Елизабет Адлър
Завещанието (41)

Глава 41.
Дейзи

За моя изненада, дойдоха всички жени, облечени в белите си халати за баня, и всичките без грим — е, освен може би малко руж и очевидно молив за вежди (Даян) и бронзов блясък (Филомена). С изключение на това, бяхме такива, каквито Господ ни е създал, плюс няколко години отгоре. Розалия ме изненада, като дойде с Магдалена и малката Бела, които се настаниха пред телевизора с филм на „Дисни“ и пица — любимата храна на малката. Тя беше толкова сладка в бебешко синята си пижама, че за миг си помислих за онова, което бях пропуснала, защото нямах дете.

Дойде и Тексас с помощта на патериците. Тя изглеждаше дори още по-прекрасна, когато беше без грим. Дойде и Джини, добре измита и с розови бузи, с руса коса, завързана на върха на главата с червена панделка, с приятно апетитно тяло под халата за баня. Даян беше оставила дългата си огненочервена коса да пада свободно и изглеждаше с години по-млада — с изключение на очите. Те показваха колко много неща е видяла и дори мисълта за един сандвич в небрежно облекло не можеше да промени това.

Тя преднамерено не обръщаше внимание на Филомена, която приличаше на Бриджит Бардо в нейните ранни години с русата си коса, прибрана в конска опашка. Беше наистина момиче, което би могло да украси всеки плакат и всяка реклама за плажовете по Средиземно море. Бордоле изглеждаше на около шестнайсет години, а аз — е, предполагам, че аз просто изглеждах бледа и измъчена.

Не бях имала парти по пижами от детството — достатъчно далеч, та това да е просто неясен спомен. Но както и да е, тук, на борда на „Синята лодка“, нещата бяха различни. Един келнер ни наливаше добре изстудено розе, докато друг ни сервираше вкусни ордьоври. Имаше много чинии със сандвичи — с шунка и сирене, със салата, в която имаше и яйца, със салата от риба тон, с индийски наденички… Когато помолиш за сандвичи на „Синята лодка“, получаваш сандвичи. И ние се нахвърлихме върху тях с такива викове на наслада, та човек би помислил, че не сме хапвали нищо цяла седмица.

Излязохме на палубата да гледаме залеза, излегнати в шезлонги, с чинии в скутовете, с чашите вино до нас. Джини се настани за малко на дръжката на шезлонга на Даян, а тя дълго я гледа, след което показно извади хартиена кърпичка и почисти мястото. Филомена стоеше възможно най-далеч от Даян. Беше напълнила догоре чинията си със сандвичи и ядеше лакомо — наистина като изгладняла. Тексас каза, че обича шунка „Серано“, и хапваше само от нея и от сиренето, но не и от хляба. И аз реших, че вероятно така тя запазва превъзходната си фигура.

— Понякога така, понякога гладувам, макар никак да не ми се иска — отговори Тексас.

Филомена вдигна поглед от чинията си.

— Гладуваш, без да искаш? Какво означава това?

Тексас сви рамене.

— Понякога е трудно да се намери работа, парите не стигат и нямам достатъчно за нищо повече от бургер от деветдесет и девет цента на „Макдоналдс“. Ако дори и това мога да си позволя.

Замълчали изведнъж, ние виновно загледахме препълнените си чинии.

— Знам какво имаш предвид — каза Розалия нежно. — Бях бедна, когато бях млада, а имах и три деца, които трябваше да храня. — Тя се усмихна и погледна Магдалена, която седеше на пода до Бела пред телевизора. — Истинско щастие е, че децата всъщност не разбират колко са бедни. Там, където живеехме, всички хора бяха бедни — животът просто беше такъв. Всички ядяха едно и също — ориз и полуразвалени зеленчуци, подарени ни от крайните сергии на пазара, а понякога получавахме и по някой кокал от месаря, за да си сварим бульон. — Тя се усмихна. — Тогава се научих да готвя добре, защото само така можех да извлека максимума от онова, което имахме.

Гледах я втренчено, озадачена. Тази беше жената, която Боб Хардуик беше обичал, неговата любов. Трябвало е само да се обади на Боб и той би й дал всичко, от което би имала нужда. Всичко, което би поискала. Би могла да иска от него всичко до края на дните му. Спомних си връзката писма, прибрани в сейфа в стената. Реших по-късно да й ги дам. Едно знаех със сигурност — тази жена не беше убила Боб.

— Аз също израснах много бедна — каза Филомена, седнала на перилата в ъгъла на палубата. — Татко беше местният хлебар и никога не ни липсваше храна, но никога нямаше достатъчно пари мама да купува хубави дрехи и качествени обувки. — Тя въздъхна. — Може би затова сега имам цял пълен гардероб, а някои от дрехите и обувките не съм носила нито веднъж. — Тя отново сви рамене по типично италиански маниер. — Като видя хубави обувки, просто трябва да ги имам, не мога да устоя.

— Фройд би ти дал отлична оценка за този психологически анализ — каза с неприятен глас Даян.

Очите на Филомена блеснаха.

— А какъв е твоят произход, Даян? Хайде, кажи ни истината, сега сме само ние, момичетата, тук.

Даян я изгледа втренчено, но спокойно. После огледа останалите от нас, седнали в края на шезлонгите, очакващи с нетърпение думите й.

— Аз, разбира се, имах достатъчно късмет да се родя в благородническо семейство — каза тя гордо. — Бях единствено дете и родителите ми ме глезеха, но… — Тя въздъхна театрално. — Исках повече от живота в замъка, дебютантските балове, партитата. Исках да бъда филмова звезда като Катрин Деньов или певица, която живее бохемски живот с любовника си в Париж, втора Джейн Бъркин… Но после срещнах Боб Хардуик и той се влюби лудо в мен. — Като внимаваше чашата й да не падне от чинията, където едва се крепеше, тя погледна Филомена. — Аз бях любовта в живота на Боб. Той беше съкрушен, когато го напуснах. — Тя отново въздъхна и аз си помислих, че от нея в никакъв случай не би излязла добра актриса. — Аз обаче не можех повече да понасям да бъда просто лична вещ на богат мъж.

— И какво, по-точно, стана ти, след като го напусна? — Малките и бели, подобни на котешки, зъби на Филомена проблеснаха в дяволита, немного приятна усмивка. — Известна актриса? Певица като Джейн Бъркин? Съпруга на друг богат мъж? Или просто разведена жена, която има проблем с хазарта?

Макар кобалтовосинята нощ да беше спокойна, изведнъж духна силен вятър, който събори чашата на Даян, и виното се разля по тялото й. Вятърът затихна така неочаквано и бързо, както беше духнал, и Даян ахна. Разтревожена, тя извади книжните кърпички от чантата си и започна да попива течността.

— Буря ли ще има? — запита тя, но морето беше спокойно, а вечерното небе — ясно.

Извиках един от стюардите, за да почисти, налях още вино и раздадох още сандвичи. Всички си взеха поне по още два.

— Е, сандвичите все пак са малки — каза Бордоле и се извини с усмивка. Виждах, че се забавлява.

— Проблемът е — каза Филомена с тъжен вид, — че не знам дали някога отново ще имам такъв късмет. Не знам дали въобще някога ще срещна мъж, богат като Боб.

Не се сдържах и я запитах дали такива са желанията й, дали непременно иска да намери богат мъж, който да се грижи за нея.

— Само това знам как да правя — каза тя простичко. — Да бъда приятелката на богат мъж. Бях на деветнайсет, когато срещнах Боб. Не съм ходила в колеж, никога не съм работила, никога не съм имала възможност да науча как да правя нещо друго. Всичко, което знам, е свързано с дрехи, пазаруване и бижута. Нямате представа колко съжалявам за всичките тези изпуснати години.

— С твоя външен вид, би могла да бъдеш филмова звезда — каза Бордоле, но Филомена поклати глава.

— Не се държа естествено пред камерата. Когато веднъж се явих на прослушване, един от режисьорите ме нарече „безнадеждна“. — Тя смръщи вежди. — Помислих, че това е малко нелюбезно.

Всички се съгласихме с това, с изключение на Даян, която пиеше още вино и гледаше втренчено съперничката си със зъл поглед.

— Не мога да ви вярвам на вас двете — каза Джини. — Вие имате всичко — красота, бляскав живот в луксозни места, възможности. Аз имам само един обикновен живот в село в Йоркшир, а започвам да придобивам чувството, че вие ми завиждате. Имах прекрасно детство. В полето пасяха нашите овце, а зад оранжериите, за които се грижеше татко, имахме малка конюшня, в която беше нашето пони. Имахме две кучета, които спяха на дивана, и няколко черни котки, които ходеха навсякъде наоколо. Къщата беше прекалено малка и в нея цареше непрекъснат безпорядък, братята и сестрите ми непрекъснато се караха за нещо, но винаги налагаха здравата този, който се опитваше да ме тормози в училище. Никога не съм вземала пари от мъж и никога не съм била омъжена, но не защото не са искали ръката ми, а защото такъв е моят избор. Ще усетя, когато срещна подходящия човек, а ако не, е, тогава завинаги ще си остана Джини Бън, най-добрата барманка, която „Рамс Хед“ някога е имал.

Розалия, която беше успяла да разбере по-голямата част от казаното, се обади:

— Браво, Джини, ти с право харесваш себе си и начина, по който живееш живота си. Така трябва да се чувства всяка жена. Колко жалко, че това не важи за повечето от нас — добави тя. — Не бива да подценяваш себе си, Филомена. Ти си красива и си все още млада, макар това да не са единствените ти качества.

Филомена беше започнала да ни показва истинското си „аз“. Знаех, че се чувства неадекватна и според нея, нямаше какво да предложи. И изведнъж изпитах съжаление към нея. Бях сигурна, че тя не е убила Боб, независимо колко отчаяно се е нуждаела от пари.

Дойде Магдалена и каза, че е време да сложи Бела в леглото. Целунах я за лека нощ и след като Бела ми намигна за последен път, двете излязоха. Успях обаче да спра Розалия и да остана насаме с нея. Извадих връзката писма от сейфа и й ги подадох. Тя ги погледна.

— Нямаш представа колко ми беше трудно да ги върна обратно — каза тя. — Не обвинявам Боб, никога не съм го правила. Мъжът трябва да следва избраната от него посока. Но това, мила моя Дейзи, важи и за жените.

Чаках с надежда да каже още нещо, но тя, притиснала писмата до гърдите си, с бликнали в очите сълзи, ме целуна и по двете бузи.

— Благодаря ти, че си се грижила така добре за Роберто през последните години — прошепна, преди да си тръгне. — Знам, че сигурно те е обичал като дъщеря.