Елизабет Адлър
Завещанието (25)

Глава 25.
Розалия Алонсо Айбара
Първата истинска любов на Боб, заподозряна №6

Розалия седеше тихо в обедната тишина на дома си, разположен на върха на хълма. Очите й бяха полузатворени, усещаше ясно аромата на жасмина, който растеше в изобилие над белите стени, и на лавандулата, която се гушеше под тях. Видя едно колибри да кръжи над оранжевия хибискус, а после видя как водата във фонтана се раздвижи и плисна, когато друга малка птичка се окъпа в нея. Видя всички тези неща и по-скоро усети аромата им, но нищо не чу. Защото Розалия беше глуха.

Глухотата я беше сполетяла внезапно. Просто изведнъж започна да чува нещата така, все едно идваха от много далеч. „Сякаш долитат от дълъг, дълъг тунел“, беше казала тя на лекаря, озадачена. Очакваше той да каже, че това е просто някакъв вирус, който ще изчезне след време. Но не беше вирус и не изчезна, а след година тя беше напълно глуха. Беше свикнала да се нагажда към този свой недъг, като четеше отлично по устните. Въпреки помощта на слуховия апарат, тя вече не можеше да чува членовете на семейството си. Пазеше техните гласове в спомените си. Четеше отлично по устните. Но най-голяма трагедия за нея беше, че не можеше да чува гласчето на четиригодишната си внучка. Двете обаче се бяха научили да общуват много отдавна и се разбираха прекрасно.

Розалия предпочиташе да остава тук, където беше в безопасност, а също така и щастлива, където всички разбираха проблемите й със слуха и където можеше внимателно и спокойно да обяснява това на гостите в нейния малък и хубав хотел „Ла Финча де лос Пасторес“ или, в превод, „Ранчото на пастирите“.

Хотелът принадлежеше на семейството на Розалия от поколения. Някога това беше толкова бедна постройка, че едва се различаваше от хамбара, в който държаха животните, а над него имаше стаи, в които живееха. Някога, в добрите стари времена, храната биваше приготвяна от овчарите в желязно гърне в голямата камина, пред която в ранна пролет оставяха новородените агънца, за да не умрат от студ. Към това бедно ранчо принадлежеше и земя. По нея растяха бадемови и цитрусови дървета и кестени, а още по-надалеч, в подножието на планината, бяха горите. Всичко това не се смяташе за много, а и не струваше много по онова време. На семейството се налагаше да се изхранва и от онова, което успяваше да изкара от продажбата на бадеми и портокали, част от които обаче биваха давани за храна на добитъка.

Онези дни отдавна бяха отминали, разбира се, но Розалия още помнеше уморените магарета и панерите пред тях, пълни с бадеми. Помнеше разнасящия се над всичко аромат, когато бадемовите дървета цъфтяха — толкова силен, та чак спираше дъха ти. Спомняше си аромата и на цветчетата на портокаловите дръвчета, които бяха толкова красиви, че на малките момиченца им се искаше да ги късат и да ги носят в косите си. Девойките имаха особен късмет, ако се омъжеха през пролетта и можеха да забодат такова цветче в косите си. Но дори тогава ранчото беше завладяно от отчаяние — то вече не беше обитаемо, а овцете отдавна ги нямаше. Година след година, то ставаше все по-разнебитено, докато накрая покривът хлътна навътре и то беше завладяно от ветровете и дивите животни.

Когато беше на седемнайсет, Розалия напусна селото си, за да отиде да живее в крайбрежния град Малага. Там тя започна да овладява тайните на готварството в най-добрия хотел. Точно там срещна Боб Хардуик и се влюби в него. Но дори истинската любов не успя да победи различията между тях и когато Боб тръгна, за да търси успеха и богатството другаде, тя не го последва. Такъв беше нейният избор и тя знаеше, че е най-добрият за нея.

Срещна по-възрастен мъж, Хуан Делгадо, собственик на малко кафене. Омъжи се за него и двамата имаха три деца. Тя му помагаше с приготвянето на ястията в кафенето. Той умря внезапно и я остави без пари и без собствен дом. Тя нямаше избор, освен да вземе децата и да се върне в селото, от което беше дошла. Настани се в ранчото, което беше наследила поради няколко смъртни случая в семейството.

В началото, с помощта на съседите, тя и трите й деца възстановиха малка част от него — само две стаи — с цената на доста усилия. Да, работата беше много, тежка и мъчителна, но накрая все пак имаха покрив над главите си. Междувременно, тя работеше в кафенето в селото. Печелеше толкова, колкото да храни семейството си, и беше благодарна на жителите на селото, които даваха на децата й дрехите, станали малки на техните деца.

Когато към онези стаи бяха прибавени още две, тя започна да приема пътници, които, освен на подслон за през нощта, можеха да разчитат и на вечеря. През годините стана известна със своята кухня и, окуражена от гостите си и с много упорита работа, плюс трудно получения заем от банката, тя успя да превърне ранчото в прекрасна андалуска провинциална къща. Наследената полуразрушена сграда се превърна в очарователен малък хотел, посещаван от хора, които се наслаждаваха на елегантната му семплост. Като нея, те обичаха градините и залесените хълмове, заслонени от извисяващите се над тях планини, обожаваха абсолютното спокойствие и тишината, обичаха доброто вино „Риоха“ и прекрасното шери от Херез, и особено изстуденото „Амонтиладо“, както и превъзходната храна, която Розалия продължаваше да приготвя. Много от тях идваха тук година след година и биваха посрещани от най-голямата дъщеря на Розалия, Магдалена, която сега управляваше хотела.

Розалия живееше в собствената си къща, която беше свързана с главната голяма къща ранчо с аркада. Тя беше заобиколена от стена, която водеше, както обикновено в Испания, във вътрешен двор, в който имаше изобилие от цветя и където в момента седеше Розалия и се наслаждаваше на мира и спокойствието. Умът й обаче не беше спокоен, защото в него постоянно живееше споменът за Робърт Хардуик. Нейният Роберто.

Беше научила за смъртта му от вестниците само преди две седмици. Когато беше прочела онези редове, с тях като че ли си беше отишла и половината от живота й. Винаги си беше фантазирала, че може би някой ден ще го види отново, че някой ден той отново ще се появи в живота й — едър и енергичен, ще излъчва онова мъжко присъствие, което покорява всичко наоколо, тя ще му покаже своя свят, а той ще й разкаже за неговия. Розалия въздъхна. Това никога нямаше да се случи. Роберто нямаше да разбере защо тя се е „погребала“ тук в този вътрешен двор, но щеше да разбере и дори да се възхити на бизнеса и хотела й. А тя никога не би разбрала неговия свят, в който той летеше с частния си самолет на разни срещи в Ню Йорк, Каракас или Сидни.

Тежката дървена врата се отвори и към нея заподскача внучката й Изабела, към която всички се обръщаха с Бела. Момиченцето беше облечено в захарно розова рокля на черни точки, като онези, в които танцьорките танцуваха фламенко. Целият подгъв беше обточен с черна лента. Обувките й също бяха като онези, които носеха танцьорите на фламенко. Тъмната й къдрава коса беше като облак около красивото лице, а кръглите й тъмнокафяви очи блестяха.

— Бабо мила! — извика тя. — Това е новата ми рокля за празника! — Тя се завъртя на пети и полите й се развяха. — Харесва ли ти?

Розалия прочете думите по устните на детето, набързо избърса бликналите в очите й сълзи с копринена кърпичка, която, както и всички чаршафи в хотела, миришеше на лавандулата, която растеше в собствения им двор.

— Но тя е великолепна, милинката ми, красива е колкото теб. Ти ще бъдеш най-красивата на празника, ще бъдеш хит, така да се каже. Ще се настаниш в каруцата, теглена от двата вола, чиито рога ще бъдат украсени с цветя, а майка ти и баща ти ще яздят от двете ти страни върху своите червеникавокафяви коне, чиято козина ще блести от много старателно вчесване. Ти ще им помогнеш да ги вчешат, нали?

— О, ще им помогна, обещавам! И също така ще излъскам сребърните стремена и орнаментите, които ще украсяват главите им…

Бела беше толкова развълнувана, че се хвърли в скута на баба си и й се усмихна лъчезарно. Лицето й придоби загрижен израз.

— Бабо мила, плачеш ли? — запита тя, шокирана.

Никога не беше виждала баба си да плаче. Тук, в ранчото, никой не плачеше, освен тя самата, когато паднеше или нещо не ставаше така, както тя го искаше, което не се случваше много често. Тя погали нежно Розалия по бузата. Очите й, блеснали от сълзите, изразяваха мъка, но и загриженост.

— Всичко е наред, Бела — каза Розалия с усмивка. — Сълзите са за стар приятел, който е умрял. Плача, защото ми е мъчно за него.

— Разбирам — каза Бела, макар въобще да не разбираше, защото още не познаваше смъртта. А после чу майка й да я вика и като целуна баба си за последен път, тя отново заподскача. Като излезе от вътрешния двор, тръшна вратата след себе си, както винаги правеше, с което накара Розалия да се засмее. Бела винаги я караше да се чувства добре. Искаше й се Роберто също да я познаваше.