Елизабет Адлър
Завещанието (53)

Глава 53.
Монтана

Монтана седеше зад елегантното абаносово бюро, на което Василий Белкис беше написал мемоарите си, разкривайки тайните си така, както ги бяха разкрили преди малко и заподозрените. Той изглеждаше напълно спокоен, владееше ситуацията. Вратите бяха затворени, двамата души охрана стояха със скръстени ръце, нащрек, наблюдаваха и слушаха. Напрежението се усещаше в стаята, а навън черните облаци бяха надвиснали толкова ниско, че почти опираха в покрива на вилата. Изведнъж по терасата започнаха да удрят дъждовни капки, големи колкото еднодоларови монети, а ярки светкавици прорязаха небето и потънаха в черното море. Дейзи броеше секундите… една, две, три, четири, пет… А после ужасен гръм разтърси вилата — сякаш Господ се беше разсърдил и удряше със своя могъщ жезъл. Монтана каза:

— А сега искам да ви разкажа как точно е умрял Боб Хардуик.

Събраните в стаята отново зашепнаха, шокирани, седяха с изправен гръб и го гледаха.

— Боб пътувал с автомобила си към един планински курорт, където щяла да се проведе конференция. Тя била уредена още преди няколко месеца, шофирал той, защото Дейзи била болна от грип. Към двигателя на колата му е бил прикрепен експлозив, а под седалката му е закрепен мобилен телефон, оставен на вибрация, който, когато номерът бъде набран, ще предизвика експлозия. Дори не е било необходимо убиецът да е наблизо. Трябвало е само да набере телефонния номер и автомобилът да експлодира.

Тишината беше почти осезаема. Магдалена отново взе ръката на майка си и я стисна здраво. Даян се облегна назад със затворени очи, пребледняла. Филомена, шокирана, закри устата си с длан, по бузите й се стичаха сълзи и капеха от брадичката й върху блузата. Допелман гледаше с празен поглед право напред — като човек, който гледа безмълвно космоса. Дейвис, с ръце, скръстени на гърдите, и с полузатворени очи, гледаше в пода, а Рег и Джини се споглеждаха тревожно. Монтана каза:

— Разбира се, въпросът не е в това, как точно е умрял Боб, а защо. Боб дойде при мен няколко дни преди смъртта си и ми каза, че се тревожи заради съобщенията, които напоследък получава в електронната си поща. За мен, те звучаха като начало на внимателно планирано изнудване, но знаех, че животът на Боб е достоен за подражание и той няма за какво да бъде изнудван. Разбира се, нито един човек не е съвършен и аз можеше и да греша, но интуицията ми в този случай беше много силна. В тази история имаше нещо повече от очевидното. Боб ми даде списък с имената на шестима души, които таяха недотам добри чувства към него — всъщност той каза, че те таят чувства, достатъчно лоши, за да се опитат да го убият. А за да бъде убит Боб, е било необходимо само едно телефонно обаждане. — Той се обърна и погледна Розалия. — Обаждането е било направено от Андалусия.

Лицето на Розалия силно пребледня и тя изведнъж остаря с години. След малко се изправи бавно. Гласът й беше изгубил цялата си нежност и чар, когато каза:

— Аз убих Боб Хардуик. — Обърна се и изгледа Хектор. — И ме помоли да го направя човекът, когото наричам свой приятел. Хектор беше в Ню Йорк в онзи ден, той ме помоли да му се обадя в точно определен час, на определен номер. И аз се обадих. Той ме е принудил да убия мъжа, когото обичах, бащата на детето ми…

Хектор вече беше скочил на крака.

— Тя лъже! — извика той така, че надвика дори мощния гръм. — Бях в Ню Йорк по работа. Розалия цял живот беше хранила лоши чувства към Боб, казвала ми го е неведнъж. Казвала ми е, че го мрази, защото я е изоставил — бременна и без никакви пари. Казваше също, че някой ден ще му го върне. Тя го е убила, а сега ме използва, за да избегне последиците.

— Ти си изпратил онези съобщения в електронната поща на Боб, Хектор — каза студено Монтана. — Ти си открил къде Боб паркира колата си. Били са необходими секунди, за да се прикрепят взривното устройство и телефонът. Ти си се обадил на Розалия, казал си й времето, дал си й номера…

Хектор затича към вратата, но охраната му препречи пътя. Той се обърна рязко и се насочи към френските прозорци, охраната се втурна след него. Всички бяха скочили на крака. Когато той претича покрай Дейзи, тя го хвана за сакото. Той се завъртя, стисна я силно за гърлото и постави тялото й пред своето. Тя се задавяше, не й достигаше въздух, беше неспособна да се помръдне.

Всички се заковаха на местата си. Бордоле изпищя, а другите жени гледаха втренчено, притиснали длани към устата си, ужасени. Мъжете застанаха пред тях и ги закриха с телата си. Лицето на Рег беше почервеняло от гняв, той беше готов да пусне юмруците си в действие, но Монтана го задържа.

— Пусни я.

Гласът му прозвуча, леденостуден, във внезапната тишина. Обаче Хектор тръгна заднишком към затворените френски прозорци. Изведнъж духна силен вятър, те се отвориха и бурята влетя в стаята. Блесна светкавица, удари гръм, вятърът се вихреше в стаята, прозорците се тресяха, жените пищяха. Като влачеше Дейзи, пред себе си, Хектор излезе на терасата.

Дъждът зашиба лицето на Дейзи, остър и болезнен. Само за секунди, тя стана мокра до кости. Косата й залепна за главата, мокрите кичури падаха на челото и влизаха в очите й, тя не можеше нищо да види. Страхът я парализираше и тя се беше отпуснала немощно в хватката на Хектор. Знаеше, че ще умре — защото Хектор по-скоро би я убил, отколкото да се остави да бъде заловен.

— Помогни ми, Боб. Моля те, помогни ми! — замоли се мълчаливо тя.

Вятърът продължаваше да се върти из стаята, да удря присъстващите. Хектор беше съборен на земята. Монтана сграбчи Дейзи и я изтръгна от ръцете му. Втурна се към Хектор, но испанецът вече беше успял да се изправи и тичаше към малката синя врата, която водеше от градината към скалите. Той я отвори и изчезна в бурята. Монтана вдигна ръка, за да спре онези, които биха пожелали да го преследват. Вратата се люлееше напред-назад, блъскана от вятъра.

— Прекалено е опасно в тази буря — каза той и в същия миг небето беше прорязано от нова светкавица. — Освен това, той няма къде да избяга. Намираме се на малък остров, а полицията го чака отвън.

Дейзи седеше на един люлеещ се стол и плачеше тихо. Той отиде и седна до нея.

— Никога няма да си простя това — каза той. — Толкова съжалявам.

Тя кимна, за да му покаже, че всичко е наред. След това разтри насиненото си гърло и каза с дрезгав глас:

— Ще направиш по-добре, ако поговориш с Розалия. Тя е тази, която никога няма да си прости.

Той я хвана за ръцете и я накара да се върне вътре. Всички стояха прави, с разрошени от вятъра коси и мокри, с вид, който издаваше и гняв, но и показваше колко са шокирани. Монтана се извини на Розалия, а после и на всички други.

— Бих предпочел това да можеше да стане по друг начин — каза той. — Но такава беше последната воля на Боб и нещата просто трябваше да се разиграят така. Знам, вие всички се питате защо Хектор е убил Боб, след като дори не го е познавал. Пари, разбира се. Съжалявам, че трябва да ти кажа истината, Розалия, но Хектор е измамник. Лежал е в затворите на три континента. Твоят малък хотел му е бил удобен като убежище, защото е скътан и тих, далеч от полицията и от миналото му. Затова е положил всички усилия да те убеди, че може да го управлява по-добре от теб. Казал е, че може да направи живота по-лесен за всички вас, и в началото наистина е било така. Станал е твой доверен приятел, човек, който би направил всичко за теб. И накрая ти си прехвърлила управлението изцяло на него. Имала си му доверие. — Когато ти е носел документи за подпис, ти си ги подписвала, без да задаваш въпроси. Но Хектор е станал експерт във фалшифицирането на подписа ти. Получавал е заеми срещу ипотеки върху твоята собственост и е прибирал парите в джоба си. Когато банките заплашвали да обявят ипотеката за пресрочена, знаел, че ще трябва да си тръгне, което и измамниците като него винаги са принудени да направят в различни моменти от живота си. Те просто изчезват. После си спомнил, че ти си му доверила една от тайните си и че Боб Хардуик е баща на Магдалена. И се замислил за изнудване, оттам и заплашителните писма в електронната поща на Боб. Хектор работел по този въпрос, но видял, че от това нищо няма да излезе и че е лесно да го заловят. Разбрал, че когато Боб умре, неговото единствено дете, Магдалена, ще бъде законен наследник на огромно богатство. Тъй като Боб нямал друго семейство, нямало да има кой да оспори завещанието. И така у Хектор се зародила мисълта за убийство. Проявил е находчивост при съставянето на плана, помислил е за своята сигурност, защото ти, Розалия, си щяла, образно казано, „да дръпнеш спусъка“. А Магдалена щяла да наследи богатството и още веднъж Хектор, като доверен приятел на семейството, щял да командва всичко. Той просто не можел да изгуби.

— Никога няма да мога да преодолея вината, че съм убила Боб — проплака Розалия. — Винаги съм го обичала и съм сигурна, че той го знаеше. Точно затова никога не е имал претенции по отношение на Магдалена. Знаел е, че е негово дете, но ми е позволил да я имам през целия си живот. Той беше добър човек и вие всички го знаете.

Тя огледа хората, събрали се в група, треперещи, мокри и премръзнали.

— Хектор няма да се измъкне — увери я Монтана. — Полицията е малко по-надолу по пътя, чака. Не се тревожи, ще го хванат. Или бурята ще му изиграе някоя лоша шега.

Като гледаше светкавиците и вятъра, който вилнееше, Дейзи беше готова да се обзаложи, че бурята ще свърши своята работа. Тя не се съмняваше, че Боб се беше върнал, за да я спаси, и че той ще се погрижи и за Хектор. Едва тогава Боб би могъл да почива в мир.