Елизабет Адлър
Завещанието (50)

Глава 50.
Боб

Настъпи тишина, в която Монтана извади следващия лист жълта хартия. Светкавица освети стаята като лъч от фенерче в холивудска премиера, всички се размърдаха неспокойно на столовете си и загледаха тревожно през прозореца.

— Това писмо е за Дейвис Фарел — каза той.

„Е, Дейвис, беше написал Боб,

Мислил ли си някога, че ще се стигне до това — да ти говоря от гроба, докато ти стоиш от другата страна, обвинен, че може би си причинил смъртта ми? Ти ли ме уби, Дейвис? Хайде, нека в този момент говорим истината. Няма какво повече да губим, нали?

Ти ме мразеше заради онова, което ти сторих; защото завинаги затворих за теб финансовия рай, който си беше създал, и те върнах в студения свят отново да се бориш, отново да се опитваш да се «превърнеш в някой». Ти имаше всички възможности, но ги пропиля по всички възможни начини: мамеше, крадеше, лъжеше, дори предаваше приятелите си… И то само защото боготвореше единствено този уморен стар деспот — парите.

Парите управляваха живота ти. По някакъв начин, те управляваха и моя живот, макар на мен да ми харесваха само заради възможността да играя различни игри. Парите никога не са ме контролирали така, както контролираха теб. И все пак аз не позволих да те изобличат, да те съдят, да те изпратят в затвора. Все още виждах в теб нещо, което ме накара да те оставя свободен, да продължиш живота си както можеш. Като те отдалечавах от парите, мислех, че те спасявам от самия теб. Мислех, че ти давам втори шанс в живота. Колко жалко, ако си този, който отне моя живот.

Все пак, удостоявам те с благоволението на съмнението, докато Монтана не докаже, че греша, това е. Чух за работата ти. Вършиш полезни дела, като помагаш на невежите и лишените от граждански права. Възхитен съм от теб, Дейвис. И това е причината да ти оставя сумата от петдесет милиона долара, за да основеш фондация, която да ти позволи да осъществиш филантропичните си мечти и да постигнеш по-добър живот за другите. Мисля, че мога да изкажа увереността си, че този път парите ще бъдат похарчени добре.“

Настъпи тишина на изумление, после Дейвис се изправи. С ръце в джобовете, той се огледа нехайно наоколо.

— Разбира се, мислил съм да убия Боб — каза той. — Но съм човек на бизнеса, не убиец. Практически, не съм откраднал дори пени. Аз просто умно прехвърлях парите така, както ми беше угодно, и винаги печелех. Просто си проправях пътя към могъществото на корпорациите, исках да стана милиардер и ръководител на компания от онези, които пълнят джобовете си от пенсионните фондове и организират партита за милиони долари с пари, на акционерите. Боб ме разкри и ме застави да се махна от света, в който се опитвах да се вмъкна по този начин. Животът ми се промени. Бях започнал бавно да се връщам отново на финансовата арена, преди Боб да намери смъртта си, вече имах свободата да тръгна оттам, докъдето бях спрял, когато той ми посочи верния изход. Изпитвам истинско съчувствие към лишените от граждански права. Нека не забравяме, че благодарение на Боб, аз бях един от тях в продължение на няколко години. Но аз не съм такъв в същността си, а и няма още дълго да бъда филантроп. Не искам петдесетте милиона на Боб. И не искам да основа и да управлявам фондация. О, не, аз искам да бъда следващият Боб Хардуик и вярвайте ми, мои приятели заподозрени — чудя се кой от вас е убил Боб — ще стигна там, закъдето съм тръгнал. Забравете за Гордън Геко. Аз не съм убиец, но като него аз съм „убиецът по улиците“ и вие всекидневно ще виждате името ми в „Уолстрийт джърнъл“ и „Файненшъл таймс“. И ще използвам всяка клетка от мозъка си, за да съм сигурен, че ще остана там, на върха. Този път Боб е сгрешил, Монтана — добави той. — Той може да задържи своите петдесет милиона. Намерете някой друг да оглави фондацията. И знаете ли какво друго трябва да кажа на Боб Хардуик? „Забрави ли, Боб, аз съм човек, който сам се грижи да има своя втори шанс. Нямам нужда от твоя“.

Той седна.

— Имаш трийсет дни да преосмисляш решението си — каза Монтана.

Дейвис сви рамене.

— Нямам нужда от тези пари. Знам какво искам и този път нищо няма да ме спре.

Монтана се обърна към Филомена.

— А сега е твой ред — каза той.

Тя нервно захапа долната си устна.

— Аз не съм убила Боб! — изплака. — Никога не бих направила нещо като това…

— Чакай — каза Монтана. — Чуй онова, което ти е написал Боб.

Тя седеше в края на стола, с наведена глава, кършеше нервно ръце и въобще — представляваше олицетворение на вината.

„Филомена, моя прекрасна Филомена. Как отчаяно исках да ме обичаш. Истински да ме обичаш. Аз попадах в отражението на твоята красота, бедният грозен и възрастен мъж, какъвто бях, търсех нещо, което никога не бях имал и никога нямаше да имам, ако не беше моята необикновена способност да правя купища пари.

Разбира се, аз исках прекалено много. Онова, което съществуваше между нас, беше просто форма на размяна. Ти плащаше твоята цена, аз плащах моята. Което не означава, че не те обичах. Обичах те, по свой собствен начин. Обичах по-късата ти горна устна, извивката на устните ти, тяхната лека нацупеност. Обичах красотата ти — може би беше забелязала, че не можех да откъсна поглед от теб. Но аз направих грешка, Филомена. Ти беше младо момиче, а аз бях мъж с опит. Възползвах се от младостта ти и оттогава непрекъснато се срамувам. Опитах се да ти се реванширам, но това никога не ми се виждаше достатъчно, а и ти започна да превръщаш живота ми в ад.

Като мисля за това сега, съм принуден да се питам какъв би могъл да бъде животът ти, ако не ме беше срещнала. Дали просто нямаше да бъде някой друг богат мъж? Или ти щеше да намериш пътя си вън от «капана на красотата» и да постигнеш нещо?

Чудя се дали някога си си задавала тези въпроси, моя скъпа Филомена? Питала ли си се какво е останало в живота за теб? Два са възможните отговора: «Бъдещето е неясно и тъжно» или: «Очакват ме още хубави неща».

Купих ти бутик на най-добрата търговска улица тук, на остров Капри. И малка къща, много красива — виждал съм нейни снимки — която най-после ще можеш да превърнеш в свой собствен истински дом, защото ти съчетаваш две личности — веща търговка и старомодна домакиня, привързана към дома. Просто те виждам как приготвяш макарони в своята красива италианска кухня.

Ще имаш достатъчно пари да започнеш своя бизнес и да можеш да го развиваш. Просто за да съм сигурен в това, оставям в попечителски фонд сумата от десет милиона долара. Доходът от този капитал ще се влива годишно в твоята сметка. Осигурена си за цял живот, Филомена, и ти желая късмет. И, разбира се, ти не си ме убила. Защото така можеше да съсипеш роклята си“.

В стаята се разнесе приглушен смях. Филомена се изправи.

— Боб е прав — каза тя, като продължаваше да кърши нервно ръце. — По душа и сърце, аз съм търговец. Разбирам единствено от дрехи и мода и знам как да превърна бутика си в печеливш. — Тя плесна ръце, най-после осъзнала, че мечтата й се превръща в реалност. — Не мога да повярвам, просто не мога да повярвам. Боб не само ми подарява магазин, но ми е купил и къща! Повече никакви влажни стаи под наем в бедни сгради във Венеция. Ще имам свой собствен дом. Ще мога да каня семейството си и те ще се гордеят с мен. Боб ми дава не само материални облаги, той възвръща моята гордост. И аз съм му много благодарна за това, да, това е моят втори шанс.

Тя се огледа несигурно, после, сякаш взела решение, бързо каза:

— Никога не бих признала това преди, но сега, когато Боб ме е поставил в положението да се ползвам от попечителски фонд, аз също трябва да направя своето признание. Крадях от бутика, в който работех. Малки неща, които бяха върнати или определени за разпродажба. Лъжех. Казвах, че има клиенти, които крадат. Има и такива, нали знаете, макар бутикът да беше малък. Но сега обещавам, че ще върна всичко до последния цент. Няма да започна своя собствен бизнес с такава вина. Не искам това да ми тежи на съвестта.

Краят на нейната кратка реч беше заглушен от силен гръм. Все още не валеше, но черните облаци бяха толкова гъсти, че бяха превърнали деня в нощ. Градината беше умърлушена и смълчана, птиците не пееха, щурците не цвъртяха.

— Чарлс Клемънт, твой ред е — каза Монтана.

„Е, Чарлс, мисля, че мога да нарека това провал. Дадох ти твоя шанс. Затворих твоя бизнес с момичета на повикване, но поне не те пратих в затвора, както заслужаваше. Ти обаче не се промени към по-добро. Дори стана по-лош“.

Чарли скочи на крака.

— Престанете с тези глупости! — изкрещя той. — Веднага престанете! Искам адвоката си.

— Седни — каза Монтана с леденостуден глас и Чарли се подчини, макар да продължаваше тихо да мърмори.

„Аз ти дадох шанс, Чарли, дори след като ти доведе онова бедно малко момиче в «Снийдли» като подарък за мен, което, както чух по-късно, било твой обичаен метод да започнеш бизнес с някого. Тогава обаче ти направи грешка. Сериозно сгреши в преценката на моя характер. Но като затворих твоя бизнес, аз ти дадох шанс, а ти го пропиля. Вярвам, че просто си преместил бизнеса си с малолетни в чужбина…“

Чарли отново скочи на крака с почервеняло от гняв лице.

— Боб Хардуик лъже. Той беше педофил, караше ме да му намирам момичета, девет — или десетгодишни, понякога дори по-млади… Вие не познавате истинския Хардуик, този лъжец, който непрекъснато гледаше детски порнографски снимки…

Монтана беше излязъл иззад бюрото. Със свити в юмруци ръце, сега той стоеше пред Чарли.

— Още една дума и с най-голямо удоволствие ще ти хвърля най-жестокия пердах, който си ял в живота си — каза той с тих глас, но пълен със заплаха. — И докато говорим за това, нека ти кажа, че „Екол дьо Нюи“ — очарователно име, нали, като се има предвид, че става въпрос за бедни малки деца, които са сексуални робини — в момента е затворено от Отдела за борба с порока в парижката полиция. С теб е свършено, Чарли.

Чарли бутна стола си назад. Понечи да побегне, спъна се в крака на Рег и избута грубо Джини от пътя си. Рег обаче нямаше задръжките на Монтана — той заби юмрука си в носа на Чарли и от него шурна кръв. Монтана сграбчи Рег и му попречи да започне да налага здравата Чарли.

— Никой не може да говори така за Боб Хардуик! — изсъска Рег. — И особено негодник като този тук!

Той ритна силно Чарли в коленете и дори изсумтя от удоволствие, когато ударът попадна право в целта. Като накуцваше, а кръвта от носа му капеше по предницата на много скъпата му риза, Чарли се втурна към вратата. Всички глави се извърнаха към Монтана, когато той извика след него.

— Между другото, Чарли, Боб мислеше, че е много възможно ти да го убиеш. „Човек никога не знае с такъв негодник“, така се изрази той.

Без да му обърне внимание, Чарли изгледа предпазливо охраната, готов за още проблеми. За негова изненада, те се отдръпнаха встрани и дори му отвориха вратата.

Той излезе навън и се поздрави с това, че отново е свободен човек. И попадна право в ръцете на двама много едри италиански полицаи. Казаха му, че имат заповед за задържане, подписана от международната полиция, след което му сложиха белезници, прочетоха му правата, натикаха го на задната седалка на полицейската кола и го откараха.

— Как се осмелява той да говори така за Боб? — каза ядосано Джини. — Винаги съм знаела, че е негодник.

Рег разтри ожулените си от удара кокалчета на пръстите. Изражението на лицето му показваше какви точно са мислите му по отношение на Чарли. Останалите си разменяха шепнешком забележки, шокирани. Монтана привлече отново вниманието им към завещанието на Боб. Този път беше ред на Допелман да се гърчи като червей.

„А сега ти, Допелман. Предполагам, че трябва да те наричам Мариус, макар никой да не използва това име. Ти беше Допелман и си остана Допелман, като от време на време поставяш «хер» отпред, за да покажеш, че хората ти дължат уважение.

Аз се възхищавах много от теб, Допелман, защото бях просто човек, който знае как да прави пари, докато ти беше гений. Дали това е някакво извинение за случилото се? Мисля, че не. Разбира се, аз с радост щях да ти дам пари, ако ти имаше нужда от тях. Ти обаче нямаше нужда. Само причина. Жена. А тази «причина» и преди теб е унищожавала много мъже.

Имах своите връзки по коридорите на властта и чух разни клюки. Опитах се да не им обръщам внимание, но в сърцето си знаех, че отговарят на истината. И все пак не направих нищо, защото нямах доказателство. После един човек дойде при мен с две наистина обезпокоителни истории за тайна среща в парка «Джорджтаун» и за съобщения, предавани тайно в разни кафенета… Човек не трябваше да е гений, Допелман, за да се досети, че те вербуват, за да предадеш Съединените щати, страната, която ти беше дала достъп до тайните си. А ти се канеше да ги предадеш в ръцете на чужда сила. И всичко това — заради жена.

Сега разбирам под какво напрежение си бил и чувствата ти към тази жена, но както ти казах, когато се изправих срещу теб, да продадеш страната, която те беше направила това, което беше, далеч не е акт на доблест, както са откривали, плащайки своята цена, и други шпиони.

За щастие, аз те спрях, преди да си предприел нещо. Предложих ти избор. Да изчезнеш и никога повече да не заставаш на прага на лейди Свобода. Или да понесеш последствията. Ние всички знаем от медиите какво би означавало да хванат шпионина на местопрестъплението. Абсолютно безчестие и доживотна присъда. И само защото ти се поколеба и не предприе последната стъпка и всъщност не извърши престъплението, аз успях да намеря сили в себе си да ти предложа начин да се измъкнеш. И ти го прие — напусна Съединените щати и изчезна, без никой да знае къде си.

Аз те спасих, Допелман. Дадох ти шанс, но съм сигурен, че до края на живота си ще ме проклинаш, защото не можа да получиш онова, което искаше. И защото не можа да останеш онова, което беше. Учен. Гений. Мъж, предан и посветен на работата си. И мъж, който притежава ужасна слабост.

Ти ли ме уби, хер Допелман? Мисля, че е възможно. Но от Монтана зависи да открие истината. Ще е жалко, ако си го направил ти, защото съм на път да ти предложа на теб, и твоя гений, втори шанс.

Светът има нужда от хора като теб, от хора с твоето виждане, с твоя талант, от твоята работа и постижения, които имат голямо значение и трайни последици, от твоя ум, който е в непрекъснато търсене. Говорих за теб с хора, които познавам. Ние чувстваме, че няма рисков фактор да те приемем отново на борда, както се казва. Ще откриеш, че те чака работа в частния сектор. Твоят живот ти се поднася обратно на тепсия, Допелман, докато моят, за нещастие, приключи. Може би ще поискаш да поразмишляваш над това.

Оставям ти сумата от един милион долара в попечителски фонд, доходът, от която ще ти се изплаща всяка година. Като се добави и заплатата ти, парите ще са достатъчно, за да живееш. Само стой далеч от жените. Оставям ти и съдържанието на винарската си изба в Ню Йорк. Мисля, че ще намериш достатъчно добро «Бордо», за да бъдеш щастлив дълго, дълго време. Ако не си ме убил ти, желая ти късмет.“

Всички погледи се насочиха към Допелман, когато той стана. Държеше главата си изправена и за първи път ние видяхме човека, който някога е бил.

— Имало е моменти през изминалите години, когато мислех, че ще е добре да убия Боб Хардуик — каза Допелман със странния си съскащ глас, — но не съм го направил. Признавам, желанието за отмъщение ме изгаряше така на моменти, че не можех да мисля. Не можех да върша работата, с която бях свикнал, защото мозъкът ми беше спрял като развален часовник на деня, в който Боб се беше изправил срещу мен. Обвинявах него за падението си, макар че трябваше да обвинявам жената. Боб ме остави свободен, а ето, че сега ми дава и втори шанс. Аз се чувствам унизен и смирен пред щедростта на неговия дух. Можете да бъдете сигурни, че никога няма да направя тази грешка отново.