Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (11)

12.

На трети септември 1936 година Лос Анжелос щеше да се превърне за четири дни в център на международната авиация. Ремонтирано и разширено, Майнс Филд беше преименувано в Общинско летище. Местните организатори на шестнайсетите годишни национални въздушни състезания, които за първи път щяха да се проведат в Града на ангелите, бяха решили, че ако някой може да покаже на света как се прави грандиозен спектакъл, то това са те.

Фреди беше запомнила почти всичко от пороя вестникарски истории за събитията, които предстояха. Знаеше, че Харолд Лойд^[1], като велик церемониалмайстор, ще води дълъг парад от платформи на колела с разположени на тях участници; знаеше точно кога бомба, взривена във въздуха над летището, ще провъзгласи появата на елитните ескадрили изтребители от армията и военноморските сили, които трябваше да демонстрират летене в боен строй и фигури от висшия пилотаж във въздушна атака и защита; знаеше кога през деня ще започнат номерата за прехвърляне от мотоциклет на безмоторен самолет и кога да очаква състезанието за масовите скокове с парашут. Знаеше още, че господин и госпожа Дъглас Феърбанкс старши и Бените Хюм организират пикник преди състезанията; че Ейдриън Еймс, в костюм от кафяв туид, се очакваше с бившия си съпруг Брус Кебът, че Керъл Ломбард и Кей Франсис ще са между почетните гости. Знаеше дори имената и лицата на светските момичета от Бевърли Хилс, които бяха избрани да поздравят летците от армията и военноморските сили като младши домакини на бала, даван от командването, с който впрочем щеше да завърши първият ден от Националните състезания.

И на Фреди въобще не й пукаше от всичко това. То беше само аранжиране на витрината, пълнеж между състезанията.

Само три от множеството събития бяха завладели страстно вниманието на Фреди: трансконтиненталното скоростно състезание Бендикс от Източния бряг до Л. А.; Руд Четъртън Дерби, за „пилоти спортсмени“, което беше започнало преди шест дни в Кливлънд и напредваше с препятствия по маршрута към Лос Анжелос; Амелия Еърхарт Трофи^[2], скоростно в затворен около пилони кръг, единственият номер от програмата, който беше само за жени, и в него можеха да вземат участие осем състезатели.

Онова, което разпалваше истински въображението на Фреди между тези три състезания, беше Четъртън, до такава степен, че тя жадуваше в съзнанието си за него, както не бе мечтала за нищо друго след дебютния си полет. Това беше състезание, в което можеше да се включи и Фреди, ако, разбира се, имаше самолет. Би могла да се включи. Щеше да се включи. Нищо чудно дори и да спечелеше. Но само ако имаше свой собствен самолет.

Участие бяха заявили тридесет и двама състезатели, мъже и жени, управляващи най-различни самолети. Вестниците бяха пълни с репортажи за китайското момиче Кетърин Суи Фън Чунг, която управляваше малък Чесна, и за Пеги Селъмън, светското момиче от Лондон; майка й беше казала с усмивка на един от репортерите: „Не може да се танцува по цял ден, нали? Така че Пеги се зае с авиация.“ По дяволите, Фреди намрази Пеги Селъмън, обзета от бурна завист, Пеги Селъмън и нейната проклета щедра майка!

Беше толкова болезнено да мисли за Четъртън, че тя ходеше като в транс, опитвайки се да се концентрира единствено върху успокояващо недостижимия приз Бендикс. Бендикс — с групата от известни пилоти, които до последната минута преди старта извършваха настройка на самолетите си във Флойд Бенет Филд; Бендикс, съпътствано цели седмици от слухове и контра слухове, от истории за супер машини, невиждани досега; тайни изпитания в аеродинамичен тунел на свръхмощни модели; нови форсирани двигатели на известните до тоя момент марки. Тези отчаяни усилия за увеличаване скоростта на самолетите с всички възможни средства продължаваха през цялата последна нощ, съпътствани от мистериозни публикации в последната минута и, разбира се, от вестникарска истерия.

Състезанието Бендикс беше напълно свободно за участие с единственото условие, че пилотите трябва да напуснат Флойди Бенет призори на четвърти септември и да пристигнат в Лос Анжелос до шест часа следобед на същия ден. „Ейвиейшън мегъзин“, библията на Фреди, беше обявило, че фаворитът е Бени Хауърд, който бе спечелил състезанието предишната година с известния си самолет Мистър Мълигън. „Ейвиейшън“ сочеше Амелия Еърхарт с новия й Локхийд Електра като най-добрата претендентка, следвана плътно от Жаклин Кокрън. Хауърд Хюз пък беше според списанието призьорът за най-спортсменски жест; бе отказал да се включи в Бендикс с твърдението, че собственият му експериментален самолет е непобедим от пилоти, които карат по-скромни и евтини машини.

Фреди упорито упражняваше фигурите Имелмани и Шандел в деня преди състезанието с Тейлър Къба на Мак, който в най-добрия случай развиваше средно около деветдесет мили на час, размишляваше непрекъснато за Хауърд Хюз и неговите сто и двадесет милиона долара, както и за самолета на Еърхарт, за който Локхийд щедро беше отпуснал осемдесет хиляди долара. Нейното място определено беше във второстепенните лиги, рече си яростно, докато водеше стария надежден Тейлър по маршрута му.

Повечето от свободните й следобеди през юни, юли и август беше прекарала, старателно упражнявайки основните положения на висшия пилотаж. Най-после, с Мак в кабината, разбира се, тя беше започнала сложни фигури: Орегон сий сърпънт, Кюбан Рол, Кюбън ейт, Франк Кларк ривърсмърт рол и Ренкин ролър коустър. Всичко това е добре, продължаваше размишленията си Фреди, но днес не беше по-близко до целта си да спести пари за собствен самолет, отколкото преди месеци, понеже не можеше да устои на изкушението да похарчи и последното си пени за уроците по висш пилотаж.

След две седмици щяха да започнат занятията й в университета на Лос Анжелос. Вече беше получила програмата на обучението. А майка й я заведе да си купи дрехи за колежа. Кога щеше да лети освен през уикендите? Налагаше се максимално да използва лятото, макар цялата й заплата да бе отишла.

А през първата университетска година, припомняше си тя със свито сърце, трябваше да учи онези определени от университета задължителни предмети, които ще й дадат изискано образование в областта на хуманитарните науки. „Да го вземат дяволите, аз пък не желая да бъда изискана!“ — караше се Фреди вече на глас на безразличния висотомер, на злополучния индикатор на скоростта и, естествено, на лоста, който съществуваше единствено за да й се подчинява.

И все пак, какво й оставаше да прави? Да се запише във флотата и да види света? Чуждестранния легион? Да избяга с някой цирк? Уви, едно момче би могло да се захване с някое от тези неща, но не и ненавършилото все още седемнадесет години момиче. Голям залък е! Съдбата й я водеше право към задушната класна стая на колежа й, към „Английски 101“.

Ако Фреди можеше да отдели краката си от педалите за управление, щеше така да ритне в безсилието си пода, че да пробие дупка в самолета. Вместо това обаче изпълни един последен, безупречен Шандел, стръмен, изкачващ се завой на 180 градуса, после се насочи за кацане в Драй Спрингс.

Мак и дошлият на летището по свои си работи Суид Кастели бяха отвън, наблюдавайки я как се приземява. Фреди скочи от самолета, свали очилата си, разкопча парашута, преметна го през една ръка и се насочи към тях с коса, уловена в медното ласо от вятъра, с дръзка, елегантна фигура и с походката на Робин Худ, онова леко, несъзнателно полюшване, което се подчертаваше от бричовете и ботушите; бе ги купила веднага щом нейните „Левис“ се бяха износили. Разбира се, ръкавите на юношеската риза, която обличаше при полети, стояха както винаги навити.

— Здрасти, малка госпожице. Доста добър Шандел изпълнихте — рече Суид Кастели с тон, който Фреди веднага определи като покровителствен. Всички бивши пилоти каскадьори, помисли тя, са убедени, че никой не може да лети по-добре от тях. Е, сигурно не всички, поне Мак — не. И освен това ненавиждаше да я наричат „малка госпожица“.

— Чисто декоративен, господин Кастели — отвърна Фреди кратко. — Дреболия.

— Добре изглеждаше, хлапе — усмихна се Макгайър.

— Ах, Мак, просто не издържам бурното ви възхищение. Ще се изчервя. — Фреди направи кисела гримаса и изчезна в офиса. Ето го и Мак. Всички си приличат, заключи тя горчиво.

— Какво я мъчи? — поинтересува се Кастели.

— Иска да бъде Амелия Еърхарт — обясни Мак.

— И аз. Всички го искат, нали?

— Тя е емоционално хлапе — вдигна рамене Мак.

— Хлапе? Слушай, Мак, това момиче вече не е хлапе. Тя е страхотно маце, мечта, тя е…

— Тя си е хлапе, Суид. А ти си един стар мръсник. — Гласът на Мак прозвуча неочаквано сърдито.

— Струва си да се заемеш, Мак. Не бързай да „режеш“! — усмихна се Кастели, добродушен както винаги; в този момент Фреди се появи отново, на път към колата си. Той махна за довиждане на Мак и също тръгна. — Сигурен ли си, че няма да размислиш? — Суид хлопна вратата на автомобила си.

— Сигурен — отвърна Мак.

— Парите са добри — провикна се той, явно без да се надява, че ще може да промени решението на Мак.

— „Не“ — значи „не“, друже. Казах ти, че съм вън от играта.

— Жалко — рече Кастели на Фреди с леко възмущение, — щеше да го направи заради мен, знам, че щеше, ако не беше неприязънта му към перуките. Все пак си струваше.

— За какво става дума? — попита Фреди равнодушно. Мак все още отказваше каскадьорски ангажименти, които директорите на продукциите продължаваха да му предлагат; не вярваха, изглежда, че той се е оттеглил от бизнеса окончателно.

— Един филм, наречен „TaiI spin“, свредел. Предложих му избор: Алис Фей, Констънс Бенет или Нанси Кели… би могъл да дублира всяка от тях. Рой Дел Рут, режисьорът, специално понита за Мак. Не може да забрави колко убедителен беше при дублажа на Джийн Харлоу в „Ангелите на ада“.

— Но това беше ням филм — спомням си го отпреди седем години.

— Те не искат от него да говори, малка госпожице, искат само да си сложи перука и да лети. Това много ли е? Обидно ли е?

— Не — изкикоти се Фреди, забравила за отвратителното си настроение; представи си Мак с платиненоруса перука.

— Е, аз тръгвам, ще опитам да намеря още трима. Бих го направил сам, но съм загубил тренинг. Ходите ли на Въздушните състезания?

— Всеки ден — отвърна тя, и неволите й я завладяха отново.

— Чуйте, малка госпожице, може би следващата или по следващата година и вие ще участвате. Човек никога не знае — заключи той учтиво, забелязвайки сянката, покрила внезапно лицето й.

— Благодаря, господин Кастели. Но аз не мисля така.

— Хей, я чакайте. А вие какво ще кажете? Лесно ще станете дубльорка — Мак ми каза колко сте напреднали. Няма нищо в каскадата, което и вие да не можете да направите. Какво ще кажете?

— Е, ще кажа, че е наистина невъзможно — засмя се Фреди на неговия ентусиазъм, — много по-невъзможно; отколкото да участвам във Въздушните състезания догодина.

— Защо? Кажете ми какво точно ви спира?

Фреди приближи до лъскавата „Ла Сал“ с гюрук, колата на Ив. Влезе вътре, извади светлосиня кашмирена жилетка и я преметна около врата си. Завързаните набързо ръкави под брадичката укротиха косата й и я превърнаха в пламтяща рамка около енергичното й лице.

— Първо след две седмици трябва да започна следването си — рече тя, облягайки се на вратата на колата. — Имам твърдо рандеву с Бейулф, господин Кастели. Освен това баща ми, много консервативен човек, ще ме убие, после ще ме убие майка ми, а ако е останало нещо от мен, Мак ще довърши работата. — Категоричната стойка на Фреди, много по-изразителна от елегантната скъпа кола, убеди Суид Кастели, че чука на погрешна врата. Тази малка госпожица беше светско момиче с необичайно хоби.

— Ясно. Не вреди да попитам, нали така?

— Да, господин Кастели.

— Поздравете Бейулф^[3]. Той е щастливец.

 

 

В края на въздушните спектакли на девети септември, деня, в който Ив даваше голям прием за лейтенант Мишел Детройя, единствения френски летец на състезанията, Фреди така кипеше от емоции, че не можеше да се познае.

Тя беше наблюдавала с разтуптяно сърце как Луис Тедън прелетя над финалната линия на Бендикс в другия край на летището така уверена, че е пристигнала последна, че беше изрулирала самолета си почти извън летището, преди хилядите тичащи и крещящи зрители да могат да я настигнат и да я накарат да разбере, че е спечелила. Беше пресякла страната за по-малко от петнадесет часа, оставяйки назад всичките експериментиращи, претоварени с оборудване нови състезатели. И бе спечелила с Бийчкрафт, помисли Фреди, измъчвайки се, разкъсана между възхищението и новите вълни от най-отровната завист; обикновен малък Бийч Стегъруинг, самолет, който всеки може да управлява, самолет, който всеки, спестил няколко хиляди долара, може да купи.

В нощта след състезанието Бендикс Фреди беше обикаляла около египетската шатра, издигната от Найнти Найнз, националната организация на жените с правоспособност на летци, и беше видяла Тедън и спечелилата второто място Лаура Инголз, и Еърхарт и Кокрън, и още десетки други жени пилотки, които влизаха вътре да отпразнуват победите. Ала не можа да се престраши и да се присъедини към тях, макар че щеше да е съвсем просто. Фреди стоеше скована от парализираща я срамежливост и тя бе далеч по-силна от желанието й да се запознае със своите героини. Документът за правоспособност се намираше в чантата й, но Фреди просто не можеше да се насили да влезе и да се представи, макар да знаеше, че веднага щяха да я накарат да се почувства добре дошла. Нямам какво да им разкажа за себе си, помисли тя съкрушена, заслушвайки се във веселата глъчка откъм шатрата; не можа да издържи повече и избяга.

Слава богу, Четъртън беше спечелен от мъж и тя го заличи от съзнанието си.

 

 

— Фреди, нали знаеш, че те очаквам на моя прием днес? — рече Ив, влизайки в стаята на дъщеря си; само че Фреди седеше там намръщена и забила поглед в стената. Ив почувства тревога; с всеки изминат ден от състезанията детето й ставаше все по-далечно и по-далечно. А мислеше, че Фреди ще е възбудена и очарована от този парад на авиацията, организиран в техния собствен град. Новините от него бяха изпълнили вестниците до такава степен, че дори Ив и Пол знаеха повечето от подробностите. Само че Фреди прекарваше всяка минута на летището и се прибираше вкъщи, потънала в собствените си мисли, със странно замъглени очи, което Ив отдаваше на умората и силното слънце, жарещо по трибуните.

— Разбира се, мамо — отвърна Фреди. — Ще бъда там.

— Една добра компания от светилата на френската колония щеше да я отклони от мрачните й мисли и от чувството за неадекватност, реши тя. Освен това беше любопитна да зърне и прочутия почетен гост, световния крал на пилотите по висш пилотаж. Той беше толкова далеч от обсега на нейната завист, колкото и Чарлз Линдберг. Или Сент Екзюпери.

Мишел Детройя беше накарал Франция да се гордее с него и бе станал неоспоримата звезда на състезанията с изключителните изпълнения на своя Кодрон с двигател на „Рено“, състезателен самолет, за чиято разработка френската армия беше похарчила над един милион долара. Това беше първият подобен апарат с напълно аеродинамична форма и с него Детройя беше спечелил състезанието Томпсън Трофи, както и немалката сума от двадесет хиляди долара. Това беше международно състезание, достъпно за всички, той бе изпреварил останалите със смехотворно голяма преднина. Превъзходството на самолета му беше такова, че Детройя реши да оттегли участието си от другите надпревари, „за да даде възможност и на някой от конкурентите да спечели“.

— Скъпа, сложи си новата ленена рокля — инструктира я Ив.

— Но, мамо — опита се да възрази тя.

— Това е най-подходящата дреха, която имаш. — Ив използваше този тон единствено през дните, когато упражняваше функциите си на жена на дипломат и Фреди знаеше, че няма смисъл да се спори по въпроса.

Късно този следобед градините в дома на Ланселови се изпълниха със стотици гости. Мнозина от тях чакаха на опашка, за да стиснат ръката на Детройя, и на Фреди й оставаше само да го наблюдава и да подслушва от мястото си зад Ив; майка й седеше до него. Не е красавец, помисли тя, има твърде дълъг и твърде широк нос и двойна брадичка, но очите му изпод правите и необичайно гъсти черни вежди компенсират недостатъка. Изглеждаше безгрижен като щастливо момче и явно беше свикнал да се отнасят с него като със знаменитост, понеже отговаряше на едни и същи тривиални реплики отново и отново, без да губи жизнерадостта си.

— Да, госпожо, възнамерявам и догодина да защитя трофея, благодаря ви, госпожо, радвам се, че сте се забавлявали по време на демонстрациите, да, господине, намирам Лос Анжелос за очарователен, благодаря ви; о, госпожо, права сте, баща ми наистина е главнокомандуващ на Френския въздушен корпус, ще му предам поздравите ви, благодаря ви, госпожо; да, господине, тук имате най-прекрасния климат и се надявам да се върна един ден, благодаря ви, господине; разбира се, госпожо, Калифорния наистина е най-красивото място, благодаря ви, госпожо.

Изглежда, празните приказки са цената на славата, помисли Фреди, щом опашката се стопи и поканените нападнаха закуските. Накрая, както се случва винаги с почетните гости, Детройя се озова съвсем сам, а ордата от непознати, изразила веднъж уважението си, го забрави, насочвайки интересите си един към друг. Фреди пристъпи напред, почти иззад храсталака.

— Лейтенант Детройя — чу се тя да произнася на френски, — може ли да обясните дали витлото с две скорости и двойна стъпка Ратие на вашия Кодрон и задвижваната с въздух система за управление на колесниците направи възможни бързите ви излитания?

— Какво?

— Казах, че…

— Разбрах какво казахте, госпожице. Отговорът е да.

— Интересно, и аз си мислех така. Кажете ми, колко градуса на отклонение има при позициите за излитане и при висока скорост на витлото?

— Дванадесет градуса, госпожице.

— Чудех се за това. Хм… дванадесет градуса. Нищо чудно, че печелихте през цялото време. А какво щеше да стане, ако системата за управление на колесниците се беше повредила? Тя се задейства с въздух под налягане, нали?

— Да, госпожице. За щастие имам аварийна ръчна помпа.

— А вдлъбнатото бутало на тунелния карбуратор — то по цялото протежение до носа на Кодрона ли се простира?

— Навярно вие… — Летецът спря, не можеше повече да запази изражението си сериозно. Накрая преодоля изблика от смях. — Може би бихте желали да разгледате самолета ми, госпожице?

— Да — отвърна Фреди. — Но искам да ви попитам кое намирате за толкова смешно?

— Единствената личност на това парти, която ми задава интелигентни въпроси, е една госпожица. Ох, ох, този тунелен карбуратор… — И Детройя наново избухна в неудържим смях.

— Аз съм пилотка, господине, не госпожичка — изрече Фреди с такова достойнство, че той престана да се смее и я погледна с внимание.

— Да, трябваше да се досетя — кимна мъжът, — наистина трябваше.

— Е, нямаше как да разберете — каза Фреди опрощаващо.

— А, не. Можех. Очевидно е. Имате тена на пилот. — Гостът посочи към широкото деколте и късите ръкави на роклята й, силно загорелият триъгълник под гърлото й се спускаше надолу и подчертаваше белотата над гърдите й. — Дори ръцете — допълни Детройя, гледайки към бялата граница над лактите, където тя обикновено навиваше ръкавите си при летене.

— Опитах се да обясня на майка си, но тя настояваше да нося това.

— Дори пилотите имат майки. На какво летите?

— На Райън… когато успея да се докопам до него.

— Виж ти, познавам този самолет. Веднъж Текс Ренкин и аз се състезавахме с два еднакви Райъна, ей така, за разнообразие, и аз едва успявах да го следвам.

— Правили ли сте Орегон сий сърпънт, която Ренкин въведе? Току-що я научих.

Детройя като че ли се обезпокои:

— Това не е маневра за млада дама, госпожице, дори е напълно безразсъдно. Съветвам ви да не я повтаряте.

— Аз правя… фигури от висшия пилотаж — обясни Фреди, колкото можа по-скромно; все пак говореше на световния шампион, ала гордостта й искреше в очите. — Все още се уча, но…

— Но се справяте със Сий сърпънт?

— Да.

— Тогава трябва да ви поздравя, госпожице. — Детройя изглеждаше видимо впечатлен и в думите му не се долавяше и следа от подигравка. — Моите поздравления като пилот на пилот. — Гостът взе ръката й и я раздруса. Но в това време към тях се приближи Ив и без много церемонии го отмъкна.

— Госпожо Дьо Лансел, кое е, за бога, това смело момиче с романтичен вид в бялата ленена рокля? — попита Детройя. — Бих искал да я поканя да разгледа самолета ми.

— Да нямате предвид дъщеря ми, лейтенанте? — Ив застана нащрек.

— Вашата дъщеря? Пилотката?

— Да, тя е. Смайващо, нали, за момиче, което е само на шестнайсет?

— Само на… шестнайсет?

— Точно така — отвърна тя твърдо. — Все още дете, лейтенанте.

— Ами…

— Хайде, лейтенанте, президентът на френската болница гори от желание да ви поздрави.

— Колко очарователно — въздъхна галантният офицер, — целият съм в очакване.

 

 

Вечерта след приема в чест на Детройя Фреди не можеше да заспи, кръвта й просто кипеше от нервна възбуда. „Моите поздравления като пилот на пилот“, беше казал той. Като пилот на пилот! Не „малка госпожице“, не „хлапе“, а пилот. Защо се получаваше така, че никой не мислеше за нея като за пилот? За Мак тя беше вечният ученик. Беше я видял да прохожда и никога нямаше да го забрави. Никога нямаше да й позволи да го забрави. Наистина понякога й се искаше да го удари! За баща си тя беше единствено дъщеря, преди всичко и само дъщеря. Той просто преглъщаше факта, че е пилот, и предпочиташе да не мисли за това, още по-малко да слуша за хобито й от нея. Майка й пък веднага щом й зае колата си, изглежда, беше забравила къде ходи с нея и какво прави. Нито един от двамата нямаше представа, че тя усъвършенства висш пилотаж, защото й бяха дали да се разбере без думи, че не искат и не очакват от нея да им съобщава за напредъка си.

И, нека е справедлива, ако наистина се мислеше за пилот, защо не беше влязла предишната вечер в шатрата на Найнти Найнз, за да се присъедини към единствените други жени в страната, които споделят страстта й? Тя беше една от тях, не е ли така?

По дяволите, беше се продала евтино, приемайки оценките и пренебрежението на най-близките си хора, без да осъзнае дори, освен за няколко кратки минути, колко далеч е достигнала. Пилот. И страшно добър при това!

Дали снизхождението не идваше от факта, че не беше достатъчно голяма? Само след няколко месеца навършваше седемнадесет, значи ставаше достатъчно зряла, за да повярва дори само за себе си какво представлява.

Ето Делфин например не е по-възрастна дори и с година и половина, крехката, винаги нуждаеща се от закрила Делфин, която не може да различи свещ от картоф, която е в състояние да „управлява“ единствено маникюра си, а вече е ангажирана във френски филм без дори обичайните уговорки. Най-напред дойдоха истеричните обаждания по телефона от баба й, а после се получи и писмо от Делфин, мистериозно недосегаема по телефона, писмо, на което му бяха необходими много дни, за да пристигне, и съдържащо искрено щастливото съобщение, че е подписала договор с Гомон. Беше започнала да се снима, преди те дори да получат известието й. По някакъв начин всички бяха решили, че единствено Бруно е виновен за случилото се, но никой не можеше да измисли какво да направи, за да спрат тази история.

Така че Делфин се беше гмурнала в големия свят, докато тя, Фреди, автоматично беше отклонила предложението да направи няколко каскадьорски номера, с които знаеше, че ще се справи. Бе го отклонила, защото същите тези родители, обхванати от паническа, но безполезна тревога заради превъплъщението на Делфин във филмова звезда, бяха настояли категорично тя да остане студентка. Е, да върви по дяволите тази шумотевица! Това нямаше да се случи, поне не точно на този пилот.

 

 

Офисът на Суид Кастели в студиото И. У. Дейвидсън беше разхвърлян, както очакваше Фреди, но по-голям, отколкото си представяше. Освен бюрото в него имаше и голяма маса за съвещания, отрупана цялата с модели на самолети. На всяко свободно място по стената висяха карти; фотографии на бойни машини от Световната война образуваха купчини по ъглите на пода. Тук и там бяха окачени и снимки на самия Суид Кастели от дните му на каскадьор.

— Добре изглежда — констатира Фреди искрено, изтягайки се в стола срещу бюрото. — Харесва ми тук. — Тя беше изпънала облечените си в бричове крака. Днес носеше високите почти до коленете ботуши за езда, макар че никога не летеше с тях, понеже не бяха удобни за тази цел, ала знаеше ефекта, който произвеждаха. Беше напъхала старото си черно поло в бричовете и ги беше пристегнала с най-големия кожен колан, който имаше. От врата надолу, помисли си тя с удовлетворение, трудно можеха да я различат от барон Фон Рихтхофен.

— Предложението ви за работа все още ли е в сила? — попита тя направо.

— И още как. Но какво стана със срещата ви с Бейулф? Ами родителите ви, малка госпожице?

— Оставете грижата за тях на мен — прекъсна го Фреди. — И името ми е Фреди, а не „малка госпожице“.

— Това да не е някаква шега? — попита той подозрително.

— Суид, аз не се шегувам. Аз съм пилот. Видя колко съм добра. Наблюдавала съм Мак да режисира стотици фигури и ако знам нещо, то е, че можете да монтирате камера на самолета ми страшно близо, много по-близо, отколкото при останалите, понеже при мен не се получава five o’clock-сянка. Сложи ми перука и ще заприличам на Алис Фей или Констанс Бенет повече от всеки друг в бизнеса. Вярно ли е или не?

— Вярно е. Съвършено вярно. Но Мак… каза ми, че той ще се противопостави на работата ти като каскадьор. Не искам да създавам неприятности, непрекъснато работим заедно, а и е най-добрият ми приятел.

— Помислила съм и за това. Суид, Мак ме научи да летя и се държи с мен като квачка.

— Хм, Фреди, има нещо такова.

— Това не значи, че ще трябва да живея живота си, както на него му се харесва, нали? Колко квачки искат пиленцата им да напуснат гнездото? Николко, нали? Но остават ли пиленцата в гнездото завинаги? Знаеш, че не остават. Това е природен закон. Сега е моето време да изляза и Мак просто трябва да го разбере. Аз имам нужда от тази работа. Наистина имам нужда от нея и ще й отдам всичко, на което съм способна, обещавам ти.

— Богато момиче като теб? Хайде, хайде. За какво ти е тази работа?

— Цяло лято работих в сутрешната смяна на хлебарницата Ван дер Камп, за да си платя летателното време. Сега трябва да си купя собствен самолет. Трябва, Суид, а не просто искам. — Фреди се наклони напред с лакти на коленете си и с ръце на брадичката и го погледна в очите с ясна, спокойна сила. За една нощ беше пораснала.

— Струваше ми се, че си богато момиче.

— Богата означава да имам пари. Аз лично нямам. Родителите ми живеят добре, но не ми дават и стотинка за летене. Колата е на заем, ако това те е впечатлило. Виж, Суид, ако не ме искаш ти, знам, че друг ще ме вземе. Навсякъде из Холивуд правят филми за летене. Дойдох най-напред при теб, защото те познавам; имаш ли обаче някакви съмнения, просто ги кажи и аз си тръгвам.

— Получаваш работата, Фреди. По дяволите, имаше я още вчера.

Тя щастливо се засмя.

— Кого ще дублирам, Алис Фей или Констънс Бенет?

— И двете, а също и Нанси Кели. Ще те използвам колкото може повече.

— А въпросът с парите? — Фреди се изправи с ръце на кръста.

— Парите?

— Каза, че са добри, но не ми обясни точно колко добри.

— Петдесет долара на ден, както плащам и на Мак. Ще работиш по пет, може би шест дни в седмицата, щом почнат снимките.

— Допълнително заплащане за специалните фигури?

— Фреди, имам чувството, че знаеш тарифата толкова добре, колкото и аз. Допълнителни възнаграждения като на всички останали. Сто за летене с носа надолу, макар че подобни неща няма в сценария, до хиляда и двеста за свредел към земята и хиляда и петстотин за взривяване във въздуха със скачане с парашут — на тези можеш да разчиташ. Има ги в сценария. Слава Богу, не са предвидили разбиване в земята. И без това не бих ти го позволил, никоя жена не го е правила досега. Традиция. Колкото до купуването на самолет — щом свърши филмът, ще можеш да си доставиш цяла ескадрила.

— По дяволите — изрече Фреди бавно.

— Не е съвсем по дяволите. — Суид Кастели като че ли се обиди. — Страшно добри пари са.

— Имах предвид „по дяволите“ в смисъл „по дяволите, защо чаках толкова дълго?“

 

 

Нямаше да им хареса, каквото и време да избере, за да им каже, размишляваше Фреди, но може би добре подбраният момент щеше да й осигури поне предимство. Най-приятните минути от деня бяха преди вечеря, когато родителите й изпиваха заедно бутилка шампанско във всекидневната. Да отваряш малка бутилка шампанско, твърдеше баща й, е глупост, освен ако не са налице три неща: първо, че си сам; второ, че е време за обед; и трето, че не си се родил в благородната провинция Шампан. Според обичая бяха капнали на езика му няколко капки вино веднага щом се беше родил, а майка му пък беше пресушила останалата част от чашата, очарована, че и вторият й син, подобно на всички бебета в Шампан, бе престанал да плаче веднага…

Няма да споменавам и за парите, реши Фреди. Ако я наемаха за сравнително разумен брой филми всяка година, тя щеше да изкарва повече от баща си… И, разбира се, ще обещае винаги да живее вкъщи, освен когато се налагаше да работи някъде извън студиото.

— Знаеш ли, скъпа, изглеждаш… изключително добре тази вечер — каза Ив, когато дъщеря им седна редом с тях в трапезарията. Не смяташе за разумно да повтаря на дъщерите си колко са красиви, но точно сега й беше трудно да не използва тази дума за Фреди. Детето очевидно се беше възстановило от болестта, обхванала я по време на Въздушните състезания; странното изражение на страдалец беше изчезнало и грациозната, синьо-лилава рокля, която носеше този ден, се отразяваше в синия безкрай на очите й под извитите нагоре вежди; също като тези на Ив.

Имаше нещо властно в целеустремената й, енергична поза, макар да стоеше иначе съвсем спокойно, облегната на камината; наблюдаваше ги с непозната на Ив усмивка, усмивка, която трептеше около красиво оформената й уста. Озарението сякаш идваше отвътре, едва потискано, и осветяваше цялото й лице с някаква триумфална радост.

— С какво ще ни зарадваш? — Ив не можа да устои на въпроса. Фреди винаги е била толкова прозрачна. Това впрочем беше едно от най-привлекателните й качества. — Не е признание за лейтенант Детройя, надявам се.

— Не е! Макар че го харесвах. Има нещо много по-добро. Намерих си работа.

— Фреди, моля ти се, дръж се сериозно. Нали работи през цялото лято. Не можеш да се захващаш с друго, докато си в колежа, трябва да го проумееш.

— Майка ти е права — обади се и Пол. — Обсъждахме този въпрос и решихме да плащаме уроците ти по летене през уикендите, ако поддържаш оценките си добри. Не можем да те оставим да вършиш две неща едновременно, а ни е ясно, че няма да се откажеш от летенето.

— Благодаря ви за добрината, татко. Знам какво ви е коствала. Но аз не говоря за временна работа. Става дума за истинска.

— Какво точно означава това? — попита Пол, оставяйки чашата си.

— Редовна работа.

— Изключено е.

— Фреди, наистина какви ги говориш? — извика и Ив.

— Няма да ходя в колеж, мамо. Не мога. Ще съм само една скапана колежанка. Осъзнах го миналата нощ. Трябваше да го осъзная много по-рано, но не бях достатъчно сигурна — сигурна в себе си, сигурна кое е най-доброто за мен самата.

— А какво ти дава основание да мислиш, че си достатъчно голяма, за да преценяваш? — отвърна рязко Пол, опитвайки се да сдържи гнева си.

— Знам, че съм, татко. Просто знам.

— Пол, почакай за минута. Фреди, ти не си ни казала още и каква работа си получила.

— Работа, свързана с летенето, естествено. Прецизно летене за киното.

— О, боже мой? Ти си си изгубила ума! Какво означава „прецизно летене“? — Гласът на Ив тревожно потрепери.

— Специално летене, летенето, в което се обучавах, демонстративно летене, ако щете. Имам талант за това и го правя добре.

— Да не би лупингите, които направи Детройя? — ахна Ив.

— Не, мамо. Той е най-добрият в света. Аз също съм добра, но не чак толкова. Не още.

— Дявол да го вземе, Фреди, няма да го преглътна! Просто няма да ти разреша да направиш такова нещо. Изключено е, абсолютно, напълно и веднъж завинаги е изключено. Не ти разрешавам, чуваш ли ме, не ти разрешавам! Нямаш позволението ни — прогърмя Пол, изправяйки се заплашително.

— Тогава ще се наложи да го направя без разрешението ви — отговори Фреди и пристъпи безстрашно към баща си. — Няма как да ме спрете.

— Мари-Фредерик, предупредих те и втори път няма да те предупреждавам. Стига ми дръзкото поведение на Делфин. Не желая да сгреша по същия начин. Ако си мислиш, че можеш да постъпваш, както си искаш, и после да се измъкваш, безкрайно се лъжеш. Или ще правиш каквото ти кажа, или ще се изнесеш от тази къща веднага и няма да се връщаш, докато не ти дойде умът. Дъщеря ми трябва да ми се подчинява. Разбра ли?

— Да, татко. — Тя се обърна и се запъти към вратата.

— Фреди! Къде отиваш?

— Да си събера багажа, мамо. Няма да трае дълго.

 

 

Фреди набързо напълни един малък куфар само с най-необходимото; остави роклите, рязани в талията, и пастелните пуловери и поли, този красив, скъп колежански гардероб, в който върху всяка дреха все още висеше етикетът с цената. Метна коженото яке за летене върху роклята си и за последен път се огледа из стаята. Вече не я чувстваше като своя; не изпитваше мъка, че я напуска. Знаеше, че Ив няма да се качи горе, за да се опита да я спре. По въпросите за дисциплината родителите й се държаха заедно и единственият път, когато майка й зае коренно различна позиция от тази на баща й, беше, след като разбра защо Фреди бе продължила да лети.

И двамата седяха все още в трапезарията, когато тя тихо напусна къщата; остави ключа си от вратата и този за колата на масата до входната врата. Не беше разколебана, докато пътуваше на стоп до долината Сан Фернандо. Знаеше къде отива и три четвърти час по-късно вече извървяваше последните няколко десетки метра до малката къща в близост до летището Драй Спрингс; там живееше Мак. Никога не беше ходила в дома му, но помнеше адреса.

Вече почти се беше стъмнило, но в къщата не се виждаше никаква светлина. Гаражът обаче беше ярко осветен и приближавайки, Фреди чу подсвиркване и звука на чук. С разрошена коса, дотолкова, че краищата й докосваха дългите му мигли, Мак ремонтираше едно от последните си открития, рядко срещан двадесетгодишен „Фокър Д. VII“ с железен кръст, изрисуван върху опашката, и още един на продълговатия, деликатен корпус. Филмите за войната често се снимаха с Къртис Хокс и М. Б., маскирани като Фокърз, но нищо не можеше да се сравни с истинската машина и оригиналните самолети ставаха все по-ценни и по-ценни, откакто Хауърд Хюз беше използвал по-голяма част от тях в „Ангелите от ада“.

Голямата колекция на Мак от бойни самолети се беше увеличила значително през последните шест години и в киното я използваха непрекъснато. Макгайър беше вече наел няколко помощници само да се грижат за ветераните, но когато работата се окажеше трудна, предпочиташе да я свърши сам.

Фреди остави куфара на земята и се вмъкна нехайно в гаража, пъхнала ръце в джобовете на коженото си яке.

— Хей, Мак, здрасти. Да се нуждаеш от помощ?

Той пусна чука смаян, чу се шум от удара.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Алтернативата беше да отида на хотел. Само че идеята не ми изглеждаше блестяща.

— Напуснала си дома си? — попита инструкторът все още невярващ.

— Помолиха ме да напусна. Изхвърлиха ме. „Не ми се мяркай повече пред очите“ — или нещо подобно. — Фреди говореше нахално и с усмивка, която можеше да заблуди всеки друг, но не и Мак.

— Един момент. Какво става? Родителите ти никога няма да те изхвърлят сама през нощта. Изглежда, си се забъркала в някаква каша?

— Казах им, че съм решила да не ходя в колеж. Не можех да не го сторя, Мак, наистина не можех. Мисълта за проклетия университет ме караше да се чувствам, сякаш съм жива заровена в библиотечен прах. Просто не е за мен.

— Исусе Христе — измърмори инструкторът неодобрително, — прекалили са с реакцията. Мога да разбера разочарованието им естествено, но да се отнасят към теб, сякаш е настъпил краят на света — това е чиста глупост. — Мак остави чука и изгаси светлината в гаража. — Хайде, ела вкъщи, хлапе, и ми разкажи всичко. Сигурен съм, че ще можете да се разберете без излишни мелодрами. Знаят ли къде си?

— Не. Не ме попитаха и аз не им казах.

— Добре, ще ги уведомя, да не се тревожат… но първо нека поговорим.

Той вдигна куфара й и я поведе към тъмната къща; вътре запали лампите във всекидневната.

— Седни и се чувствай у дома си. Искаш ли кола? Не? Добре, тогава ще трябва да пия сам.

— Да ти се намира някакъв сандвич под ръка? — попита Фреди, докато го наблюдаваше как налива уиски в една чаша и го разрежда с вода.

— Напуснала си преди вечеря? Лош момент. Ела в кухнята и ще видя дали няма да открия някоя коричка хляб.

Фреди се огледа наоколо с любопитство. Къщата беше безупречно чиста и спретната, почти безлична. Мак живееше истинския си живот във въздуха, но тя беше очаквала да види нещо, подобно на офиса на Суид Кастели, разхвърляна мъжка бърлога, пълна с възпоминания. Снимки обаче нямаше, нито пък картини или растения. Рафтовете на библиотеката изглеждаха претъпкани с добре подбрани книги; не ги беше виждала никога в офиса на летището, а стаята, макар и удобно обзаведена, явно, не се използваше никога. Виж, в кухнята можеха да се видят признаци на живот: удобна стара боядисана кухненска маса и кана, пълна със сок от моркови, поставена върху й; доста голяма печка и набор от кухненски принадлежности на плота. Върху печката имаше солидна тенджера и Мак включи газта под нея.

— Супа. Имаш късмет, хлапе. Ще я притопля.

Фреди седна на един от четирите уиндзорски стола, наредени около масата. До тази минута не беше осъзнала колко е уморена и гладна. Все още гореше, ентусиазирана от решението си; бе така категорична и целеустремена, че единственото, което й се струваше, че може да прави, бе да се движи.

— Би ли ми дал малко от твоето? — попита тя, сочейки към чашата на Мак.

— Добре ли си, Фреди? Това е уиски. Ако си жадна, има кола, колкото искаш.

Фреди почувства как изведнъж пламва от гняв.

— Започва да ми писва от въпроси дали съм добре, дали не съм си изгубила ума, дали не съм откачила. По-здравомислеща съм от всякога и ми се пие уиски, професоре.

Мак се извъртя рязко от тенджерата със супа и я погледна с присвити очи.

— Ей, я по-полека, писна ми да ме наричат „професоре“.

— Никога не съм те наричала така преди!

— Веднъж ми стига. Престани.

— Окей, старомоднико.

— А, търсим си белята, ясно! — заключи той меко. — Нищо чудно, че баща ти те е изритал. И него ли нарече „старомодник“.

— Не е твоя работа.

— Моя е, щом си дошла тук. Сега си яж супата и млъквай. Просто си гладна.

Фреди лакомо довърши две порции от най-доброто говеждо варено, което бе яла през живота си. Мак седеше срещу нея, отпиваше от уискито и наблюдаваше искрящата й глава, наведена над чинията. След като се нахрани, мислеше той, ще се опитам да я вразумя и ще се обадя по телефона на родителите й.

Може би малката наистина ще трябва да отиде в колеж, макар че и той лично го намираше за тъпо, а и щеше да е страхотна загуба за един голям пилот. Защото и големият пилот трябва да лети непрекъснато, за да поддържа всички необходими умения — не беше като да се научиш да караш кола. Веднъж погълната от живота в университета, от уроците и срещите си, Фреди никога нямаше да има достатъчно време. Щеше да се превърне в неделен пилот, като тези, с които той се занимаваше всекидневно; нищо чудно, ако накрая дори спреше да лети, както се бе случило впрочем с малкото жени негови ученички с правоспособност на летци. Ще тръгне по футболни мачове с приятели, вместо да преследва облаците. Животът си иска своето… съпруг, някой ден деца и…

Беше банална история, с банален край. Не знаеше защо изпитва чувство на лична загуба, дори болка, а може би и нещо като страх. Дано да беше за добро в крайна сметка. Тя беше родена да лети точно както и той, но Фреди бе жена и за нея просто нямаше бъдеще. Да не говорим, че и за мъжа е достатъчно трудно да се поддържа непрекъснато във форма… изобщо… При мисълта за неизбежното бъдеще на Фреди почувства такова мъчително пробождане, че трябваше да задържи за миг дъха си, за да не издаде обхваналите го чувства. Сега повече от всякога трябваше да се държи доброжелателно и твърдо. И без да влага емоции.

— По-добре ли си? — попита Мак, щом малката омете чинията.

— Много по-добре. Къде си се научил да готвиш?

— За мъжа, който живее сам, единствената друга възможност е да умре от глад. Нещо подобно на твоя колеж е; и аз нямах друг избор, освен да се науча.

— Много елегантно го каза, Мак, но няма да мине.

— Виж, Фреди, знам какво чувстваш, наистина знам, но ти си зависима, сериозно зависима и инатът ти няма да оправи нещата. С колко пари разполагаш в крайна сметка?

— Три долара и петдесет. Всичко на всичко. И дрехите на гърба ми и в куфара. О, и четката ми за зъби. Съобразих да си я взема.

— Не знам защо си мислиш, че това е смешно.

— Обичам да пътувам без багаж.

— И колко далеч можеш да отидеш с твоите три долара и половина?

— Скоро ще разберем! — Тя вдигна ръце към тила си, издърпа гъстите си коси назад с красиво, гордо движение и в същото време си казваше: Констънс Бенет, Алис Фей, чакайте ме — идвам.

— Виж, хлапе, тази вечер си просто малко по-възбудена. Познавам това чувство. Но утре ще е различно. Утре аз ще изляза на работа, а ти ще се прибереш вкъщи и ще се опиташ да стигнеш до някакво споразумение с родителите си… Ако посещаваш колежа, те може би ще ти дават пари, за да летиш през уикендите. Това е единственият начин и е много, много по-добър от сегашното положение. Знаеш го така добре, както и аз.

— Вече ми го предложиха — обади се Фреди тихо. — Отказах.

— Дявол да те вземе! След всичките тези години драпане за някой долар да откажеш малко помощ от тях?

— Точно така. — Тя се изправи, отнесе чинията и приборите на мивката и ги изплакна. — Имаш ли кърпа за подсушаване на чиниите, Мак? Или ги оставяш да се отцедят? Какъв е обичаят тук? Мога ли да избирам?

— Фреди, тази вечер си такова магаре, че не възнамерявам да си губя времето със съвети. Няма да ме чуеш, каквото и да ти кажа. Кой е домашният ти телефон? Аз ще се обадя на вашите още сега и ще се постарая да ги успокоя. Не искаш да ми го кажеш? Окей, ще попитам централата. — Мак вдигна слушалката на стенния апарат в кухнята.

— Чакай! Не им се обаждай. Моля ти се, Мак.

— Съжалявам, Фреди, няма начин. — Инструкторът се опита да завърти нула за централата, но тя изтръгна слушалката от ръката му, окачи я обратно.

— Има още… неща… които не съм ти казала. Не е само колежът.

— Трябваше да се досетя. — Мак като че ли вече губеше чувството си за хумор. — Какви неща?

— Намерих си работа. Мога да се издържам.

— Възнамеряваш да си погубиш живота в хлебарница или нещо подобно? Не, няма да го позволя.

— Ще летя.

— Какво означава това „ще летя“? Никой не предлага подобна работа на момичета.

— Вече предлагат. Ще работя за Суид Кастели. Нае ме да дублирам Алис Фей, Констънс Бенет и Нанси Кели в „Tail Spin“.

— Като каскадьор?

— Ами нали ти отклони предложението.

— Фигури от пилотажа!

— Мога да ги направя. Ти го знаеш по-добре от всеки друг.

— Четох сценария, Фреди. Няма да го направиш — става дума за свредел до земята! Взривяване във въздуха и скачане с парашут — скачане с парашут, разбираш ли? Не, Фреди, няма да стане!

— По дяволите, ще го направя! — кресна тя и лицето й застина, сякаш насреща му стоеше маската на абсолютната решимост.

Макгайър се отдръпна и я зашлеви по страната с все сила.

— Не, докато аз съм жив! — изкрещя той. Фреди се втурна към него, ритайки го с обувките си злобно по краката, после започна да го удря яростно и по главата със силните си юмруци. Накрая той успя да прикове ръцете й към тялото и без да обръща внимание на ритниците, я задържа така, докато тя не се умори. Останаха на мястото си още за минута, вкопчени един в друг, неподвижни, задъхани, гледайки се с разширени, питащи очи. И тогава Фреди излезе от вцепенението, наведе се рязко и го целуна право по устните.

— Няма да го направя — изстена той, ала й отговори с цялата си жадна, копнееща, безумна любов, която толкова дълго се бе опитвал да загърби.

Не можеха да престанат да се целуват. Всеки път, когато си поемаха дъх, гледката на любимото лице, на устните, за които и двамата си бяха копнели тайно и дълго, ги караше отново да потънат във вихъра от диви, болезнени целувки, но това беше най-сладката и най-пронизващата болка. Като че ли не можеха да се приближат достатъчно много един до друг, искаха просто да слеят кожата си, да притежават устните си, да се споят, всеки да притежава неистово, по нечовешки другия. Залитаха и се препъваха наоколо; бяха толкова замаяни, че едва се крепяха прави в средата на кухнята, докато най подир Фреди изстена:

— Моля ти се, Мак, искам да ме любиш. — А той отвърна:

— Не мога, знаеш, че не мога.

— Но аз те обичам… Винаги съм те обичала… късно е вече да ми отказваш… не бива да спрем сега…

— Не бих могъл… не е редно…

— Това е най-редното нещо на света. Ти ме обичаш, колкото и аз теб.

— Повече, повече, отколкото можеш да си представиш, повече, отколкото съм си мислил, че е възможно да се обича. Ти си любовта на живота ми, Фреди. Бих умрял за теб.

— Защо тогава да е нередно? — сгуши се тя с такава неумолима нежност, с такава екзалтирана, настоятелна радост, че Мак разбра; нямаше сили да й устои. По-лошо, не искаше.

В леглото той се почувства тромаво, неудобно, внезапно се разколеба и тя пое нещата в ръцете си; съвършената й невинност наподобяваше нисък тон от виолончело, мелодията на този инструмент можеха да чуят само те двамата. Постепенно настървението да се слеят един в друг се притъпи; нали бяха разкрили любовта си, съществувала от години.

Сега пък им се стори, че притежават цялото време на света, стори им се, че то ще им стигне, за да направят едно по едно откритията, за които нямаха сили само преди минути. Докосваха се с деликатно учудване. На Фреди й се струваше, че всеки косъм от главата на Мак е прекрасен, че наболата по бузите му брада е скъпоценна. Устата й трябваше да проучи формата на всяко ухо, пръстите й разрошиха веждите му в обратна посока. Не знаеше нищо за усещането, родено от допира до мъжкото лице, и бе сграбчена от огромно, но не припряно любопитство. Ласките й бяха щедри и свежи в незнанието си, а Мак лежеше по гръб и щастлив се оставяше да бъде проучван. Какво вълшебство. Погледна я, наведена така настойчиво над него, и си наложи да потърпи дори когато дългите й, чувствителни пръсти поеха нагоре по шията и раменете му. Накрая, почти срамежливо, Фреди целуна гърдите му.

— Недей — прошепна той. — Още не. — Голото й тяло излъчваше такова съвършенство, че беше опасно да го разглежда дълго. Зърната й, забеляза Мак смаян, вече бяха набъбнали, тъмнорозови и добре очертани върху разкошните й бели гърди, а той дори не ги беше докоснал. Но трябваше да го направи вече! Те сякаш го умоляваха; обърна се и положи Фреди на чаршафа, навеждайки главата си над нея.

Фреди застина. Затвори плътно очи. Нищо в живота й не бе толкова хубаво. Как можеше да не познава това влудяващо хубаво чувство! Лежеше по гръб, почти неспособна да си поеме дъх, и копнееше Мак да продължи. Докато се наслаждаваше на благоговейните му ласки, от гърдите й надолу сякаш потече електрически ток, ослепително ярка светкавица й помогна да открие неща, за които дори и не беше предполагала. Колко дълго можеше да лежи неподвижно и да издържи тази наслада, преди да полудее, попита се, и когато усети пръстите му да се движат леко и опипващо по бедрата й, разбра, че няма закон, който да й заповядва да лежи неподвижно. Притисна се към него, готова да го посрещне.

Времето, което Фреди смяташе, че им принадлежи, внезапно изчезна в пулсиращата и страстна нужда да го познае докрай, да бъде опозната докрай. Нетърпеливо разтвори краката си, давайки му несвойствен сигнал, за който не знаеше, че е способна. Мак разбра, но се поколеба, двоумеше се и накрая тя самата се притисна към него с такава настойчивост, че той влезе в нея. Внезапно спря. Беше стигнал бариерата, за която не биваше да забравя.

— Не, стига толкова, ще те нараня — измърмори.

— Искам да ме нараниш — извика тя, погълната от любов и желание. — Искам те, искам те — повтори отново и отново и докато той оставаше решително неподвижен, Фреди се стегна грубо, нетърпеливо, изправи се нагоре с цялата сила на гърба, краката и бедрата си, така че не му остави повече никакъв избор. И двамата се напрегнаха с едно-единствено желание, една-единствена нужда и една-единствена цел. Невинното момиче и опитният мъж стигнаха до него заедно — толкова дълбока беше любовта им, толкова добре се познаваха, толкова често единият беше учил другия на най-важните неща в техния общ свят. Сега те се обърнаха един към друг с цялата истина за любовта си.