Елизабет Адлър
Завещанието (6)

Глава 6.
Дейзи

От всичките домове на Боб, „Снийдли Хол“ ми беше любимият, макар все още да не бях виждала вилата на остров Капри. Никога не бяхме ходили там. Боб казваше, че е прекалено зает, за да си вземе истинска ваканция, въпреки че тази е била причината да купи вила „Белкис“. Седнах на леглото и събух мокрите си чорапи. След това огледах така добре познатата ми стая, която скоро вече нямаше да бъде моята.

„Снийдли Хол“ беше къщата, в която ме доведе Боб в деня, след като ми предложи работа. След моето тясно и неприветливо жилище в Бейсуотър, тази стая ми се стори истински рай. И когато ми каза, че мога да я украся както желая, аз отидох до най-близкия малък град, купих боя и четки, после се върнах и сама боядисах стените.

— Ти си много способно момиче — каза Боб, застанал на прага и загледал ме как стоя на стълбата и прокарвам валяка с боята по тавана. — Можех Да накарам момчетата да свършат това, нали знаещ, и да ти спестя този проблем.

— Проблем? — извиках въодушевена. — Това е най-хубавото, което ми се е случвало от години. Обожавам това. Забавлявам се. Правех го и когато бях омъжена. Всяка стая в дома си боядисвах и декорирах сама.

— И как изглеждаше къщата ти?

Той за първи път проявяваше любопитство към миналия ми живот.

— Къща в предградията. Скучна. Самотна. Надявах се да имам деца, но това не се случи.

— Вероятно защото сексът в живота ти не е бил достатъчно — каза той сухо, с което ме накара да се засмея. Но пък може би беше прав.

Боядисах стените на тази стая в блед нюанс на изпечена глина и тя доби вида на вила в Тоскана, такава, каквато си я представях аз, леко избеляла от годините и времето. Може би това е изтъркано клише, но всеки път, когато вляза в тази стая, тя ме посреща с топло чувство. Аз просто я обичам, обожавам я.

Рамките на трите високи прозореца са поставени дълбоко в амбразурите. На тях има вътрешни щори, които обикновено са спуснати. Тях боядисах в бяло, а тежките завеси от тафта са в приглушени бронзови и златисти цветове, килимът е в меки пастелни нюанси. Мебелите бяха от трийсетте години на двайсети век, от орехово дърво. Леглото беше огромно, с дебел копринен юрган и тоалетка с венецианско огледало, от двете страни на което имаше конусовидни лампи със сребристи абажури. До прозореца беше поставен шезлонг, на който имаше няколко кадифени възглавнички. Обичах да седя там и да чета в летните вечери, когато мирисът на прясно окосена трева галеше ноздрите ми, а от хълмовете долиташе слабото блеене на овцете.

Сложих диск на Даяна Крол, влязох в банята, отидох до ваната, напълних я с вода, налях в нея жасминово масло за баня и запалих две ароматични свещи. С чувство за благодарност, съблякох дрехите, с които бях отишла на погребението. Оставих ги да лежат там, където бяха паднали, и влязох в топлата и успокояваща вода на ваната, затворих очи и оставих тази благодатна топлина да отмие спомените ми за ужасния ден, за всепроникващия студ и за отчаянието.

До мен долиташе гласът на Даяна Крол, която изпълняваше типичната за нея музика. Питах се какво ли ме очаква в бъдещето — сега, когато вече го нямаше Боб Хардуик, който да ме закриля. Трябваше да взема много решения. Дали да остана в Англия? Дали да не се върна в Чикаго? А може би трябваше да опитам късмета си в Лос Анджелис, както правеха май всички други? Сестра ми Лавендър беше омъжена и имаше три деца, живееше в Сан Франциско. Беше по-голяма от мен със седем години, а тази разлика във възрастта се явяваше прекалено голяма и ние никога не бяхме станали истински близки. Другата ми сестра, Ви, също имаше своя оживен и забързан живот и въпреки че се интересувахме живо една от друга, знаех, че няма да е честно спрямо сестрите ми, ако така неочаквано им се натрапя. А това, както би казал Боб, ме оставяше свободна да реша какво искам да правя.

— Винаги гледай на нещата от положителната им страна — чувах и сега гласа му. — Ти не си в задънена улица, а просто на кръстопът. От теб зависи да избереш пътя си.

Имах нужда някой да ме прегърне. Взех мобилния си телефон, и набрах номера на най-добрата си приятелка, Бордоле Магуайър. Знам, че името Бордоле е много старо и звучи нелепо, но майка й, когато била бременна с нея, посещавала уроци по френска кухня, когато родилните мъки неочаквано започнали. Бордоле била първата дума, която тя произнесла след раждането на бебето. И се случило така, че приятелката ми получила името на френски сос.

Разбира се, вече й се бях обадила, за да изплача мъката си от смъртта на Боб. Тя ми беше казала, че ще вземе самолета и ще е при мен на следващия ден, но аз не можех да й позволя да зареже така собствения си живот. Казах си, че поне този път трябва да остана здраво стъпила на краката си, че трябва да се погрижа за нещата така, както Боб би очаквал от мен. Той ми беше помогнал да стана тази нова и силна жена и сега беше време да го докажа. Постъпих глупаво, като се бях лишила от компанията на най-добрата си приятелка, но когато сме под влиянието на стреса, ние всички вършим глупави неща.

Бордоле ми пишеше електронни писма всеки ден, откакто й казах, че съм добре и че скоро ще напусна „Снийдли Хол“ завинаги. И че може би ще се върна в Чикаго все пак.

Сега, Бордоле отговори на първото позвъняване и без дори да запита кой е, като че ли очакваше обаждането ми, каза:

— Добре ли си?

— Да речем.

— Значи погребението е приключило.

— Да — съгласих се тъжно.

— Ето какво ще направиш сега — ще си легнеш в леглото с голяма чаша уиски с лимон. Ще се сгушиш под завивките и ще поспиш. Обзалагам се, че не си спала от доста време.

Сънят принадлежеше на нощите отпреди смъртта на Боб.

— Говориш като майка ми — казах.

— Някой трябва да се грижи за теб, макар и отдалеч.

— Добре съм, наистина съм добре. Ще взема дълга гореща вана. Тук има буря, снегът буквално ни засипа.

— Тук — също — каза тя. — Наистина ли си добре?

Гласът й издаваше съмнение и аз я уверих, че съм добре. Казах, че след малко ще сляза долу, за да вечерям с един приятел на Боб.

— Пътищата са затворени и той също е тук за през нощта — обясних. — Така че не трябва да се тревожиш, не съм сама. Просто исках да ме прегърнеш ти, така да се каже.

— Имаш прегръдката, момиче — каза нежно Бордоле и затворихме, като си обещахме, че ще се чуем утре.

С Бордоле се познавахме още от началното училище. Майка й и баща й бяха собственици на ресторанта, където работеше майка ми и двете се забавлявахме като деца да играем на сервитьорки, дори понякога миехме чиниите в кухнята, клюкарствахме, чудехме се какви хора са клиентите и кой с кого се среща, коя съпруга мами съпруга си.

Бордоле беше живо и весело момиче с усмихнати очи, мъничка и крехка, русокоса. Косата падаше над омагьосващите й сини очи. Бретонът като че ли винаги беше прекалено дълъг и това подлудяваше майка й. Тя се кълнеше, че няма начин дъщеря й да може да вижда нещо през него. Бордоле привличаше мъжете, както прословутото гърне с мед привлича пчеличките. Всичко, което трябваше да направи, беше да прекара длан през русата си коса и да ги изгледа кокетливо отдолу нагоре, да се усмихне дяволито и те бяха погубени. Имаше и факти, които доказваха това. Беше имала двама съпрузи, този беше третият, а като че ли и той беше на път да си отиде. Не че това я тревожеше особено. За разлика от мен, тя винаги беше готова за приключения.

Водата във ваната вече започваше да изстива. Излязох от нея и се загърнах в големия бял и топъл халат, а после останах така и загледах отражението си в огледалните стени на банята.

Ето ме мен, помислих си, втренчена в образа си — хладна отвън, а все още трепереща отвътре. Никога не съм била красавица — бях високо момиче с лунички и израснах пак такава висока жена с лунички. Гърдите ми са прекалено малки за сегашната мода, дългата ми права червена коса обикновено стои както иска, затова слагам фиби от двете страни над ушите си и все трябва да я отмятам от очите си, които имат цвета на зелени маслини. Краката ми са най-хубавото в мен — дълги и стройни. Обикновено ги глезя с високи и скъпи обувки, но това пък е единствената ми слабост. Имам хубава, чиста кожа под луничките, прав нос и пълни устни и съм една от малкото жени, които познавам и които могат да носят червено червило — и по-точно „Армани“ №9. Всъщност не изглеждам никак зле за жена, която дори не се старае. Винаги крия уязвимостта си зад черните костюми, които нося.

Всъщност аз успешно мога да измамя хората. Когато трябва, аз съм незаменимата, изпълнителна, експедитивна и умна помощничка и секретарка, винаги хладна и трезвомислеща, винаги на разположение.

Само Боб познаваше истинското ми аз — той виждаше, както се казва, през мен още в самото начало. Ретс също знае коя съм аз. Той скача в леглото ми нощем, без да протестира срещу обутите ми в чорапи крака (краката ми винаги са студени, което според Боб не е нещо маловажно) и удобната ми, но старомодна и развлечена, нощница. Кучето се сгушва в мен. То е топло живо същество, пред което аз изливам сърцето си така, сякаш може да ме разбере. И кой може да каже дали наистина не ме разбира? Аз вярвам, че ме разбира. И само Боб, Ретс и приятелката ми Бордоле познават истинското ми „аз“.

Сега, гола в прекрасната баня, аз се чувствам по същия начин, както когато знакът „Продава се“ беше свален от къщата ми, която вече не беше моята. Навън, в студа. Отново сама.

Облякох се бързо в черен пуловер и свободни черни кадифени панталони, после седнах пред красивата тоалетка и напудрих носа си, сложих червило на устните си и вчесах косата си. Парфюмирах се с „Guerlain’s L’Heure Bleue“ — подарък от Боб, който имаше много по-екзотичен мирис, отколкото аз някога бих избрала — обух на босите си крака чифт равни черни обувки и слязох долу, за да вечерям с Хари Монтана.