Елизабет Адлър
Завещанието (30)

Глава 30.
Дейзи

„Синята лодка“, дълга триста фута и широка четирийсет и пет, беше една от най-големите яхти, плаващи из Средиземно море. Построена в Бремен от известния корабостроител Лурсен, тя би могла много точно да бъде описана като мегаяхта. Технически, с елегантния си стоманен корпус и двата мощни дизелови двигателя, тя можеше да достигне скорост от двайсет възела, с обхват от шест хиляди морски мили. Лесно би могла да прекоси Атлантическия океан, но плаваше предимно по средиземноморски води, защото нейната собственичка, американка и приятелка на Боб, наследничка на петролен магнат, обичаше да прекарва лятото по неговите брегове.

Яхтата се извисяваше на пет палуби височина, имаше и широки странични палуби. Разполагаше с трийсетфутова лодка, почти невидима, така добре беше скрита на една от палубите, с която можеше да се стига до пристанището, когато яхтата е хвърлила котва по-навътре в морето. Имаше и две лодки, специално пригодени да я снабдяват с гориво, прибрани до десния борд, така че нищо не разваляше красивите очертания на яхтата, дори осемместният сребристосин хеликоптер, кацнал на най-горната палуба. На плавателната платформа, която можеше да се спуска хидравлически, бяха и „играчките“ на яхтата — водни ски, акваланги и всякакви други принадлежности за гмуркане.

Над най-ниската палуба — тази, на която бяха резервоарите за гориво — бяха и каютите на трийсет и шест членния екипаж, заедно с техните собствени трапезария и салон. На по-горната палуба бяха каютите на гостите — четири луксозни апартамента и девет самостоятелни каюти. А над тях беше главната палуба с огромното централно преддверие, с мраморните подове, меката мебел и абаносовите масички, отрупани с цветя. А зад това красиво фоайе бяха асансьорът от стъкло и кристалното стълбище. Имаше библиотека, стая с телевизор и просторна трапезария; фризьорски салон, малък гимнастически салон и баня, разположени на горната палуба.

На задната палуба беше плувният басейн, заобиколен от удобни подплатени шезлонги и овална маса, около която, под звездите, можеха да се хранят двайсет души. На предната палуба — барът, както и тенти, под които пасажерите можеха просто да поседят и да почетат.

Най-горе, зад мостика, който беше снабден с най-модерните технологии, имаше пиано бар, целият от стъкло, който бавно се въртеше, за да може хората вътре да се насладят напълно на гледката.

Огромната спалня на апартамента на собственичката беше с широки панорамни прозорци и камина за студените, но може би романтични, нощи. Стените на всекидневната стая, съединена със спалнята с врата, бяха покрити с ламперия от орехово дърво, които бяха в абсолютна хармония с ореховите греди на тавана от слонова кост. Килимите бяха в кремави цветове, а мебелите — меки и удобни.

Яхтата не беше боядисана в обичайното кобалтовосиньо. Цветът й беше избран лично от собственичката — жена, влюбена в Средиземно море: в най-светлия нюанс на аквамарина. Цветовата гама, в която яхтата беше издържана, беше добре премислена и цветовете се преливаха, наподобявайки морските води, пясъка, слоновата кост и тъмносиво. Меката мебел и тентите на палубата бяха сини и дори хавлиите бяха в онзи нюанс на плитките морски води, а по тях бяха избродирани раковини в пясъчно жълто.

Нито една подробност не беше забравена както в конструкцията на яхтата, цената на която беше близо сто милиона долара, нито във вътрешния дизайн, един от най-добрите в света. И няма нужда да казваме — „Синята лодка“ беше зеницата на окото не само за собственичката си, но и за капитана си.

Капитан Юрген Андерс беше норвежец и беше прекарал целия си живот или на вода, или близо до нея. Беше завършил Морската академия и беше служил първо във флотата, а после беше работил на големите презокеански лайнери. Беше горд, че е капитан на една от най-добрите и най-красивите яхти, беше горд, че работи за жена, от която се възхищаваше и която се отнасяше с него като с приятел. Беше горд, че може да покаже яхтата на онези, които имаха привилегията да се качат на борда й, а цената за едноседмично плаване беше почти половин милион долара.

В онзи ден капитан Андерс лично беше прегледал цялата яхта, за да се увери, че всичко е в идеална форма. След това строи екипажа на палубата, за да изчакат пристигането на гостите.

 

 

Слънцето печеше ярко над Монте Карло, във въздуха се носеше ароматът на мимоза и бензин. На пристанището ни чакаше елегантна лодка от махагон и стомана, за да ни закара до яхтата. Това щяха да направят двама привлекателни млади членове на екипажа, които ни поздравиха, а после ни помогнаха да се качим в лодката. Багажът ни беше натоварен в друга лодка и ние бързо се понесохме през пристанището към мястото, където беше закотвена „Синята лодка“.

Капитанът и екипажът се бяха строили, за да ни посрещнат.

— Кралските особи сигурно се чувстват така всеки ден — прошепнах аз на Бордоле.

Капитан Андерс беше русокос и привлекателен и забелязах Бордоле да му хвърля изпълнени с възхищение погледи, докато той ни показваше кораба си с всичките му екрани, инструменти и радари, от които нищо не разбирах.

Запознахме се и с главния готвач и видяхме безупречната кухня, както и избата с вино, в която бяха представени всички по-добри марки, както и моето любимо обикновено розе от Сен Тропе. Готвачът ни каза, че купува хранителните продукти от местните пазари на всяко пристанище, за да бъдат възможно най-пресни, а рибарите от всички пристанища обикновено му се обаждали, когато видели яхтата, за да му предложат риба от последния си улов.

Показаха ни и пълния с цветя апартамент на собственичката, просторната всекидневна стая, която имаше прозорци по всички стени, спалните с толкова огромни гардероби, че в тях се влизаше като в малки стаи, както и баните. Забелязах рисунка на Пикасо на едната стена и на Матис — на другата. Когато ми казаха, че този апартамент е за мен, отговорих, че Боб би искал Розалия да го заеме.

Взехме стъкления асансьор до другите каюти за гости. Дадоха ми преден апартамент — по-малък, но също така прекрасен, с огромен прозорец, който гледаше към палубата. Беше пълен с рози и лилии, на стената имаше рисунка на Климт, на която беше изобразена висока жена в рокля от нещо като пачуърк, изработена от дантела, коприна и кадифе.

Бордоле получи каюта по-нататък по коридора, по-малка, но съвършена. Мебелите бяха вградени в стените, чиято ламперия беше от бледо дърво. В тази стая нямаше ъгли, а само извивки.

Оставих я да разопакова багажа си с помощта на прекрасната скандинавска стюардеса на име Камил, вчесах косата си, сложих червило на устните си и пооправих доста измачканата си жълта ленена рокля. После взех стъкления асансьор до главната палуба, за да намеря Монтана и да поздравя гостите си.

Намерих го, елегантен в черните си панталони и бяла ленена риза, разтворена при врата, с ръкави, навити до под лактите и разкриващи загадъчната татуировка, леко зловещ с това негово ястребово лице и ниско подстригана коса. Отново осъзнах, че той ме привлича.

Пригладих полите на ленената си рокля и ми се прииска да се бях преоблякла. Но сега беше прекалено късно, той вече ме беше видял.

— Като ангел небесен — каза присмехулно. А после обхвана лицето ми между дланите си и твърдо ме целуна по устните. — Радвам се да те видя. Не знам защо, но много ми липсваше.

— Винаги ли поднасяш такава смесица от комплименти и присмехулни забележки?

— Невинаги. — Той се усмихна широко. — Както и да е, изглеждаш прекрасно за детектив.

— Ха, Дейзи Кийн, жената детектив. Това ще е шегата на деня.

— Имай ми доверие, сърце мое, този ден дойде. Или поне моментът ще настъпи, когато пристигнат гостите ни.

Не се наложи да чакаме дълго. Първа пристигна лейди Даян Хардуик.