Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Till We Meet Again, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 12гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2015)
Разпознаване и корекция
egesihora(2015)

Издание:

Джудит Кранц. До утрото на новата ни среща. Част 1

Американска. Първо издание

ИК „Библиотека 48“, София, 1992

Редактор: Атанас Наковски и Николай Стоянов

Коректор: Ана Лазарова

ISBN: 954-8047-13-6

 

 

Издание:

Джудит Кранц. До утрото на новата ни среща. Част 2

Американска. Първо издание

ИК „Библиотека 48“, София, 1993

Редактор: Атанас Наковски и Николай Стоянов

Коректор: Ана Лазарова

ISBN: 954-8047-13-6

История

  1. —Добавяне

17.

Делфин стоеше зашеметена на входната врата на апартамента на булевард Сен Жермен, заслушана в стъпките на Арман, който слизаше по стълбите. Преди минута бе в обятията му, все още почти защитена, все още закриляна от бастиона на любовта му, въпреки че истината за неговото заминаване бавно пълзеше към примрялото й сърце. Сега бе истински сама. В момента на тръгването си той се беше превърнал просто в един от милионите французи, оставили домовете си, свикани под бойните знамена от общата мобилизация на втори септември 1939 година. В продължение на няколко неутешими часа, неспособна да повярва и твърде тъжна, за да заплаче, Делфин блуждаеше в някакво вцепенение из апартамента, опитвайки се безуспешно да си представи как следващия миг ще го чуе да се качва отново по стълбите, ще чуе ключа в ключалката, ще го види да влиза в стаята.

Със заминаването на Арман способността на Делфин да се изолира от реалността изчезна. Беше я крепила в продължение на много месеци; равновесието й обаче зависеше от личността на Арман, само в негово присъствие тя можеше да не мисли за деня, който все някога щеше да дойде.

Сега й помогна чувството за самосъхранение. Делфин осъзна, че най-добре е да се върне в малката си крепост на „Вила Моцарт“. Това щеше да й даде време да вникне в новото си положение, както и да й осигури възможност да използва всичко, придобито от нея, през годините, преди да срещне единствения мъж, когото обичаше.

Първото, което направи, щом заключи вратата на спалнята си в своята розова и тюркоазена викторианска къща, бе да отиде при бюрото, да отключи чекмеджето и да отвори касата. Там, сред разни документи и многобройните кадифени кутийки с бижутата й, лежаха нейният син френски паспорт и американският — със зелена корица. Преди години, когато стана ясно, че престоят им в Лос Анжелос ще е продължителен, Пол дьо Лансел предприе необходимите постъпки, за да осигури и на двете си дъщери двойно — френско и американско — гражданство. Макар и родени французи, от френски родители, те винаги бяха живели извън Франция и като дипломат той никога не бе подценявал силата на американския паспорт.

Делфин разбра, че се налага да вземе решение, и претегли на дланите си двата паспорта. Можеше да напусне Европа, както бързаха да направят повечето американци в Париж, и да се прибере в неутрална Америка. За кратко време, може би по-малко от две седмици, щеше да се озове в Лос Анжелос. С едно вдигане на телефона можеше да резервира апартамент в „Бевърли Хилс“. За момент я завладя представата как си поръчва салата в „Холивуд Браун Дерби“, обсъждайки с някой продуцент предложените й сценарии. Нищо в тази сцена не бе неправдоподобно или просто плод на желанието й. Напротив, всеки детайл беше осъществим, трябваше само да си купи билет и всичко щеше да се сбъдне. Но колкото и ясно да виждаше това бъдеще, най-съкровените й чувства го отхвърляха.

Какво й оставаше, ако не купеше билет за парахода? Още от деня на мобилизацията френската филмова индустрия, както повечето граждански производства, бе замряла. Колегите й — актьори, техници, снимачни екипи — бяха изчезнали точно като Арман. Двадесет филма бяха спрени по средата на снимането. Делфин оставаше без работа, от нея никой не зависеше, нито пък воюващата страна щеше да има някаква полза от присъствието й.

И все пак тя просто не можеше да замине. Арман Садовски беше някъде наблизо, стъпваше по същата френска земя, по която стъпваше и тя, дишаше същия френски въздух, който дишаше и тя. В момента нямаше начин да узнае къде точно се намира който и да е войник, но по-късно нещата сигурно щяха да се изяснят. Арман можеше да й се обади по телефона. Стига да бе в казарма, а не в окопите. След месец или два можеше да получи дори отпуск, тъй като поне засега никъде не се водеха военни действия. Всеки ден очакваше да получи първото писмо на Арман — беше й обещал да пише колкото е възможно по-често. Докато тя се намираше в Париж, двамата щяха да бъдат свързани, имаха общо бъдеще. Как можеше тогава изобщо да обсъжда възможността да се отдалечи на шест хиляди мили от него?

Делфин върна паспортите в касата с чувство на облекчение. В края на краищата не се налагаше да взема някакво решение.

 

 

През зимата на 1940, по време на така наречената „телефонна война“, когато френската армия изобщо не се придвижи и дори английските кралски ВВС само хвърляха позиви, Арман Садовски остана в армейската си част, разположена по линията Мажино. През април германците нахлуха в Норвегия и Дания. На десети май Хитлер сложи край на „телефонната война“, като нападна, без да им обяви война, Холандия, Белгия и Люксембург — за да улесни завладяването на Франция. Редом с английски части френската армия, разединена и деморализирана, се сражаваше срещу настъпващия враг. След две седмици и съюзниците преминаха в цялостно отстъпление към бреговете на Дюнкерк.

През май чудото на евакуацията при Дюнкерк спаси повечето от британските сили за по-нататъшни сражения, но французите се оказаха разбити на бреговете на родината си, обградени, лишени от възможност за отстъпление. Арман Садовски заедно със стотици хиляди други свои сънародници попадна в плен. Няколко дни по-късно бе изпратен на работа в оръжеен завод в Германия.

Докато траеше битката за Дюнкерк, Делфин очакваше новини. Продължи да ги чака и по време на окупирането на Париж; чакаше ги и в юнския ден, в който бе подписано примирието между Франция и Германия, а остатъците от френската армия бяха демобилизирани; чакаше непреклонно и упорито през целия хаос на юли и август. В края на септември бе възнаградена. Пристигна пощенска картичка някъде от Германия, която съобщаваше, че Арман е жив и храната е достатъчна.

Тъй като Германия вече не беше във война с Франция, стана важно да се избегне гражданското недоволство в окупираната територия. На военнопленниците се разреши да пишат до близките си веднъж на две седмици. Както всеки френски гражданин и Делфин скоро разбра: тези картички бяха просто знак, че военнопленникът е жив и все още може да държи молив. Но и тя, подобно на хиляди други жени, броеше дните между пристигането на картичките, а това ставаше сатанински нередовно.

През есента на 1941 година в безценния пакет, съхраняван от Делфин в касата, имаше всичко на всичко деветнадесет картички. През юни 1941 светът на френското кино се съживи. За по-малко от четири месеца започна работа върху тридесет и пет нови филма; цялата тази дейност се поддържаше и подпомагаше както от френското правителство във Виши, така и от германските окупатори.

Делфин ясно виждаше, че в киното вече не работят никакви евреи. Пробуждането на филмовата индустрия обаче съвпадна с преговорите, в резултат на които се завърнаха някои военнопленници. Арман едва ли можеше да работи като режисьор, докато не бъдат победени германците, но съществуваше поне надежда да го върнат във Франция. Тази надежда й беше достатъчна, за да продължава да живее.

Най-силната, най-добре финансираната и най-активната продуцентска компания във Франция беше новоизникналата „Континентал“. Известни режисьори като Марсел Карне, Жорж Лакомб, Анри Декоан и Кристиан Жак; водещи звезди като Пиер Фрезней, Даниел Дарио, Жан-Луи Баро, Луи Журдан, Фернандел, Мишел Симон и Едвиге Фьойер — всички бяха сключили договори с „Континентал“. Делфин дьо Лансел също подписа. Невежа и аполитична като останалите, тя не знаеше, нито пък се интересуваше, че „Континентал“ е изцяло контролирана от германците и че директорът й, тираничният Алфред Гревен, надзираващ всички дейности на компанията, докладва директно на Гьобелс и е личен приятел на Гьоринг.

Глуповатите, лековати, тайнствени истории и жизнерадостните комедии бяха любимите жанрове в „Континентал“. Те замениха забранените американски филми. „Континентал“ правеше и криминални трилъри по сценарии на Жорж Сименон за безсмъртния му инспектор Мегре; също и грижливо изпипани адаптации по Зола и Балзак.

Спазвайки закона на всички филмопроизводители по света, „Континентал“ произвеждаше филми според вкуса на публиката: военновременни заместители на холивудските истории за богаташи от времето на Голямата депресия. В продукцията на „Континентал“ нямаше прогерманска пропаганда, не се засягаше и темата за войната. Всеки ядеше до насита, тютюнът не беше на дажби, алкохолът — в изобилие, никой не мръзнеше и не се говореше немски; време на действие — средата на 30-те години в една идеализирана, населена единствено от французи Франция.

Делфин беше благодарна, че можеше да се върне на работа, че е заета и върши нещо; времето, което й оставаше да мисли беше, слава богу малко. Тя се хвърли в изключително популярен сериал, подражание на „Слабият мъж“. Героинята й се казваше Мила-Малу, своеобразен женски Петкан, спътник на инспектор Уенс, роля, изпълнявана от големия актьор Пиер Фрезней. Делфин никога не бе завиждала истински на друга жена, сега завидя на веселата, глуповата, палава Мила-Малу. Това момиче Петкан й напомняше самата нея преди три години.

 

 

Когато елитната танкова част на Бруно, така и не влязла в бой, беше демобилизирана след примирието, той се върна в Париж колкото можеше по-бързо. Това, че се бе оказал прав относно изхода на войната, не го задоволяваше. Въпросът беше как да направи по-приятно бъдещето си. Нито за миг не се съмняваше, че то ще протече в хилядолетния Райх. Разбира се, Бруно съзнаваше, че един истински умен мъж, който не се плаши от скуката, отдавна трябваше да се засели в Швейцария, но бе излишно да съжалява за пропуснатата възможност. Банката на братя Дювивие остана затворена; впрочем в гигантската бъркотия, настъпила веднага след примирието, Бруно не виждаше никакво бъдеще, за която и да е частна банка.

Питаше се, какво би направил разумният французин при подобни обстоятелства? Кое беше според мъдрите и практични хора най-доброто място за живеене при промяната на политическия режим? Кое топло местенце можеше да те приюти, докато нещата се избистрят и стане отново безопасно да се върнеш към нормалния живот? Къде винаги щеше да се намира храна и нещо за продан? В семейната ферма, ако човек я имаше, или в семейния замък! Земята. В крайна сметка само това имаше значение. Ето такива мисли владееха Бруно, докато пътуваше към Шампан.

Окупационните власти вече бяха назначили там немски областен управител — хер Клебиш, член на изтъкната фамилия винопроизводители от Райнланд. Когато виконт Жан-Люк дьо Лансел каза на внука си, че от службата на Клебиш в Реймс е заповядано всяка седмица да се изпращат от триста до четиристотин хиляди бутилки шампанско, Бруно само повдигна рамене. Това трябваше да се очаква, сам по себе си фактът показваше със сигурност колко много са заинтересовани германците да продължи да се произвежда вино в Шампан. Реши да научи всичко за приготвянето на шампанското, което никога преди не го бе интересувало. Съдбата по време на война, каза си той, включва по необходимост както доброто, така и лошото. Така или иначе за една година Бруно, без да забравя, че Вермахтът е основният му клиент, успя да научи твърде много за производството на шампанско. Обикаляше лозята на Ланселови, яхнал хубав кон, за който никога не липсваше фураж. Нито пък, както бе предвидил, сам той изпитваше глад. Още преди нахлуването на германците през май Анет дьо Лансел, спомняйки си Голямата война, беше разпоредила плодородната розова градина да се превърне в зеленчукова. На неколцина от по-възрастните слуги тя възложи да гледат пилета, зайци, прасета, един бик и няколко крави — за тях издигнаха специални постройки, скрити в сечищата на малката гора, собственост на замъка. Прислугата във Валмон усърдно изпълняваше тези задачи, защото хората знаеха, че виконтесата няма да ги остави гладни, макар и да не можеха да се надяват на кулинарните пиршества от довоенните дни.

Братовчедите Мартен, безценният триумвират от винари на Жан-Люк, бяха на възраст, неподлежаща на мобилизация. Като незаменими специалисти в своята работа им бе позволено да си останат у дома. Много от опитните лозари, пленени при нахлуването на врага и отведени на работа в Германия, два пъти годишно ги връщаха вкъщи — за подрязването на лозите през март и за събирането на реколтата през септември. Въпреки това домът на Лансел, подобно на останалите крупни винопроизводители, и сега разчиташе на оредялата работна ръка; както и през Голямата война, жените, децата и старците на Шампан работеха на полето. Под зоркото око на Бруно тези яки селяни, влюбени в работата си и верни на Лансел, успяваха да поддържат плодородието на лозята. Старият виконт се поболя за една нощ с нахлуването на немците. Беше естествено Бруно да го замести и никой не оспорваше нарежданията му.

Докато обикаляше на кон и наглеждаше работата, той неизменно се питаше защо е толкова глупав да приема германския характер за монолитен? Човешката природа с очарователните й вариации беше същата и сред редиците на победителите; такава я видя и сред парижките богаташи, след като попадна в банковия свят. Наистина собствената му цена бе спаднала; титлата и произходът му вече не предизвикваха светкавичен респект; все по-трудно осъществяваше обществените контакти, необходими му за новия бизнес.

Ала навярно между завоевателите също имаше хора, способни да оценят отношение, различно от скритата враждебност на по-голямата част от населението. Наистина те биха се отнесли с подозрение към всяка прекалена доброжелателност от страна на един Лансел или всъщност от всеки французин, обаче вежливостта… обикновената вежливост… нямаше ли да се окаже тя ключът за вратата към някоя изгодна сделка? Трябваше да съществува такава възможност, макар да бе още твърде рано да си я представи. Винаги съществуваха спасителни изходи за предвидливия човек и в мир, и във война камо ли пък сега, в това примирие, в този несигурен, неустановен период. Франция бе загубила войната, Бруно не възнамеряваше да загуби примирието. Областният управител на Шампан периодично изпращаше инспектори с блестящи черни ситроени и добре лъснати високи ботуши, за да се уверят, че собствениците на изби правят всичко, за да произведат възложените им количества шампанско. Мощното Луфтвафе и силният флот се ползваха с предимство при снабдяването с шампанско — впрочем и жаждата им беше огромна, — а повече от ясно бе, че хитреците от Шампан трябва да се наглеждат отблизо. По тази причина за инспектори най-често се назначаваха хора, свързани с лозарството; нямаше смисъл да изпращат невежи, които не можеха да направят разлика между добре отгледан грозд „Пино Мьоние“ и ряпа.

Бруно размишляваше над това, как човек може да бъде вежлив към завоевателя си, без да изпадне в угодничество. Трудно е да поканиш някого на чаша прекрасно вино, когато самото вино, кажи-речи, му принадлежи. Разбира се, лесно е да си учтив, но учтивостта не струваше нищо, щом липсата й можеше да ти коства живота.

И все пак сигурно имаше начин да поискаш разумен съвет от тези опитни винопроизводители, без да предизвикваш подозрения, особено когато самият ти не си от Шампан и не си отраснал на нейната земя? И когато искаш съвет, същевременно да създаваш впечатление, че доверяваш на събеседника си собствените си проблеми — не като на приятел, не, по-скоро на някой, когото приемаш за равен? Колцина са хората, питаше се Бруно, докато се бръснеше и изучаваше в огледалото своето внушаващо доверие лице, които не обичат да дават съвети? Колцина са мъжете, които не изпитват някакво скрито удоволствие от това един аристократ, пък бил той и представител на победена нация, да се отнася с тях като с равни?

За изненадващо кратко време на някои от главните представители на областния управител на Шампан в Реймс стана известно, че младият Лансел във Валмон е в разбираемо неведение по някои основни неща, свързани с отглеждането на лозята. Както сам обясняваше, докато ги придружаваше по време на инспекциите, поел тази отговорна роля само защото дядо му е вече твърде стар, за да обикаля лозята на кон тъй неуморно, както го върши самият той.

Един парижки банкер да кисне тук! Не че го съжаляваха, самите те трябваше да киснат в Шампан. Но, от друга страна, с него не бе така трудно да се работи, както с мнозина други. И нещо повече, Лансел бе достатъчно умен да иска съвет, когато се нуждае от него, и не бе прекалено твърдоглав — възприемаше го и го използваше веднага. Ако повечето от французите бяха като Лансел, работата на германците щеше да е значително по-лека. А и, разбира се, по-приятна. Защото не им беше леко да са далеч от семействата си, да живеят с проклетите инструкции от Берлин, в постоянно напрежение да доставят заповядани количества вино и да се сблъскват с враждебното отношение на повечето хора от областта.

С Бруно дьо Лансел нито един от инспекторите не се чувстваше окупатор, но и никой от тях не долавяше неговата добре прикрита гордост, както и присъщата му надменност. При това тактиката на Бруно оставаше незабележима за всеки французин, направил си труда да го наблюдава. Тя се проявяваше като нюанс в поведението му, и то с колкото е възможно по-неутрален оттенък: в естествено приятния му глас, в готовността да гледа право в очите събеседниците си, да си позволи някоя дребна и безобидна шега, да намекне, че ги обединява обща човечност — и всичко това поднесено с вродената непринуденост, с която немного отдавна печелеше банкови комисиони.

Само месеци след пристигането му във Валмон Бруно се сдоби с аусвайс, документ, позволяващ му да пътува до Париж. Да получи това разрешение не беше трудно; като парижанин той трябваше да прескочи до столицата, за да нагледа тамошния си дом.

Когато наближи къщата, видя германски войник на пост. Заобиколи предпазливо към задния вход — натисна звънеца. Жорж, старият му иконом, отвори вратата и възкликна изненадано и щастливо:

— Господин виконт, слава богу!

— Как се върна, Жорж? — попита Бруно, след като влезе. — Когато след примирието минах през Париж, къщата беше празна.

— Всички избягахме — отвърна Жорж. — След като успяхме да се върнем, научихме, че сте отишли в замъка. Естествено, вашият дълг е там.

— Кой живее сега тук? — поинтересува се Бруно; беше забелязал, че Жорж лъска най-добрия му сребърен сервиз. От кухнята ухаеше на печено говеждо и изобщо всичко в помещението светеше от чистота.

— Домът ви беше реквизиран от генерал Фон Щерн. Той работи при генерал Фон Холшиц в бюрото по културните дела и говори френски отлично. Имахме късмет, господин виконт, генералът остави на работа целия персонал, дори вашия камериер, Борис, който е убеден, че генерал Фон Щерн никога преди не е ползвал подобни услуги. Слава богу, много тих човек излезе, интересува се от антики, възхищава се на колекцията ви от доспехи и книги. Нищо не е променено, господине, къщата е точно както я напуснахте.

— Няма ли жена, деца?

— Съмнявам се. Не носи техни снимки, а това е сигурен признак, доколкото имам опит. Често води у дома жена от улицата, но никога не остава с нея цяла нощ.

— Приема ли гости?

— Посещават го понякога неколцина офицери, тихи мъже като него. Говорят за живопис и архитектура, не и за войната. — Жорж сви рамене. — Вечерите съвсем не са блестящи, господине, но иначе ядат с голям апетит и се наслаждават на най-добрите бутилки от избата ви.

— Цената не е висока, Жорж. Ти ме успокои. Може би ще е разумно заради всички вас, ако проявя учтивост и благодаря на генерала, че се грижи за съкровищата ми? — измърмори Бруно.

— Да се надяваме, че са временни, нали господин виконт?

— Естествено временни, трябва ли изобщо да се съмняваш?

Той подаде визитната си картичка на иконома.

— Предай това на Фон Щерн. Питай го дали мога да дойда утре в удобно за него време, за да му благодаря. Бих искал само да видя що за човек спи в леглото ми.

— Разбирам, господин виконт. Какви са новините от госпожица Дьо Лансел? А за госпожа баба ви и господин дядо ви, ако смея да попитам?

— Тъжни, Жорж, тъжни. Госпожица Делфин, изглежда, се е затворила далеч от всички… дори аз нямам вести от нея… Възрастта на дядо ми почва да си казва думата. Само баба ми все още е запазила нещо от някогашния си дух.

— Всички разчитаме на вас, господин виконт. Непрекъснато мислим за вас!

— Благодаря, Жорж. Остави ми съобщение в хотела за срещата с твоя генерал!

— Никога „моя генерал“, господин виконт — запротестира Жорж, докато изпращаше Бруно.

— Пошегувах се, Жорж. Все още трябва да се смеем, нали?

 

 

Бруно прецени генерал Фон Щерн за минути. Прусак от най-дребната аристокрация, представител на отдавна обедняло семейство, човек, комуто званието генерал подхождаше не повече, отколкото на самия Бруно. Учен на средна възраст, поради специализираните си познания той беше един от подръчните експерти на Гьоринг и прекарваше времето си във Франция в издирване на велики произведения на изкуството, за да ги изпрати в Германия за личната колекция на маршала. Бруно разбра още, че Фон Щерн е мек човек, нелишен от привлекателност и достатъчно добре възпитан, за да се чувства някак неловко, сякаш знаеше, че завоевател или не, той няма право на великолепната къща на Рю дьо Лил. Бруно побърза да го освободи от неудобството му.

— Генерале, чувал съм ужасни истории за домове, исторически паметници, превърнати в казарми. Можете да си представите моето облекчение, когато видях, че вие обичате и разбирате красотата. — Бруно се оглеждаше из библиотеката си с вид на гост, сякаш не беше собственикът на тази стая, но все пак се чувстваше свободен да й се възхищава.

— Виконте, това е една от най-красивите къщи в този най-красив от всички градове — отвърна Фон Щерн, в чиито очи се четеше добре прикривано и все пак видимо удоволствие.

— Строена е, когато Луи Петнадесети бил млад човек. Винаги съм твърдял, че щастливците, живели в нея, са само пазители, подобно на уредници в музеите.

— Обичате ли да ходите по музеите, виконт?

— Това беше моята страст, смисълът на живота ми. Преди войната всеки свободен час прекарвах в музеите, всяка ваканция беше посветена на пътешествия — Флоренция, Рим, Лондон, Берлин, Мюнхен, Мадрид, Амстердам, — да, това бяха дни, нали, генерале?

Фон Щерн въздъхна.

— Наистина бяха. Но ще се върнат, убеден съм. Скоро, под властта на фюрера, цяла Европа ще бъде умиротворена!

— Трябва да се надяваме за мир навсякъде, генерале, в противен случай красотата на този свят ще бъде разрушена. Мисля, че за това можем да се съгласим без никакъв проблем.

— Да пием ли за мира, виконт?

— С удоволствие, генерале, с най-голямо удоволствие — съгласи се Бруно. Забраните за побратимяването с врага се отнасяха за германските войници и френските уличници, ала не и за джентълмени, които винаги можеха да намерят някакви взаимни интереси. Отпуснат в своето кресло, вече убеден, че германецът също ще го покани на вечеря, Бруно си помисли, че Фон Щерн не бе останал сам по свой избор.

 

 

Обичам те, обичам те, повтаряше си Фреди в екстаз. Обичам всеки един от твоите хиляда двеста и петдесет буйни коня, яростни и мощни, обичам овалната форма на плексигласовия ти покрив, обичам твоите заострени елипсовидни криле, шумния ти ауспух, усойната пилотска кабина, претрупаното ти табло, обичам дори убийствено дългия кожух на превъзходния ти двигател „Мерлин“, дето ми отнема възможността при кацане и излитане, тежкия ти нос, заради който трябва да се отнасям към тебе като с детска количка; обичам те десет пъти повече от всеки надежден, ужасно делови Хърикейн и бих дала всичко да те подгоня из пространството, да те изкача по небесните стълби с две хиляди осемстотин и петдесет разкошни оборота в минута, после да се гмурнем в адски дълбоко пикиране; а за десерт да те подгоня с четиристотин и шестдесет мили в час и да те спукам от летене, защото знам, че мога и че и Бог ми е свидетел — излетиш ли веднъж във въздуха, си фурия. На теб говоря, мой Спитфайър. Имаш ли нещо да ми кажеш?

— Давай, рожбо — изрече тя вече гласно при вида на познатата варовикова кариера, захвърлена под нея сред приличния на детска играчка пейзаж на Англия. От високото Фреди ясно виждаше оттатък Ламанша — зелените поля на Франция, откъдето германците всекидневно атакуваха Острова.

Този септемврийски ден на 1941 година сякаш бе създаден за летене. Над Англия нямаше мъгла, нямаше дори омара, само няколко разпръснати облака над водата. Необичайно яркото за късния следобед слънце топлеше врата й между шлема и яката. В този рядък ден след предишните курсове Фреди трябваше да извърши един твърде кратък за нейния вкус полет — само половин час. На всичко отгоре новите Спитфайър се управляваха със средна скорост от двеста мили в час, за да се разработят моторите им — скорост твърде кротка за тяхната мощ; това направо отчайваше Фреди.

Напоследък тя пилотираше Спитфайъра всеки ден; двете с Джейн бяха изпратени временно в петнайсета авиотранспортна част в Хембъл, за да прекарат от завода Викърз лъскавите, елегантни изтребители, чието производство се ускоряваше с всеки изминат месец. Беше много опасно да се оставят новите самолети на летището пред завода, защото веднага се превръщаха в мишена за германските бомбардировачи.

Щом Фреди доставеше изтребителя в новата му база, веднага му боядисваха номер, после го оборудваха с оръжие, рисуваха и отличителния знак за националността на пилота му, а ако това бе командир на ескадрила или полк, тогава инициалите му изписваха върху задната част на корпуса. Така самолетът се превръщаше в личното хвърчило на някой късметлия пилот и никой друг нямаше право да лети с него, освен ако господарят му е болен или мъртъв. Сега, само сега самолетът принадлежеше на Фреди, изцяло на Фреди.

Тъкмо бе погледнала наляво, за да види колко се е отдалечила от зададеното направление, когато иззад големия облак над водата се появиха две петънца. Те моментално привлякоха вниманието на Фреди. Дори от такова разстояние се виждаше, че нещо не е в ред. И тя, както половината от англичаните, беше свикнала да наблюдава въздушните битки от земята, но сега, в полет, по разположението на двата самолета разбра веднага, че единият преследва другия.

Трябва да намаля височината и да се махам, рече си Фреди, и в същото време започна да се издига по-нагоре, за да може да ги наблюдава. Онези не я виждаха, защото слънцето беше зад гърба й. Самолетите бързо достигнаха може би на миля от нея и оттам тя можеше вече да ги разпознае. Първият, дето бягаше, беше Спитфайър и едното му крило бе по-ниско от другото. Сигурно беше улучен механизмът за контрол на елероните. Вторият самолет, Месершмит 109, който можеше да съперничи на всеки Спитфайър, настигаше английския самолет и почти се долепваше до опашката му. Спитфайърът отчаяно лъкатушеше, за да избегне куршумите на немеца, куршуми, които Фреди виждаше ясно, понеже бяха трасиращи. Това значеше, че мунициите на преследвача са на привършване.

— Не! — изкрещя Фреди, когато едно точно попадение улучи резервоара на Спитфайъра и пламъците започнаха да напредват от двигателя към кабината. Фанарът изскочи и пилотът изхвръкна навън. Фреди затаи дъх, докато не видя, че парашутът му се отваря. А Месершмитът кръжеше победоносно, парадиращ с малтийския си кръст и свастиката. Иска да се увери в убийството, помисли тя. Не откриваше огън и се снижаваше, описвайки спирали около клатушкащия се пилот на Спитфайъра. Копелето ще стреля по него, докато е във въздуха, осъзна Фреди, и понеже амунициите му са кът, не бърза, а дебне най-удобния момент, за да го хване на прицел.

В същия миг Фреди натисна ръчката на газта докрай; двигателят веднага се подчини и машината се втурна напред. Всичко, научено от Мак, всичко, което й бе казвал Тони за тънкостите на въздушния бой, филмовите й каскади — да, всичко се сля в ума й в една абсолютна увереност: единствената надежда беше фронталната атака.

С невъоръжения си самолет Фреди имаше само един шанс да прогони Месершмита. Трябваше с максимална скорост да се нахвърли право срещу оръдието му. Той трябваше да помисли, че тя връхлита, за да стреля фронтално, и че е решена да чака до последната секунда, преди да открие огън.

Разбра, че я е видял, когато спря да кръжи и се обърна с предното си стъкло към нея. Деляха ги около три хиляди метра. Точен изстрел можеше да се произведе от двеста и петдесет. Продължи да го приближава безразсъдно и неумолимо и в един миг двата устремени един към друг самолети изглеждаха като застинали. На триста метра в последната възможна част от секундата Месершмитът се отклони, направи остър завой и побягна на изток.

— Успях, гад такава, успях! — изкрещя Фреди, подскочи победоносно на мястото си и се втурна да преследва германския изтребител. Трябваха й няколко минути, за да дойде на себе си и разбере, че върши глупост. Пулсът й бе ускорен, адреналинът — по-висок от всякога. Неохотно се вслуша в гласа на разума и зави обратно на запад, за да види, че пилотът на Спитфайъра всеки миг може да падне във водата. Докато, намалила скорост, тя покровителствено се въртеше над него, колегата наду едноместната си, заоблена гумена лодчица — от онези, спасили живота на толкова много съюзнически пилоти. После размаха успокоително греблото си, за да я увери, че всичко е наред, но Фреди продължи да кръжи ниско над главата му, докато не мерна един спасителен катер да тръгва от брега към него. Не можа да устои на изкушението да намали скоростта почти до шестдесет и четири мили в час. Най-ниската възможна граница, при която самолетът нямаше да падне. Импулсивно избута фанара и се наведе навън, опитвайки се да поздрави някак онзи долу. Успя да различи само неясните очертания на загорялото му, ухилено лице. Виждаше, че той се опитва да й викне нещо, но не можеше да чуе думите му. Отмести шлема си назад, за да открие ушите си; вятърът грабна веднага няколко кичура от косата й, но скоростта все пак бе твърде висока, за да улови казаното. И катерът беше съвсем близо, значи нямаше повече извинение да се помайва. Фреди въздъхна, върна фанара със съжаление на мястото му, избута лоста напред и се придвижи в своята посока, прелитайки над до болка познатите й местности; дотолкова познати, че можеше да каже с точност кога някой фермер коси тревата.

 

 

— Фреди, знаеш ли нещо за това? — попита я Лидия Джеймс, командирът на женската авиотранспортна част, подавайки й някакъв вестник. Фреди прегледа страницата с недоумение. „МИСТЕРИОЗЕН СПИТФАЙЪР СПАСЯВА ПИЛОТ ОТ КРАЛСКИТЕ ВВС“ — гласеше заглавието, а историята на нейния подвиг беше описана от репортер, намиращ се тогава в морската спасителна станция, където бяха докарали спасения пилот.

— Не разбирам, Лидия.

— Разпитваха ме за случая… за въпросния „мистериозен Спит“. Вчера ти летя над този район. Не видя ли нещо необичайно?

— Не, Лидия. Сигурно съм го пропуснала.

— Странно, май не мога да намеря никакъв свидетел. Пилотът твърди, че не е видял никакви отличителни знаци върху спасилия го самолет, но твърди, че го е управлявал червенокос. Мислят, че може да е бил някой от нашите.

— Малко вероятно е невъоръжен самолет да преследва Месершмит. Кой би извършил подобна лудост… освен ако не е някой от мъжете? Защо са разпитвали теб? На всяка жена се падат по трима пилоти. Да не говорим, че случилото се противоречи на всички разпоредби на Помощните части. Сваленият пилот е бил в шок.

— И аз им казах това — обясни капитан Джеймс с обичайния официален тон. — Е, Фреди, късмет утре. Или може би не се казва точно така на булка?

— Мисля, че е напълно подходящо, Лидия. Благодаря ти — и още веднъж благодаря за едноседмичния отпуск „по семейни причини“.

— При тези обстоятелства е нормално, не смяташ ли?

— Нормално и все пак е прекрасно. — Фреди се обърна, за да се измъкне гърбом от стаята.

— О, Фреди, и още нещо…

— Да?

— Ако искаш да останеш в Помощните части…

— Да, Лидия?

— Това да не се повтаря!

 

 

В сватбения ден на Фреди Лонгбридж Грейндж дремеше под ленивата светлина на септемврийското слънце, напоена с уханието на късно цъфтящите жълти рози. Ив и Пол дьо Лансел, както и двамата братя на Тони, Найджъл и Андрю, бяха пристигнали предишната вечер. Заедно с останалите от семейство Лонгбридж те нетърпеливо чакаха пред входната врата, когато най-после Фреди и Джейн спряха таратайката; бензинът за нея бе сватбен подарък от неколцина пилоти от Помощните части.

Ухажването продължи дълго — Фреди предупреди Тони, че няма намерение да се хвърля в брачните преживелици, без да мисли за последствията. Беше далеч от чувството, завладяло много от воюващите жени, че е въпрос на дълг да ощастливи някой боец.

Макар графикът на Фреди — тринадесет дни дежурство и два дни почивка — рядко да съвпадаше с времето, когато Тони можеше да вземе поне еднодневен отпуск, все пак успяваха от време на време да прекарат заедно по няколко часа нощем. Накрая тя бе капитулирала пред неговата страст. Влюби се неохотно, с много съмнения и тайни погледи назад — в очите на Тони това беше очарователна неуловимост…

Тя излезе до колата трудно, засипаха я веднага поздрави и целувки; трите момиченца, обгърнали краката й с ръце, й пречеха да пристъпва.

— Къде е моят Антъни — обърна се Фреди към лейди Пинелъпи, изненадана, че го няма.

— Всеки момент ще дойде. Позвъни преди десетина минути… доста е глупаво, мила моя, но, изглежда, ще имате за кум непознат човек… Патрик се разболя от заушка, точно днес!

— По-добре днес, отколкото утре — възкликна Джейн. — И кого ще доведе Тони?

— Някое момче от ескадрилата му, струва ми се… връзката беше лоша, а и той бързаше.

Фреди се обърна, за да целуне Ив и Пол; те, изглежда, се чувстваха чудесно сред дечурлигата на семейство Лонгбридж. Вече няколко пъти бяха гостували тук по покана на лейди Пинелъпи и между двете по-възрастни двойки се беше завързало и непринудено приятелство — в основата му бяха както взаимната им симпатия, така и надеждата, че Фреди и Тони ще се оженят.

— Редно ли е една булка да умира от глад? — попита Фреди, без да се обръща към определен човек. Пол обви ръка около раменете й, повдигна брадичката й и я целуна по челото. Благодаря на бога за това дете, помисли той и размени бърз поглед с Ив. Къде ли беше Делфин? В очите и на двамата се четеше въпросът, който ги измъчваше толкова дълго. Бяха се научили да говорят за другата си дъщеря колкото е възможно по-малко; в окупирана Франция тя бе тъй недосегаема, сякаш се намираше върху обратната страна на луната, и все пак, можеха ли да престанат да се тревожат? Ив се обърна към Фреди.

— Ще имаш нужда от сили — посъветва тя дъщеря си. Ив бе взела участие в приготовленията от самото начало — от венчавката в селската църква, на която бе поканено всичко живо от околността, до приема в Грейндж, уреден само за членове на семейството, чийто брой, поради военновременните трудности с пътуването, беше ограничен на шестдесет човека.

Придружени от момиченцата — Софи, най-малката, и близначките Сара и Кейт, — Фреди и Джейн хапнаха сандвичи в килера; предупредиха ги, че не бива и да мислят за кухнята, където няколко жени от близките ферми помагаха на лейди Пинелъпи и Ив да приготвят празничното пиршество.

По традиция венчавката трябваше да стане по обед, но тъй като нито за булката, нито за младоженеца беше сигурно, че ще пристигнат навреме, насрочиха я за три часа следобед, за да се възползват от дневната светлина и да могат гостите за приема да пристигнат, преди да се стъмни и преди задължителното затъмнение в селището.

— Все пак не намирам идеята за този брак блестяща — измърмори Фреди на Джейн, докато дъвчеше последния сандвич.

— Какво не е в ред… да не те боли коремът? Яде много бързо. Възбудена си, това е всичко.

— Възбудена, по дяволите! Аз съм в паника. Ужасена съм. Не мога да го направя, Джейн. Убедена съм, че греша! Едва познавам Антъни. Не трябваше да те оставям да ме уговаряш.

— Аз? — възмути се Джейн. — И дума не съм обелила. Да не си мислиш, че те искам за снаха, тъпа янки такава? Брат ми можеше да се ожени за дъщеря на херцог… а той се погубва заради първото срещнато хубаво личице. В мирно време никога нямаше да ти се случи. На всичко отгоре ти си тъпа французойка, ако трябва да сме точни, а в нашето семейство изобщо не сме простили на Вилхелм Завоевателя. Да си беше стоял на собствения скапан бряг оттатък Ламанша и да бе оставил Великобритания на англосаксонците. Ами добре, ако искаш, ще отида да кажа на мама да отмени цялото това представление. Вече загубихме кума, защо не и булката? Сватбените подаръци и без това не са много… Ако трябва, ще ги върнем… Хората ще разберат… откак започна войната, всички се научиха на гъвкавост. Ако Антъни не ми беше брат, сама щях да се омъжа за него, за да не разочаровам гостите, но само кажи една дума, и сме обратно в Хембъл, преди да разберат още, че ни няма. А още по-добре ще е да отидем до Лондон и да си подберем някои готини войничета, с гореща кръв и зажаднели за секс, та да си прекараме наистина добре.

— Добре, добре, млъквам — рече Фреди унило.

Тя се облече в спалнята на Джейн, а Ив и лейди Пинелъпи се навъртаха край нея. Бяха претършували тавана на Лонгбридж, за да търсят сватбени рокли, но не откриха нищо по мярката на Фреди, тя бе по-висока от всички предишни невести на Лонгбридж. Военновременните ограничения и липсата на купони за дрехи не позволяваха да се купи нова сватбена премяна, обаче лейди Пинелъпи беше решила булката на най-големия й син да прилича именно на булка.

Войната беше превърнала дарбата й да плете в почти професионално шивашко умение. За корсажа лейди Пинелъпи взе горната част на една късновикторианска рокля, с ниско, поръбено с панделка деколте и буфан ръкави; те подчертаваха голите рамене на Фреди. Безмилостно развали още две рокли от времето на Джордж III, едната с богато плисирана пола от атлаз, прихваната на талията с широк колан. Не беше достатъчно дълга, за да стига до пода, но ставаше за красива фуста под горната, направена изцяло от дантела пола; от нея пък се стелеше дълъг метър и половина шлейф. Софи, Сара и Кейт цяла сутрин плетоха венец от напъпили бели рози, той щеше да закрепи на главата дългия до раменете воал, семейна антика от времето на Чарлз II, грижливо съхранявана повече от триста години.

Фреди примирено гледаше в огледалото какво правят с нея и си мислеше, че с всеки допълнителен пласт от вековна дантела, под който трудно можеше да разпознае себе си, идеята за женитбата започваше като че ли да й изглежда по-приемлива. Единственото познато нещо в огледалото беше косата й, наподобяваща фойерверк, избухнал над обгръщащата я ефирна дантела.

Много хора се женят, рече си тя. Майка й беше омъжена, лейди Пинелъпи, която сега можеше да нарича просто Пинелъпи, но никога Пени, също бе омъжена… познаваше стотици омъжени жени, те не възприемаха положението си като ненормално или тежко. Защо тогава й се струваше толкова странно да сключи брак в този прекрасен следобед? От друга страна пък, времето беше идеално за летене.

— Дали Антъни също е готов? С изгладена униформа и така нататък? — попита тя Джейн, колкото да не скучае.

— Антъни? — Джейн я погледна разсеяно, твърде заета с ципа на бледозелената си шаферска рокля.

— Брат ти Антъни. Младоженецът, или поне на мен така ми казаха.

— О, господи! — Джейн изтича навън да провери и се върна след няколко минути, пелтечейки истерично. — Няма и следа от него. И никой нищо не знае!

— Какво точно разправяше преди малко за войничетата? — поинтересува се Фреди.

— Успокой се, Джейн — прекъсна я Ив. — Нали се е обадил, че тръгва?

— Оттогава минаха часове! Може да е променил решението си — разсъждаваше Фреди на глас. — Това се случва, знаеш ли, дори и в най-добрите семейства.

— Аз говорих с него — изчурулика шестгодишната Софи.

— Кога, дявол такъв? — запита я майка й.

— Преди няколко минути. Бях долу, телефонът иззвъня и аз го вдигнах. Беше Антъни. Остави ми известие.

— Защо не ни каза? — Лейди Пинелъпи почти шепнеше, за да не изкрещи.

— Той остави известието на мен. Не ми каза да го предам на някой друг — отвърна Софи важно. — Спукал е гума и ще закъснее. Каза да се срещнем пред църквата.

Лейди Пинелъпи погледна часовника си.

— Софи, Кейт, Сара, обличайте си шаферските рокли. Тръгваме точно след двадесет минути.

— Ами ако трябва да чакаме в църквата, мамо? — попита Софи самонадеяно.

— Софи Хериът Хелина Лонгбридж… ти… започваш… да… си… играеш… с… търпението ми. — При тези думи, които звучаха като последно предупреждение, трите малки момичета изчезнаха с писък.

 

 

Сватбената процесия от карета, следвана от цялото село и всички съседи от околността — кой пеша, кой на кон или във файтони, — пристигна точно навреме, за да види как колата на младоженеца спира до църквата. Тони и кумът успяха да се шмугнат в църковната канцелария и забързаха към сумрачното дъно на залата, тъкмо когато камбаната удари три.

Щом тръгна по пътеката под ръка с Пол, Фреди сякаш се превърна във фигура, избродирана на гоблен. Движеше се с онази позната благородна стъпка, като че ли се намираше в центъра на величествена сарабанда[1], под звуците на музика, която звучеше само за нея; за първи път тя бе напълно отпусната и не очакваше нащрек звука на бомбардировачите.

— Значи това е твоето момиче — въздъхна кумът, Джок Хемптън, щом зърна царствената, висока, плътно забулена фигура, която ги приближаваше. Само преди няколко часа той се готвеше да прекара една любовна нощ в Лондон. — Сега разбирам защо беше това лудо бързане.

— Замълчи — процеди Тони през зъби, не искаше дори човешки глас да се изпречва между него и Фреди, въпреки че самата тя бе неузнаваема.

Както беше едър и строен, Антъни все пак оставаше около пет сантиметра по-нисък от източения, рус калифорниец. Облечени в сините униформи на кралските ВВС, двамата млади мъже чакаха мълчаливо, докато под звуците на органа Пол доведе Фреди пред олтара и сложи ръката й в дланта на Тони.

Джок Хемптън отстъпи крачка назад, като ги гледаше как повтарят обета си. Почти не различаваше забуленото лице на Фреди в здрача на старата църква. Воалът беше така гъсто избродиран, че видя цвета на косата й едва когато тя го отхвърли назад след церемонията, за да целуне Тони. За първи път успя да я погледне истински. Усети как косата му се изправя, преди да е помислил каквото и да е. Не само защото тя бе красива, невероятно красива — той вече я бе виждал веднъж и знаеше, че никога няма да може да забрави лицето й. Беше я зърнал преди двадесет и четири часа, когато бе махнала с ръка точно след като му бе спасила живота.

 

 

За сватбеното тържество отвориха най-просторната стая в най-старото крило на Лонгбридж Грейндж. Фреди беше танцувала с всеки един от новите си роднини, преди Джок Хемптън да реши, че е удобно да я покани. Тя тъкмо изпълняваше някаква тийнейджърска бална стъпка с младия си девер Найджъл.

— Опитвах се да ви благодаря — рече кумът, когато я прегърна.

Фреди отдавна бе свалила воала си и сега косите й се пилееха на искрящи кичури около лицето — резултат от усилието да танцува с толкова много мъже на възраст от двадесет до осемдесет, всеки с претенцията, че й е близък роднина. Кумът беше единственото същество от мъжки пол, от когото не очакваше да има такива претенции.

Озадачена от думите му, Фреди вдигна очи. Калифорнийско лице, беше първата й мисъл. В гимназията й имаше подобни типове, футболни герои, високи като върлини атлети, златни момчета, немного по-млади от този образ тук, чиято изсветляла руса коса беше бухнала над челото му противно на всякакви правила, както и на модата, която караше мъжете да използват различни лепкави смеси, за да бъде прическата им идеално пригладена. Изглежда упорит, реши Фреди и осъзна с облекчение, че танцува великолепно, да, изглежда упорит и неуправляем. Някаква смееща се светлинка искреше в ясносините му очи, а бръчките около тях бяха тъй дълбоки, че можеха да са единствено на пилот. Този галантен викинг, появил се неочаквано на сватбата й, със сигурност беше неопитомен и непокорим. Чертите му бяха силни и малко грубовати. Фреди си помисли, че в него има нещо гангстерско. Къде ли го беше намерил Тони?… Тя го погледна въпросително. За какво говореше?

— Оня ден — обясни той — се опитвах да ви благодаря, че ми спасихте живота… бях в лодчицата… не ме ли помните? Всеки ден ли постъпвате така?

— Вие?

— Да. Страхотно добре летите, госпожо Лонгбридж.

— Значи така, копеле такова! Плямпало! Кретен! Заради скапаната ти история почти не ме изритаха от Помощните части. Защо не запази гадните подробности за себе си, негодник такъв? Влечуго! Не, трябваше да идеш и да издрънкаш всичко на някакъв си репортер… ама че глупак, слабоумник… — Тя рязко спря да танцува и почти падна в ръцете му, смаяна от собственото си избухване, ала миг по-късно влезе отново в стъпка.

— Определено имате дар слово — рече Джок, придържайки я. — Слава богу, че оръдията ви не са заредени днес!

— И оня ден не бяха. Ние летим невъоръжени, умнико.

— Блъфирали сте пред Месершмит?

— Честно казано, не мислих много!

— Господи, госпожо Лонгбридж. Не съм сигурен, че завиждам на моя чудесен командир на ескадрила. Знае ли за каква щура жена се жени?

— О, я се разкарай, всезнайко! Имах нужда от малко развлечение, това е! Вие заграбвате всичко и на нас ни остава да се влачим с нашите доставки. Щеше ли да ти се хареса, ако трябваше да го вършиш през цялото време? Как ти беше името все пак?

— Джок Хемптън, госпожо.

— Е, добре, Джок Хемптън, да не си посмял да кажеш на Антъни какво съм направила. Нито да го споменеш пред който и да е друг на този свят, чуваш ли ме? Иначе ще ми паднеш, а падне ли ми някой, мърдане няма!

— Давам ви думата си. Така ме изплашихте, че дори вече не си спомням…

— Какво не си спомняш? — попита Фреди, като присви подозрително очи.

— Не си спомням какво беше това, дето не биваше да си го спомням.

— Май не си толкова безнадеждно тъп, колкото си мислех — рече тя.

— Мисля, че е време да разрежете тортата, госпожо Лонгбридж.

— Не се опитвай да извърташ!

— Не, наистина! Чакат ви! Но мога ли да кажа поне една дума за обяснение, смекчаващи вината обстоятелства и така нататък… После няма да споменавам нищо по въпроса.

— Добре, давай!

— Не съм споменал пред репортера, че е била жена. Казах само — с червена коса. Но веднага забелязах, че е прекалено дълга за мъж.

Фреди се замисли върху думите му.

— Май наистина не си казал — отвърна тя бавно. — Това означава ли, че трябва да се извиня за всичко, което ти наприказвах?

— Една булка не трябва да се извинява за нищо.

— Е, аз все пак ще се извиня. Не биваше да те ругая. Не и на сватбата ми.

О, как искам това момиче, помисли Джок Хемптън, тя трябваше да бъде моя!

Бележки

[1] Сарабанда — старинен испански народен танц. — Б.пр.