Елизабет Адлър
Завещанието (20)

Глава 20.
Дейзи

Когато се върнах в апартамента, ме посрещна пронизителният звън на телефона. Предчувствах, че това е Монтана. Краката ми се превърнаха в желе при звука на гласа му, но си казах, че това вероятно е от облекчение, че най-после се е обадил.

— Дейзи — каза той.

— Монтана — отговорих и го чух да въздиша. — Помислих, че си забравил за мен — добавих.

Знаех, че се усмихва, когато казва:

— Липсвах ти, нали?

— И какво очакваш да отговоря на това?

— „Да“ например ще бъде мил отговор.

— Тогава значи не съм мила.

— Разбира се, че си мила, разбрах го в мига, в който те видях. Помислих си, че си прекалено мила, за да бъдеш забъркана в убийство и тежки телесни повреди.

— Убийство и тежки телесни повреди?

Бях разтревожена и се питах какво ли ще ми каже сега.

— Аз съм в Ню Йорк. — Ще бъда в Лондон утре. Ще можем ли да се срещнем?

— Да, о, да. — Този път не можах да скрия облекчението в гласа си. — И се надявам да ми кажеш, че всичко е шега и няма нужда да идвам на това плаване с теб.

Смехът му беше гръмогласен и заразителен.

— Тогава защо си купи всичките тези скъпи и елегантни дрехи днес?

Онемяла от изненада, възкликнах:

— Ти ме шпионираш!

— Просто те държа под око, макар и отдалеч, така да се каже. Та нали Боб те остави на моите грижи.

Замислих се над това за секунда, после, едва чуто, казах:

— Благодаря.

Макар все още да не вярвах, че там, навън, има човек, който иска да ме убие.

— Всичко това е част от моята работа — изрече бързо и безгрижно Монтана. — Е, какво ще кажеш да вечеряме заедно утре? Ще те взема към осем. Съгласна ли си?

— Къде ще отидем?

Защо казах точно това? Мъж ме канеше на вечеря, а аз мислех къде ще отидем.

— „Макдоналдс“ — каза той. — Ще се видим в осем.

Той се смееше, когато затвори. Телефонът звънна отново, и то почти мигновено. Тя си помисли, че сигурно той се обажда, защото разговорът остана незавършен.

— Бих искала Голям Мак и огромна порция пържени картофи — казах.

Непознат глас каза:

— Така ли?

— О, о… Съжалявам… Очаквах друго обаждане…

— Няма нищо лошо в един Голям Мак — каза непознатият. — С Дейзи Кийн ли говоря?

— Да.

— Ами, здравей, Дейзи. Казвам се Дейвис Фарел.

— О! Да. Разбира се…

Бях сварена неподготвена и не знаех какво да кажа.

— Исках да ти благодаря за милата покана. Прочетох некролога на Боб в „Ню Йорк Таймс“. Трагично, абсолютно трагично. С Боб се познавахме от няколко години, нали знаеш… Много вода изтече под моста оттогава, би могло да се каже. Боб беше винаги готов да помогне, когато човек имаше нужда от това, и ако той решеше, че помощта е необходима. И, Господ ми е свидетел, мис Кийн, тази щедра сума от сто хиляди долара не е единствената причина да приема поканата, но със сигурност много ми помогна да взема решението. Признавам това, за да не помислите, че ще дойда под някакъв фалшив предлог.

Изпитах симпатия към Дейвис Фарел — той говореше така хубаво, с такива добри чувства, за Боб. И поне признаваше причините, поради които щеше да дойде на плаването. Парите бяха просто още един допълнителен стимул.

— Ще очаквам с нетърпение нашата среща, мистър Фарел — казах аз.

— Дейвис, моля. И аз ще очаквам с нетърпение да те видя, Дейзи. Мога да те наричам така, нали?

Представях си го — тъмносин блейзър, панталони в цвят каки, скъпи обувки от естествена кожа, вратовръзка на райета, добри маниери. Идеалният джентълмен. „А това винаги има значение“, казах си, докато отговарях, че, да, може да ме нарича Дейзи и очаквам с нетърпение да го видя на яхтата. Той каза „довиждане“, но с думите „hasta la vista“.

Застанах пред високите до тавана прозорци, които гледаха към натовареното улично движение по „Парк Лейн“ и парка по-нататък, потънал в мъглата, която се събираше в падащия здрач. Мислех за Боб и за времето, което двамата бяхме прекарали заедно тук. Партитата, интимните вечери, обсъжданията на моето бъдеще — всичко това беше непрекъснат извор на грижа за Боб.

— Някой ще трябва да се ожени за теб и да ме освободи от грижи — измърмори недоволно той след един наш особено ожесточен спор.

Не можех да се сетя за какво спорехме тогава — май че не беше успял да спази някаква уговорка и обвиняваше мен за това, а аз му отговорих, че той просто е едно мързеливо копеле и би трябвало да може и сам да се грижи за себе си.

— Ставаш прекалено много англичанка — оплака се той тогава. — Мислех, че най-после съм намерил мила и отстъпчива жена, от онези, които правят всичко за мъжа, а не някоя от съвременните кучки, които непрекъснато говорят за равни права и други неудобни неща.

Тогава му отговорих, че аз също вярвам в равенството на половете и че бих могла да намеря не един мъж, който да го освободи от грижата за мен, щом той иска така. Което обаче аз самата не исках, защото по онова време бях изключително независима и случайните ми връзки имаха повече общо със секса, отколкото с любовта и брака.

— Секс? Сигурна ли си, че знаеш какво е това? — беше ми се присмял Боб, с което ме беше ядосал още повече. — Накрая ще трябва аз да ти намеря мъж, предполагам — беше добавил, без да обърне внимание на сълзите на гняв, изпълнили очите ми, втренчил замислен поглед в пространството. — И, по дяволите, аз дори вярвам, че разполагам с правилния човек.

Казах му тогава, че нямам нужда от мъж, че не искам никаква връзка, че и така съм добре и че много му благодаря. Усмихнах се, защото си спомних отговора му.

— Дейзи, любов моя, ти си от онези жени, които никога няма да бъдат цели, завършени личности без мъж. В момента имаш мен. А какво ще правиш после? Както обикновено, подозирам, че отново аз ще съм този, който ще трябва да се погрижи за теб.

Чистачката, която идваше всеки ден, си беше отишла и бях сама в големия апартамент. Вече беше тъмно. Светлините на фаровете проблясваха по „Парк Лейн“, глобусите на уличните лампи светеха в златисто сред дърветата в „Хайд Парк“. Внезапен, силен бриз връхлетя в стаята и Ретс, излегнал се на пода под прозореца, вдигна глава и ме погледна с надежда.

Сърцето ми се качи в гърлото, обърнах се рязко и втренчих поглед в тъмната стая. Разбира се, нямаше никого.

— Тук сме само ти и аз, Ретс — казах високо и побързах да запаля осветлението. Но се огледах нервно, защото почти очаквах някоя лоша шега от Боб — например да се върне, за да се смее последен. Но дори той не можеше да направи това.