Елизабет Адлър
Завещанието (46)

Глава 46.
Дейзи

Беше рано на следващата сутрин и Монтана беше на палубата с чаша кафе.

— Ела тук навън, Дейзи! — извика той.

Все още в леглото, аз се прозинах мързеливо и се протегнах дълго и доволно. Тялото ми се чувстваше отпуснато и гъвкаво като на котка.

— Не, ти се върни тук — отговорих, като си мислех, че да правиш любов сутрин може би дори е по-хубаво, отколкото през нощта.

Но той се върна, хвана ме за ръцете, издърпа ме и ме заведе при перилата на яхтата.

— Погледни!

Остров Капри се издигаше пред нас като бижу в сапфиреното море. Малкият град беше като кълбо от разцъфнали растения, зеленина и бели къщи. Той лежеше между две извисяващи се варовикови скали, където кръжаха малки лодки, спотайваха се естествени и изкуствени пещери, а от дълбините се издигаха гигантски камъни. Спомних си легендата за римския император Тиберий, който толкова много обичал острова, че си построил вила тук и въобще отказал да се върне в Рим. Като гледах сцената пред нас, можех да разбера защо.

Гола, обгърната само от ръцете на Монтана, се подпрях с лакти на перилата. Искаше ми се ние двамата да сме само двойка обикновени туристи, готови да изследват красотата на остров Капри, а предстоящият ден да не трябваше да бъде такъв.

Сякаш Монтана бе отгатнал мислите ми, защото каза:

— Може би един ден ще дойдем тук отново.

Като знаех колко е зает и колко напрегнат е животът му, не вярвах много на думите му. Реших, че трябва да се насладя на това, което мога, в най-голяма степен, хванах го за ръката и го заведох обратно в леглото. Засега, нашата среща със съдбата можеше да почака на остров Капри.

След два часа ние отново излязохме на палубата. Взехме лодката и отидохме до голямото пристанище, а после се качихме на въжената линия до Пиазета, малкия площад и център на града, от всички страни на който се редяха приятни кафенета и бутици, а над всичко това се извисяваше високата часовникова кула с красивия циферблат от майолика. Стрелките на часовника показваха пладне. Срещата ни беше в два часа във вила „Белкис“. Имахме два скъпоценни часа само за себе си.

Хванати за ръце, ние се разхождахме по павираните улици, спирахме да надникнем в малките бутици, в които сандалите, които се продаваха, бяха изработени на ръка, както и в магазините за бижута. Изкушени от ароматите, които идваха от ресторант-пицария „Аврора“ на „Виа Фуорловадо“, ние седнахме на терасата и изпихме по няколко чаши червено вино и гледахме как светът на остров Капри минава покрай нас, докато споделяхме пицата „Алакуа“, поръсена със сирене „Моцарела“ и лютив червен пипер в неаполитански стил. Беше препечена точно колкото трябва и беше наистина много вкусна.

Чувствах се толкова добре, че почти забравих защо сме тук. Но в този момент звънна мобилният телефон на Монтана. Той бързо отговори. На лицето му се изписа тревога и той прокара длан по главата си.

— Сигурен ли си? — запита накрая. После кимна: — Добре. Правилно. Разбрах.

Затвори и тревожният му поглед срещна моя. Не каза нищо, но предположих, че вече знае кой е убиецът.

— Кажи ми? — помолих.

— Скоро ще разбереш — беше всичко, което каза.

Допих виното в чашата си и се канех да направя знак да ми донесат друга, обаче Монтана поръча еспресо.

— Не трябва да размътваш прекалено много мозъка си — предупреди ме той. — Ще има двама души охрана до вратата, но ще бъдат невъоръжени. Не мога да приема риска, който носи оръжието, с всички тези хора в стаята. Ти ще си в безопасност, не се тревожи.

Кимнах и много ми се искаше Боб да не беше уредил това плаване и развоя на нещата по такъв начин, но пък, от друга страна, тогава нямаше да срещна Монтана. Предположих, че ще трябва да приема и лошите страни заедно с добрите.

Разходихме се бавно по красивата улица „Виа Трагара“, надничахме нагоре по загадъчните извити стълбища, в началото на които понякога имаше арки и които се виеха между сградите, измазани със светъл хоросан, поглеждахме и зад високите железни врати на вилите, край които растяха огромни олеандри, подобни на булчински букети. Звуците на лятото бяха навсякъде около нас — песента на птиците, цвъртенето на щурците и тихите, почти недоловими, шумове, издавани от водните кончета. Слънчевата светлина се отразяваше от водата, а понякога водните капчици блестяха като миниатюрни диаманти, преминаваше през гъстата зеленина и обсипаните с гроздове лози. Слънцето беше толкова жарко, че бяхме благодарни, когато се озовахме в сенчеста тясна уличка, която водеше нагоре по хълма. В края й имаше висока бяла стена и двойна дървена порта, боядисана в синьо. А на стената беше закрепена, леко наклонена, табела, на която пишеше: „ВИЛА БЕЛКИС“.