Кажи на Ив само за смъртта на майка ми. Тя не знае къде живея в Париж. Когато те попита как да ме намери, обясни, че нямаш никаква представа, че в нашия занаят хората постоянно се местят от място на място. Кажи й, че съм имал време само да оставя съобщение, че никога няма да я забравя… точно така, това трябва да й кажеш, че ще я помня, докато съм жив. Честна дума, добре ще я помня.

— Ами ако вземе, че се появи в театъра в Париж?

— Не, това не може да стане. Тя ми каза колко строго я наглеждат през деня. Не й дават никаква свобода, има придружителка, придружителка, казвам ти, където и да отиде. Знаех, че лъже, че е продавачка, но не съм си и представял…

— Трябва да останеш поне за матинето, Ален. Влак има чак довечера. Ще кажа на управата, че телеграмата е пристигнала по време на матинето и съм ти я дал веднага след представлението.

— Както решиш, Жул. Ти си истински приятел. Какво щях да правя без теб?

— Да коленичиш и да се молиш да стане чудо.

 

 

През целия ден Ив седя пред пианото в будоара на майка си. Една след друга я обливаха силни вълни от еротични усещания и я изпълваха с почти непоносима чувственост. Тя бе погълната от мисли за неописуемия екстаз, който бе изживяла с Ален. Все още не го разбираше напълно, но това бе единственото важно нещо в живота й. Ален, Ален, Ален… докато го види отново… Искаше й се да разкъсва със зъби, да тича, да тича, да тича, докато падне от изнемога, да хапе устните си до кръв… Нощта бе толкова далеч! Избягваше Луиз, понеже знаеше, че на лицето й непременно ще се изпише необикновеното нещо, което й се е случило. Ив свири на пианото часове наред една след друга песните, които бе запомнила от улиците, но не изпя дори и нота, понеже знаеше, че ако го стори, ще се разридае. Не изсвири нито една от песните на Ален — копнежът по него беше тъй страстен, че се боеше, че ако с нещо го подсили, няма да се удържи и ще завие като животно.

След безкрайната лятна вечер най-после се спусна нощта и Луиз, необичайно неспокойна, се утеши, като добре си поклюкарства с готвачката и се качи в стаята си по-късно от обикновено. Бе почти десет и половина, когато Ив затвори зад себе си вратичката на ул. „Бюфон“ и полетя към „Алказар“.

Тя дори не си направи труда да почука на вратата на Ален, а влетя в гримьорната тъй диво и неудържимо, както бе тичала от дома си. Стаичката беше празна, дрехите му ги нямаше. Помисли си, че е сбъркала стаята, и излезе отново в тесния коридор. От двете страни видя познатите й гримьорни, покрай които бе минавала вечер след вечер, и в тях — актьорите, чиито лица й бяха познати.

— Жул! — извика Ив, щом зърна сценичния уредник. — Къде е Ален? Защо не си е в стаята?

— Замина. Майка му починала внезапно, дойде телеграма днес следобед. Наложи се да отпътува за Париж за погребението — тази вечер не пя. Помоли ме да ти предам…

— Казвай!

— Каза, че никога няма да те забрави, че ще те помни цял живот.

— И това… е всичко? И не каза нищо повече?

— Това е всичко. — На Жул му стана мъчно за нея. Тя не бе първата, която не правеше разлика между певеца и песните му, но съвсем определено бе най-младата и най-красивата.

— Къде живее той, Жул? Дай ми адреса му, о, моля те, нали ще ми кажеш как да го намеря!

— И аз не знам, не ми е споменавал… нямам никаква представа.

Ив се обърна и изтича вън от театъра, движеше се, без да съзнава накъде. Скоро тя се оказа на Рю дьо ла Гар, която водеше към дижонската гара. След минути беше в огромната метална ротонда, очите й неспокойно търсеха таблото с разписанието на всички влакове, минаващи през Дижон. Знаеше, че вечерта има само един влак за Париж.

— Влакът за Париж? — обърна се тя умолително към някакъв забързан носач.

— Четвърти коловоз, но побързайте, всеки момент ще тръгне! — извика човекът.

Ив се втурна към изхода за дългия коловоз, където все още стоеше влакът, и скочи на най-горното стъпало на последния вагон. Веднъж успяла да се качи, тя се спря, едва поемайки дъх, заслушана в свирката на локомотива, докато най-после композицията рязко потегли. Чак когато влакът равномерно запухтя по „Транше де Периер“ в покрайнините на града, Ир събра сили и започна да оглежда купетата едно след друго. Намери Ален в един второкласен вагон, застанал в коридора, пъхнал ръце в джобовете, навел глава, мрачно загледал релсите. Щом видя познатата фигура пред себе си, тя се насочи натам, препъвайки се. Влакът се люшкаше тъй силно, че Ив залиташе по коридора и не можеше да извика. Последният тласък я запрати към Ален и тя го сграбчи, за да не падне. Певецът се стресна.

— Ти не си с всичкия си! — отхвърли той ръцете й.

— Благодаря на бога, че те открих.

— Слизаш от влака на следващата гара!

— Никога няма да те оставя.

— Трябва, семейството ти…

— Какво общо има тук семейството ми? Никой не може да ни раздели.

— Нищо не разбираш — рече той грубо. — Аз не съм от тия, дето се женят. Никога няма да го направя.

— Споменавала ли съм изобщо да се женим? Дори една думичка?

— Не, но го мислеше. Да не си въобразяваш, че не познавам жените?

— Аз презирам брака, всичко, свързано с него — заяви Ив искрено. И по жаравата в очите й, по гордо изправената й глава, по волевитостта, необуздаността и неудържимостта, излъчвани от цялото й същество, той разбра, че малката говори сериозно.

— Някой знае ли, че си с мен? — попита Ален, внезапно изкушен, въпреки здравия разум, от мъчителните спомени за тялото й.

— Никой. Никой в моя свят дори и не знае, че съществуваш.

— В такъв случай го правиш на своя глава — заключи той безразсъдно и я притегли към себе си. Искаше я и не можеше да се откаже сега; сега, когато си мислеше за недовършената работа, която го очакваше и караше кръвта му да кипи.

 

 

3.

 

За щастие, първото писмо от Ив се получи два дена след заминаването й. Макар че бе адресирано до родителите й, Луиз, изпаднала в отчаяние, го отвори веднага. Ив пишеше само, че е жива и здрава, неимоверно щастлива, и което бе немислимо, че живее с един мъж, когото обича. Прислужницата бе тъй обезумяла от страх, че без да спомене и думица на някого за нещастието, отиде в пощата да телеграфира в Дувил на г-н и г-жа Кудер, като споменаваше в телеграмата достатъчно, за да ги накара да се върнат незабавно.

— Луиз, нещастнице — извика г-жа Кудер още с пристигането. — Кажи ми каквото знаеш, иначе ще те пратя в затвора!

— Престани, Шантал — нетърпеливо я прекъсна д-р Кудер. — В писмото на три места се казва, че Луиз не знае нищо, че Ив е излъгала Луиз и че Луиз не е виновна. — Нима жена му все още не бе проумяла: независимо какво и колко знаеше Луиз, нейната помощ бе необходима, за да запазят всичко в тайна, докато Ив се върне вкъщи.

— А сега, Луиз, помисли внимателно — продължи д-р Кудер. — С кого според теб е избягала мадмоазел Ив? Няма да пострадаш, ако ни кажеш, обещавам, но трябва да я намерим, преди да й се е случило нещо лошо. Моля те, Луиз, кажи ни как се е запознала с него, кога си ги виждала да разговарят? Как изглежда той?… Просто ни кажи каквото си спомняш.

— Мадмоазел Ив никога не е разговаряла с непознат. Кълна се в Божията майка. Никога през живота си не е оставала насаме с мъж, освен по време на изповед, а дори и тогава аз винаги съм я чакала отвън, както мадмоазел Елен преди мен. Никога не сме говорили за мъже, нито веднъж не ме е питала какво става, след като едно момиче се омъжи, само е казвала, че не иска да се омъжва, в никакъв случай. — Луиз избухна в плач, като си спомни разходките им в градината само преди няколко месеца, в онези хладни ранни пролетни дни. — Тя нищо не знаеше за тези работи, кълна се.

— Нищо — изсумтя Шантал Кудер. — Погледнете това писмо! Ив е избягала с мъж. Или е едното, или е другото. Не може да бъдат двете едновременно!

— Моля те, Шантал, опитай да се успокоиш: — Д-р Кудер стисна ръката й. — Ако имаме късмет, Ив ще се върне след ден-два. Това е някаква лудост, болест на младостта, към която всички момичета на нейната възраст проявяват склонност. Ще научим какво е станало едва след като се прибере. А дотогава, докато се върне вкъщи, важно е никой да не разбере, че я няма, освен нас тримата. Слушай внимателно, Луиз!

— Да, мосю.

— Луиз, ще кажеш на готвачката, че мадмоазел Ив е болна, че според мен се е заразила от заушка. Наредил съм никой друг от слугите да не влиза в стаята й. Кажи им, че е под карантина. Единствено ти ще внасяш и изнасяш подносите и ще изхвърляш храната. Ще й носиш само бульон, мед и хляб. Загубила е апетит. Аз ще ходя в стаята й четири-пет пъти на ден. Ако някой от другите прислужници разбере, ще те уволня на минутата без повече обяснения и ще се постарая никога вече да не си намериш работа в Дижон. Разбра ли?

— Да, мосю.

— Шантал, ако се случи Ив да не се прибере до завръщането на Мари-Франс от Довил в Париж, ще я поканим да дойде веднага. Нужен ни е съветът й. А дотогава, стигне ли се дотам, ще ни е нужна и помощта й.

— Какво искаш да кажеш, Дидие? Помощ? Какво имаш предвид?

— Скъпа, да не би да си мислиш, че един лекар не знае какви неща стават на тоя свят? Ив няма да е първото момиче, изчезнало за няколко месеца извън Дижон, а после завърнало се, все едно че нищо не е било.

— Господи, как можеш да си толкова безсърдечен, когато говориш за собствената си дъщеря! Как можеш да говориш за цели месеци!

— Опитвам се да бъда разумен и те съветвам да направиш същото. Ако сме предвидливи, ще избегнем скандала, което е почти толкова важно, колкото и това да върнем Ив. Някой ден ще ни е благодарна, ще се увериш сама. А сега, Луиз, прибирай се в стаята си и престани да плачеш. Измий се и си смени престилката. Болестта е заушка, а не краят на света. — Д-р Кудер се опитваше да вдъхне увереност не само на прислужницата, но и на себе си.

 

 

В деня, когато баронеса Дьо Куртизо пристигна в Дижон от Париж, се получи и второ писмо, вече с марка от Париж. От него не научиха кой знае колко повече. Ив пишеше само за да успокои родителите си, че е добре, понеже знаеше отлично какво ще стане, когато разберат местонахождението й.

— Прочети това, Мари-Франс — рече мрачно д-р Кудер, — и ми кажи какво мислиш.

— Винаги можеш да наемеш детективи — отвърна баронесата, след като прочете няколкото реда, — но се съмнявам, че ще успеят да я открият. Няма откъде да тръгнат, никакъв ориентир. Париж е тъй необятен.

— Така си и мислех. Все пак ще ги наема, макар да нямам много надежда.

— Какво ще правим! — простена Шантал Кудер.

— Ако Ив не се е върнала до края на идната седмица, не мога да продължавам да се преструвам, че е болна от заушка. Не може вечно да боледува. Мари-Франс ще остане у нас, докато дойде време Ив да се почувства по-добре, след което ще ни убеди да я пуснем да й погостува в Париж. Луиз ще опакова багажа й и те ще заминат внезапно. Ще се сбогуват единствено с теб, Шантал. Аз лично ще ги закарам до гарата да вземат нощния влак.

— А после, Дидие? — попита Мари-Франс.

— После Ив ще остане при теб в Париж до завръщането си. Има ли нещо по-естествено от това? Никой от познатите ни няма да се усъмни, когато им кажем. Ще ги радваме с новини за успешното й възстановяване и скоро ще се почувства достатъчно добре, за да може да се наслаждава на парижките развлечения, така че ще й разрешим да остане под твоя грижовен надзор, докато… докато не се прибере у дома, което трябва да се случи рано или късно.

— Откъде си толкова сигурен? — попита жена му.

— Защото мъж, който отвлича момиче като Ив, трябва да е изгубил всичко добро у себе си и тя сама ще го разбере един ден. Или пък ще му омръзне. Но в едно съм сигурен, ако съдя по собствената си практика като лекар, Ив ще бъде принудена да се върне в бащиния дом, щом животът й стане труден. В края на краищата Ив няма пари, няма способности, нито умения, няма как да си изкарва прехраната. Тя все още е дете. Ще се завърне, и то с неопетнено име, стига ние добре да си изиграем ролите. Затова ще ти бъдем безкрайно задължени, Мари-Франс.

— О, скъпи, не ми дължите нищо. Всичко бих направила, всичко. Бедничката ми Ив… о, все си мислех, че си прекалено строга към нея, Шантал, но съм грешала. Сега разбирам, че си постъпвала правилно. Мога само да кажа, че благодаря на Бога, задето нямам деца.

 

 

С ясното съзнание на човек, който за никъде не бърза, Ив победоносно се протегна под завивката и въздъхна в пълно блаженство. Все още сънена, тя се огледа за Ален, въпреки че ярката слънчева светлина в стаята подсказваше, че отново е спала до късно, а Ален е излязъл на репетиция, без да я събуди. Не бе свикнала с мисълта за късното ставане, но ритъмът на ежедневието, откакто бе дошла в Париж, съвсем не приличаше на този в Дижон, а току-що пробудилите се копнежи на тялото се различаваха също от предишните, които една добра игра на тенис успяваше да утоли.

Ив се намираше изцяло под властта на плътската си страст към Ален. В много отношения той бе егоист, но знаеше добре как да разпали желанията на едно неопитно момиче, изкуство, което поради липса на време или интерес малко мъже са си дали труда да усъвършенстват. Нощ след нощ, стъпка след стъпка, целенасочено, умело, шеметно Ален водеше Ив по пътеката на чувственото познание, останала недостъпна дори за повечето куртизанки.

Бе рано през октомври и топлият вятър все още навяваше през прозорците упоителния аромат на лятото. Редуваха се нощи и слънчеви дни, в които едва се долавяше присъствието на есента. Октомврийски дни, изпълнени с блаженство, упоение и любов; биха могли да продължат чак до пролетта. Последните октомврийски дни на Belle Epoque.

Ив за малко щеше наново да се унесе в сън, но тъкмо когато очите й се затвориха, си спомни, че за този ден е обещала да обядва с една приятелка, или по-скоро с една нова позната, която би могла да й стане приятелка. Тя живееше от другата страна на площадката срещу тях под името Вивиан дьо Бирон и според Ален то бе добре избрано — нито прекалено натруфено, нито твърде очебийно аристократично. Едва ли имаше жена в света на мюзикъла, която да използва истинското си име. Самата Ив бе известна вече като Мадлен Лафоре, тъй като знаеше, че родителите й сигурно все още се опитват да я открият.

Като се прозяваше, тя стана от спалнята и облече мекия хавлиен пеньоар. Докато се миеше и обличаше, осъзна, че започва да се чувства удобно в новата си кожа — вече не приличаше на току-що излюпило се пиленце.

Малкият апартамент на Ален се намираше на петия етаж, в странична уличка, съвсем близо до Булеварда на Капуцините, в квартала на Офенбах и Мистингет. До него се стигаше с неблагонадежден асансьор. Беше обзаведен удобно, макар и без особен ентусиазъм. Имаше хол, спалня, кухня, баня и малка полукръгла трапезария, където стоеше пианото на Ален. Високите прозорци на хола извеждаха на тясно балконче, което скоро се бе превърнало в любимо място на Ив — там тя всяка сутрин ядеше филия, дебело намазана с масло (усещаше се, че хлябът е купен от предната вечер), и пиеше кафе; Ален го сваряваше, преди да излезе. Понякога Ив просто стоеше, вперила поглед в жълто-розовите облаци, довени от вятъра в откритото парижко небе над Ил дьо Франс, или гледаше как в късния следобед светлината променяше кайсиевия си цвят във виолетов, а често пъти, седнала пред пианото, сама с часове свиреше и пееше. Единствено музиката не искаше да забрави от предишния си живот, макар всяка седмица да пишеше на родителите си. Мислеше си, че дори в яда си да не прочитат писмата й, по почерка на пликовете ще знаят, че все още е жива.

Ив имаше твърде малко домашни задължения. Всеки следобед идваше прислужница, която от години работеше за Ален, оправяше леглата, почистваше апартамента, а отношението й към Ив се изразяваше в учтиво кимване, с което отклоняваше недвусмислено всякакви разговори. Единствената грижа на Ив бе да подбере на Ален една от великолепно скроените му ризи, които той си поръчваше от „Шарве“ или на Рю дьо ла Пе, и да извади някой от английските му костюми с жилетка, купени от „Олд Инглънд“, магазина на Бюлвар дьо ла Мадлен, за да се облече той преди представлението. През ден занасяше ризите му на пране, а костюмите му на гладене, тъй като Ален държеше изключително много на строгата си елегантност.

Той разказваше на Ив как бил осенен от идеята да се отличава от останалите със стила си на обличане още като обикновен статист в масовите сцени на „Мулен Руж“. Тогава именно, преди пет години, закупил две песни от музикалната агенция на Делормел и Гарние и още на първото прослушване получил малка роля в едно немного известно заведение. Ив жадно поглъщаше всяка подробност, която чуваше за това как е направил кариера. Всеки нов факт, разказан от него, придобиваше аромата на първата любов, неописуем като уханието на екзотично цвете. Всичко, колкото и банално да звучеше, й се струваше безценно и наситено с дълбок смисъл. „Олд Инглънд“ и „Шарве“ за нея бяха не просто имена на магазини, а думи, оградени от ореола на романтиката и тайнствеността.

Ив не познаваше никого в Париж. Дните на Ален бяха запълнени с репетиции, представления и пръскането на пари за развлечения — неотменно удоволствие и задължение на хората от неговия бранш. Ив, която многобройните му приятели приемаха без каквото и да било учудване, го виждаше едва след представлението. Тя беше новото момиче на Ален, малката Мадлен, хубавка, доста симпатична, макар и малко свита и мълчалива. Ив съзнаваше (и го приемаше за естествено), че повече от това те нямаха нужда и не желаеха да знаят за нея, понеже бе ясно, че не е от тяхната среда, макар и да присъстваше на нощните им увеселения в шумни кафенета и пивници, където дружният смях изместваше разговорите.

И при все че през деня оставаше сама, Ив никога не се чувстваше самотна. Долу се намираха Големите булеварди, където живееха всички, които значеха нещо в света на мюзикъла. Тя опознаваше пъстротата на широките улици отвън, като се движеше, почти танцуваше под ритъма на новите синкопирани мелодии, дошли от Америка; танцуваше в такта на машиша, бани хаг, търки трот, които бързо изместваха тангото. Тя не се осмеляваше да си поръча кафе на терасата на някое кафене, колкото и да й се искаше, понеже Ален я беше предупредил, че ако млада жена седне сама в заведение, това би могло да бъде погрешно изтълкувано. Не рискуваше да се разходи и извън квартала, по Рю дьо ла Пе, „Шанз-Елизе“ или някоя от другите красиви улици, понеже съществуваше опасност да я види леля й Мари-Франс. Нито една изискана дама не би се разхождала по Големите булеварди през деня — в това поне тя можеше да бъде сигурна.

Вече наближаваше обяд и Ив застана пред гардероба, в който бяха новите й дрехи, като се чудеше дали да не облече най-хубавия си есенен костюм. До този момент го беше пробвала единствено в спалнята си. Все още не бе свикнала с неудобната тясна пола, плътно прилепнала по тялото. За да може да се ходи, отпред имаше цепка, която пък позволяваше да се видят пристегнатите обувки в стил „танго“. За момиче, свикнало с далеч по-свободните широки поли от деветнадесети век, не беше лесно да се движи така, но Ив изпитваше нескромно задоволство от това, че изглежда доста по-възрастна с тази пола в комплект с плисирана туника и върху нея жакет болеро с остро деколте, оголващо шията й. С кокетното деколте се чувстваше тъй освободена след високите твърди яки, с които бе отраснала.

Реши да облече яркозеления костюм, макар денят да бе топъл, тъй като, доколкото можеше да прецени, Вивиан дьо Бирон беше на около тридесет и пет години и се носеше по последната дума на парижката мода. Ив имаше нужда от новите дрехи, за да й вдъхнат увереност, понеже за първи път след бягството й от Дижон, като се изключи Ален, излизаше с някого.

Ив не си даваше сметка колко е развълнувана. Ален й даваше пари да се облича добре за пред приятелите му, не я караше да върши домакинска работа, но щом сутрин излезеше за репетиция в новия спектакъл, забравяше, че тя съществува. Целият й непривичен, безгрижен живот, всичките й мисли се въртяха около него.

 

 

Вивиан дьо Бирон, родена Жан Сан, бе дошла от мрачно дребнобуржоазно предградие на Нант. Благодарение на великолепната й фигура още първото й прослушване за участие в мюзикъл бе преминало успешно и макар да се оказа, че дори не е в състояние да спазва такта, подаден от оркестъра, тя имаше походка на кралица.

В продължение на двадесет години бе носила тежките, богато обшити с паети костюми с бляскавото достойнство на недостижима съблазнителка. Знаеше, че в света на мюзикъла тя и другите й подобни са като слоновете на някой махараджа — великолепни, безполезни и задължителни атрибути. Гордееше се, че в отредената й роля на „ходещо момиче“ се е справяла много по-добре от мнозина.

Сега, в заслужена почивка от пет години, Вивиан дьо Бирон бе осъществила една от трите възможни амбиции на ветераните от бранша. Не бе станала звезда (а и никога не бе имала подобни перспективи), не се бе омъжила за някой честен човек (което с положителност нямаше да й подхожда), но се бе сдобила с двама не особено взискателни, солидни покровители на средна възраст, чиито съвети й бяха помогнали да превърне в успешни вложения щедрите им подаръци.

Доходите й бяха достатъчни, за да й осигурят тих, спокоен и комфортен живот в сърцето на единствения квартал на Париж, където бе мечтала да живее. Мюзикълът, светът на Вивиан от дълги години, бе главното й занимание и тя не пропускаше появата на нов изпълнител или отзив за представление. Познанията й в тази област бяха изключително богати, тъй като през безкрайните часове, прекарани зад кулисите, Вивиан почти не бе имала друга храна за пъргавия си ум. На четиридесет и пет години тя с нетърпение очакваше да дойде, може би след още пет години, денят, когато ще се освободи от покровителите си и ще може да спи до насита през всичките седем дни от седмицата. Междувременно я бе заинтересувала младата жена, живееща в съседство. Беше тъй различна от всички предишни завоевания на Ален Маре. Притежаваше красота, но и стил, наивност, но и несъмнено достойнство, макар да личеше, че е от провинцията.

— Как ви се струва Париж, мадам? — попита тя Ив, когато седнаха да обядват в Кафе дьо ла Пе, настанени удобно в просторното, разкошно обзаведено помещение, с убито зелена ламперия и таван, изрисуван така, че да задоволи вкуса на маркиза Дьо Помпадур.

— Това е най-прекрасното място на света! Очарована съм! — отвърна Ив с чувство и веждите й литнаха нагоре.

Вивиан огледа внимателно новата си съседка. Ив беше облечена по последна мода. Под малката шапка без периферия, която покриваше косата й, се подаваха завити къдрици. Те тъкмо започваха да се носят, и все пак целият опит на Вивиан й подсказваше, че елегантната Мадлен Лафоре няма повече опит от някое провинциално девойче, дошло да продава пилета на пазара. Ако тя беше „мадам“, както учтивостта изискваше да се обръща към нея, то Вивиан можеше да бъде многодетна майка. И все пак… и все пак… трябваше да поговорят за музиката.

— Слушам вашите песни с огромно удоволствие, мадам, с огромно удоволствие, повярвайте.

— Моите песни?!

— Не знаехте ли, че в кухнята ми се чува?

— Не, нямах никаква представа наистина. — Ив бе съвсем объркана. — Мислех, тоест сигурна бях, че не преча никому, че стените са достатъчно дебели. Моля да ме извините. Сигурно е направо влудяващо. Радвам се, че ми казахте — заоправдава се тя, силно раздразнена. Почувства се толкова неудобно, когато разбра, че любовните песнички, подочути от тук от там, които си бе тананикала, са обезпокоили една непозната, докато се е опитвала да си приготви вечерята. Направо не намираше какво да каже.

— Заради стените е, нали знаете как ги строят тези апартаменти. Винаги се разбира какво става у съседите. Но уверявам ви, за първи път чувам нещо толкова приятно. Чувала съм и мосю Маре много пъти, все едно че пее специално за мен.

— И никога нищо не сте му казали? — попита Ив.

— Разбира се, че не. Той трябва да репетира нови песни. Това е съвсем естествено. Възхищавам се от гласа му. Но вие, мадам, смея да твърдя, не сте професионалистка.

— Не, разбира се, мадам Дьо Бирон. Сигурно си личи по това как пея, нали?

— Нищо подобно. Досетих се само защото никога не съм чувала за вас, а ако бяхте професионалистка, със сигурност щях да го знам. Бих казала, че цяла Франция щеше да го знае. Знам всичко, което става в мюзикхола. Трябва с нещо да запълвам времето. Мюзикхолът беше моят живот, сега е моето хоби, моята страст, ако щете, и аз съм напълно щастлива.

— Цяла Франция? Защо говорите така?

— Но това е очевидно! Разберете, вие имате вълшебен глас, не, малко е да се каже „вълшебен“. А интерпретацията ви! Развълнувахте ме до сълзи с глупави песнички, а уж съм ги слушала толкова пъти. Впрочем сигурно не съм единствената, която ви го казва.

Ив за първи път чуваше комплимент, откровен и недвусмислен. Вечно мърморещият проф. Дютур никога не изглеждаше напълно доволен, а майка й гледаше на пеенето като на умение, което една дама трябва да владее и с което да прави добро впечатление. Тя не знаеше как да реагира и забелязала смущението й, Вивиан дьо Бирон усети, че е време да промени темата.

— Често ли посещавате мюзикхоли, мадам Лафоре? — попита събеседничката й.

— Не, за съжаление — отвърна Ив. — Виждате ли, мосю Маре пее в „Ривиерата“ всяка вечер, освен в неделя, а аз ще се чувствам неудобно, ако отида сама. Глупаво ли ви се вижда това?

— Напротив, разумно. А какво ще кажете за матине?

— Не бях се сетила.

— Ако ми попаднат билети — нали разбирате, управата винаги ми изпраща почетни билети, — бихте ли дошли с мен някой път?

— О, разбира се, толкова ще се радвам, мадам Дьо Бирон. Странно, когато срещнах мосю Маре, стори ми се в реда на нещата да отида зад кулисите, но сега някак ми е неудобно да ходя там, когато той пее — не ми е мястото там. А… а виждам, че ми липсва — въздъхна Ив с копнеж.

— Ах, отлично ви разбирам — отвърна Вивиан. Беше се влюбила в един млад певец преди много, много години. О, господи, бе съгласна да понесе всичките мъки на ада, само и само да не преживее отново онези дни — онова блаженство, онези терзания и накрая горчивата измама.

 

 

Така Ив бе въведена в света на първокласния мюзикъл. Когато през 1858 бе построен пищно обзаведеният „Елдорадо“, той се превърна в първия истински театър, способен да замести кафе-шантана, в който пиенето и пеенето, съчетани в неповторим френски стил, вече не можеха да бъдат удържани в рамките на едно кафене. С помощта на Вивиан дьо Бирон Ив изминаваше пътя от „Ла Скала“ до вариетето, от „Бобино“ до „Казино дьо Пари“, като слушаше прехласната наученото и преживяното от по-възрастната жена в продължение на двадесет години, и скоро двете вече бяха на „ти“.

— А сега за Дранем. Малко певци са способни да ме разсмеят така, както той умее. Сам може да напълни цял един театър, макар че на външен вид не е кой знае какво с тези огромни галоши и смешната миниатюрна шапчица — златна шапчица, уверявам те. Той я нарича „гълъбчето ми“ и в цял Париж няма да се съберат достатъчно пари, за да бъде откупена. Обърни внимание как пее — никакви жестове, руж на брадичката и носа, затворени очи, — това си е негов специалитет и никой не е успял да го направи по-добре, въпреки че се опитват от толкова години. Дранем, Полен и Мейол — те са великите новатори, мила, и хиляди млади певци им подражават. Полен, толкова е мил, но нищо не разбира от реклама. Все казваше: „Тайната на успеха е да напуснеш пет минути, преди да си омръзнал на публиката.“ И така, той се прибира вкъщи всяка вечер като пощенски служител, а вестниците никога не пишат и ред за него. Убедена съм, че това е причината да печели по-малко от някои, които не притежават и половината от таланта му. А пък Мейол, тази розова грамада — той също щеше да се ползва с по-голяма популярност, ако нямаше предпочитания към мъжете. Жените от публиката веднага разбират, че не пее за тях… А, гледай сега внимателно, третото момиче отляво с лилавите пера, червенокоса. Вчера някой ми пошушна, че била в четвъртия месец, забременяла от своя импресарио, но коремът й е плосък като дъска. Още едно доказателство, че не можеш да вярваш на клюките. О, виждам, че ти харесва Макс Диърли. Аз го обожавам. Старият ми Макс — така му казвам открай време. Той беше първият певец комик, който не се гримираше като клоун и не навличаше смехотворни костюми. Представи си каква сензация — елегантен комедиант, а освен това, за разлика от останалите, танцува. Всички жени са луди по него, пък и Макс ги харесва почти колкото конете. Да можех да имам парите, които е пропилял на конни надбягвания!

Ив като омагьосана следеше всяка дума на Вивиан. Поразяваше я не просто колко добре е осведомена приятелката й; вниманието й изцяло бе завладяно от непознати дотогава страни на човешко поведение: забременяла от импресариото си, мъж, предпочитащ мъже, загубил пари от конни надбягвания — би ли могъл някой от мюзикхола да се примири с безцветния живот, който бе водила преди?

— Виж само младия Шевалие — продължи Вивиан. — Според мен в началото той следваше стила на Диърли, но оттогава е постигнал много. Чувала ли си за номера, с който проби? Заедно с Мистингет танцуваха така наречения „Акробатичен валс“ — събаряха всички подпори на сцената и завършваха увити в килим. И понеже едното води до другото, той й стана любовник. Не, погледни, Мадлен! Следващият номер е на Вивиан Романс. Все си мисля, че е взела името си от мен. Тя се осмели да се счепка с Мистингет, след като Миледи накарала да я уволнят, защото се смяла по време на драматична сцена. Казала на Миледи, че е нищо и никаква бабишкера, че един ден ще танцува на гроба й, и си изкарала с дързостта си един звучен шамар. Наложило се двама мъже да ги разтървават. Ще ми се да бях видяла всичко с очите си!… Идната седмица ще отидем да гледаме Полер. Сигурно си чувала за талията й. Не си ли? Толкова е тънка, че може да я обиколи с четиридесетсантиметрова мъжка яка. Носът й е прекалено голям и кожата й е прекалено тъмна за моя вкус — прилича на арабче, но не мога да не се възхищавам на очите й. Огромни са, направо страшни. Можеш ли да си представиш — по време на турнето й в Америка се осмелили да я отпечатат в афишите като „Най-грозната жена на света“, а щурите американци толкова я харесали, че поискали да им върнат парите! Тя е в същата програма с Полет Дарти. Това вече е същинска красавица, мене ако питаш. И фигура, и руменина — от всичко, колкото трябва. Наричат я „Кралицата на бавния валс“ и имат основание. Полет откри Родолф Верже, истински виенчанин, той й пише музиката — умно, нали?

— Вивиан, мислех си… — прекъсна я Ив — сигурно трудно се намират билети, но страшно ми се иска да отида в „Олимпия“.

— Не желаеш ли да видиш Полер?

— Разбира се, че желая, само че пишат толкова много за новия спектакъл в „Олимпия“. Сестрите Доли, Върнън и Айрийн Касъл и Ал Джолсън! Всички вестници твърдят, че нито един спектакъл досега не е имал такъв бляскав успех. Не ти ли се ще да ги видиш?

— Пфу! Някакви американци. Нещо по-различно, това е всичко. Старият ми шеф Жак Шарл отишъл в Бродуей и наел, когото намерил. Умен ход, признавам, но не е много патриотично от негова страна. Аз лично обявявам бойкот. Не че някой ще ми обърне внимание, ама и насила не можеш да ме закараш там. — Вивиан изсумтя и с това въпросът бе приключен.

Ив обаче бе решила да отиде в „Олимпия“ въпреки мнението на Вивиан, а и вече достатъчно бе свикнала с театрите, за да не се чувства неудобно от това, че е сама. Беше краят на ноември и след меките, благоуханни дни на октомври бе настъпило необичайно студено и дъждовно време, но тя имаше ново дебело палто, голям кожен маншон и топла кожена шапка без периферия — значи можеше да излезе без всякакви опасения. Ален бе спечелил на карти и бе проявил повече от обичайната щедрост. Не посмя да попита точно колко, понеже той не я насърчаваше да го разпитва какво правят с приятелите му, но тъй като Маре настояваше да черпи всички със стриди и шампанско всяка вечер, тя прецени, че сумата трябва да е била значителна.

„Вивиан трябваше да дойде, макар и да не е патриотично“ — помисли си Ив, когато спуснаха завесата, след като за десети път изкараха на бис двамата Касъл. Да ги пропусне! Да пропусне тази плавна грациозност, това свежо очарование! Ръцете я боляха от ръкопляскане, но оставаше още един номер преди антракта — някакъв певец на име Фрагсън.

Вивиан никога не го бе споменавала в разказите си за звездите, ала сред посетителите бе настъпила онази вълнуващо-напрегната тишина, която, както Ив вече знаеше, предхожда появата на безспорен фаворит, изпълнител, спечелил завинаги любовта на публиката; а от нея не може да се очаква нищо друго, освен обожание.

Завесата се вдигна и яркият прожектор освети на сцената самотна фигура: висок чернокос мъж, облечен в тъмен изискан костюм в английски стил, висока колосана яка, а под възела на строгата вратовръзка се показваше верижката на златен часовник. Без да се усмихва, той наведе глава под лавината аплодисменти, с която го посрещнаха. Щом седна пред пианото и изсвири първите тактове на „Folie“, сред публиката гръмнаха ръкопляскания и утихнаха едва когато той запя. Думите от първата песен в програмата на Ален „Мечтая само за нея, за нея, за нея“ достигнаха до слуха на Ив в някакъв безумен кошмар. Знаеше ли Ален, че някой си Фрагсън му е откраднал песента? Как е възможно това? Как може „Олимпия“ да представя този Фрагсън, когато само през няколко пресечки, в „Ривиера“, Ален пее същите песни — новата, която тя толкова харесваше, „А dieue Grenade“, и закачливата току-що научена „La petite Femme du Metro“, а сега, о, боже, дори „Reviens“, най-прекрасната, тази, която той винаги оставяше накрая, точно преди „Je connais une Blonde“.

Ив трескаво огледа залата, като че очакваше всеки момент да нахлуе полицията и да арестува Фрагсън, но пред очите й седяха стотици хора и приемаха с радостно кимване всяка следваща песен — очевидно познаваха тъй добре всичките до една, че нямаше нужда да бъдат обявявани. При тази мисъл Ив се вледени от ужас. Пряко сили се взря внимателно във Фрагсън и осъзна, че трябва да е много по-възрастен от Ален; косата му беше доста по-оредяла, носът му бе по-голям, имаше английски акцент. Иначе можеше да бъде просто Ален Маре на сцената на „Олимпия“.

Щом утихнаха аплодисментите и антрактът започна, Ив излезе възможно най-бързо и тръгна към къщи като в транс.

Фрагсън. Фрагсън, който бе по-велик дори от Дранем, Полен и Шевалие, понеже тя ги бе гледала всичките, но нито един от тях не бе предизвикал такова пламенно обожание у зрителите, както той. Фрагсън, който пееше песните на Ален. Фрагсън, който пееше в стила на Ален; този стил тя не беше виждала никъде другаде.

Фрагсън, Фрагсън — това име изпълни съзнанието й с настойчив барабанен ритъм, докато накрая Ив трябваше да приеме истината. Именно Ален Маре пееше песните на Фрагсън, Ален Маре пееше в стила на Фрагсън, Ален Маре се обличаше дори като Фрагсън. Беше сигурна, че на ризите на Фрагсън ще види етикетите на „Шарве“, а ако погледне сакото му, ще установи, че е купено от „Олд Инглънд“.

Фактът, че съществува Фрагсън, обясняваше всички несъответствия, над които негласно бе умувала, откакто два пъти седмично започнаха да ходят на спектакли с Вивиан. Обясняваше също така и защо Ален се задоволява да работи в мюзикхол, който тя смяташе за второкласен, а сега разбра, че е дори третокласен. Изпълнението на Фрагсън обясняваше защо Ален, въпреки чудесните си гласови данни, не се бе явил на прослушване при някой голям импресарио, понеже след като се съвзе от първоначалния шок, Ив трябваше да признае пред себе си, че на сцената Фрагсън е изключително впечатляващ. Той излъчваше властността на голям благородник, неповторимо лично обаяние, които не можеше и не биваше да се имитират. Фрагсън беше истинският.

Фрагсън обясняваше всичко в кариерата на Ален, освен защо все пак бе избрал да се превърне в негово копие. Дали изобщо бе способен на нещо оригинално? Никога не би могла да му зададе този въпрос. Никога не би му позволила да разбере, че е чула Фрагсън. Не беше нейна работа да разпитва Ален защо се е обрекъл да бъде цял живот сянка на един от най-големите изпълнители във Франция. Можеше да прави догадки, да предполага, че така му е било най-лесно да получи първата си работа, а после, по някаква причина, не се е осмелил да се откаже от първоначалния си успех, но не и да го попита — никога.

Ставаше й мъчно за Ален при спомена за разказите му как е измислил стила на Фрагсън, съжаляваше и себе си при мисълта, че му е вярвала. Възможно ли е това да се бе случило само преди пет месеца? Чувстваше се с десет години по-стара. Нищо чудно, че Вивиан се е опитвала да я държи настрана от „Олимпия“. С нейните енциклопедични познания за мюзикъла тя е знаела през цялото време.

Без да съзнава какво прави, Ив се качи до петия етаж с асансьора. Като я чу, че се прибира, Вивиан надникна от вратата и я попита:

— Е, малката ми, мина ли ти главоболието след разходката?

— Не съвсем, Вивиан, но ще се оправя — рече Ив. — Главоболието не може да продължава вечно.

Дъждовният ноември в Париж изглеждаше направо горещ в сравнение с декември. Единствено подредените витрини на магазините внасяха малко пъстрота и радост в града, където пресичането на улицата се равняваше на антарктическа експедиция. Говореше се, че никога не е било тъй студено, ветровито, мрачно, направо непоносимо.

Всички с нетърпение очакваха Коледа, като че празникът можеше да промени метеорологическата обстановка, която правеше Париж един от най-непривлекателните градове при лошо време. Пословичното и все пак истинско небе притискаше ниските сиви сгради, като че си отмъщаваше за някаква лична обида, и разумните парижани от сутрин до вечер седяха на спуснати пердета и запалени лампи.

Два дни преди Коледа Ален се разболя от грипа, върлуващ от няколко седмици в „Ривиера“. Както обикновено, този ден той отиде в театъра и изпя репертоара си, но едва се добра пеша до дома, и много скоро след това се почувства съвсем зле. До сутринта вдигна опасно висока температура и толкова отмаля, че Ив, която се бе грижила за него цялата нощ, изтича по пеньоар до Вивиан да я попита дали не познава някой лекар в квартала.

— Препоръчвам ти стария д-р Жам. Ще го вдигне на крака за нула време. Веднага ще му се обадя, малката ми, не се тревожи. А ти звънни в „Ривиера“ и ги предупреди, че няма да ходи на работа поне седмица. Настинките по Коледа са прословути.

Д-р Жам прегледа Ален основно и поклати глава.

— Може при другите от трупата да е било само настинка, мадам — рече той на Ив, — но в този случай, боя се, имаме всички симптоми на пневмония. Трябва незабавно да го откарате в болница. Не можете тук сама да се грижите за него.

При думата „пневмония“ Ив изтръпна от страх. Колко пъти бяха умирали пациенти на баща й с най-обикновени чернодробни оплаквания от тази страшна болест, при която можеха да се слагат единствено вендузи, а след това оставаше само да се молиш пациентът да е достатъчно силен, за да преживее боледуването.

— Е хайде, хайде, не се разстройвайте, знаете, че така няма да помогнете — бързо изрече д-р Жам, като видя лицето й. — Трябва добре да се храните, за да имате сили. Този млад мъж — добави той, поглеждайки Ален, — обзалагам се, е попрекалил. Станал е кожа и кости. Като се оправи, трябва да се грижи по-добре за себе си. Ех, непрекъснато повтарям това на пациентите си, ама слуша ли ме някой! Във всеки случай, мадам, веднага ще направя каквото е необходимо.

— Много… много ли е скъпо лечението, докторе? — наложи си да попита Ив.

— Всички се оплакват, че е скъпо, мадам, но вие имате спестявания, нали?

— Да, да, само попитах, защото, ами, всяка болест…

— Недейте да се тревожите толкова, мадам, той е млад, а и винаги съм казвал, че по-добре е да си прекалено слаб, отколкото прекалено пълен. Но трябва да тръгвам. Трябва да прегледам още петима пациенти до обяд… лекарите, за щастие, нямат време да боледуват от пневмония. Довиждане, мадам, и ми се обадете, ако ви трябва още нещо. Ще се отбивам при него в болницата, разбира се, когато правя обиколките си.

 

 

— Вивиан, знам, че говоря като малко дете, но представа нямам какво прави Ален с парите си. Дава ми за дрехи, но той лично плаща на прислужницата, и се храним вкъщи само на закуска. Дори не знам коя е банката му — сподели Ив пред приятелката си. Беше се погрижила да настанят Ален в болницата и нямаше какво повече да направи за него.

— Просто ще трябва да го попиташ, малката ми. Не се тревожи, той от години печели добре, а и не е глупак — отвърна Вивиан, като за пореден път се поздрави за собствената си предвидливост. Не се съмняваше, че съпругите на нейните покровители знаеха за финансовото положение на съпрузите си не повече, отколкото Мадлен за това на любовника си.

Но през следващия месец състоянието на Ален не позволяваше да бъде разпитван за местонахождението на спестяванията му или за каквото и да било. На три пъти, след като постъпи в болница, той се намираше на крачка от смъртта. Вивиан крепеше Ив, като й готвеше подсилваща храна, и ако не й беше дала насила пари, Ален щеше да бъде преместен в някоя болница за бедняци.

Най-после, в края на януари, той започна да се съвзема и Ив, изтощена, но изпълнена с решителност, се осмели да го попита как може да изтегли пари от банката му.

— Банка ли? — засмя се Ален със слаб глас. — Банка! Личи си богаташката щерка.

— Ален, съвсем естествено е да те попитам. Защо говориш така?

— Защото, ако не се беше родила в богаташко семейство, щеше да знаеш, че харча онова, което съм спечелил, винаги съм го правил и така ще продължавам… Такъв живот си избрах преди много време. Коя да е малка буржоазка щеше отдавна да го е разбрала. Да пестя! Това е за подсигурения малък човечец, с подсигурена женичка и, Господ да му е на помощ, със сюрия подсигурени дечурлига. Пфу! По-скоро ще изгубя всичко на карти, отколкото да го трупам в банка. Не можеш да се оплачеш, нали? Когато имах, харчех, и не идвах при тебе да хленча, щом загубех всичко, нали?

— Загубил си всичко?

— Тъкмо преди да се разболея. Дойдоха ми лоши карти. — Той сви рамене. — Щеше да има достатъчно за Коледа, е, надявах се да ми провърви отново… или да изчакам хонорара, както се случи. Никога не съм се тревожил. И сега не се тревожа и нещата ще са наред, ще видиш. Много скоро ще съм отново на сцената, щом тази проклета пневмония мине.

— Но, Ален, питах д-р Жам кога ще можеш да се прибереш у дома и той каза, че вероятно след няколко седмици; след това обаче ще ти трябват месеци, цели месеци, докато се възстановиш достатъчно, за да можеш да работиш.

— Той е надут стар глупак. — Ален извърна глава и загледа през прозореца снега, който толкова рядко падаше над Париж.

— Надут е, съгласна съм, но не е глупак. Мисля, че ти спаси живота — възмути се Ив.

— Слушай, ще ти дам един съвет — рече Ален. — Иди си вкъщи. Върни се в Дижон.

— Ален!

— Говоря сериозно. Не си за този живот и сигурно го знаеш. Изживя едно приключение, но нали вече ти е ясно, че е свършило? Върни се при родителите си възможно най-бързо. Не ти е мястото тук. Господ ми е свидетел, никога не ми е хрумвало да те водя в Париж — ти го пожела, нали помниш? Моят живот ме устройва такъв, какъвто е, но не мога да поемам отговорност за някого другиго за цял живот. Ти се самопокани. Сега е време да си вървиш. Кажи ми сбогом, Ив, и се качвай на влака.

— Сега ще те оставя. Преуморен си. Ще се върна утре, скъпи. Опитай се да си починеш.

Ив излетя от болничното отделение, без да се обръща, като се молеше никой да не забележи, че плаче.

— И това е всичко, което каза? — попита Вивиан.

— Не е ли достатъчно, дори предостатъчно?

— Може би е прав — промълви бавно по-възрастната жена.

— Наистина ли го мислиш? И ти ли?

— Да, малката ми. Париж не е място за момиче без установено положение, а това е нещо, което Ален Маре не би могъл да ти осигури. Фактът, че го разбира поне, говори добре за него. Впрочем връщането ти в Дижон възможно ли е?

— Не! В никакъв случай! Аз го обичам, Вивиан, и каквото и да говори, няма да го изоставя. Ако се върна… вкъщи… те ще искат… един господ знае какво ще искат! Немислимо е.

— Тогава остава една друга възможност, но само една.

— Защо ме гледаш така? — попита Ив нащрек.

— Чудя се. Дали ще можеш?

— Какво да мога, за бога?

— Да си намериш работа.

— Разбира се, че ще мога. За каква ме мислиш? Мога да бъда продавачка, да се науча да пиша на машина, да работя като телефонистка, да…

— Замълчи, Мадлен. Не ти предлагам да работиш в някой магазин или в канцелария — същото могат да го правят не по-зле от теб милион други момичета. Не, малката ми, имах предвид работа, отговаряща на дарбите ти. Говоря ти за работа на сцената на мюзикхола.

— Шегуваш ли се?

— Напротив, обмислям го от месеци. Всъщност, откакто за първи път те чух да пееш. Чудех се защо мосю Маре сам не се е досетил, но после разбрах, че никога не пееш, когато той си е вкъщи. Знае ли Ален изобщо, че можеш да пееш? Не? Така си и мислех. Изпитваш такъв трепет пред неговия… професионализъм, че не се… осмеляваш да демонстрираш незначителните си, нищо и никакви гласови данни… права ли съм, а?

— Можеш да ми се смееш колкото си искаш, Вивиан, не ме интересува. Не пеех пред него, защото си мислех, че… о, не знам, че може да не му е приятно и аз да пея, или пък ще си помисли, че искам да пея в дует с него, или някаква подобна глупост.

— Или че имаш по-добри шансове от него да се издигнеш? А? Това ли беше?

— В никакъв случай!

— Защо не, след като е самата истина? Не се мъчи да отричаш. Знам, че е така, и предполагам, че и ти го знаеш.

Между двете жени настъпи неловко мълчание. Всяка от тях разбираше, че са се докоснали до тема, която не са имали намерение някога да обсъждат. В същото време нито една от двете не знаеше за какво и доколко се досеща другата. Така или иначе не беше сега моментът да проявяват дискретност. Накрая Ив се осмели да заговори, като остави без отговор последния въпрос на Вивиан.

— Защо мислиш, че бих могла да пея на сцена? Никога не съм излизала пред публика, пяла съм насаме и… вкъщи, и пред теб, след като си ме чула.

— По две причини. Първо, гласът ти. Достатъчно е силен, за да се чува на балкона и на най-големия театър в Париж; има тембър, способен да предава чувството така, като че ли с устните си докосваш сърцето на слушателя; притежава едно изключително качество, за което не намирам думи, но благодарение на него мога да те слушам до безкрайност и няма да ми омръзне; и най-важното — запееш ли за любов, вярвам безпрекословно на всяка твоя дума, а както добре знаеш, аз не вярвам в любовта. И, второ, ти имаш свой жанр, свой типаж. Гласовата способност съвсем не е достатъчна за мюзикъла — трябва да притежаваш свой почерк, за да пробиеш.

— И какъв е моят почерк? — попита Ив с напрегнат интерес.

— Твой собствен. Най-добрият от всички, малката ми, най-добрият. Спомням си какво ми каза веднъж Мистингет: „Важен е не талантът ми, а фактът, че аз съм Мистингет. Всяка статистка може да притежава някакъв си талант.“ Ах, Миледи, колко много обича тя да говори за себе си. Ти, малката ми, имаш изключителен талант, а освен това си неповторима, ти си Мадлен! С тези две качества можеш да покориш мюзикхола.

— Ами ако грешиш?

— Невъзможно. Не греша за тези неща. На теб обаче ти трябва кураж да опиташ.

— Кураж? Имам го, винаги съм имала кураж — извика Ив с грейнали очи.

— Тогава трябва да намерим подходящи песни и да уредим прослушване. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Благодаря на Бога, че все още имам връзки в „Олимпия“. Жак Шарл няма да откаже да те прослуша, ако аз те заведа при него.

— „Олимпия“?

— Разбира се, къде другаде? Започваме от върха; всеки умен човек би започнал от върха!

 

 

Енергичен, амбициозен и бликащ от идеи, само на тридесет и две години, Жак Шарл бе продуцент ветеран в мюзикъла. Поглаждайки добре оформените си черни мустаци, той бе застанал на обичайното си място за прослушване, почти в дъното на втори балкон в „Олимпия“. Ако един изпълнител не се чуваше от там, толкова далеч от сцената, той губеше интерес към него независимо колко забележителен талант притежава.

— Какво има за днес, шефе? — попита Морис Апел, един от асистентите, изненадан, че ще се провежда прослушване сутрин в ден, обикновено посветен на следобедни репетиции.

— Услуга, Морис. Нали си спомняш Вивиан дьо Бирон прима — „ходещо момиче“ във „Фоли Бержер“? Същинско съкровище беше тази Вивиан: никога не закъсняваше, не се разболяваше, не забременяваше, не се влюбваше и никога не се изморяваше. И освен това беше достатъчно умна да напусне, преди бюстът й да е престанал да впечатлява. Откакто напусна, не съм имал нито една, която и на косъм да се е доближила до начина, по който тя минаваше през сцената с тон пера на главата и почти нищо надолу. Помоли ме да прослушам нейно протеже. Можех ли да откажа?

— Приятелят й?

— Не, момиче, струва ми се. А, ето я.

Двамата мъже погледнаха към Ив, която бе излязла на сцената облечена в най-новия модел дрехи в Париж. Невталената тъмносиня шевиотена блуза на Жана Ланвен, която щеше да влезе в историята, бе прекопирана от шивачката на Вивиан в безукорен червен креп, чийто звънък цвят се отразяваше в рубинено-златната коса на Ив, сресана в две трепкащи крила, обгърнали лицето й. На тъмната сцена тя изглеждаше като летен слънчев лъч, претопяващ блясъка на прожекторите в частица от светлината, която струеше от нея. Ив стоеше изправена, дясната й ръка леко докосваше пианото. И акомпаняторът бе заел мястото си и вече бе разгърнал нотите, готов да засвири. Позата й, тъй естествена за дългогодишна ученичка на професор Дютур, скриваше огромното притеснение, което изпитваше за първи път в живота си.

— Поне има какво да гледаш — рече Жак Шарл.

— Хайде да се обзаложим, шефе. Ще пее в жанра на Полер.

— А защо не и на Мистингет.

— Ивон Прентан? — парира Морис.

— Забравяш за Алис дьо Тендер.

— Да не говорим за Южени Бюфе.

— Това почти изчерпва възможностите. Не се кани да танцува валс в тази рокличка, така че изключвам Полет Дарти. Залагам на Алис дьо Тендер, а ти, Морис?

— Прентан. Така ми подсказва интуицията.

— На пет франка?

— Съгласен.

— Мадмоазел, започвайте, ако обичате — извика Жак Шарл.

Ив бе подготвила две песни. Беше се разтичала да търси нови песни, но по това време всеки уважаващ себе си композитор работеше ден и нощ за утвърдени звезди. Вивиан намери изход от положението:

— За мен е ясно, малката ми, че не трябва да изпълниш нещо оригинално. Трябва да забележат не песента, а теб. Единствено теб и твоя жанр. Предлагам да избереш песни, известни преди всичко с това, че принадлежат на певиците, които ги пеят, песни, които хората неизменно свързват с имената на Мистингет и Ивон Прентан — „Mon Homme“ и „Parlez-moi d’Amour“. Така хвърляш ръкавица на тяхната собствена територия и им показваш, че от значение е певицата, а не песента.

— Господи, Вивиан, дали това ми е по силите? Няма ли да изглеждам пълна глупачка?

— Никой не го е грижа какво имаш в главата си, когато си на сцената, мила. Ти си там, за да се наложиш, да станеш незабравима.

„Незабравима — повтаряше си Ив, осветена от прожекторите. — От мен се иска единствено да стана незабравима. И за това разполагам с пет минути.“ Тя пое дълбоко въздух и си представи безкрайния хоризонт, който бе видяла от големия червен балон, спомни си момента, когато бе застанала наравно с дръзките пилоти от голямото въздушно шоу. „Защо пък не? — запита се. — В края на краищата какво толкова — да бъдеш незабравима! Поне имам куража да опитам.“

Ив даде знак на акомпаниращия да започне и щом в празния театър прозвучаха първите тактове на „Parlez-moi d’Amour“, Морис протегна ръка пред шефа си и Жак Шарл започна да рови в джоба си. Но когато до тях достигна гласът й, контраалтовият глас, който звучеше тъй задушевно, тъй непосредствено, все едно че разстоянието между втори балкон и сцената не съществуваше, той спря и се заслуша.

Жак Шарл слушаше гласа и започваше да изпитва непозната до този момент жажда. Гласът утоляваше жаждата, но и пораждаше желание да пие още и още от звуците, които влюбено туптяха само за него. Този глас като че криеше някаква безценна, неразкрита мъдрост. Импресариото осъзна, че дотолкова е свикнал да слуша как Прентан изпълнява чудната мелодия, как тъжи и чурулика нейният сопран, че някак си е пропускал думите. А те молеха за нежност и тази нежност се възроди от спомените му, затрептя в мечтите му и за няколко кратки мига го заля вълна от любовен копнеж, бликнала от момичето в червено.

Морис понечи да каже нещо, когато Ив завърши първата песен, но продуцентът му направи знак да мълчи.

— Моля, продължете, мадмоазел — извика той и Ив подхвана „Mon Homme“. Пееше песен, която (това и двамата мъже знаеха и приемаха като закон божи) принадлежеше на великата своенравна Миледи също тъй неоспоримо, както и великолепните й крака, също тъй всецяло, както и младият Шевалие. Морис си помисли, че за щастие Миледи я няма да чуе дръзкото и поразително успешно присвояване на нейната собственост. Никога нямаше да успее да си я възвърне или поне нямаше да бъде предишната абсолютна собственица — направо можеше да ги убие за това. Що се отнася до Жак Шарл, той си помисли със съжаление, че Шевалие, който беше свястно момче, изпуска такъв шанс да се освободи от бурната си връзка с Миледи — или по-скоро да падне в плен на друга, защото никой мъж, който чуеше момичето в червено, не можеше и нямаше да остане предишният.

Когато Ив свърши, двамата мъже импулсивно изръкопляскаха, викайки „Бис!“, след което се спогледаха сконфузено. Не им прилягаше да реагират така. Все пак не бяха зрители, платили за удоволствието.

Бис! Вивиан дьо Бирон ликуваше. Ще има бис, но всичко с времето си. Първо трябваше да се обсъди договорът и ако господата не се бяха увлекли, можеха да получат Ив и при по-умерени условия, но сега… Сега нещата стояха другояче.

— На работа, Морис — промърмори Жак Шарл. — Или се надяваш, че Вивиан ще приеме реакцията ни като израз на учтивост?

— Номерът може и да мине, шефе.

— Не и пред Вивиан дьо Бирон. Няма смисъл.

— Защото е била изключителна на сцената ли?

— Защото ще ми се изсмее в лицето, тъпако. Казах, че се е опазила от забременяване, а не че е глупава.

Бележки

[1] Лудост. — Б.пр.

[2] Върни се. — Б.пр.