Елизабет Адлър
Завещанието (29)

Глава 29.
Дейзи

Времето минаваше бързо в компанията на Бордоле. В няколкото дни преди началото на плаването ние обикаляхме магазините и пазарувахме, обядвахме винаги навън, направихме прическите и маникюрите си. Държахме се като две щастливи млади дами и това ни доставяше огромно удоволствие. Извеждахме Ретс на дълги разходки по „Хампстед Хийт“ в дъжда и силния вятър, а после, с тракащи от студ зъби, отивахме в местната кръчма, за да се възстановим с по едно питие. Обядвахме в „Гаврош“ в памет на Боб и вечеряхме в „Бомбай Бразерие“, където я запознах с добрата индийска кухня. Приготвяхме си палачинки за закуска и щедро ги намазвахме или с ягодовото сладко на мисис Уейнрайт, или с бита сметана, а после ги изяждахме, като изпивахме цели галони кафе. В нощта преди началото на плаването си легнахме щастливи в двете еднакви легла в моята стая, тя — облечена в неочаквано детска пижама, а аз — в моята бяла нощница, подходяща за девица, обула чорапи, защото стъпалата ми наистина бяха студени. Багажът ни беше опакован и чантите, готови, ни чакаха в коридора. Щяхме да летим за Ница на следващата сутрин, а в Монте Карло щяхме да се качим на борда на „Синята лодка“.

— Какво, тогава, има между теб и Монтана?

Бордоле стискаше чашата с горещо какао в двете си ръце, чиито нокти бяха лакирани в кораловочервено, и духаше течността, за да се охлади. Гледаше ме над ръба на очилата си.

— Не знам.

Свих рамене, сякаш за да отхвърля въпроса, който тя ми задаваше, макар и по заобиколен начин, през последните няколко дни. Продължих да втривам крем в ръцете си и да оглеждам френския си маникюр, чийто връх беше красиво лакиран в бяло.

— Той е различен — признах. — Леко наранен, като мен, само че поради нещастно детство.

— И какво означава тази загадъчна китайска татуировка, между другото?

— Не съм го питала.

Бордоле изви очи към тавана.

— Господи, аз бих попитала още при първата среща.

— Но ние никога не сме имали среща. Винаги сме се виждали по работа.

Тя ме гледа дълго, сякаш искаше да каже: „Това го кажи на някого другиго“.

— Искаш да кажеш, че говорите само за Боб, за заподозрените и за плаването. И се питате дали наистина го е извършил икономът?

— Да, през повечето време.

— Ами, добре, тогава, милата ми, ти наистина си изгубила своята привлекателност. Къде е жената, която познавах толкова добре? Онази жена, която знаеше какво иска от живота, кого иска и е готова да го получи дори с риска за бъдещо страдание. — Тя смръщи вежди и нетърпеливо отпи от какаото. — Монтана е дяволски секси, Дейзи. И е на разположение. И се обзалагам, че е интересен.

— Мислех, че вие двамата проявявате интерес един към друг — казах, като избягнах погледа й.

— Ха! И откога всъщност ме познаваш, Дейзи Кийн? Трийсет години? Повече? Нима досега не си разбрала, че не преследвам мъжете на приятелките си? И не излизам с женени мъже. Не че твоят съпруг не се е опитвал да ме накара да изляза с него — добави тя и отново отпи от какаото.

Гледах я със зяпнала уста.

— Не, не може да е направил това!

— Разбира се, че го направи негодникът. И получи голяма порция от истината за себе си, казах му неща, които никога няма да забрави. — Тя ме погледна умолително, предлагайки мир. — Не съм ти казвала преди, защото не исках да те нараня, но, ако все още имаш някакви чувства към него, мисля, че е време да научиш истината.

Аз страдах мълчаливо, със затворени очи.

— Как е могъл? — изстенах.

— Той просто е такъв. Но не всички мъже са като него, нали знаеш. За бога, преодолей чувствата и страданията си, дай си шанс, толкова ли е трудно?

— Окей… Монтана ме целуна веднъж — признах.

Бордоле беше нащрек около секунда, седнала с изправен гръб, гледаше ме с интерес.

— И?

— Приятно ми беше.

Тя отметна глава назад и изстена.

— Невъзможна си. Колко пъти те целуна?

Замислих се.

— Е, ако се броят дланите и бузите, а не само устните, мисля, че четири или пет.

— Хм, това определено е интересно. Е, и какви са плановете ти оттук нататък?

— Той ме привлича — признах. — Вълнуващ е…

— Да викаме ура за това. Какво облекчение, ти си жена все пак!

— Но аз не съм планирала нищо, ако това имаш предвид.

— А той?

— Разбира се, че не. — Всяка мисъл в тази посока би била чисто фантазиране. — Той е като теб. Казва ми, че трябва да преодолея болката от миналото и да продължа напред. Че ще ме защитава от лошите мъже. А в замяна аз ще му правя компания и така той ще престане да се чувства самотен, макар да имам чувството, че досега не е имал нищо против самотата — добавих замислено.

— Е, и това е нещо! — Бордоле триумфално прокара ръка през гъстата си коса. — Той се интересува от теб, в това няма съмнение. Ще го забележиш на плаването — лунна светлина по водата, шампанско, нежни средиземноморски нощи…

Почти виждах замисъл в думите й. И все пак нейният сценарий звучеше прекалено романтично дори в моите уши.

— Може би — казах предпазливо, както винаги, с което отново я накарах да нададе стон и с това предизвика Ретс, който се беше излегнал на леглото ми, бързо да скочи и да изтича до нея, за да се увери, че е добре.

Тя го погали между ушите и го погледна през очилата си право в преданите и тъжни кафяви очи.

— Боже, ти си добро куче, нали?

Но Ретс вече се беше извърнал. Гледаше втренчено вратата. Тя беше полуотворена, но аз и без това вече бях усетила леко раздвижване на въздуха — сякаш беше повял хладен бриз.

— Ти почувства ли това? — запитах.

— Какво?

— Лекият ветрец, който току-що премина през стаята.

Бордоле сви рамене.

— Не, нищо не почувствах.

— Не знам какво е, но се случва много често напоследък. Сякаш около мен непрекъснато полъхва вятър, но вратите и прозорците винаги са затворени. Мисля, че може би е Боб — нали разбираш, сякаш той се връща, за да провери дали двамата с Ретс сме добре…

Очите на Бордоле щяха да изскочат.

— Ти си луда! — Погледна нервно към вратата и коридора зад нея. Нямаше никого. — Не ми казвай, че вярваш в призраци!

— Може би — отвърнах колебливо, защото май вече започвах да вярвам.

Обаче Бордоле ме накара да стана и да проверя апартамента, после заключи вратата на спалнята, преди да си легнем да спим. Знаех и без това, че всичко е наред, защото Ретс отново се беше настанил на леглото ми и спеше. Той никога не би направил това, ако Боб беше наоколо. Но мина много време, преди ние двете да заспим онази нощ.