Елизабет Адлър
Завещанието (16)

Глава 16.
Филомена Алгарди
Бивша любовница, заподозряна №2

Във Венеция валеше дъжд. Силен дъжд, на потоци вода. Реки се стичаха по улиците и площад „Сан Марко“ вече беше наводнен. Водата беше достигнала около трийсет сантиметра и продължаваше да се покачва. Кубетата на базиликата бяха забулени в мъгла, а двете известни кафенета, които вечно си съперничеха, „Флориан“ и „Куадри“, в които Филомена харчеше прекалено много пари за чашки скъпо кафе, бяха затворени. Масите и столовете бяха прибрани от площада, защото кой ли очакваше клиенти в такова време? Днес по улиците нямаше дори туристи.

Тесни дървени греди бяха поставени над водата по площада, за да служат като временен мост. Венецианците, които бяха свикнали с тях от рождение, вървяха уверено, докато туристите и онези, които нямаха такива умения, залитаха и понякога се изцапваха чак до коленете в мазната вода.

Филомена можеше да стигне до апартамента си само по тези дъски или да заобиколи, но това включваше много задни улички и поне още половин час път в този пороен дъжд. Избра да мине по гредите. Високите обувки не бяха идеалното средство за тази цел и тя пристъпваше бавно, поставяше внимателно единия си крак пред другия, както правят високо платените модели, когато вървят по подиума. Тя беше облечена в модерен бял шлифер, който обаче едва ли можеше да я предпази от дъжда. Беше прибрала под него скъпата си дамска чанта от алигаторска кожа и беше сложила шапчица на русата си коса, която, както и сините очи, беше наследила от майка си. Жената, която Монтана беше изпратил да я следи, не беше чак толкова добра. Тя се подхлъзна, падна от гредите и изруга тихо, когато се озова почти до коленете във водата, а Филомена изчезна в мъглата и дъжда.

Филомена влезе в една странична уличка, където смело нагази в локвите, защото се беше отказала от всякаква надежда да спаси скъпите си обувки. Апартаментът й се намираше на старото палацо, което гледаше към широк канал, където, във време като това, първият етаж неминуемо се наводняваше, а нейният апартамент, който се намираше на втория етаж, със сигурност беше най-влажният във Венеция. Както и да е, думата „апартамент“ беше прекалено гръмка за единствената, макар и голяма, стая с малка баня в единия ъгъл. Тя я беше наела само защото адресът — палацо „Брева“ — беше добър, макар че дори в горещината на лятото се разнасяше мирисът на канал. А през зимата беше ужасно, вледеняващо студено. И абсолютно през всички сезони беше влажно — влагата тук беше постоянно. Хубавото, за което си струваше да се понасят неудобствата, беше, че сградата притежаваше елегантност и чар и от нея се разкриваше вълшебна гледка към канала, златните кубета на църквите и разлистените дървета във вътрешните дворове.

Филомена премина през водата на тесните улички и стигна до палацо „Брева“. Портиерът беше жена, вечно недоволна, която я посрещна кисело и й каза, че е успяла да попие с парцал водата във фоайето, но не може да се справи в онази част на сградата, която е откъм канала. Трепереща, Филомена изкачи мраморните стълби, доста изтъркани в средата, защото се използваха повече от век. Поизносени бяха и каменните перила, макар и не толкова. Фреските по тавана бяха все още прекрасни, макар и вече затъмнени от пушек и мръсотия, а от стените, които някога бяха във весел зелен цвят, но сега също бяха занемарени, се излъчваше хлад.

Филомена обичаше слънчевата светлина, обичаше горещината и тропическия климат, плажовете на Рио и Сен Тропе. С блестящата си златиста коса, с привлекателните сексапилни устни и гъвкавото си тяло, тя би могла да бъде уникално украшение на всеки един плаж. Проблемът беше в това, че непрекъснато остаряваше. Филомена беше на двайсет и осем, а в нейния свят, единствената подходяща възраст за жената беше осемнайсет. Дори двайсет и пет години вече се смятаха за множко. И как би могло да бъде иначе при непрекъснатото попълнение от млади красавици, нетърпеливи да получат златото и блясъка на живота. Каквато тя беше някога!

Отвори вратата и влезе в стаята си — нейния собствен свят. „Каква деградация!“, помисли си тя и с абсолютна незаинтересованост захвърли прогизналия си шлифер на пода. Изрита от краката си съсипаните високи елегантни обувки и свали от главата си шапчицата, от която капеше вода. Изглеждаше като раздърпана старица. Нито един нормален мъж не би я погледнал втори път. Полата й също беше мокра. Тя разкопча ципа, свали я и я остави на пода там, където беше паднала. Блузата й я последва. Загърната в одеяло и все още трепереща, отиде до прозореца и втренчи поглед в потоците дъжд, които плющяха по паважа. Силният вятър току подхващаше някоя водна струя и я запращаше встрани, а водата в каналите беше неспокойна като в открито море.

Беше краят на април и времето въобще не би трябвало да е такова. За Филомена месец май, с неговата не толкова ярка, но мека и галеща слънчева светлина, беше най-красивият месец във Венеция, макар тя да обичаше най-много месец ноември, защото тогава улиците и мостовете бяха загадъчно обвити в гъста млечна мъгла, която заглушаваше стъпките и обвиваше хората в мистерия. Във Венеция през ноември човек би могъл да бъде анонимен и понякога Филомена предпочиташе да е така.

Тя беше израснала във Венето, област с хълмове и лозя зад Венеция, в малко селце, в което баща й беше хлебарят. Това място беше далеч от блясъка на града, но макар и бедна, Филомена имаше щастливо детство. Тя посещаваше училището в близкия малък градец и беше отлична ученичка. Недоволният й баща непрекъснато й повтаряше, че притежава силен ум, но е прекалено мързелива, за да го използва.

Не беше просто мързелът. Филомена беше открила, че е красива. По онова време тя вярваше, че тези две качества, умът и красотата, са печелившата комбинация. Сега не беше толкова сигурна. Все пак вижте къде се намираше сега — сама във второкласен апартамент, продаваше дрехи, които тя самата вече не можеше да си купи, чакаше да види дали някои от нещата ще се развият така, както ги беше планирала, и дали Боб Хардуик, най-после мъртъв, не й е оставил поне един от проклетите си милиони.

Беше отишла на погребението, разбира се, защото така предявяваше правата си още на самия гроб, даваше на адвокатите и на всички други да разберат, че трябва да се съобразяват с нея. Включително и на онази кучка, неговата бивша съпруга, която лееше крокодилски сълзи, от които спиралата по миглите й се размазваше и се стичаше по бузите. Филомена винаги внимаваше и в такива случаи не носеше грим, не слагаше дори руж. Тя искаше да изглежда бледа и измъчена, интересна. И беше успяла да привлече повече от един възхитен поглед. Двама от другите опечалени дори бяха пъхнали в ръката й своите визитни картички, докато се бяха сбогували. Тя обаче знаеше, че те сигурно са женени, а тя нямаше намерение отново да минава по този път. Когато получеше онова, което й беше оставил Боб — а той винаги й беше обещавал, че ще се погрижи за нея в завещанието си в противен случай тя не би направила за него онова, което беше направила, тя щеше да се грижи сама за себе си, щеше да е свободна да избере най-подходящия мъж. И този път щеше да държи той да се ожени за нея.

Досега обаче тези планове нямаха развитие. Завещанието не беше прочетено след погребението, както тя беше очаквала, дори не бяха споменали кога ще бъде сторено това. И нейните грандиозни планове сякаш бяха изчезнали в този дъжд, залял цяла Венеция.

Загледана през прозореца, мрачно се питаше дали баща й нямаше да се окаже прав, все пак. Може би тя трябваше да си остане у дома и да стане директорка на училище вместо любовница на милионери, да учи децата, вместо да учи по-старите мъже как да се радват на живота. Може би трябваше да се омъжи за местния строител или някой като него, да има приятна и топла вила и трима синове, за които да се грижи, а после те, на свой ред, да се грижат за нея, когато остарее.

И ето, отново се връщаше на въпроса за възрастта. Беше прекалено стара, за да бъде модел, макар да се беше занимавала и с това в тийнейджърските си години. Не беше естествена пред камерата, не можеше да играе, макар и това да беше опитвала. А в момента беше прекалено късно да обмисля и възможността да стане учителка. Тя потрепери и се загърна по-плътно в одеялото. Истината беше, че нито един мъж, дори селският строител, не я беше помолил да се омъжи за него. Филомена можеше да бъде само любовница.

В очите й бликнаха сълзи, спуснаха се по деликатната извивка на скулите, надолу по красивото лице и устните й усетиха колко солени са те.

— Какво стана с мен? Къде сгреших? — запита тя четирите голи стени. — Какво ще стане с мен?

На вратата се почука. Тя бързо избърса сълзите и отиде да отвори. Беше портиерката, стара, мургава и сбръчкана, загърната в плетен вълнен шал, обута в обувки с дебели подметки и чорапи, които се бяха смъкнали и набрали при глезените. Потънала в нещастието си, Филомена си помисли, че някой ден и тя ще изглежда така, че също ще стане портиерка и никой няма да й обръща внимание, че и тя така ще наднича в живота на другите, няма да има собствен живот и може би ще го отъждествява с чуждия…

— Писмо за вас. Донесе го куриер — каза жената и й подаде голям квадратен плик. — Макар да не ми е ясно как са успели да го донесат в такова време.

Филомена взе плика, благодари и бързо тръшна вратата под носа й. Виждаше се, че нахалната и любопитна старица си умира да узнае какви са новините, които трябва да бъдат предадени толкова бързо, че дори проливният дъжд не може да попречи. Това обаче не беше нейна работа.

Филомена се отпусна на тясното легло, което през деня й служеше за диван, и започна да изучава плика. Беше от скъпите, а размерите му бяха такива, че сигурно съдържаше покана. Тя го отвори и извади гравираната картичка. И ококори очи. Беше покана, макар и не такава, каквато очакваше да получи. Беше от личната помощничка на Боб, която я канеше да се присъедини към тях, за да „празнуват живота“ на Боб на плаване по Средиземно море. Ако приемеше, щеше да получи сто хиляди долара. Ако приемеше. Те луди ли бяха? Дали Дейзи Кийн наистина мислеше, че би могла да откаже? Съобщаваше се, че завещанието на Боб ще бъде прочетено последната вечер.

Умът на Филомена започна трескаво да пресмята възможностите. За нея беше очевидно, че всичките й планове и надежди не бяха напразни, все пак.

Тя се усмихваше за първи път от дни, докато пишеше отговора. Разбира се, че приемаше, но просто за да е сигурна, тя се обади по телефона на Дейзи Кийн в Лондон. Отговориха й на първото позвъняване.

— Ало. Мис Кийн? — каза тя. — Филомена Алгарди е на телефона. — На практика, тя мъркаше в телефонната слушалка. — По повод поканата за „бдението“ на бедния Боб. Да, разбира се, ще дойда. Не бих го пропуснала за нищо на света. Ще се видим там, мис Кийн.

Завита уютно с одеялото, легнала на леглото, Филомена започна да планира останалата част от живота си.