Елизабет Адлър
Завещанието (5)

Глава 5.
Хари Монтана

Монтана стоя дълго под горещия душ — докато започна да чувства, че дори костите му са се затоплили. Не беше премръзвал така от детството си. Подсуши се, загърна хавлията около кръста си, застана пред огледалото и прокара длан по наболата си брада. Не мислеше за външния си вид. Мислеше за жената, която току-що беше срещнал, и за нейните взаимоотношения със сър Робърт Хардуик.

Дейзи Кийн беше привлекателна, елегантна, притежаваше този строг модерен вид, който много съвременни жени лесно придобиваха, когато не бяха много сигурни какъв е техният собствен стил. Той не се съчетаваше много добре с привлекателните и лунички на селско момиче и с блестящата й червена коса, както и с пълните й сладки устни. Нито с дрезгавия й, нисък и топъл глас. Той беше очаквал да види жена с твърдо изражение на лицето, която да преследва парите, да изстисква Боб за всяко пени, което би могла да получи. А вместо това беше усетил у нея колебливост, несигурност, уязвимост. Или беше много добра актриса, или наистина изпитваше топли чувства към Хардуик. Той сви рамене. Кой би могъл да знае? Когато ставаше въпрос за толкова пари, колкото имаше Хардуик, всичко можеше да се случи. Беше му харесал обаче начинът, по който тя се държеше с кучето. За нея все още имаше надежда. Беше готов, също така, да се обзаложи, че тя не очакваше да срещне човек като него на погребението. Те двамата бяха като два различни полюса и бяха заедно тази вечер само заради Боб Хардуик и снежната буря. И защото носеше писмо за нея. Той възнамеряваше да се отбие в имението след погребението, но тя го изпревари с поканата си.

Облече се, погледна гривната, която никога не сваляше от ръката си, закопча ципа на дънките си, закопча и сребърната тока на колана, после обу черните си ботуши. Отново му стана студено и си помисли, че би могъл и човек да убие за чашка бърбън. Заслушан в снежната буря навън, си спомни бурната младост.

Монтана беше само на дванайсет години, когато баща му умря, без да остави и пени. И ранчото беше конфискувано. Властите веднага му намериха приемно семейство, което живееше в покрайнините на градско гето. Този дом беше на светлинни години от тишината и спокойствието на ранчото, където можеше с часове да язди. Младата му душа страдаше, защото не искаше да замени онези така скъпи пейзажи за този безнадежден живот. Но тъй като нямаше избор, той остана там две години. После избяга само с няколко долара в джоба на дънките си „Левис“ и с черното дънково яке на гърба, което бяха носили поне още три деца, преди да го дадат на него. Беше на четиринайсет, но изглеждаше на шестнайсет, когато започна своето самотно пътешествие по пътищата на Тексас, което го направи по-мъдър и по-издръжлив. Да, беше много по-издръжлив от обикновените тийнейджъри. Когато парите му свършваха, което се случваше често, винаги успяваше да си намери работа. Никога обаче не се задържаше дълго на едно място. Връщаше се отново на пътя, в своето безкрайно пътешествие към нищото. Пред него не се очертаваше бляскаво бъдеще, което да го мами и да го кара да се надява. И беше така, докато не срещна мъжа, който промени живота му. Мъжът, който го прие и го въведе в света на книгите и образованието, на духовността, до която той никога досега не се беше докосвал.

Неговото име беше Финеас Клаудуокър и той беше чистокръвен индианец от племето команчи. Финеас Клаудуокър се погрижи Монтана да получи добро образование и накрая той завърши университета „Дюк“.

След това Монтана рязко смени посоката и се присъедини към морските „тюлени“, където неговият характер на самотник и любовта му към свободата скоро започнаха да му причиняват проблеми. После обаче, като признание за интелигентността му и за качествата му на лидер, той беше издигнат до чин лейтенант в специалните части „Делта Форс“. И там, между другите свободомислещи хора, безстрашните млади мъже, които бяха готови за всяко предизвикателство и всеки риск, които бяха готови да умрат един за друг и за страната си, Монтана показа най-добрите си качества.

След десет години и няколко изтощителни и мъчителни акции, той напусна специалните части, за да се погрижи за умиращия стар команч, който му беше спасил не само живота, но и душата. Гривната, която носеше, някога принадлежеше на този човек, ценностите на този човек сега бяха негови стандарти за живот, той се беше поучил от неговата сила. Този индианец той смяташе за свой истински баща.

От учителя си Монтана се беше научил и на изкуството да живее за мига. Тук, в уюта и удобството на „Снийдли Хол“, където все още управляваше традицията, той осъзна, че почти беше изгубил чувството за уседналост. Сега, през по-голямата част от времето, той беше в движение. В неговия живот нямаше място и време за куче като Ретс, нито за истински дом, макар че това не беше нещо, което той някога беше искал. Динамичният начин на живот му беше станал прекалено близък.

Отиде до прозореца и дръпна завесата. Втренчи поглед в снежния пейзаж. Не очакваше снежна буря толкова късно през април, както очевидно не я очакваха и местните жители и синоптици. Човек би помислил, че с всичките техни радари „Доплер“ и диаграмите на времето в света, биха могли да предвидят нещата. Досега вече той трябваше да се е върнал в Лондон, защото имаше среща с жена и тя сигурно го чакаше. Той извади мобилния си телефон и набра номера.

— Съжалявам, бейби — каза той, когато тя отговори. — Задържан съм в северната част на страната от буря.

Той се заслуша в недоволното й мърморене, после отново се извини и каза, че нищо не може да направи, въпреки че съжалява. Тя продължи да мърмори, той изгуби търпение и каза, вече по-рязко:

— Скъпа, това тук е истинска снежна буря. Ще ти се обадя по-късно.

Тя беше красива, секси и претенциозна. Той нямаше нужда от такава жена в живота си. Всъщност нямаше нужда от никаква жена в живота си. Беше щастлив и така. Не можеше да допусне някой да го притежава.

Тази стая започваше да го дразни. Червеното не беше любимият му цвят. Той извади голям плик от джоба си, излезе от стаята и заслиза по стълбите. Ретс все още се излежаваше пред камината. Кучето го погледна с едното си око, подуши го уморено и отново отмести поглед.

— Бедното старо момче — каза нежно Монтана.

Остави плика на масичката в коридора, взе дългия железен ръжен, намести пъновете в огнището, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се замисли за причината, поради която беше тук. Хардуик го беше поставил пред загадката на смъртта си, която Монтана беше твърдо решен да разреши. Освен това, имаше мисия, за която щеше да се погрижи още тази вечер. Тя беше част от работата му и причината той да е на погребението, а не в лондонския апартамент с красавицата, която го подлудяваше. Като анализираше нещата, той се питаше дали така не е по-добре все пак. В Йоркшир се вихреше снежна буря, предхождаща емоционалната буря, която, беше сигурен, щеше да е още по-страшна.