Елизабет Адлър
Завещанието (7)

Глава 7.
Дейзи

Монтана стоеше пред камината в хола, пъхнал ръце в джобовете на дънките си. Вдигна поглед, когато чу стъпките ми. И задържа моя, докато вървях към него. Усмихна ми се.

— Сега приличаш по-малко на сибирски заточеник и повече на господарка на къщата — каза той.

— Мислиш ли, че това е подобрение?

Господи, нима флиртувах с него? Как бих могла? В момент като този.

— Определено.

— Както и да е, както знаеш, аз не съм господарката на къщата. Аз съм просто служител.

— Повече от това. С Боб сте били приятели.

Усмихнах се.

— Това е по-добре, отколкото „нещо като приятели“.

— Аз не познавах Боб достатъчно добре, за да бъда нещо повече от служител — обясни той. — Но просто защото Боб беше това, което беше, аз успях да стана „нещо като приятел“.

Разбира се, аз исках да узная защо Боб го е наел на работа, но не запитах: да бъда дискретна, беше част от работата ми. Предложих питие на Монтана. Кучето ме последва, когато поведох Монтана към всекидневната стая, където беше барът, в който, на сребърни табли, бяха подредени бутилки и чаши. Хвърлих въпросителен поглед към него през рамо.

— Предполагам, че нямате бърбън? — запита той.

— Със сигурност имаме. С лед?

— Моля.

Приготвих му напитката и му подадох чашата, а после започнах да си приготвям обичайното вечерно питие, коктейла „Космополитън“, който много бях започнала да харесвам, след като го бях опитала в „Гаврош“. Разтърсих силно сребърното шише, налях напитката в чаша за мартини и добавих лимон. Монтана ме гледаше с развеселено изражение на лицето.

— „Космо“, любимата напитка на момичетата — каза той. — Бих очаквал повече от теб.

Настръхнах при този намек за неодобрение.

— Например?

— О, може би малцово уиски, рядка руска водка…

— Какво те кара да мислиш, че обичам алкохола? Толкова ли издръжлива изглеждам?

Предложих му соленките със сирене, приготвени от мисис Уейнрайт, които бяха още топли, току-що извадени от фурната.

— Не, само, може би… видът ти е такъв. А соленките са превъзходни.

— Мисис Уейнрайт е отлична готвачка.

Изведнъж, между мен и този непознат се появи неловкост. Повея хлад. Уморено си помислих, че това може да се окаже една много дълга нощ.

Отидох да се погрижа за Ретс, който лежеше по корем пред огъня. Оставих напитката си и купичката със соленките на масичката за кафе и се настаних на стария диван.

— Ела тук, момче — казах.

Той ме изгледа дълго и тъжно, после се изправи, приближи се бавно и се покатери на коленете ми. Близна ме по бузата и аз изтрих мястото с опакото на дланта си.

— Породата Джак Ръсел очевидно мислят, че са малки кученца, които човек може да държи на коленете си — казах на Монтана, който седна срещу мен.

Той мълчаливо отпи от питието си, а аз — от моето.

— Значи живееш в Далас? — запитах накрая.

— И на други места.

Той със сигурност не искаше да издаде никаква информация за себе си.

— Но не и в ранчото на баща си? — опитах отново.

— Ранчото фалира и беше затворено малко преди баща ми да умре. Тогава бях на дванайсет. Оттогава не съм се връщал там.

— Съжалявам. — Разчувствах се от неочакваната му прямота. — Не исках да надничам в живота ти.

— Нямам тайни — отговори той спокойно. — След смъртта на татко, бях даден в дом с приемна майка. Хората бяха почтени, но там просто нямаше любов. — Той ми се усмихна. — Може би затова оттогава търся любовта.

— И още ли не си я намерил?

— Срещнах я няколко пъти.

Погледът на тъмните му очи отново задържа моя и аз почувствах как тилът ми пламва. Забелязах, че очите му са тъмносиви — като камъка на Йоркшир.

— Задържа ли се някоя от тях?

Бих го убила, ако той ми зададеше такъв личен въпрос, но той не изглеждаше развълнуван.

— Не. Нито една. Ти вероятно виждаш единствения достоен за подигравки, неженен, четирийсет и четири годишен мъж от Тексас.

Засмях се.

— Е, поне това изяснихме — казах.

Май отново флиртувах. Какво ми ставаше? Дори не мислех, че го харесвам. Немного, поне, макар той да беше привлекателен. Въздъхнах. Със сигурност беше различен от другите мъже, които бях срещала през годините. Както винаги, бях търсила любовта все на грешни места. Боб беше казал, че това също е типично за мен.

— Още един бърбън, мистър Монтана?

Стараех се да се държа като английска дама.

— Не мислиш ли, че вече можеш да се обръщаш към мен на малко име? Все пак ще прекараме тук заедно нощта.

— Още едно питие, Хари?

— Не, благодаря ти, мис Кийн.

— Добре, добре, но името ми е Дейзи.

Гледахме се мълчаливо няколко секунди. После той каза:

— Каква е историята на твоя живот, Дейзи Кийн? Какъв е произходът ти, къде си израснала и как си се озовала на това място?

— Ти си частен детектив и предполагам, че вече знаеш отговорите. — Той ме погледна спокойно — поглед, който ми казваше, че съм смешна. Свих рамене. — От Чикаго съм. Но се озовах в предградие на Илинойс с неверен съпруг, който продаде къщата и ме остави на улицата, за да избяга с двайсет и няколко годишна красавица. Нещо много познато за теб — нещо, с което си се срещал нееднократно в твоята работа.

— Аз не се занимавам с такива разследвания.

— С какво по-точно се занимаваш?

В гласа ми се долавяше хлад, а не знаех защо е така. Знаех само, че изведнъж почувствах страшна умора: от ужасния и тежък печален ден, от усилието да държа чувствата си под контрол, от това, че този непознат вижда мъката ми. Исках просто да съм в леглото и светлините да са загасени, одеялото да е дръпнато до брадичката ми, а Ретс да спи дълбоко в краката ми. Да съм сама със спомените си.

— Аз разследвам престъпления.

Вдигнах поглед към него, изумена. Какво общо би могло да има това с Боб?

— Разследвам кражби, измами, изнудване. — Той направи пауза. — И убийства.

Буквално подскочих и Ретс се плъзна от скута ми на дивана. Погледът на Монтана, многозначително, не се отделяше от моя.

— Чакай малко, да не би да искаш да кажеш, че Боб е бил убит?

— Може би.

Почувствах как сърцето ми заби бясно, подскочи няколко пъти, а после, като бучка олово, остана в стомаха ми.

— И така, Дейзи — каза той, — какво точно ще спечелиш ти от смъртта на Боб?

Гледах го с празен поглед.

— Казах ти, аз само работя за него. Не очаквам нищо. Не исках той да умре!

— Ти си била, също така, най-близкият му човек, знаеш всичко за него, всичките му тайни. Със сигурност понякога си си задавала този въпрос. Не е ли така? Все пак, той е в списъка на „Форбс“ за стоте най-богати хора в света и заема едно от първите места.

Най-сетне разбрах какво цели той. Изгледах го гневно.

— Нали не мислиш, че аз съм убила Боб?

Той се усмихна студено.

— Е? Ти ли го уби?