Елизабет Адлър
Завещанието (19)

Глава 19.
Дейзи

Като се върнах в Лондон, почти веднага при мен дойде куриер с копие на поканата за плаването и бележка от Монтана, която ме уведомяваше, че поканите вече са изпратени и трябва да очаквам отговорите много скоро. Той бил на път за Ню Йорк и щял да се свърже с мен по-късно. Бележката беше кратка и делова. В нея дори не се споменаваше нощта, която бяхме прекарали заедно в „Снийдли Хол“, той просто ми благодареше, че съм се погрижила за него в бурята.

Неспокойна като котка, аз крачех из огромния апартамент на Боб на „Парк Лейн“, спирах се от време на време, за да втренча поглед през прозорците към сивото небе, надвиснало над „Хайд Парк“. Дърветата тъкмо започваха да се разлистват, а тук-там глухарчетата подаваха веселите си жълти глави над сивия сняг. Пролетта сякаш се раждаше от бурята, развихрила се миналата седмица.

Докато чаках някакви новини от заподозрените и Монтана, аз запълвах времето си, като методично преглеждах книжата на Боб и отделях встрани тези, които според мен имаха нужда от вниманието на адвокат. Никога преди не бях имала достъп до личните книжа и сейфа на Боб, но сега притежавах ключа и знаех, че е моя работа да проверя какво има там. Сейфът беше малък, вграден в стената, полускрит от редицата сака в гардероба в неговата спалня. Когато го отворих, видях, че в него няма много неща — само един от онези големи кафяви пликове, които той винаги използваше.

На плика не беше написано име — въобще, нямаше нищо, което би могло да подскаже какво се крие вътре. Тъй като не исках да надничам в личните дела на Боб, аз се колебаех дали да го отворя, но после реших, че е по-добре да го отворя аз, отколкото някой друг. Ако съдържанието му се окажеше прекалено интимно и определено неподходящо за други очи, щях да го унищожа.

Боб беше запечатал плика с няколко малки лентички тиксо. Отлепих ги и извадих пакет писма в старомодни и тънки пликове, прикрепени един за друг с ластичка. Всичките бяха до сеньорита Розалия Алонсо Айбара, а адресът беше близо до Малага, Испания. Всичките бяха неотворени, а надписът върху тях гласеше: „Да се върнат на подателя“.

Веднага разбрах, че това са любовните писма на Боб до Розалия, с които той я моли да се върне при него. А тя дори не ги беше отворила. Тъжно. Представях си какво отчаяние е изпитвал, докато й е пишел отново и отново. Пощенските марки върху пликовете бяха отпреди четирийсет години и обхващаха период от три години. Три години на надежди и чакане.

Оставих писмата обратно в сейфа и го заключих. Нямах намерение да чета. Думите, с които Боб беше изразил мъката и любовта си, бяха нещо съкровено. Те бяха предназначени само за очите на Розалия.

Но сега поне разполагах с адрес, който да бъде отправна точка за Монтана, макар че, след всичките тези години, кой знаеше дали Розалия щеше още да е там. Изхвърлих я от ума си, разчистих бюрото и подредих офиса, после отидох да направя същото и с моите собствени стаи.

Боб ми беше дал онази част от апартамента, която беше срещу неговата. „Така се спазва благоприличието, беше ми казал с дяволита усмивка, която беше озарила едрото му лице и беше просветнала в очите му като свещ в непрогледна нощ. Не бихме искали някой да добие погрешно впечатление, нали?“

Както бях направила и със стаята си в „Снийдли Хол“, превърнах и стаите си в апартамента в свой дом и не ми беше лесно да ги напусна сега, да опаковам спомените и подаръците си.

Ретс се влачеше бавно след мен. Виждах, че е разтревожен от промените, и често го водех на разходка в парка, с което се опитвах да му създам чувството, че всичко е наред. Все още не знаех къде ще отида самата аз, но където и да беше, той щеше да дойде с мен.

Изминаха три дни. Питах се какво беше станало с Монтана, но не му се обадих, за да му кажа онова, което бях научила за Розалия. Нямаше начин тя да бъде заподозряна, че е убила Боб. Дори не знаехме дали е жива. Не можех просто да стоя и да чакам телефонът да звънне и тъй като бях обречена да отида на това плаване, реших да последвам съвета му и да изляза да напазарувам. Затова прекосих „Хайд Парк“, минах по „Найтсридж“ и излязох на „Харви Никълс“.

Два часа по-късно се отпуснах на един стол в ресторанта на горния етаж на един от модерните магазини, заобиколена от чанти, в които имаше дрехи, каквито никога преди не бях носила — деликатни и нежни неща в прекрасни цветове, рокли от шифон, сандали, обсипани с камъни като бижута, меки шалове с ресни, множество звънтящи златни гривни и огромни обеци в тон с тях.

Казах си, че въобще не мисля за това, дали новият ми вид ще се хареса на Монтана. Просто исках да изглеждам добре, когато се изправя лице в лице с бляскавата Даян и умопомрачителната Филомена. Бях много гладна и буквално погълнах обяда и цял галон кафе, после взех такси обратно до апартамента. Ободрена от кофеина, изведох Ретс за нова разходка в парка. Така определено беше много по-добре, отколкото да седя и да чакам обаждането на Монтана.