Джудит Кранц
До утрото на новата ни среща (10)

11.

Всяка добре управлявана частна банка се нуждае поне от един, а може би и от повече банкови служители от определен, много особен вид: мъже, за които познанията по банково дело са на последно място. Подобно на най-изисканите и добре обучени гейши в Япония, тези банкови служители се използват, за да привличат богата клиентела и да я задържат посредством способността им да я развличат и очароват.

Когато Бруно дьо Лансел завърши военната си служба в 1935 година, той откри, че е необходимо все пак да започне някаква работа, дразнеща и досадна цена, която трябваше да плати заради обстоятелството, че не се беше родил по времето на своите предци Сен Фрейкур, чиито единствени грижи са се свеждали до това как да прекарват свободното си време възможно най-приятно. Изведнъж се оказа, че той не притежава никакъв доход, а не желаеше повече да живее с дядо си и баба си.

Бруно обаче откри бързо, че изискванията, които имаха към него работодателите му от „Ла Банк Дювивие Фрер“, където току-що бе постъпил, не се различаваха особено от онези, поставяни на маркизите Дьо Сен Фрейкур преди Революцията. Трябваше да ловува колкото се може по-често през сезона; важно беше добре да разиграва картите със съответните хора в съответните клубове; желателно бе да се появява в операта, театъра, на балетни представления или при откриването на важни художествени изложби; от съществено значение бе никога да не пропуска големите конни състезания по хиподрумите на Франция, Англия и Ирландия; и от само себе си се разбираше, че е изключено да не бъде виждан на всяко значимо социално събитие във френското общество. Банката му плащаше разходите, за да се включва във всички тези дейности, а също и малка заплата, плюс комисиона за всяка нова сметка, за която той беше спомогнал.

Дори и да бе искал, през този юни на 1936 година на Бруно му бе невъзможно да прекарва повече от няколко минути в банката, като се имаха предвид изискванията на работата му. Тримата братя Дювивие бяха очаровани от него. Беше си заслужил парите, че и много повече; вече беше привлякъл няколко клиенти, с които те лично не можеха и да се надяват да установят контакт.

Едно преимущество, което не бяха оценили докрай, когато наемаха Бруно, беше семейното му положение. Това удвоява цената му, разсъждаваше най-младият от братята Дювивие. „Утроява я“, беше допълнил най-възрастният. Средният брат, както обикновено, смяташе, че и двамата грешат: „Цената на Лансел не може да се изчисли, докато не се ожени. Тогава ще се наложи да я коригираме.“

Дали ще си избере момиче, чиито роднини и кръг от познати са в същото неблагоприятно финансово положение. Дали ще благоволи да сключи брак по сметка, ала извън своя собствен свят? Или, най-доброто за банката, дали ще успее да заведе под венчило наследница, идваща също от голяма фамилия, госпожица, чиито родители може би съвсем благоразумно очакват тя да се омъжи за някой богат като самата нея?

Докато братята Дювивие обсъждаха максималните резултати от инвестициите си, вложени в Бруно, те не подозираха, че имат съюзник в лицето на маркиза Дьо Сен Фрейкур, която не прекарваше и ден, без да си зададе същите въпроси. Единствената страна в евентуалната предстояща женитба на внук й, почти незаинтересована от успеха на начинанието, беше самият Бруно. Той се чувстваше прекалено сигурен и предопределен за идеалния живот, за да се безпокои за бъдещето. Която и да бъдеше тя, тъй като Бруно сега навършваше едва двадесет и една, та която и да бъдеше, тя сигурно се намираше все още някъде в манастир и учеше онова, което учат момичетата в манастирите.

Бруно знаеше едно основно нещо за момичето, за което той щеше да се ожени, единственото, но абсолютно условие, за което ще настоява твърдо: тя трябваше да дойде при него с уверението, че ще наследи земя. Парите никога няма да са достатъчно. За повече земя, за много земя, фамилна земя, Бруно щеше да е доволен да се ожени и за дъщерята на дявола… стига, разбира се, дяволът да е френски. Издънките на рода Сен Фрейкур бяха загубили древните си земи и повечето от капитала си при банкрута на Банк дьо Люнион Финансиер през 1882 година. Земята на Лансел пък щеше да се раздели между Бруно, жената на баща му и останалите му деца. Ето защо подобно на мъжете, които се женеха за пари, той трябваше да се ожени за земя. Жадуваше да притежава гори и поля и свой собствен замък, стотици и стотици хектари; щеше да се разхожда и да язди като единствен и неоспорим господар.

Междувременно ангажиментите във всекидневния му живот се бяха увеличили дотолкова, че Бруно действително не можеше да откъсне от скъпоценното си време, за да посети шивача си, който му шиеше ризите; трябваше да избере нови платове, да се отбие при обущаря си, да изпробва нов смокинг.

Има обаче неща, които дори и най-добрите слуги не могат да направят вместо теб самия, мислеше Бруно, изчаквайки нетърпеливо, докато шивачът му оправяше някакъв шев на рамото. В съзнанието му изплува образът на Сабин дьо Ковил и той се усмихна слабо на себе си. Беше доста добра, по неин си начин, след като се бяха разбрали в началото докъде можеха да се разпростират правата му.

Да, беше му направила голяма услуга в юношеството, когато все още не беше докосвал жена, и той продължаваше да я вижда от време на време, тъй като взаимоотношенията им бяха пределно прости и директни. Може би днес ще пие чай с нея. А може би не. Имаше много други жени, наистина по-обикновени в изискванията си от Сабин, ала също толкова надарени и еднакво… пикантни. Как се наслаждаваше само на всяка свежа изненада, предложена му от дамите: апетитните, нечисти наклонности на дъщерята на един принц; благородната основателка на литературен салон, изпитваща жажда да наказва; и Сабин дьо Ковил, която можеше да се подчинява единствено на заповедите на слуга. Деградацията беше негово хоби.

След първия опит на Бруно с майката на приятеля си от училище той беше открил твърде скоро, че преживяното не е просто класическият случай на юноша, прелъстен от светска жена. Най-дълбокото му сексуално предпочитание, всъщност единственото му сексуално предпочитание беше към жени в късните им тридесет и ранните четиридесет години. Не можеше да разбере защо мъжът трябва да яде зелена ябълка, когато има на разположение зрял плод. Един кон би могъл да бъде избран в краен случай и необучен, така че да може да бъде пречупен според нечии собствени изисквания… Но една жена? Беше далеч по-лесно да ги имаш, когато те вече са открили за какво жадуват в най-съкровените си помисли. Повечето от тях не задоволяваха непреодолимите си нужди със своите съпрузи. Колко просто беше да подхранваш фантазиите им и да ги наблюдаваш как стават абсолютно покорни, най-гордите от тях често биваха най-послушни на волята му.

Това беше комбинация колкото неангажираща, толкова и удобна, понеже, разсъждаваше Бруно, със сложните ангажименти на неговата служба най-вероятно не би му оставала и минута за ухажване. За щастие, собственият му неутолим апетит към добре закръглената плът съвпадаше идеално с наличието на един голям и леснодостъпен контингент. Не можеше да разбере приятелите си, които губеха време и пари да тичат подир момичета, сякаш те притежаваха нещо, което си струваше. Редно ли беше един интелигентен мъж да предпочита месото си без подправки?

— Здравей, Бруно — разнесе се глас зад гърба му.

— Ги, не мога да мърдам. Но скоро ще свършат — отвърна Бруно. Имаше уговорка за игра на тенис по обяд с Ги Маршан, сравнително скорошен приятел. Ето, помисли Бруно, Ги би могъл да му обясни нещо повече за чаровете на младите жени, понеже непрекъснато хлътваше по някоя от тях, но ако му зададеше подобен въпрос, Бруно щеше да издаде в голяма степен собствените си похождения.

— Какво мислиш за Шмелинг, който би вчера Джо Луис с нокаут? — попита Ги, придърпвайки един стол. Беше висок, мършав млад човек с приятно несиметрична усмивка и умни очи.

— Не бях изненадан, а ти? — отвърна Бруно. — Всъщност боксът не ме интересува особено. Следващия месец отивам на турнира в Уимбълдън — защо не дойдеш с мен? Готфрид фон Грам, Фред Пери — не бива да го пропускаш.

— Ще видя дали ще мога да се измъкна от работа — поклати глава Ги. — Невинаги е възможно.

— Мосю дьо Лансел, обърнете се, ако обичате, няколко сантиметра към мен — помоли шивачът, посягайки за още карфици. Бруно се изви и откри, че стои право срещу огледалото. Отправи си бърз, небрежен поглед, лишен от суетност. Знаеше чудесно как изглежда и не изпитваше нужда от потвържденията на огледалото, както правеха толкова много мъже. Това, че жените го намираха за изключителен, беше удовлетворяващо, но в никакъв случай изненадващо. Фактът, че нещо в начина, по който бяха съчетани чертите му, караше мъжете да му се доверяват — виж, това вече беше важно.

Бруно бе открил не без изненада, че харесва банковия бизнес, или по-скоро, че харесва правенето на пари, а банковото дело се явяваше във всички случаи един от малкото джентълменски начини за осигуряването им. Постъпи при Дювивие Фрер по необходимост. Първите му успехи за привличане на нови клиенти към фирмата бяха дошли от само себе си; на скуош корта, по време на лов през уикенда близо до Тур или на наддаването за чистокръвни животни в Нюмаркет.

Комисионите от тези първи клиенти му донесоха първото усещане за финансова свобода. Беше си намерил апартамент по свой вкус в просторна частна къща на Рю дьо Люниверсите. Тя принадлежеше на негов далечен братовчед, който като толкова много други беше изгубил наскоро повечето от парите си на борсата; това обстоятелство го бе принудило да преустрои половината от дома си в апартаменти със самостоятелен вход. От комисиони, които Бруно търсеше вече с чевръста предвидливост, той успяваше да плаща на домашната прислужница, на модния си шивач и за услугите на камериера; издължи се и за първите два свои собствени коня.

Сега, година след постъпването му в банката, неговите амбиции бяха сериозно пораснали. Бруно беше вече наясно, че правенето на пари в сигурните кръгове на собствената му класа бе едно нищо в сравнение с възможностите на простиращия се извън строгите граници на Фобур Сен Жермен богат буржоазен свят. Светът на Ги Маршан, който седеше в ателието, потропвайки с крак, нетърпелив да се озове на игрището.

Привличането на този вид капитал ставаше чрез приемане на покани, или по-скоро чрез провокиране на покани, които най-вероятно нямаше да получава само заради черните му очи, помисли Бруно, докато шивачът с влудяваща прецизност закарфичваше маншета му. Това предполагаше особен начин на поведение, който щеше да го направи да изглежда по-достъпен, малко по-различен от студения аристократ, какъвто хората очакваха да видят; да си подбере среда от по-възрастни мъже, които никога, при никакви обстоятелства не биха стъпили в салона на баба му Сен Фрейкур; да се отпуска в техните компании едва-едва, но така, че жените им да се осмелят все пак да му отправят покана, което иначе не биха сторили от страх да не получат отказ.

Забеляза, че първите му покани бяха винаги за големи, официални събирания, и те на практика можеха да бъдат отказвани без особени компликации. Ала Бруно ги приемаше, домакините му биваха поласкани и окуражавани от съпрузите си, ставаха по-смели.

Младостта беше неговото безценно богатство. Все пак присъствието на двадесет и една годишния виконт Дьо Сен Фрейкур дьо Лансел беше нещо; никой от буржоата не можеше да мечтае да види в салоните си по-възрастен представител на аристокрацията от Стария режим. Комисионите на Бруно набъбнаха. Измежду многото покани, които му отправяха, той предпочиташе онези за интимни обеди, пътуванията с яхта или уикендите в провинцията; те му предоставяха възможностите, които преследваше. Скоро заплатата на Бруно започна да изглежда смешно малка в сравнение с дохода от комисионите.

Ги Маршан, когото той беше срещнал преди по-малко от шест месеца, се явяваше единственият син на Пиер Маршан, собственик на най-проспериращия във Франция бизнес за кинопрегледи Маршан Актюалите. Продукцията му се разпространяваше по целия свят и беше по-голяма от тази на Фокс Мовитон и Еклер Журнал, взети заедно.

Бруно се беше запознал с господин и госпожа Маршан в поло клуба в Баа. Скоро след това срещна и Ги, който се оказа само три години по-голям от него, но вече бе дълбоко ангажиран в управлението на голямото семейно предприятие.

Беше доста приемлив този Ги, реши Бруно, от типа на добре образования и проницателен продукт на едрата буржоазия, който евентуално би могъл чрез женитба да се издигне и до подстъпите на аристокрацията. На петдесет вече можеше да има дъщеря, която да се омъжи за човек с висока благородническа титла. И ето как внукът му щеше да се роди аристократ.

Ги Маршан, както и Бруно, беше частица от бъдещето и двамата се бяха сприятелили, макар че приятелството им се различаваше от отношенията, които имаше Бруно, с някогашните си съученици. Наистина засега Маршан не прехвърляха капитал в банката Дювивие и това издигаше тази фамилия в очите на Бруно. Ако се бяха втурнали веднага да вършат бизнес с неговите работодатели, както бяха сторили мнозина други, той щеше да намери Ги за по-малко привлекателен и достоен за нивото му. Всъщност семейство Маршан очакваха от него да заработи за тях самите. Тази идея, разбира се, заслужаваше известно, макар и неохотно уважение. И ако не друго, то показваше, че господата имат съзнание за собствената им значимост.

— Бруно, дали ще се бавиш още? — попита Ги, поглеждайки часовника си.

— Ще свършите ли скоро, мосю? — обърна се на свой ред Бруно към шивача.

— Всичко с времето си, мосю Дьо Лансел — отвърна модистът невъзмутимо. Ето още един човек, който знае цената си, осъзна Бруно, и се примири със загубата на още четвърт час.

 

 

Беше средата на юли. Делфин седеше на пода в спалнята си в Шато дьо Валмон — най-добрата стая за гости, — заобиколена от току-що изпразненото съдържание на нейния огромен куфар гардероб. В безуспешното си желание да я утеши Марджи, вярната Марджи, беше опаковала всичките вечерни рокли на Делфин и ги бе изпратила по един кораб. И сега, тършувайки из куфара, Делфин издърпваше ту рокля, ту някакво наметало, слагаше ги любовно на себе си и после внимателно ги разстилаше на пода в пъстро, искрящо изобилие от цветове и материи. Въпреки стотиците години на културно превъзходство умните французи така и не бяха успели да изобретят стаята гардероб; дрешникът й вече беше претъпкан и нямаше например къде да окачи дузините си вечерни дрехи.

Скоро куфарът беше напълно разопакован; изпълнена с нарастваща тъга, Делфин отвори една от официалните си чанти и надникна вътре. Откри дантелена кърпичка, сребристочерна кутия за пудра, карфица с перлена главичка, която някога беше придържала корсажа й към рамото, две монети от двадесет и пет цента, червило Коти, сувенирно кибритче от Трокадеро и една от многобройните й табакери. Благоговейно, сякаш гледаше реликви от някаква мъртва цивилизация, тя извади предметите и ги постави в скута си, а от съзерцанието меланхолията й се задълбочи. В табакерата намери една-единствена омачкана „Лъки Страйк“. Опипа я любовно с пръсти, подуши я и спомняйки си, че вратата й е заключена, запали цигарата с кибрита от Трокадеро, вдъхна дълбоко, после избухна в неудържим плач.

Привичното действие върна всичко назад: танцовата музика, изпълнила пространството; възхитителното флиртуване, почти винаги на ръба на крайността; първата глътка от изстудения коктейл; заговорническото намигане на Марджи; звука на заровете; пролайването на крупието; и, о, възбудата, тази задъхана възбуда, с която тя беше свикнала, знаейки, че тази необуздана, изпълнена с веселие вечер ще бъде последвана от друга, че нищо няма да е скучно или предсказуемо.

Делфин мразеше Шампан, да, мразеше го! Тук нямаше нищо за правене, нямаше къде да отиде, с кого да поговори освен с баба си, която си внушаваше, че внучката й се интересува от далечните подробности на родовата история, и дядо си, който пък се опита веднъж да й обясни мистериите на виното, докато тя почти припадна от скука. И това, че бе задължена да поглъща учтиво ядене след ядене с многобройните посетители, всичките прекалено стари, за да представляват интерес, с техните нескончаеми разговори за добри реколти от вино и храна, докато тя изпълняваше ролята на дошлата на гости внучка от Америка, на която трябваше да се зададат поне няколко любезни въпроса и после да бъде забравена с отварянето на новата бутилка. Да, Делфин мразеше Шампан! Щеше да бъде пленничка тук, докато станеше време да се върне в колежа, а и какво ли можеше да очаква след това, освен живот в общежитието под строгия контрол на госпожа Робинсън?

Делфин изгаси цигарата си след първото всмукване, понеже трябваше да я пази за по-нататък. В къщата нямаше друг тютюн освен този за лулата на дядо й и пурите на чичо й Гийом, а те никога не пушеха, преди да свърши вечерята, оттегляйки се в специалния салон, където не я канеха. Един Господ знаеше как щяха да реагират, ако тя си купеше френски цигари — тези отвратителни боклуци — от селото и запушеше в тяхно присъствие.

Не, от нея се очакваше да седи с баба си и да учи гроспойнт^[1], да чете Балзак или да слуша класическа музика по виктролата, докато станеше време за лягане. Делфин знаеше, че е от съществена важност да се превърне в образец на всички добродетели в очите на баба си, понеже беше осъзнала, че е отишла твърде далеч, прекалено, прекалено далеч в последния разговор с майка си. Бе направила голяма тактическа грешка и само похвалите на виконтесата и заключенията й, че е станала модел на благоприличие и доброта, щяха може би да смекчат до известна степен плановете на родителите й за следващите две години в университета.

Всяка нощ си лягаше рано и трезва в тази голяма самотна стая, чиито стени бяха покрити с фин ленен плат в нежно бледосиньо и бяло с индийски мотиви. Подобна материя имаше и върху леглото, но тя беше незабележимо износена; а из лъсканият до блясък дървен под пък лекичко поскърцваше. Нямаше обаче стая гардероб, ридаеше Делфин, изпитвайки все по-голяма жалост към себе си; няма стая гардероб, а само скърцащи подове и избеляла материя… и вероятно нито капчица джин в цялата тази проклета, произвеждаща грозде провинция, макар че кой ли би й предложил, дори и да имаше?

Минавайки по коридора, Анет дьо Лансел чу риданията на внучката си. Тя се спря колебливо пред вратата. Не искаше да изглежда, че си пъха носа в чужди работи, но нима можеше да отмине просто ей така, сякаш не е чула, че обичната й внучка сърцераздирателно плаче? Разбира се, момичето изпитваше малко носталгия по дома си, това се видя още в началото, ала Делфин беше толкова сладка и вежлива и показваше такъв интерес към разказите за замъка, за семейството и за лозята, че, изглежда, Ив щеше да се окаже права; да, Делфин изпитваше нужда от по-дълбока връзка със семейството.

Все пак виконтесата взе решение и почука на вратата.

— Кой е? — обади се задавеният глас на Делфин.

— Баба ти, скъпа. Имаш ли нужда от нещо?

— Не. Не, благодаря. Добре съм.

— Не си добре, скъпа. Моля те, пусни ме да вляза.

Делфин избърса очите си с малката кърпичка, въздъхна и пусна госпожа Дьо Лансел в стаята си. Виконтесата спря рязко, като видя килима, покрит целия с купчини от копринени и лъскави вечерни рокли.

— Откъде е всичко това? — попита тя смаяна.

— От Лос Анжелос. Вечерните ми дрехи… погледни само, бабо… погледни само колко са красиви… колко красиви… — Делфин се заля в нов порой от сълзи, олюлявайки се тъжно напред-назад, притиснала към гърдите си някаква бяла кожена наметка. Анет дьо Лансел прегърна момичето и се опита да го успокои; потупваше я като бебе и не откъсваше поглед от невероятната колекция вечерни дрехи; толкова много дрехи според разбиранията й не можеше да притежава дори и най-светската парижка дама.

— Но, Делфин, скъпа… имаш ли нужда от толкова много неща вкъщи?

— О, да — преглъщаше сълзите си Делфин, — всички имат нужда… ние толкова се забавляваме… о, толкова се забавляваме, бабо.

— Но тогава тук сигурно ти е ужасно… скучно, скъпа. Не съм си й помисляла. — Анет дьо Лансел беше шокирана от факта, че Делфин е била прокудена от светъл и празничен живот. Ив би могла поне да я предупреди… и колко тактична и добра е била Делфин, като с нищо не им е подсказала отегчението си.

— Не е точно така… изобщо не… просто ми липсват приятелите… не биваше да плача… толкова сте добри с мен. — Върху прекрасното и печално лице на Делфин се появи нещо като жалък опит за усмивка.

— Лесно е да сме добри с теб, скъпа, но трябваше да проумея, че на твоята възраст се нуждаеш и от приятели. Не мога да си го простя. Само че, да ти призная, тук, в провинцията… просто не знам къде са младите хора… Разбира се, ще се обадя на моите приятели и ще видя дали техните внуци… Изобщо ще направя всичко възможно, Делфин, обещавам ти.

— Благодаря ти, бабо — кимна Делфин признателно, питайки се без особено въодушевление как ли изглеждат внуците на съседите. — Но забавленията наистина не са толкова важни. Единственото нещо е… мислиш ли, че могат да поставят друг дрешник в стаята ми?

— О, скъпа моя? Ще кажа веднага да качат един. Не бива тези прекрасни неща да стоят на пода! — Анет дьо Лансел забърза навън, радостна, че ще може да направи все пак нещо практично за Делфин. Колкото до внуците на нейните приятели, те също трябваше да се открият. Сигурно през лятото много от подходящите момичета и момчета си бяха вкъщи. Щеше да вдигне под тревога всички семейства в Шампан, да ги открие и… и… да даде бал! Да, бал за млади хора, бал по средата на лятото, какъвто рядко е бил организиран, ако изобщо е бил организиран някога в Шампан в разгара на полския сезон.

 

 

— Жан-Люк, останах без фантазия — рече Анет дьо Лансел на мъжа си, след като бе прекарала цял ден на телефона. — Внуците на семейство Шанфон са на гости в Англия; семейство Лансон имат пет, забележи, пет внука и никой от тях няма да се прибере вкъщи скоро; децата на семейство Ридърс са всичките в Нормандия; госпожа Бюфен в Пиер Жуе, дето не може да се отдели от конете си, казва, че за съжаление, синът й е твърде малък; госпожа Болиндер има двама племенници, но и двамата отсъстват; семейство Рюинар пък са на гости в Бордо — и накрая успях да открия само четири момичета и две момчета, а се обадих на почти всички, които познавам. На всички!

— Нормалното време за балове е Коледа — отвърна виконт Дьо Лансел.

— Страшно ми помагаш с това заключение, Жан-Люк.

— Анет, притесняваш се за нищо. Ако Делфин е отегчена, значи е отегчена. Тя е мило дете, но спомни си, че идеята да я поканим за лятото не беше наша.

— Как може да си толкова безсърдечен? Горкото момиче, с всичките й великолепни вечерни дрехи… не си ли представяш веселието, на което е свикнала?

— А може би то й е в повече? Не е ли това причината, поради която Ив я изпрати тук? Искала е да й даде малко време за размисъл. Струва ми се, че се загатваше нещо подобно в писмото.

— Тя вече имаше шест преспокойни седмици за размисъл. Не, трябва да й организирам парти, Жан-Люк, щом като не може бал. Но четири момичета — пет, като броим Делфин — и две момчета… не, това просто е невъзможно.

— Можеш тогава да поканиш само момичетата — предложи той. — Главното е да се срещне с някой на нейната възраст, нали?

— Жан-Люк, чудя ти се наистина. Нима не си спомняш нищо от времето на младостта?

— Колкото и ти, осмелявам се да отбележа, понеже и двамата наближаваме осемдесетия си рожден ден.

— Жан-Люк, не е необходимо да ми припомняш. Както и да е, аз съм доста по-млада…

— Три години и два месеца.

— О, защо се омъжих за теб?

— Бях най-добрата партия в околността.

— Аз бях най-добрата партия в околността. Забравил ли си колко арпана^[2] лозя донесох със себе си?

— Двеста и шестдесет.

— Двеста шестдесет и един!

— Паметта ти е добра както винаги, любов моя. Във всеки случай аз вече телефонирах на Бруно пред обед. Накарах го да обещае, че ще доведе със себе си няколко млади мъже, когато ти пожелаеш. Подходящи. Сега може би заслужавам една целувка?

— Бруно! Как не се сетих за него?

— Погледът, мила моя, е това, което отличава мъжете от жените, широтата на погледа, способността да мислят отвъд границите на Шампан, да съзират възможностите и да изпълняват плановете с експедитивност и… хайде, хайде, Анет, знаеш, че ненавиждам да ме удрят с възглавница… успокой се, дръж се според възрастта си…

 

 

Гостите от Париж, дошли за вечерята, която Ланселови даваха в чест на Делфин, бяха поканени да прекарат нощта в замъка. Бруно бе довел трима от своите неизменни приятели и от шестимата млади французи, присъстващи на вечерята, пет вече се бяха влюбили в Делфин. Бруно трябваше да признае, че неговата природена сестра от Америка несъмнено му качваше цената. Никой измежду петимата не беше така сериозно хлътнал като Ги Маршан, който седя вторачен през прозореца към огряната от луната градина доста дълго време, след като беше хлопнал вратата на спалнята си; чувстваше се така разтърсен от любов, че дори не беше успял да разхлаби папийонката си; а стоеше още и с обувките.

Никога не беше срещал такова момиче. Никога нямаше да срещне. Щеше да умре, ако не можеше да прекара остатъка от живота си с нея!

Той се изправи и закрачи из стаята; после се озова отново пред прозореца, този път взирайки се към звездите. Ги Маршан проявяваше интелигентски аматьорски интерес към астрономията и по време на пътуването им към Валмон беше забавлявал Бруно с философските си разсъждения за превратностите в състоянието на света; беше ги прочел в една книга на англичанина сър Джеймс Хопуд Джийнс.

— Джийнс — разказваше той на Бруно — изчислява, че от това, което може да се види от вселената с помощта на огромния телескоп в Маунт Уилсън, там горе има толкова много звезди, че ако бяха песъчинки и се разпръснат над Англия, ще образуват слой, дебел стотици ярдове. Стотици ярдове, Бруно. И представи си, нашата собствена земя е само милионна част от една от онези песъчинки, една милионна. Бруно, разбираш ли? Една милионна от само една от песъчинките, които могат да затрупат Англия на стотици ярдове дълбочина… Така че, както виждаш, Бруно, нищо, което правим, не си струва, естествено в този смисъл. В края на краищата не сме ли смешни в същността си?

Но такива бяха разсъжденията му, преди да срещне Делфин. Сега мащабите на вселената не само че бяха забравени, но му изглеждаха напълно неуместни; сега собствените му чувства бяха от най-важно и непосредствено значение.

Ги Маршан постепенно си възвърна способността да мисли като разумен бизнесмен, какъвто всъщност беше. Ясно е, казваше си той, не може да очаква, че Ланселови ще го поканят да прекара остатъка от лятото с тях. Ясно е още, че трябва да се ожени за Делфин, преди тя да се е върнала в Съединените щати, където сигурно има стотици мъже, желаещи да се оженят за нея. Ясно е в последна сметка и че, за да я спечели, той трябва да се добере до Делфин, без да губи време, защото знаеше, със сигурния инстинкт на влюбен мъж, че останалите мъжкари на вечерята бяха попаднали също под магията й.

С какво той е по-различен от тях, запита се Ги, опитвайки се да бъде колкото се може по-рационален. Беше ли му се усмихвала по-често, отколкото на другите? Беше ли го предпочитала в танците след вечеря? Казала ли му беше нещо за интересите си, на което да можеше да се облегне? Не, тя беше раздавала усмивките си и танците по равно, флиртувайки с всички по начин, който осуетяваше възможните домогвания.

Но… но… тя беше от Холивуд. Да бъдеш от Лос Анжелос, значи да бъдеш от Холивуд, независимо в коя част на Лос Анжелос живееш — поне това беше научил от работата в семейната компания за кинопрегледи. И от всичките хора във Валмон тази вечер единствено той имаше макар и бегла представа какво значи да си от Холивуд. Само той знаеше, че ако си от Холивуд, ти задължително си омаян от магията на филмопроизводството, защото по един или друг начин, колкото и да си безразличен, ти в края на краищата се смяташ за част от света на киното. Дали на Делфин щеше да й е по-интересно да посети известния замък в Лоара, принадлежащ на родителите на Макс, или прочутите конюшни на бащата на Хенри, семейната яхта на Виктор — или неговите собствени студия? А всички останали студия, разбира се, студията на голямото кино, които можеше да й покаже в Бианкур и Булон? Да, той имаше предимство! Всичко, което трябваше да направи сега, е да организира посещенията, помисли Ги най-накрая дотолкова успокоен, че започна и да се съблича. Утре щеше да уреди всичко. На закуска.

Не, преди закуска дори, преди останалите да имат някаква възможност да го изпреварят.

Само след няколко дни поканата за гостуването у господин и госпожа Маршан в Париж беше потвърдена, естествено предхождана от дълъг и убедителен разговор, който Бруно проведе с баба си, както и от лично писмо на госпожа Маршан до виконтесата.

— Не, Жан-Люк, съвсем не мисля, че Ив е искала Делфин да стои тук през цялото време, докато се върне в Съединените щати, това е глупост. Не е затворничка, а и ти далеч не си викторианец, скъпи — рече Анет дьо Лансел язвително и все пак очарована от това, че Делфин щеше да усети малко от вихъра на живота в столицата. — Пък и какво си очаквал, след като ти самият помоли Бруно да доведе млади мъже на вечеря?

— Убедена ли си, че тя ще е в сигурни ръце?

— Госпожа Маршан ме увери, че ще внимава за нея като за собствена дъщеря, пък и Бруно също ще бъде там. Наистина, Жан-Люк, ти ме учудваш.

— Ти дори не познаваш госпожа Маршан — измърмори виконтът, раздразнен най-вече от това, че ще бъде лишен от удоволствието да разказва на Делфин още за отглеждането на гроздето; нещо, с което я беше развличал доста часове.

— Бруно казва, че е очарователна и изтънчена жена, на която може да се разчита напълно.

— А дали Бруно е винаги прав?

— Що за въпрос?

— Глупав, скъпа моя. Може би наистина остарявам. В такъв случай трябва да взема единствената предпазна мярка, препоръчана ни от природата, и да изпия още една чаша шампанско. Мога ли да предложа и на теб?

— Разбира се, скъпи мой, разбира се.

Макар че се намираше сред конкурентки, вроденият чар на Делфин и крехката й хубост въздействаха силно и бяха хилядократно увеличени от липсата на каквото и да е вътрешно усилие у нея. Французите, свикнали от векове да контактуват с чужденци, които предимно се опитваха да компенсират факта, че не са французи, с помощта на невероятни усилия, сега бяха запленени на часа от чара, който Делфин излъчваше. Наистина ли не забелязваше или нея съвсем не я беше грижа дали французите във Франция я одобряват или не?

Делфин беше израснала в три страни, в които френското начало се изразяваше главно чрез произхода на родителите й; наистина те видимо се различаваха от коренните жители, но това означаваше, че изглеждаха задължително по-добре. Френското начало имаше общо и с работата на баща й, с езика, който говореха вкъщи, с начина, по който майка й обучаваше всеки нов готвач, но това едва ли трябваше да се превръща във фетиш. Да бъдеш Лансел не означаваше нищо за Делфин, нищо повече от това да си Селзник или Голдуин, или Занук. И десет години възпитание в гордите традиции на Шампан не биха променили възгледите й.

Семейство Маршан бяха очаровани от отсъствието на онова особено и характерно отношение, което обикновено демонстрираха представителите на старата аристокрация. Никога не биха повярвали, че единствените аристократи, от които се впечатляваше Делфин, бяха шепата фамилии, направили милионите си през последните няколко десетилетия, и, разбира се, актьорите и актрисите, чиито фотографии можеха да се видят по страниците на американските филмови списания.

Бяха озадачени от плановете на Ги за посещението на Делфин в студията. Тя сигурно щеше да предпочете да се изкачи на върха на Айфеловата кула, да посети гробницата на Наполеон или Плас Вандом, а може би Лувъра? Какви бяха тия приказки за Гомон, Пате-Синеман Кодак-Пате? Положително туристите никога не посещаваха Бианкур. Какъв е този интерес към тези места, известни й сигурно достатъчно от Холивуд?

— Не, госпожо Маршан, наистина съм нетърпелива да ги видя, уверявам ви — рече Делфин бързо. На няколко пъти, докато тя все още учеше в гимназията, приятелите на родителите й, заети във филмовия бизнес, бяха канили семейството им на посещение в студията и бързите погледи, които тя беше хвърляла на декорите, притеснението, че се изпречва на пътя на всички тези важни хора, движещи се толкова самоуверено насам-натам, всеки зает с нещо — бяха изградили у Делфин представа, близка до тази за рая, който тя беше осъдена да познава само като външен човек.

— Е, както искате — рече госпожа Маршан примирено. — Само ме изчакайте минутка да си сложа шапката. — Тя потупа оцветената си в синьо коса, а по ръцете й проблеснаха диаманти.

— Мамо, ти може да не идваш с нас! И бездруго Бруно ще бъде там — рече й Ги.

— Ами в такъв случай… имам няколко неща, които бих могла да свърша. — В очите на госпожа Маршан се появи явно облекчение. Перспективата да прекара целия ден, наблюдавайки как хората правят кино, й изглеждаше безкрайно скучна. Някога, преди години, на нея също й се бе сторило забавно да посети студията, но след няколкото часа, прекарани там, ентусиазмът й се беше изпарил.

Във всеки случай идеята да изпълнява ролята на пазач не й допадаше никак. Ги, нейното най-малко и любимо дете, беше съвършен джентълмен и можеше да му се повери всяко момиче… особено ако е така болезнено влюбен. Излишната загриженост на виконтеса Дьо Лансел за нейната достатъчно самостоятелна внучка идваше като че ли от друг век. Провинциалните аристократи бяха изостанали от времето, макар в това да имаше и очарование. Пък и ако не отидеше днес на третата си проба за поръчаните при Шанел нови костюми, те нямаше да са готови за началото на сезона. Госпожа Маршан изпрати двамата млади с бегла доброжелателна усмивка, щастливо унесена в мисли за костюми, копчета и подплати.

А на Делфин й се стори, че пътуването от огромния апартамент на семейство Маршан на Авеню Фош до студиото Гомон в Бианкур продължи вечно. Говореше малко, но Ги чувстваше как тя цялата кипи от възбуда; дали не беше и заради това, че е останала насаме с него? От време на време той — крадешком поглеждаше профила й, ала макар Делфин да усещаше погледите му, реши да се прави, че не забелязва. Естествено, този ден тя можеше да бъде с Макс, Виктор или Хенри, понеже след вечерята всичките те й бяха телефонирали с изкушаващи покани, но планът на Ги беше успял; Делфин бе клъвнала заложената стръв. Засега това беше напълно достатъчно, за да се чувства щастлив.

Бруно се присъедини към тях в студиото по-скоро от любопитство, отколкото от чувство за дълг; имаше нещо по-важно от това да държи Делфин под око. Семейство Маршан все още не бяха станали клиенти на „Ла Банк Дювивие Фрер“ и след огромните услуги, които направи за Ги, се сблъска с напълно недопустима липса на благодарност. Беше го поканил на вечеря в дома на дядо си и баба си; беше се застъпил пред старата виконтеса, за да разреши посещението на Делфин — не разбираше ли Ги колко много вече му дължи? А може би нямаше достатъчно влияние в бизнеса на баща си, за да предложи промяната на банката им? И двете възможности бяха еднакво неприятни. Може би той прекалено бързо бе създал приятелството с Ги, твърде възможно бе да се е поставил така, че да го мислят вързан в кърпа. Ги беше парвеню, мислеше сърдито Бруно, а той не си позволяваше лесно да прави неверни преценки.

Докато тримата чакаха да им уредят пропуските за студиото, младият Маршан установи с радост, че Делфин изглежда някак далечна, замислена, много по-малко настроена да флиртува, отколкото по време на вечерята във Валмон. Хареса му безспорната й елегантност — носеше червен костюм от шантунг, гарниран с турскосиньо, който си беше купила от Булъкс, за да ходи на пистата в Санта Анита; с него изглеждаше по-възрастна, отколкото я бе виждал досега, или това идваше от малката тъмносиня сламена шапка, наклонена над едното й око.

— А, ето го моя приятел — рече Ги, запознавайки ги с нисък, рус млад човек с приятелска усмивка. — Жак Сет, госпожица Дьо Лансел, виконт Дьо Лансел — Жак е помощник на Блюфор, той ще ни разведе наоколо.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате, Ги, но ти си наясно как е. Госпожице, господине, последвайте ме — Ги знае пътя. Днес въобще няма много работа тук. За съжаление няколко филма се снимат на терен, вън от студиото, а други са в процес на подготовка, но Габен и Мишел Морган работят в пети павилион. Режисира Рене Клер — мисля, че ще е най-интересно да започнем оттам. — Той произнасяше големите имена нехайно, сякаш му принадлежаха, и Делфин го изгледа със завист.

Над малката врата върху голата и безинтересна стена на пети павилион светеше червена светлина и за да влязат, те трябваше да почакат да изгасне. Вътре тримата се озоваха в объркваща с размерите си конструкция. Някои части от помещението тънеха в тъмнина, а други бяха така ярко осветени, че изглеждаше като че ли бялото сияние издава шум, наподобяващ тихо бръмчене.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди Жак Сет и взе ръката на Делфин без церемонии; помогна й да заобиколи кабелите и разните други стърчащи препятствия. Тя се мъчеше да гледа едновременно навсякъде, ала не разбираше нищо, докато в един миг точно на края на помещението Сет не ги накара да спрат; на това място творческата концентрация бе най-осезаема; както и светлините с яркото им излъчване.

Можеш да я пипнеш с ръка, помисли Делфин, а сърцето й биеше бързо, да, можеш да помиришеш дори възбудата. Стояха на шест метра от снимачната площадка, представляваща трапезария, където Жан Габен и Мишел Морган се хранеха на някаква маса; обядът им обаче беше прекъснат в момента; имаше още четирима други актьори, нито един от които Делфин не можеше да разпознае. Една гримьорка обикаляше около масата — пудреше чела, докосваше устни, преподреждаше някоя къдрица. Актьорите седяха търпеливо, като в някаква забрава; Габен измърмори нещо шеговито и всички тихо се засмяха, но бързо млъкнаха отново; двама мъже, единият изправен, а другият в режисьорския стол, разговаряха за нещо оживено. Най-после разговорите свършиха, гримьорката напусна снимачната площадка, изправеният мъж отиде при камерата и се обърна към друг мъж, а в последвалата дълбока тишина някакъв невидим човек обяви с енергичен и властен глас:

— Тишина! Снимаме!

Делфин потрепери от възбуда. Беше направила като в сън няколко безшумни стъпки напред, преди Сет да забележи. С бърз скок той я сграбчи за рамото и я изтегли назад в зоната за посетители. На лицето й се появи смутена усмивка. Не беше разбрала, че е пристъпила.

Минута по-късно сцената отново бе прекъсната.

— Хайде да си ходим — прошепна Бруно в ухото й. — Вече не е интересно.

Делфин поклати глава в несъгласие. Сцената отново започна и този път продължи по-малко от две минути, преди Рене Клер неудовлетворен да изкомандва: „Стоп!“ Отиде на снимачната площадка и заговори нещо на актьорите с прекалено тих глас. Габен кимна няколко пъти, а Мишел Морган повдигна рамене и се усмихна и на Делфин й се стори, че сякаш боговете от Олимп бяха благоволили да й се покажат в човешки образ.

Междувременно пренаредиха светлините, операторът сложи някакъв малък предмет на окото си, даде инструкции на асистента си и докато Бруно и Ги неспокойно пристъпваха на място, а Делфин стоеше неподвижна като градинско украшение, сцената в трапезарията започна за пореден път. Най подир всичко свърши. „Изключи… и… изкарай копие“ — извика Рене Клер, този път с едва забележимо удовлетворение.

Светлините угаснаха, актьорите станаха и изчезнаха в различни посоки.

— Време е — повтори Бруно, пропъждайки прозявка на досада.

— Ще продължат да работят целия следобед. Прекъснаха за обяд. Видяхте само първия сполучлив кадър — обясни Сет. — Но аз обаче имам чувството, че и това ви е достатъчно.

— За цял живот — отвърна Бруно.

— Предупредих ви — усмихна се неловко Ги.

— Не достатъчно категорично. Хайде, Делфин, да си вървим.

— Не — отвърна тя.

— Какво искаш да кажеш? Вече няма нищо за гледане.

— Искам да видя как ще го направят отново.

— Както желаете, госпожице. — Жак Сет стрелна смаяно Ги. — Но тук нищо няма да се случи поне два часа. Обедът е свещен, особено по време на снимки. Мога ли да ви поканя да хапнете с мен в бюфета?

— О, да! Моля ви — усмихна се Делфин.

— Капризничиш, Делфин — възрази Бруно, но след цялото това безкрайно, отегчително стърчене наоколо той се чувстваше огладнял, а и нямаше друг ангажимент за обед. Човек все някъде трябва да яде.

Бюфетът, подобно всички бюфети из студията, представляваше голямо помещение, запазено за служители на студиото и по-важните актьори. Делфин се оглеждаше жадно наоколо, представяйки си, че ще може да види как Жан Габен и Мишел Морган обядват, вече наистина, ала те и двамата бяха предпочели да хапнат насаме в гримьорните си след цялата тази сутрин, прекарана пред маса и в трапезария.

Сет ги заведе към един ъгъл и постави Делфин на мястото с най-добър изглед.

— Най-напред чаша вино — предложи той.

Асистентът се огледа наоколо, надявайки се да види някоя известна звезда, с която да задоволи очевидното й желание, но освен режисьорите Жан Реноар, Пиер Превер, Марсел Карне, Нико Амбер и Отан Лора, не видя никой; имаше и неколцина характерни актьори, непознати в Съединените щати. Делфин хвърли по един поглед към режисьорите и с малко разочарование откри, че те бяха съвсем обикновени мъже. Уви, копнежът й остана неутолен. Разочарована, тя отпиваше от виното си и се оглеждаше из стаята, огромните й очи бяха замислени и все пак нащрек.

А на една от съседните маси трима мъже незабележимо я наблюдаваха.

— Вижте онова момиче — рече Нико Амбер на колегите си. — На масата със Сет. — Мъжете се извърнаха леко и огледаха Делфин от горе на долу, сякаш беше диван, изложен на търг.

— Имате ли представа коя е? — попита Жюл льо Метр, който отговаряше за разпределението на ролите при Амбер.

— Не е актриса — отсече Ив Блок, операторът на продукцията на Амбер „Майерлинг“, която по график трябваше да започне след месец. Всъщност тримата мъже се срещаха всеки ден, за да обсъждат детайли от филма, който беше в напреднал стадий на подготовка.

— Защо считаш така, Ив? — попита Льо Метр.

— Защото й липсва самочувствие — отвърна операторът.

— Оглежда се наоколо като турист… никоя актриса няма да си позволи подобно нещо, дори в непознато студио. Още повече че не съм виждал никога лицето й преди. Не мислите ли, че ако беше актриса, все един от нас щеше да я познава?

— Ако беше актриса, тя щеше да познае мен — усмихна се Нико Амбер. Режисьорът, як мъж около трийсетте, беше мургав, с черна коса и типичния вид на човек с гореща кръв от юга на Франция, повече италианец, отколкото французин. Беше непрекъснато в движение дори по време на почивките, а характеристиката му трябваше да се допълни още с един открояващ се орлов нос, свирепи очи и неумолима уста. Беше човек, който е свикнал с властта и знаеше как да я използва; от него впрочем се страхуваха много мъже, а не по-малко жени просто го желаеха.

Делфин забеляза, че тримата непознати я оглеждат настойчиво, но за нея и те като всички останали в този жалък бюфет бяха господа никои. Тя беше дотолкова свикнала да е във фокуса на мъжките очи, че не се чувстваше притеснена от вниманието им; напротив — проявяваше към тях слабо любопитство, навярно онова, което изпитваше великолепната тропическа риба, изложена пред хиляди погледи в аквариум.

— Не е французойка, Нико — продължи Амбер. — Има нещо, нещо прекалено спретнато и подредено в начина, по който се носи, и погледни обувките й… Изобщо не са френски.

— Но тя говори френски, Нико — вметна Жюл льо Метр.

— Освен това формата, която добиват устните й, начинът, по който използва ръцете си… как мислиш, Блок?

Операторът изучаваше лицето на Делфин мълчаливо. Той притежаваше енциклопедични знания за строежа на чертите. Защо, питаше се често, хората намират за прекрасно това, че нито една снежинка не прилича на друга, когато никое човешко лице, дори това на еднояйчни близнаци не е еднакво с друго?

Блок не вярваше в красотата. Той знаеше, че и най-безупречното лице може да добие под светлините безизразността на скучен пейзаж. Беше виждал твърде много изключителни очи, които изгубваха способността да излъчват великолепното си сияние, щом камерата се обърнеше към тях.

Редиците от огромни дъбови лампи и обективът на камерата му работеха в някакво дяволско съзаклятие, понякога загрозявайки мъже и жени, които в реалния живот бяха създания с неотразим блясък. Понякога обаче светлините и камерата, изглежда, съжаляваха за суровата си присъда и се обединяваха, вече за да открият очарованието в нечие лице, което иначе притежаваше най-делнична красота. Най-обаятелната жена, която някога се бе опитвал да улови върху лента, беше притежавала нос, който хвърляше грозна сянка, независимо от начина на осветление. Беше снимал друга жена, чиято хубост пък смяташе за повече от банална, но пред камерата лицето й доби благоговейната загадъчност на жрица, дала обет за ритуално мълчание.

Блок можеше, без да се замисля, да отчете основните природни дадености за секунда; да прецени дали очите са достатъчно раздалечени, дали носът има някое от очевидните и безбройни неудобства на повечето носове; да измери обема на брадичката, дължината на шията, съществената и абсолютно решаваща геометрия на разположението на устата в съотношение с очите; но преди да заговорят светлините, преди да се присвие окото на камерата, той предпочиташе да пази мнението си за себе си.

— Невъзможно е да се каже — отвърна най-сетне Ив Блок, повдигайки рамене.

— Искаш ли да я пробваш? — настояваше Жил льо Метр.

— Това трябва да реши Нико.

— Ив, снимай това момиче — кимна Нико Амбер.

— За ролята на Мари ли, Нико?

— Коя друга?

— Искахме да вземем Симон — напомни му Жюл.

— Още нищо не е подписано. Ти познаваш Сет, нали?

— Разбира се, асистентът на Блюфор.

— Иди там и се представи. Ако говори поне с поносим акцент, кажи й какво искаме. И го уреди за този следобед. След два дни се срещам с агента на Симон.

— Почакай малко, Нико. Защо изобщо смяташ да използваш неизвестен човек за Мари?

— Всъщност предпочитам го. „Майерлинг“ е бил правен и преди, игран е и на сцена; всички знаят историята на Мари Вестера, ерцхерцога Рудолф и споразумението им за самоубийство в Майерлинг. Един непознат човек може да прибави щрих на неочакваност.

— Е, няма да ни заболи, ако я видим — съгласи се Жюл без ентусиазъм. Ролите във филма вече бяха разпределени в главата му и той не обичаше промените, щом съзвездието е вече оформено веднъж, но да се шегува с режисьора беше част от работата на всеки. Само че това не минаваше при Амбер. Той остави вилицата и приближи масата на Сет.

— Е, Жак, да не си екскурзовод?

— Имам тази чест. Нека да ви запозная — госпожице Дьо Лансел, разрешете ми да ви представя Жюл льо Метр, разпределя ролите и няма нито илюзии, нито скрупули; с други думи, един от големите. Жюл — другите ни гости; виконт Дьо Лансел и Ги Маршан — от Маршан Актюалите.

Докато поздравяваше Делфин, Льо Метр разбра от няколкото думи, които размениха, че акцентът й е толкова френски, колкото и неговият собствен, но все пак по някои нюанси в поведението, твърде неуловими, за да се изразят с думи, му стана ясно, че не е французойка и още, че не е от света на киното.

— На гости в Париж ли сте, госпожице? — попита той учтиво, след като се здрависа с тримата й спътници.

— За няколко дни. После се връщам в Шампан.

— Значи живеете в Шампан и се грижите за най-превъзходните лозя? — продължи Льо Метр.

— Аз живея в Лос Анжелос — усмихна му се Делфин. Мъжът беше симпатяга.

— А. Тогава сигурно сте в киното.

— Не — засмя се Делфин, поласкана, въпреки че думите й бяха познати. Ала тя никога не ги беше чувала от професионалист. — Всъщност аз следвам в университета.

— Значи интелектуалка. Очарователно. Имам и друг въпрос към вас, госпожице, малко недискретен. Моят шеф, режисьорът Нико Амбер, се чудеше дали не би ви било интересно, ако се съгласите, разбира се, на една малка проба. Всъщност още днес следобед, стига да можете да ни отделите няколко минути.

— По дяволите. Знаех си, че кроите нещо, Льо Метр — рече Сет, раздразнен от това, че обсебваха гостите му. Ами ако Блюфор, неговият шеф, също пожелаеше да я изпробва, трябваше да помисли за това по-рано.

— Делфин, невъзможно е — запротестира Ги Маршан, мигновено разтревожен. — Бруно, обясни на Делфин, че тя изобщо не може да го направи. Сигурен съм, че баба ти ще побеснее.

— Не бъди такова магаре, Ги — изстреля Бруно в отговор. — Защо да не може, за бога? Няма нищо неморално да те изпробват за киното, доколкото ми е известно. — За какъв, чудеше се той, го мисли Маршан, взимайки решения кое е правилно или не за Делфин; от къде на къде негова милост ще обяснява какво ще си помисли неговата собствена баба. Нискостоящият може само да предполага. Това не бива да се забравя.

— Но, Бруно, как така — само защото някой я е видял и му е харесала? В това има дори нещо непривично — сякаш протягаш ръка, потупваш я по рамото и казваш „Последвай ме“. Не е comme il faut^[3]. — Ги чак се беше надигнал от стола от вълнение.

— Не е comme il faut ли? Мисля, че сам мога да преценя това, Ги. Не било comme il faut, виж ти! — присмя му се Бруно.

— Ги, и ти също, Бруно; мога ли да знам какво общо има всичко това с вас? — попита Делфин спокойно. — Господинът ми зададе въпрос и моят отговор е, че на мен наистина ще ми е много интересно.

— Делфин, умолявам те, помисли пак. Ще отиде целият ни следобед — запелтечи Ги безпомощно.

— Моят следобед, Ги, не твоят. Господин Сет, беше ми приятно. Благодаря ви за гостоприемството. — Делфин стана и погледна от упор Жюл льо Метр. — Готова съм за пробата, или по-точно ще бъда, след като някой направи нещо с грима ми. Да ви последвам ли?

— Ако обичате, госпожице.

— Един момент, Льо Метр — намеси се Сет. — В кой павилион ще работите?

— В седми. След около час.

— Ще дойдем и ние там.

— Предпочитам — спря се Делфин — да направя пробата без роднинска и приятелска публика. Ги, бъди добричък и ме чакай вън, когато свърша. Бруно, а ти всъщност няма нужда да чакаш. Ще бъда в пълна безопасност с господин Льо Метр.

— Сигурен съм, че ще бъдеш. Ще ти се обадя утре. Забавлявай се добре. — Бруно я целуна по бузата и бързо излезе от бюфета, следван от Ги Маршан, който все още безсмислено жестикулираше.

Жак Сет мрачно подписа чека за обеда. Нямаше начин Блюфор да не чуе за това и независимо как щеше да свърши изпробването, той щеше да се окаже в някаква степен виновен.

Гримьорката беше дебела и приветлива и, разбира се, великолепен професионалист. Тя се обърна към Делфин на малко име, възхитена от шапката й; после я свали, за да подреди наново косата на госпожицата. Дръпна я силно назад, разкривайки по този начин триъгълника от коса на челото й. С миглите й пък тя извърши истински чудеса, наново нарисува бузите на Делфин, подчерта овала на брадичката й и очните ябълки с тъмен фон дьо тен; получените сенки откроиха естествените контури на лицето й по далеч по-смел начин, отколкото Делфин бе допускала. Жената й обясни, че на черно-белия филм работата й ще изглежда съвсем естествена, все едно че Делфин бе носила обичайния си грим. И очарована от широкото чело на момичето, от големината на очите й и съвършения малък овал на брадичката й, тя едва чуто припяваше:

— Форма на истинско сърце виждам в малката, на истинско сърце.

Най-накрая постави червилото и Делфин можеше да напусне гримьорната. Отвън до вратата нетърпеливо я очакваше Льо Метр.

— Добре. Много добре. Елате сега да ви запозная с господин Амбер.

Той я поведе в здрача на седмо студио към режисьорския стол. Нико Амбер ги посрещна прав и докато й подаваше ръката си, я претегли отново, преценяваше я безцеремонно и открито от главата до петите, ала гласът му звучеше учтиво.

— Радвам се, че приехте поканата ми, госпожице. Надявам се, че не сте нервна.

— Нужно ли е? — чу се да изрича закачливо Делфин, сякаш той бе някой от познатите й хлапаци. Искаше й се само Марджи да е тук, за да види всичко, което ставаше. Само тогава щеше да е напълно истинско.

Откакто Жюл льо Метр се беше обърнал към нея по време на обеда, тя се чувстваше, сякаш че се намира в някакъв трескав, но вълшебен сън. Всеки атом наоколо беше осезаем, студиото й приличаше на вълшебна пещера, в която най-обикновената врата можеше да те отведе в света на чудесата. Почти не беше мислила за техниката на изпробването, толкова бе възбудена от вида и миризмите на това, което тя погрешно бе наричала задкулисен свят. Опитваше се да възприеме и запомни всичко наоколо, да се слее с него, по същия начин бе потънала и в сцената с Габен и Мишел Морган.

— Нужно ли казвате? — повтори като ехо Амбер. — Не, разбира се, че не. Седнете тук, до мен, и ще ви покажа какво ще четете. Много е просто, ще четете само репликите; подчертани с червено, а аз ще ви чета другите… малък диалог между нас. Не бива да поглеждате към камерата, ако успеете да го сторите. Желаете ли да прочетете текста най-напред на себе си?

— Аз не съм актриса — промълви Делфин. — Така че какъв смисъл има?

— Може би да се ориентирате?

— Вие ме ориентирайте, господине. Мисля, че ще е по-добре.

— Знаете ли историята на „Майерлинг“?

— Не съвсем.

— Няма значение. Тази сцена е просто една среща между млада благородничка и наследника на Хабсбургите. Става на един бал… те танцуват заедно… и се влюбват.

— Да, звучи ми познато — усмихна се Делфин. — Къде искате да застана?

— Ей там. Защо не си оставите сакото тук? Под прожекторите е топло.

Делфин свали набързо сакото си и го метна на облегалката на стола; остана по елегантна пола и обикновена бяла копринена блуза, измина малко повече от метър до мястото, посочено й от Амбер. Веднага след това режисьорът даде заповед и ред светлини блеснаха в очите й; изненадана, тя ги закри с ръка.

— Кажете ми, щом започнете да виждате достатъчно добре, за да четете — обади се той от тъмното и гласът му се чу толкова ясно през разстоянието, което ги разделяше, сякаш че седеше до нея.

Делфин изчака, за първи път усещайки истински тежестта на множеството мъжки очи, които се вкопчиха в нея с лаком и все пак професионален интерес. Никога не се беше чувствала толкова жива, толкова близо до същността си, толкова овладяна.

В минутите, които й бяха необходими, за да свикне с яркото сияние, тя усети как нещо топло и обезпокоително се надига в нея. Не беше топлината от прожекторите върху кожата й. Не, това наподобяваше някакъв огън, който пламна в корема й и се разпростря бързо и неудържимо; почувства, че гори някъде между краката й, остър спазъм я накара да кръстоса бедра, за да прикрие навярно с тях неволното и внезапно пърхане на срамните й устни. Седеше прикована под светлините, държейки се за стола с две ръце. Сценарият падна на земята, докато тя бе разтърсена от мощен оргазъм. Хапеше устни и стоеше като вцепенена, издавайки гърдите си напред, а раменете назад, притиснала с всичка сила крака, за да не разберат нищо наблюдаващите я мъже. Нико Амбер почувства как пенисът му се изпълва и повдига в отговор на нейната възбуда. Това не беше му се случвало от години.

На снимачната площадка владееше пълна тишина.

— Жюл, дай й сценария — измърмори Амбер, когато видя, че Делфин е възвърнала част от спокойствието си. Беше му много трудно да се движи.

Льо Метр подаде сценария на Делфин. Нико започна да чете една дълга реч, която бе избрал нарочно, за да отпусне актрисата.

Делфин слушаше, очите й просто виждаха думите, но не ги разбираха, беше прекалено задъхана след случилото й се, за да произнесе репликите си. И огънят беше още там, между краката й, горещ и упорствуващ, и тя разбра, че ще му трябва много малко, за да я възпламени отново. Сигурно е от светлините, помисли Делфин, трябва да е от светлините.

— Госпожице?

— Да — отвърна отпаднало.

— В състояние ли сте да четете?

— Ще се опитам. — Делфин си взе дълбоко дъх и яростно се съсредоточи върху сценария. Скоро репликите добиха смисъл и тя зачете, без да се интересува за камерата, за зрителите, хвърляйки цялото си същество в нашарения с червено текст, защото само така можеше да контролира тялото си. Гласът на Амбер отвръщаше на репликите й. Кой, по дяволите, чудеше се той, я е научил как да й го зачуква на камерата? Тя продължи да чете, режисьорът отговаряше, после ролите се разменяха и ето така — реплика подир реплика сред този своеобразен танц на думите кратката сцена свърши.

Режисьорът даде сигнал да загасят прожекторите и в настъпилата тъмнина приближи бързо до мястото, където все още седеше Делфин, изненадана от неочаквания край. Хвана я за голата ръка, високо под късия ръкав.

— Бяхте великолепна. Страхувам се, че ви беше трудно — рече той с нисък глас и на нея й се стори, че сцената отново започва.

— Беше толкова… ярко.

— Разбирам. Искате ли да поседнете някъде на спокойствие, преди да се върнете при приятелите си?

— Да.

— Елате. — Амбер я поведе бързо през снимачната площадка, зад декорите, зад гора от помещения до гримьорната си. Подпря гръб на вратата и я придърпа към себе си. Целуна я по отворената уста с варварска, възторжена целувка. — Знаеш ли… знаеш ли? — попита я той, гласът му беше груб.

— Какво — задъха се тя, макар че го разбираше отлично.

— Какво направи с мен? Почувствай го! — Амбер притисна тялото си към нейното толкова силно, че налятия му и почти с животински размери орган се отпечата върху корема й. Всички мъже бяха опитвали многократно да се притискат към Делфин, но тя винаги им се изплъзваше. Сега почти припадна в обятията на Амбер, очите й бяха затворени, устата й жадуваше грубите му, необходими й целувки. Той я отнесе на дивана, постави я там, разтваряйки блузата й, надвиснал над нея, така че устните му да не губят контакт със зърната й, докато припряно събличаше дрехите й. Делфин беше позволявала да докосват зърната й, но никога да ги целуват, още по-малко пък да ги разглеждат, а сега бе напълно гола, изложена на погледа му и блажено засрамена, сякаш отново бе под светлините. Безмилостният му, опитен език я накара да се почувства овлажняла до полуда, но Амбер вече я познаваше прекалено добре, за да й разреши повторен оргазъм. Дръпна болезнено косата й назад. — Не още — прошепна, — не още, малка кучко, не отново без мен. — Разтвори бедрата й и наведе глава да вдъхне нейната готовност, като внимаваше да не я докосва близо до окосмения триъгълник. Тя се изтласка внезапно нагоре, далеч, далеч от всяка скромност, но той само изсумтя неодобрително и коленичи над нея, взимайки пениса си в ръка. Вкара го в тялото й със сладострастното забавяне на мъж, който, възбуден от толкова много чакане, внимава да не се движи прекалено бързо. Влизаше в нея бавно, бавно, с порочна, себична лакомия, която минаваше за нежност. А тя беше толкова мокра, толкова отворена и толкова жадна да я обладаят, че той проби тънката ципа на девствеността й, преди някой от тях да разбере, и проникна до края. Все още стискаше косата й в юмрука си и едва сега я освободи, за да може да се концентрира върху лакомия шиш, който промушваше корема й. И двамата едва поемаха дъх, чувствайки как вътре в нея той става все по-голям, невероятно голям.

Докато лежеше неподвижен, Амбер промърмори:

— Всеки мъж в студиото държеше оная си работа в ръка. И ти го знаеше, знаеше го, малка кучко такава!

Делфин извика:

— Не мога да чакам повече, не мога — после усети силното разтърсване от дивото освобождаване, последвано на секундата от неговата собствена, разнищваща, болезнена експлозия.