Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (17)

18.

В началото на 1943 година по стените на сградите из цяла Франция беше разлепен плакат, на който бе изобразен добре охранен, мускулест млад французин, облечен в син гащеризон, изправен смело под оранжево небе, пред куп от инструменти. В далечината можеше да се види една миниатюрна Айфелова кула, а текстът върху плаката, изписан с издължени букви в червено, бяло и синьо, гласеше: „РАБОТНИЦИТЕ В ГЕРМАНИЯ — НОСИТЕЛИ НА ФРЕНСКОТО КАЧЕСТВО“.

Френското качество, разсъждаваше Бруно, когато минеше покрай този плакат, винаги ще е желана стока, независимо от какъв вид е… макар той да бе истински доволен, задето не трябваше лично да рекламира френското качество под формата на принудителен труд в Германия, представен така оптимистично върху плаката. Задълженията му във Валмон му осигуряваха неприкосновеност срещу подобна възможност. След като дядо му Жан-Люк дьо Лансел почина от пневмония, Бруно се оказа господар на дома Лансел, на Шато дьо Валмон и на всичките му лозя. След смъртта на съпруга си съкрушената Анет дьо Лансел се оттегли в покоите си и повече не проявяваше интерес към управлението на имотите.

Въпреки относителното доброжелателство на Бруно и нормалните отношения, които поддържаше с представителите на областния управител на Шампан, той не можеше да промени основния факт, че на неговото шампанско се гледа като на военен трофей. Наистина, германците най-сетне разрешиха на производителите да продават почти двадесет и пет процента от годишното си производство за граждански нужди във Франция, Белгия, Финландия и Швеция, но тази отстъпка им даваше само възможност да осигурят следващата реколта, и нищо повече.

Дяволски недоходно стана шампанското, мислеше с гняв Бруно след погребението на дядо си, загледан в морето от лозя в ширналата се под замъка долина. Да, френско качество, не го отричаше, но със същия успех и въпреки естетическото удоволствие от гледката той можеше да бъде не винар, а месар, който се любува на щанда, отрупан с карантия — шкембета, дроб, мозъци и момици. През последните две години Бруно бе научил достатъчно за това как се отглежда грозде за шампанско, знаеше много, много повече, отколкото някога бе имал намерение да научи.

Не смяташе да остава в това адски скучно кътче на Франция след края на войната, а тя все пак щеше да свърши, щом всички воюващи държави се изтощят. Но кой можеше да отгатне колко години ще изминат дотогава? Кой можеше да е сигурен къде ще се изградят новите центрове на властта? В Париж се знаеше малко за хода на събитията, а в Шампан, отдалечен от театъра на военните действия, още по-малко. Като милиони други хора Бруно допускаше, че Франция по някакъв начин ще бъде присъединена към Германия и е малко повече шанс можеше да бъде третирана не като победена страна, а като партньор на Райха.

Бруно люлееше на пръста си ключа от огромната тайна изба, пълна с шампанско Лансел, недокоснато от началото на войната. Германците не подозираха за съществуването му. То бе известно само на него и тримата Мартен, които последни бяха внесли бутилки от реколтата 1939 година. Едва ден преди смъртта си дядо му най-сетне му позволи да вземе свещения ключ.

Бруно помнеше — когато за първи път го бяха завели да види избите, дядо му каза, че в случай на война всеки Лансел след завръщането си във Валмон ще може да възстанови лозята, като продаде това огромно количество шампанско. Що се отнасяше до него самия, размишляваше Бруно, то той предпочиташе замъкът да се превърне в развалина, а варовиковата почва на лозята да се използва за отглеждане на зеле — щеше да е щастлив повече да не погледне лоза, никога да не се грижи за прибирането на поредната реколта. По дяволите френското качество!

Дали щеше да обича тази земя, ако някога му принадлежеше изцяло, без заплахата от подялбата с природените му сестри? Не, никога, дори и тогава не. Може би щеше да изпита задоволство от факта, че я притежава, но не и да я обича — земя, която изискваше толкова грижи от собственика си. Земята съществуваше, за да й се наслаждаваш, не да й служиш. Един замък трябваше да е известен със своето богатство от дивеч, с конете и лова, с колекциите си от произведения на изкуството, с архитектурата си, със спомени за гостуване на крале и с вековния си разкош, каквито са били замъците на Сен Фрейкур преди упадъка им. Валмон не беше достатъчно бляскав; произведенията на изкуството в него се изчерпваха с няколкото семейни портрета и хубавите, ала лишени от зрелищност мебели. А земята му бе просто селскостопанска, независимо от всичко, което се говореше за специфичната й почва и за благородните сортове грозде.

Ако беше единственият й собственик, щеше да наеме управител, да изстисква и последната капка печалба от всеки хектар; щеше да идва във Валмон само за да се увери, че не го мамят. Какъв бе смисълът да си аристократ, когато във Валмон той имаше същите грижи като всеки селянин, като многобройните работници с техните няколко арпана?

Но запасите от шампанско в избата, о, това бе съвсем друго нещо! Това бе богатство, по-скъпо от злато, и той трябваше да се възползва от него! Смъртта на стария виконт му развързваше ръцете и се налагаше Бруно да побърза. С всеки ден, през който зелените бутилки, потънали в дрямка, пролежаваха в избата, празнично облепени в блестящите си етикети от станиол, приближаваше и краят на войната. С неизбежното примирие, независимо от това дали германците щяха да станат безспорни господари на цяла Европа, щеше да настъпи време на несигурност и смут, както стана след капитулацията на Франция.

Но този път, обеща си Бруно, той ще е подготвен по-добре. Шампанското трябваше да бъде превърнато в сигурна валута, а тя да се вложи в стабилна държава, така че негова милост да се възползва от най-благоприятните възможности, предложени от мира. Беше вече на двадесет и осем, от тях три бе загубил тук. Френското качество, наистина!

Бруно се обади — което правеше колкото можеше по-често — на своя близък приятел генерал Фон Щерн. Не им трябваше много време, за да постигнат джентълменско споразумение относно съдбата на стотиците хиляди скрити бутилки шампанско — трудно спечелената мощ на рода Лансел, негова кръв, негово бъдеще.

Докато издирваше произведения на изкуството, генералът бе разбрал кой, какво и на кого продава в окупирана Франция. Веднага схвана и проблема на Бруно и след няколко телефонни разговора, една среща и споразумение за подялбата на печалбата го разреши по изгоден и за двамата начин.

Една добре маскирана група от камионите под разпореждане на генерала започна да се отклонява за кратки нощни преходи до Валмон. Дисциплинираните германски войници поемаха бутилките шампанско, слагаха ги в колички и пълнеха камионите с такава грижа и внимание, сякаш пренасяха картини и скулптури. Нямаше чупене, плячкосване, вандалщина, нищо, което би могло да привлече вниманието на някой в замъка. Нито пък служителите на областния управител на Шампан бяха достатъчно досетливи; впрочем те нямаха обичай да се мотаят в избите след свечеряване.

Тайната съкровищница на Валмон кървеше месец след месец, докато силата на Ланселови изчезна завинаги; потъна някъде из черния пазар, а Бруно, чрез връзките си с швейцарски банки, положи здрави основи на своето състояние. Никой не пострада, освен тримата братовчеди Мартен, които имаха нещастието да знаят за съществуването на това вино. Бруно сметна, че е разумно да се отърве от тях и неудобната им памет. Мартен не трябваше никога да видят празните изби на семейния трезор.

Поредният офицер от областната управа в Реймс, дошъл да инспектира лозята на Лансел, намери Бруно дълбоко угрижен.

— Намирам за свой дълг да ви осведомя, че според мен трима от най-доверените ми хора са се присъединили към Съпротивата — сподели Бруно. — Не знам как да постъпя, дядо ми обичаше тези хора, но аз размислих и реших, че не бих могъл с чиста съвест да ги прикривам, защото това би означавало да се присъединя към тях.

— Виконте, решението ви е мъдро и патриотично! Дайте ми имената им и не мислете повече за това. Ще се обърна към Гестапо в Реймс.

Когато чу, че тримата Мартен са екзекутирани, Бруно си помисли, че ще му липсва квалифицираният им труд. Трябваше обаче да признае, че от Гестапо имаше някаква полза.

 

 

Докато се стараеше да не си мърда главата, за да може фризьорът да скрие собствената й коса под перуката и така да я превърне в императрица Жозефина, Делфин си мислеше, че би дала какво ли не, за да чуе ироничния смях на Кари Грант или да види Фред Астер с неговото нехайно потрепване по някое стълбище, или да погледа как Мирна Лой остроумно прави някой мъж на глупак. Ала американските филми оставаха само носталгичен спомен, откакто бяха забранени през 1940 година. Днес я гримираха за поредната от официалните, пищни исторически и биографични драми, станали тъй популярни сред продуцентите на френски филми през последните няколко години.

Сега ключовите думи в киното бяха „престиж“ и „високо изкуство“, а продуцентите обсъждаха из бюфетите достойнствата на някой сценарий въз основа на това дали достатъчно прославя френската култура и традиции. Окупирана Франция беше изолирана от света, но тя винаги щеше да има своето велико минало. Киното се обърна назад, към националната гордост — към героичните епизоди на националната история.

Много продуценти твърдяха, че се обръщат към епичното, за да обнадеждят и вдъхновят френския народ в това време на поражение; други, откровено примирени с новия режим, признаваха, че за тях е добре дошло безопасното убежище на миналото, безвремието на мита и легендата — така на екрана не можеше да се прокрадне дори полъх от трагичната действителност. Завоевателят бе твърде проницателен, за да не разбира, че трагикомедията трябва да продължи; хората на тази победена нация препълваха кината като никога преди.

Делфин беше носила перуки и дълги до земята рокли в последните си пет филма, всичките снимани в замъци, предоставени им от германците за външни снимки, или пък сред пищно изработени декори в павилионите. Сценариите бяха написани в надут литературен стил, а филмовото действие изискваше прецизност на формата и съвършен израз на чувството. Това бе връщане към класицизма, което не оставяше място за спонтанното веселие и изтънченост на първите филми на „Континентал“.

Пред огледалото в своята гримьорна Делфин изучаваше лицето си с жестокостта на професионалист. Да, все още може да задоволи взискателното око на едрия план, макар да не проумяваше как е възможно това, след като в продължение на четири месеца не бе получила и една-единствена картичка от Арман. Вкъщи, останала сама и без грим, тя виждаше около очите си следите от дългия плач през нощта. Загрижена съзнаваше, че ако днес тя открива тези следи, камерата ще ги види утре. А Делфин, както всички останали, не можеше да си позволи да не работи. Докато закрепваха на перуката диадема с диаманти и смарагди, си даде сметка, че трябва да поиска съвет, да поговори с някого, защото иначе щеше да се срути под тежестта на страха й за живота на Арман.

Но към кого можеше да се обърне? От 1940 поддържаше непрекъсната кореспонденция с баба си във Валмон, ала да разкрива сърцето си пред старата жена бе почти същата утеха, която би получила, ако си водеше дневник. Получаваше отговори все по-рядко — сякаш ги изпращаха в бутилка през морето, — но и те й създаваха онова мъничко, ала крайно необходимо усещане за семейство, за успокояващ уют. Анет дьо Лансел на нейните осемдесет години едва ли вече можеше да разрешава проблемите на внучката си, както бе правила някога, когато организира онази вечеря в средата на лятото преди почти седем — или седемстотин? — години в замъка в Шампан и с това промени живота на Делфин.

Делфин неохотно осъзна, че е време да потърси Бруно. Той беше прав за войната, беше прав за отношението на германците към евреите във Франция, безброй пъти се бе укорявала, задето не се вслуша в думите му. Сега, обръщайки поглед назад, не можеше да повярва, че двамата с Арман са били така слепи за действителността. Впрочем те далеч не бяха единствените. Само шепа умни песимисти — между които Робер Зодиак, Никс Офюл, Борис Кауфман и Жан-Пиер Омон^[1] — проявиха предвидливост и напуснаха Франция навреме.

 

 

Когато телефонира на Бруно във Валмон, тя разбра, че е дошъл за няколко дни в Париж. Намери го в хотела и с изненада долови в гласа му удоволствие, сякаш никога преди това не се бяха спречквали.

— Разбира се, че имам време да те видя, глупаче — възкликна той. Определиха си среща за следващия ден в къщата на „Вила Моцарт“. За посещението му Делфин се облече и гримира внимателно; когато свърши, се огледа и реши, че не изглежда много по-различно от момичето, което Бруно бе видял за последен път преди почти четири години. Не трябваше да показва, че е обзета от паника и че паниката е на път да я съкруши. Инстинктът й я съветваше така.

Прелестна както всякога, помисли Бруно, като я поздрави. Делфин беше на двадесет и пет, времето само бе подсилило омайващия чар на сърцевидното й лице и на огромните й дръпнати очи. Само някое сериозно лишение, казваше си Бруно, би могло да отнеме на Делфин от силата, която притежаваше. Ала когато погледна в мъглявината на сивите й очи, мигновено проумя, че те таят някакъв скрит ужас.

Предложи му аперитив и в продължение на няколко минути бъбриха за незначителни неща. Делфин бе доволна, че с Бруно може да се говори така лесно, както и преди.

— Притеснена съм, Бруно — рече тя внезапно. — Арман беше пленен при Дюнкерк и изпратен на работа в Германия. Допреди четири месеца изпращаше картички, за да знам, че е добре… Оттогава — пълно мълчание.

— Направи ли нещо, за да откриеш къде е? — попита Бруно делово. Значи, рече си той, иначе все още я занимаваше този проклет евреин. Колко тъжно и глупаво. Колко безсмислено.

— Какво мога да направя, Бруно? Не знам откъде да започна.

— Е, сигурно имаш приятели… хора, които биха се отзовали.

— Имам близки в студиото, много близки дори, но с какво могат да помогнат те?

— Не говоря за тях. Делфин, шери, допускам, че те канят в салона на Обец, германския посланик, или на хер Ептинг от Германския институт.

— Канят ме, разбира се… Никога обаче не съм мислила да ги посетя.

— Е, това вече е грешка, глупаче, ако ми позволиш да го кажа. Ти си се откъснала от влиятелни приятели, от важни връзки, от хора, които биха могли да ти помогнат.

— Германците?

— А кой друг? Те контролират Европа — кой друг, ако не германците?

— Защо точно германец ще ми помага да открия един евреин?

— Ах, Делфин, ти виждаш всичко в черно и бяло, точно както и преди. В мирно време това беше очарователно качество, но при сегашните обстоятелства става опасна наивност. Садовски редовно ти се е обаждал в продължение на години — за мен това означава, че го смятат за французин от полски произход и към него са се отнесли както към всеки друг военнопленник. Обрязан ли е? Не? Ето, имал е късмет! В тези времена би било крайно неразумно да се разтичаш и да търсиш новини за някакъв евреин на име Садовски; виж, за един френски гражданин, за известния филмов режисьор Арман Садовски — защо не? Съвсем естествено би било да използват влиянието си и да се опиташ да разбереш нещо повечко за него.

— Моето влияние? Какво влияние?

— Делфин, днес ти си по-известна от всякога, не разбираш ли? А славата е влияние, ако я използваш както трябва. Да оставиш неизползувано такова влияние е все едно да хвърлиш пари в огъня, скъпо мое момиче. То не е вечно като златните кюлчета в касата.

— Не знам откъде да започна.

— Затова ли ме повика?

— Чаках да чуя съвета ти.

— Остави нещата на мен, Делфин.

— О, Бруно, наистина ли мислиш, че има надежда? — възкликна Делфин невъздържано.

— Разбира се, че има надежда — успокои я той. — Ще трябва да помисля откъде е най-добре да започна, но ако ми помагаш, ако следваш съвета ми, ще означава, че правиш всичко по силите си за Садовски, където и да се намира сега.

— О, да, Бруно, да, ще направя каквото ми кажеш!

 

 

Докато бързаше към малкия си хотел на левия бряг на Сена, Бруно доволно си тананикаше. Оттеглянето на Делфин от живота му го бе лишило от важно предимство. Да имаш такава сестра бе ценно предимство и в миналото; но още по-ценно можеше да се окаже сега. Очевидно тя имаше нужда да вярва, че евреинът е все още жив. Жалко — щеше да е много по-полезна, ако осъзнаеше, че той сигурно е мъртъв. Лишена от надежда обаче, Делфин щеше да е безполезна. Е, добре, ще й даде, да речем, надежда — надеждата не струваше нищо, — но какво би могла да направи тя за него?

Бруно не искаше услуги от германския посланик в Париж или от представителите на германската културна служба. Нямаше значение, че Делфин не е обработила Обец или Ертинг, или дори Гревен, нейния шеф в „Континентал“, което щеше да е смешно лесно.

Но, виж, генерал Фон Щерн? Да, Фон Щерн беше нещо друго. Човекът бе показал смайваща ловкост в сделката с шампанското. Защо да не продължат да работят заедно?

Докато вървеше по улиците на Париж, Бруно обмисляше и новините, или по-скоро слуховете, тъй като в пресата не се появяваше почти нищо за разгрома на огромните германски сили при Сталинград само преди няколко месеца, в ранната зима на 1943 година. Дали това не бе знак, че Германия може да не се окаже единствената сила в Европа, или беше просто една грешка след многото предишни победи? В края на краищата дори Наполеон не бе успял да се пребори с руската зима.

Каквото и да означаваше урокът от Сталинград, на Бруно му беше ясно едно: именно сега, преди края на войната, трябваше да натрупа своето състояние. Фон Щерн беше твърде проницателен човек, за да не се съгласи. И двамата се стремяха към сигурно и богато бъдеще.

Фон Щерн обаче искаше още нещо, онова, което би желал всеки завоевател на такъв велик и бляскав град: да бъде приеман радушно. Властта и влиянието му бяха нараснали, сега вечерите, давани от него, не събираха само неколцината му тихи колеги офицери. Подобно на посланика и председателя на института и той канеше определени французи и някои — макар и не мнозина — идваха да вечерят с него на Рю дьо Лил. Често намекваше на Бруно, че би искал да бъде представен на Делфин. Бруно бе принуден да се извинява, но колко по-добре се нареждаха нещата — да представи Делфин на Фон Щерн сега, след отминалата сделка, отколкото по-рано, когато избата му във Валмон беше пълна все още.

Да, Делфин можеше да бъде направлявана чрез надеждата. С най-красивите си бижута и най-елегантната вечерна рокля тя щеше да седне на масата на Фон Щерн, а генералът щеше да изрече онези няколко думи, които щяха да й позволят да се надява. Всеки от тях ще получи каквото иска… нищо повече… но достатъчно, за да бъде изгодно за него, като трезор, досега заключен и забравен, сякаш никога не е съществувал.

 

 

В една необичайно топла неделя в началото на май 1944 година, докато шеташе из кухнята, докато приготвяше обед на открито за семейството си, лейди Пинелъпи Лонгбридж мислеше, че обиква Фреди все повече! Не беше ли обаче снаха й прекалено отдадена на службата си като пилот? Имаше вече цяла година, откакто Фреди и Джейн бяха обучени да пилотират четиримоторни самолети в Марстън Муър; човек би рекъл, че през тази година Фреди се е пристрастила към работата, според личното мнение на лейди Пинелъпи, в малко неподходяща степен за дама. Мисълта, че двете момичета управляват бомбардировачи, макар и в сътрудничеството на бордни инженери, а понякога и на втори пилот, я караше да се чувства неловко.

Беше чудесно една жена да пилотира току-що произведен самолет от завода до летището и да го предаде на летеца изтребител, също както момчето от конюшнята възсяда расовия кон и внимателно го подкарва към жокея преди състезанието. И все пак имаше нещо — не би го споделила с никой друг, освен със скъпия Джералд, — нещо несъответствуващо в обстоятелството, че двете момичета управляват гигантски Стърлинги, Халифакси и Ланкастъри, да не говорим за онези огромни Боинги Б-17, летящите крепости, с които бръмчаха от миналото лято насам. Никога не си беше представяла, че по време на закуската ще слуша дъщеря си и снаха си как спорят за увеличеното налягане на „електронния турбокомпресор“ — каквото и да означаваше това. Приличаха досущ на стари механици от някакъв мърляв гараж.

Какво ли, искаше й се да знае, щеше да прави Фреди след войната, когато трябваше да поведе обикновен живот? Настъплението на континента нямаше да се забави, ако се съдеше по очакването и напрежението, изписано по лицата на Тони, Джейн, Фреди и Джок. Докато режеше купчинките консервирано солено говеждо — рядка и приказна вкуснотия, подарена от кума Джок Хемптън, — Пинелъпи Лонгбридж осъзна, че много отдавна четиримата не са се събирали по едно и също време заедно в имението.

И защо се тревожеше за бъдещия бит на Фреди, а не за този на собствената си дъщеря? Дали защото Фреди трябваше да се изправи пред напълно нов начин на съществуване, докато Джейн ще се върне към живота, с който е закърмена? От друга страна, не можеше да се очаква за една нощ Фреди да се превърне в образцова английска съпруга. Имаше нещо твърде „пиратско“ в нея — с тази ярка коса, скоклива походка и волеви жестове, за да може да си представи човек как би поела без проблеми ролята на господарка на имението. И все пак… и все пак… един ден тя щеше да стане стопанка на Лонгбридж Грейндж, съпруга на петнадесетия барон, и в техния район от Кент, жената, по която другите щяха да се сравняват.

Не можеше да се отрече — Фреди нямаше и най-малко понятие какво се очаква от нея. Наистина тя бе само на двадесет и четири. Скъпото момиче просто трябваше да се научи да проявява нещо повече от мимолетен интерес към църковните празници и ловните балове, дамската гилдия и болницата, градинското увеселение и местните конски състезания, баловете с благотворителни цели — о, след войната щяха да се съживят толкова много ритуали. Имаше ли тя някаква представа, например подготовката, свързана с даването на една добра вечеря? Дали някога щеше да се научи как се изготвя списък за покупки? Или да играе бридж? Без съмнение Фреди трябваше да разбере, че когато заживеят с Тони тук в областта, бриджът ще е нещо съществено. Пинелъпи Лонгбридж въздъхна някак несъзнателно.

Колкото до Джейн, тя бе тъй невъзможна, че всяка друга майка просто щеше да вдигне ръце от нея или да полудее. Нямаше смисъл да се възмущава — о, тя знаеше за мъжете на Джейн, макар че дори и скъпият Джерълд не подозираше за връзките й, но това някак не я безпокоеше толкова. Във всяко добро семейство от време на време се пръкваше по една пословична Джейн; и все пак това дръзко, непослушно момиче щеше да се омъжи прилично, без съмнение, дори повече от прилично, и ще има поне десетина щастливи деца — да, Джейн беше своенравна, но не така обезпокояваща, като Фреди.

Впрочем за всичко това щеше да има достатъчно време за размисъл след войната, рече си Пинелъпи Лонгбридж и се върна към приготовленията си. Бутилка уиски преди обяд, изобилие от сандвичи със солено говеждо върху филийки, военновременен хляб, ала намазан с масло от консерва, салата от варени картофи, брюкселско зеле и лук с приготвен по нейна рецепта сос, без олио, но затова пък с предостатъчно пипер; като се изключеха хлябът и салатите, това меню бе възможно само благодарение на щедростта на Джок. След като прехвърлиха ескадрилата към американските военновъздушни сили, кумът никога не идваше в Лонгбридж Грейндж без кошница с продукти, напълнена от сержанта в столовата, според когото нищо не бе достатъчно добро за неговия командир подполковник Хемптън. Скъпият Джок, помисли Пинелъпи Лонгбридж, какво ли щяха да правят без него?

 

 

Докато оставяше купчината проядени от молци одеяла и възглавници, приготвени за пикника под едно от разцъфналите крушови дървета близо до гълъбарника, подполковникът от авиацията барон Антъни Лонгбридж мислеше, че обича Фреди безумно, но че тя вече не е момичето, за което се бе оженил. Или ако трябваше да бъде честен — промяната беше в него, особено откакто се бе развил този проклет синузит? Не го чувстваше, докато не се изкачеше на шест хиляди метра височина, или при пикиране, което го правеше неспособен да лети; заболяването го приземи зад едно бюро като командир на полк от тридесет и шест изтребителя. А не можеш ли да летиш като останалите, значи си извън играта. Синузит! Господи, каква скапана история! Казано съвсем откровено, ама съвсем откровено, усещането за появилата се разлика между него и Фреди като че ли се състоеше в това: тя можеше да лети, а той не.

И в какво точно се изразяваше тази разлика? На нея сигурно винаги й е било присъщо чувството за превъзходство…

Изглеждаше така дяволски дръзка — сякаш й принадлежи светът в тази униформа, която той възнамеряваше да изгори веднага щом свърши войната. Ще изгори униформата й, ще напълни с камъни черните й обувки и ще ги хвърли в реката, ще нареже на късчета фуражката й, ще я накара да си пусне до коленете дълга коса и да носи рокли, разголващи гърдите й почти до зърната, напук на хорските приказки; разбира се, и добре ще я напердаши, ще й покаже кой е господарят — не можеше повече да чака! Едва ли винаги е била така изцяло погълната от работата си, дотолкова, че при редките случаи, когато успяваха да прекарат заедно двата си почивни дни, Фреди бърбореше за бомбардировачите си дотогава, докато не й кажеше да млъкне. Гордееше се с нея, дявол го взел — кой не би се гордял с такава храбра жена? — но бомбардировачът бе просто едно проклето, шумно возило с криле, как не го проумяваше? Не разбираше ли, че Господ не бе слязъл на земята след въвеждането на механизма за насочване на въздушни бомби „Нордън“? Не беше ли редно човек да очаква от нея да бъде все пак малко… по-тактична… когато демонстрира удоволствието си от работата, особено след като той самият не можеше да лети, или поне не така, както му се искаше?

Седнал на едно от одеялата и обгърнал коленете си с ръце, Тони мислеше, че всъщност щеше да е нормално, ако Фреди се бе оттеглила от цялото това шоу още преди две години, когато се роди Ани? В края на краищата Помощните части бяха гражданска организация и Фреди би могла да напусне, без да бъде упреквана; само че не — летя всеки ден чак до началото на шестия месец, когато вече не можеше да се напъхва в униформата си. Едва тогава се задържа в имението и навярно е подлудявала горката му майка, както подлудяваше и самия него. Наистина не бяха планирали да имат бебе по средата на войната, но щом се ожениш, и такива неща се случват. Какво трябваше да направи — да се извинява ли? Роди бебето в края на осмия месец, сякаш не възнамеряваше да изчака и секунда повече от необходимото; след три месеца се върна в Помощните части — силна, жизнена, по-дръзка и отпреди, — като остави скъпата мъничка Ани на майка му, Ив, Софи, Кейт, Сара и на всеки, който би искал да се грижи за нея, а те, естествено, го искаха и Ани вероятно си мислеше, че има шест или седем майки, бедното малко бръмбърче.

Мисълта за Ани накара Тони да се усмихне. Дъщеря им бе прелестен дребосък, който никога не ходеше, щом можеше да тича, вече познаваше всеки зеленчук в градината, всяко дърво и всеки тисов храст наоколо, всяка роза, всяко куче и всеки кон. Проявяваше сериозен, не за възрастта си интерес към тези живи същества, които определено предпочиташе пред играчките. Неговата мъничка Ани! Тя пазеше тъй крехко равновесие върху малките си крачета, грациозна като ела и чувствителна като котенце, и не се беше докосвала до нищо, което лети, дори до балон, и доколкото зависеше от него, никога нямаше да лети. Ще порасне нежна и скромна, каквато бе сега, в спокойната зелена провинция, ще се научи да язди и да бродира тъй добре като майка му, да говори френски, разбира се; Ив идваше да я види в Лонгбридж Грейндж винаги щом можеше, и вече се опитваше да води някакви разговори с малката. Да, неговата Ани ще бъде истинска английска благородничка. И щом свърши войната, в мига, когато бъде обявен мирът, отново ще направи дете на Фреди. Когато го роди, ще продължи, докато тя се види с достатъчно хлапета и започне да се чуди как е могла да пропилява така времето си през войната. Бомбардировачи? Изтребители? Какво беше това, ще пита Фреди? Как може майка на толкова деца да се интересува от някаква машина?… Особено след като трябва да се грижи и за мъжа си, както би правила всяка добра съпруга!

 

 

Тя обичаше Фреди, наистина я обичаше, мислеше си Джейн, докато помагаше на майка си да изнесе храната за пикника, но колкото повече я опознаваше, разбираше, че у нея има нещо, което упорства и отказва да се включи в общността, съставляваща едно истинско семейство. Понякога си мислеше, че двете са говорили за всичко, за което две жени могат да си говорят, особено когато са роднини и летят заедно. Но често Фреди внезапно се затваряше в себе си, сякаш виждаше нещо, което Джейн никога не е виждала, и мислеше за нещо, което Джейн никога няма да разбере. Не я разпитваше за тези мигове, но знаеше, че в миналото на приятелката й има тайна — мъж, разбира се, какво друго би могло да бъде! — означаваща твърде много за нея, за да я разкрие някога. В такива моменти поразителната синева на очите й се замъгляваше, бързата й, предизвикателна усмивка, която набръчкваше носа й, изчезваше и самата Фреди сякаш се пренасяше другаде.

Каквато и да бе тайната, тя обясняваше защо за Фреди летенето беше нещо повече, отколкото за нея. Донякъде Джейн завиждаше на Фреди за постоянната й страст, както омъжената жена, малко отегчена от съпруга си, би завиждала на младото безумие на първата любов.

Джейн беше сигурна, че след края на войната никога няма да й се прииска отново да погледне самолет. Скоро щяха да станат пет години, откакто се занимаваше с проклетите хвърчила. Беше чудесно, вълнуващо предизвикателство да върши тази работа; тя ставаше все по-сложна и, без съмнение, даваше уникалната възможност една жена да участва в толкова мъжко нещо, каквото е сражението. Понякога това беше и добро развлечение, най-вече когато доставяше нов бомбардировач.

Джейн остави подноса със сандвичите, после внимателно ги покри, за да не ги нападнат мухите. Погледна умълчания Тони и се попита, дали и той не размишляваше върху същите въпроси? Нещо вътре в нея се бе пречупило, откак Марджи Феъруедър — една от първите доброволки в Помощните части — загина поради повреда в двигателя. Тя успя да се приземи сред полето, но самолетът й все пак избухна.

Имаше и други смъртни случаи в Помощните части, много други, но гибелта на Марджи бе най-тъжна — тя оставяше съвсем малко дете. Съпругът й, Дъглас, беше загинал четири месеца преди нея над Ирландско море. Не мислеше ли Фреди за малката Ани, когато поемаше управлението на най-тежките самолети, летели в тази война? Това не бе нещо, за което човек можеше да я попита, както не можеше да попита и Джок, да речем, защо продължава да се сражава, след като беше изпълнил толкова много задачи и можеше да се оттегли с чест зад някое бюро. Трябваше просто да се приеме фактът: със или без бебе, Фреди обича да рискува.

Къде ли е Джок, зачуди се Джейн. В този рядък момент, когато и четиримата бяха успели да се съберат за няколко дни в имението, той сигурно говореше с Фреди — за какво друго освен за бомбардировките над Германия, които скоро, съвсем скоро щяха да отворят пътя за нападението по суша. Когато летеше над Англия, струваше й се, че целият остров се е превърнал в сцена за предстоящата битка. Хора и машини бяха така гъсто струпани по земята и в пристанищата, че беше чудно как този къс суша не потъва под тяхната тежест. А след настъплението, след победата, за която всички се молеха, какво щеше да прави Джок?

Безспорно Тони и Фреди щяха да останат тук, в провинцията, подобно на петнайсетте поколения земевладелци и благородници Лонгбридж преди тях. Тя самата щеше да отиде в Лондон, за да си поживее вълнуващо и интересно, докато не откриеше мъжа, заради когото щеше да направи онова, което майка й смяташе за редно.

Но Джок? Джейн Лонгбридж седна на одеялото с гръб към брат си, за да не прекъсне размишленията му, и започна да разсъждава за Джок Хемптън. В крайна сметка може би имаше късмет, че зле прикритите, безхитростни опити на Фреди да ги събере с Джок се бяха провалили. Какво щеше да стане, ако той се бе влюбил в нея? Сега щеше да се притеснява, че й предстои да замине за Калифорния със съпруг американец и да се приспособява към нова страна и нов начин на живот. Поредната военновременна булка.

Не, тя наистина беше късметлийка, че нещата се развиха другояче. Ако някой й бе казал, че ще постъпи толкова момичешки банално — да се влюби в мъж, който не я обича, щеше да го удари по главата с първата попаднала й под ръка бутилка… Ала, уви, тя го обичаше — неуместно, страстно, до болка, макар никой, дори и Фреди, да не подозираше. Лечението, което си избра, беше колкото унизително, толкова и успешно.

Трябваше само да погледне към Джок и Фреди, когато са заедно, за да види, че красивият рус глупак от Калифорния, чието лице копнееше да докосне още от сватбата на Тони и Фреди, все още е влюбен в снаха й, а тя все още не знае това; да, в подобни случаи усещаше как сърцето й малко по малко закоравява. Скоро, много скоро черупката около сърцето й щеше да е здрава като черупката на рак и мислите за Джок Хемптън и неговите очи, неговите устни и лицето му на викинг нямаше повече да тревожат нощите и да помрачават дните й.

Горкият Джок… когато войната свърши, той без съмнение ще напусне Англия и макар да бе станал почетен член на тяхното семейство, кой знае дали често щеше да ги посещава. И когато види Фреди след войната, една Фреди с блуза, жилетка и пола от туид, заобиколена от рояк деца, щеше ли все още да е влюбен в нея? Тогава тя сигурно ще е малко пълничка, косата й може би ще е започнала да бледнее, дори да сивее тук-там, вниманието й ще е погълнато от грижи за най-малкото бебе, за болното куче или за готвачката, която не се справя с работата — да, след няколко години с Фреди неизбежно ще се случи това. Англия тепърва ще се заеме с нея. Джейн си помисли с одобрение, че, от друга страна, тя самата все още ще се наслаждава на забавленията си. И десет години лудуване едва ли ще са достатъчни, за да компенсират лишенията й през всичките тези тринайсет дни работа и два дни почивка. „Колко ли време, чудеше се тя, трябва да мине след войната, за да се появят отново свестни чорапи?“

 

 

Облегнат на перваза на прозореца в стаята си, Джок Хемптън мислеше, че все още харесва Фреди, но защо, по дяволите, тя не преставаше да пее на кръщелницата му „До утрото на новата ни среща“? През първата година след сватбата Фреди и Тони идваха в любимата кръчма на летците при всяка нейна отпуска. Докато пиеха, пушеха и се опитваха да не мислят за онези, които не бяха се върнали от последното излитане, Фреди пееше по цели часове нови песни и песни от времето на Първата световна война, научени от Ив. Вечерта никога не приключваше, преди Фреди да е изпяла онзи последен прекрасен стих, онези последни думи — „До утрото на новата ни среща“. Противно на всякаква логика, Джок винаги бе вярвал, че те са лично обещание, отправено от нея към него. Тя не знаеше това, но той го знаеше и нищо друго нямаше значение.

Стаята на Ани беше до неговата. Дори и през дебелите стени Джок чуваше тананикането на Фреди. Не разбираше ли тя, че мелодията се набиваше в главата му и едва не го влудяваше?

Сигурно можеше да я помоли да спре, но как ще каже на една майка, че се измъчва, докато я слуша да пее на детето си? Как да й обясни, че тази стара мелодия прозвучаваше в душата му тъкмо когато решеше да се позанимае с някое от многобройните хубавички, склонни към взаимност момичета, от които гъмжеше Лондон?

Разбира се, можеше да излезе и да седне при Тони и Джейн или пък да помогне на лейди Пинелъпи в кухнята, ала нещо му пречеше да се махне от своя наблюдателен пост. Навярно времето. Всички твърдяха, че в Англия не се помни такъв горещ май. У дома, в Сан Хуан Капистрано в Калифорния, щеше да е просто поредният хубав ден, от онези, когато на човек му е трудно да реши какво да прави — дали да отиде на сърф, да играе тенис или да поплува. Или пък беше като деня, когато той — влюбен в скоростта, в опасността, в напрежението, в летенето — дочу, че оттатък океана, в Англия, става нещо голямо, изкара пари за влак до Канада и се научи да лети достатъчно добре, за да се присъедини към ескадрилата „Орел“.

Тъкмо в подобен ден преди четири години той се сбогува със семейството си и тръгна — може би затова се чувстваше така неспокоен. Не само неспокоен… потиснат. Всъщност, необяснимо защо, беше му писнало… безспорно писнало, което беше дяволски странно, защото от месеци не бе идвал в имението и трябваше да се радва на всеки миг от гостуването си. Не беше ли тук по-хубаво, отколкото да ескортира с ескадрилата си бавно летящите към Германия бомбардировачи и да ги защитава от германските изтребители, докато достигнат целта си? Ами връщането? Пълното със снарядни взривове небе и облекчението, когато види отдолу бреговата линия? Това място обаче криеше друга опасност — да паднеш във водата, винаги адски мокра и адски студена. И все пак, когато си вършеше работата, никога не му беше писвало. Можеше да е отегчен или уплашен, бесен или безумно тържествуващ, но едно беше сигурно при пилотирането на „Мустанг 51“ — тази страхотна бойна машина, тази славна батарея с крила, — на пилота й никога не оставаше време, за да му писне. „Да ти писне“ за Джок беше нещо като полудяване, като постоянна ниска температура, възпаление, сърбеж на място, дето не може да се почешеш, жажда, която не може да утолиш.

Когато напусна дома си, за да се присъедини към ескадрилата „Орел“, беше само едно лудо по небето, неопитно двайсетгодишно момче; не можеше да си представи, че ще изпусне приключението. Сега бе на двайсет и четири и още с първата си бойна задача бе научил, че приключение и война не са едно и също нещо, ала наистина се радваше, задето е дошъл, където трябва. Преди Орлите да бъдат прехвърлени към военновъздушните части на американската армия, те бяха свалили цели шест ескадрили на Луфтвафе — и то още в четиридесет и втора. Не беше зле. А тогава още нямаха своите Мустанги.

По дяволите, защо седеше и философстваше, когато можеше да свърши нещо в кухнята? Фреди, разбира се, не беше там — тя сигурно дори не знаеше как се прави приличен сандвич с шунка. Каква безнадеждна съпруга ще има Тони след войната! Джок се натъжаваше само като си представеше. Страхотно момче като Тони заслужаваше нещо по-добро. Заслужаваше момиче, възпитано да прави всичко с изящество, момиче с неговите традиции в кръвта си, момиче, чиято единствена мисъл щеше да бъде да го направи щастлив. Най-добрият му приятел, най-добрият приятел в живота му имаше право на съпруга, която винаги ще го поставя на първо място. Ако някога самият той решеше да се ожени, щеше да е само за такова момиче, нямаше две мнения.

Вместо това бедният Тони се бе вързал с Фреди. По-голяма командаджийка един мъж едва ли можеше да си представи. У Фреди нищо не беше както трябва. Тя бе твърде вироглава, упорита, прекалено смела, лесно се палеше и винаги настояваше всичко да става по нейному. Какво от това, че му бе спасила живота? Фактът само доказваше колко безразсъдна беше тази жена. Не му беше ясно как нещастните Ив и Пол са я изтърпели през годините, докато се е учела да лети. Със същия успех биха могли да имат момче вместо мъжкараната Фреди, забравила, изглежда, че е майка, а също и съпруга.

Джок видя Фреди и Ани да тичат весело из поляната. Току-що бяха изскочили навън. Фреди беше облякла детенцето в мъничък син гащеризон — не бе ли това поредната й тъпотия, да не би да искаше да направи и от кръщелницата му мъжкарана? Една стигаше за многострадалното семейство Лонгбридж! А самата госпожа майка на какво си въобразяваше, че играе, така нагласена в плажна рокля на цветя, като че се намираше на шибаната френска Ривиера? Дори си бе сложила и червени сандали с високи токове — сигурно отново е тършувала в гардероба на Джейн. Това поне е някакво разнообразие в сравнение с морскосинята униформа, с която обикновено се носеше наоколо като някакъв проклет корсар, и то с такъв вид, сякаш очакваше да й козируват.

Преди да разбере, че го е направил, Джок стана от мястото си до прозореца и последва Фреди надолу по стълбите, без да може повече да се съпротивлява на желанието си да е близо до нея, точно както не можеше да се откъсне от гласа й, докато пееше на дъщеря си.

 

 

Фреди се изтегна на едно от старите одеяла — елегантна двойничка на една от пищните червенокоси жени на Реноар, заела роклята си от Матис. Беше кръстосала голите си ръце върху очите, за да ги закрие от яркото слънце; изпод изхлузените сандали босите й пръсти шаваха и се радваха на топлината.

Навярно имаше някаква тайнствена магия в комбинацията сандвичи с телешко и сладки. Сами по себе си великолепни, в съчетание те се превръщаха в истинско пиршество. Дали причината за това дълбоко задоволство не идеше от обстоятелството, че толкова много от хората, които обича, са тъй близко, на едно докосване от нея? И родителите й щяха да пристигнат след няколко часа с влака от Лондон — наистина повече не можеше да се желае… Ако и Делфин беше тук! При тази мисъл сърцето й се сви, както всякога, когато осъзнаеше от колко време никой от семейството им няма вести от Делфин.

Франция беше така съкрушително близо. Рядко минаваше ден, в който тя да не вижда френския бряг от кабината на самолета си, и все пак сякаш ги делеше бетонна стена, извисена до облаците, непроницаема стена на затвор, и тази стена не позволяваше на никого да погледне какво става зад нея. Ако се бе случило нещо нередно с Делфин, баща й щеше да бъде уведомен чрез щаба на Деголовата армия в Лондон, ала той нямаше вести вече години. Трябваше взаимно да се уверяват, че Делфин някак се справя, липсата на всякаква връзка обаче ставаше все по-болезнена. За Делфин Фреди и родителите й споделяха само помежду си, семейство Лонгбридж имаха предостатъчно грижи със собствените си деца, да не говорим за Ани.

Милата мъничка Ани, помисли си Фреди, докато гледаше как и Джок, и Тони, и Джералд се надпреварват да я вземат в скута си, сигурно никое бебе не е създавало по-малко грижи от нея. Тя приличаше на Делфин, имаше същата съвършена малка брадичка и същите устни, чиито ъгълчета се извиваха нагоре дори когато не се смееше. Бяха я кръстили на Анет дьо Лансел, за радост на дядо й, но на Фреди тя винаги щеше да й напомня за верните „Ансън“, с които ги превозваха до летището на авиозаводите; от началото на войната бяха прелетели около четиридесет милиона мили над Англия. Фреди отвори очи, за да види, че Ани седи на раменете на Джералд, обгърнала врата му с ръце.

До него лежеше Джок и се мръщеше на небето. Интересно, какво не му беше наред? Ако не се правеше на толкова специален, двамата с Джейн щяха да станат чудесна двойка, както го беше замислила. Тогава наистина всички щяха да представляват едно щастливо семейство. Легна отново, затвори очи и се замисли, че някои хора, включително Джок, както подозираше, не одобряваха решението й толкова скоро след раждането на Ани да се върне към полетите и да я остави в Лонгбридж с баба й и орляка недорасли лели. През 1939 тя дойде в Англия да върши работа — независимо от това, че бе следвала по-скоро стъпките на Мак, отколкото собственото влечение — и тази работа нямаше да е свършена, докато не спечелеха войната. В Англия имаше само тринайсет жени, способни да управляват четиримоторен самолет, и тя беше една от тях; изобщо не можеше да си представи, че ще се оттегли и ще посвети цялото си време на едно мъничко дете, особено когато Пинелъпи с нейния опит с такова желание се грижеше за Ани.

Винаги щом ползваше двудневната си почивка, или дори за една нощ, ако успееше да си уреди някой от колегите й да я откара до малкото летище, наскоро построено близо до имението, идваше у дома при малката си дъщеря; на следващата сутрин обаче трябваше да се появи без закъснение в Уайт Уолтъм.

Чудеше се дали съществува друга страна в света, където летищата са толкова близо едно до друго, напомняйки станции на метро. Почти на всеки десет мили имаше площадки — по просторните поляни на богатите имения, по игрищата за крикет, за поло и за футбол, — много от тях бяха съвсем нови, не съществуваха на картите, тъй че Фреди, както и всеки друг пилот, отделяше много време, за да запомни разположението им и техните отличителни белези.

Стърлинги се доставят в Кийвил, Спитфайъри — в Брайз Нортън, Уоруик — в Кембъл, Москито — в Шоубъри, Халифакс — в Йоркшир… монотонната мисъл я приспиваше. Така минаваха дните й. Единственият самолет, на който не беше обучена да лети, беше Флайнг Боут, но тя се обзалагаше, че и с него ще се справи, ако се наложи.

Лежеше със затворени очи и в съзнанието й плуваше представата за острова, наречен Англия, като една огромна, сложна карта, пресечена от множество железопътни линии и шосета, също от гори, заводи, реки, замъци и имения, от тесните коридори между хилядите баражни балони, защитаващи големите градове, църковните камбанарии и дори останките от стари римски пътища, все още видими от въздуха. Щеше ли някога тази страна да стане за нея триизмерна, да се превърне в нещо не по-голямо от този дом с неговите богати земи, оградени от синори и стени, или завинаги щеше да остане за нея свързана с въображаемата карта в представите й?

Защо да гадае? Не си струваше да мисли за нищо, което трябваше да се случи след войната, сега единствената важна цел беше победата. Кога? Кога ще започне настъплението? Ленивото излежаване под слънцето я караше да се чувства тъпо, макар умората от последните тринайсет дни да се беше просмукала в костите й и макар че тя знаеше: трябва да се възползва пълноценно от своя отдих. Джейн беше също толкова уморена… или може би бе неспокойна? Видя й се ужасно заядлива на закуска. Дали пък просто не се нуждаеше от мъж?

Ако можеше и Тони да изглежда мъничко по-щастлив. Това отегчено, напрегнато, почти ядосано изражение на неговото сухо, набраздено лице ставаше все по-забележимо при всяка тяхна среща след дългите отсъствия. Сигурно се дължеше на новата му тежка отговорност. Лесно ли беше всяка вечер да изпращаш горе трийсет и шест самолета, след като цял ден си се разправял с офицерите, отговорни за мунициите, горивото и осигуряването на всеки полет, а след излитането да дремеш на пресекулки, защото кой командир би могъл да спи, докато хората му са над Европа? Много преди да се върнат, той вече е буден и се поти при мисълта колко от неговите самолети ще се върнат сутринта. Какво чудно, че изглеждаше така далечен и затворен в себе си. Винаги, щом й се удадеше възможност, тя се опитваше да го разговори, да го отвлече от задълженията му, ала сякаш нямаше голяма полза от това.

Слава богу, че от време на време можеха да се връщат в имението. Заедно с Джейн и няколко други момичета тя се беше настанила в една вила близо до Уайт Уолтъм, а Тони живееше в базата. Това беше калпав начин да съществува един брак, но и войната беше калпав начин за уреждане на света и докато не приключеше, трябваше да се търпи всичко.

— Ани — рече Фреди с полуотворени очи, — мислиш ли, че би могла да се откъснеш за малко от тези приятни мъже, за да дойдеш при майка си и да я целунеш?