Елизабет Адлър
Завещанието (12)

Глава 12.
Дейзи

На следващата сутрин, като се съвзех, написах отговори на някои от бележките, изразяващи съчувствие, които бях получила от някои от хората, които познаваха Боб от света на бизнеса, както и на двама държавни глави и дори на един млад член на кралско семейство, с когото Боб се беше сприятелил на мач по поло и с когото продължаваше да води кореспонденция, както и да обядва от време на време.

Час по-късно, когато излязох от библиотеката, Монтана ме чакаше в трапезарията. Беше се подпрял на камината, пъхнал ръце в джобовете на старото сако на Боб. С кучето, проснато в краката си, той почти приличаше на провинциален джентълмен, въпреки че се съмнявах, че джентълмен е дума, която може да се използва, за да се опише един напорист американски частен детектив.

— Радвам се да видя, че идваш навреме — каза той с онази полуусмивка, от която сивите му очи ставаха по-тесни и от която изпитвах неудобство, защото ми се струваше, че придава двояко значение на думите му.

Забързах към стаята, където държахме ботушите, за да обуя нещо за дълбокия сняг. Малко неугледна, но топло облечена, се върнах в трапезарията. Монтана се отдели от камината, където се грееше на огъня.

— Хайде, момче — каза той на Ретс, който се изправи и го погледна с очакване. Като че ли Монтана беше новият му господар, помислих си с горчивина.

Навън вдъхнах от ледения въздух, като мислех за пролетта, за минзухарите и кокичетата, за глухарчетата, които вече би трябвало да обсипват хълмовете и да създават настроение с яркия си жълт цвят.

Почувствах дланта на Монтана под лакътя си. Той ме придържаше, докато слизахме по стъпалата, но бързо се отделих от него, когато излязохме на тясната пътека, проправена в снега. Кучето се беше оживило при възможността за втора разходка и сега подскачаше напред. Зави надясно, когато стигна до портите. Като че ли знаеше, че отиваме до Рамс Хед. Ретс беше прекарал доста време в тази кръчма с Боб и всички там винаги се суетяха около него. Боб винаги му купуваше английска наденица, която то поглъщаше на две големи и бързи хапки, а после го поглеждаше умолително за още.

— Трябва да поговорим за списъка на Боб — поде Монтана, още преди да сме стигнали края на алеята. — Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш, за хората от списъка.

— Не се ли предполага, че ти знаеш всичко за тях? Все пак, нали ти си детективът?

— Детективите правят своите разкрития, като задават въпроси — каза търпеливо той, все едно че говореше на разглезено дете.

— Добре, какво искаш да знаеш? — запитах кисело.

Той ми хвърли предпазлив поглед, който улових с крайчеца на окото си, но продължих упорито да гледам в краката си и в пътеката, която минаваше през средата на селото. Не исках да знам за убийството. Не исках да знам за „заподозрените“ и със сигурност не исках да замина на морско пътуване с тях. Исках всичко да бъде такова, каквото винаги бе било. Как можеше Боб да ми причинява това?

— Помни, правим това заради Боб — каза Монтана, като че ли прочел мислите ми. — Гледай на това като на последната си работа за него.

— Разбира се — казах засрамена. — Ще направя всичко, за да помогна.

Когато стигнахме до кръчмата, Ретс вече седеше пред вратата. Той се втурна вътре преди нас, с подвита опашка, и чух Джини, зад бара, да казва:

— Ей, Ретс, радвам се да те видя отново. Ще приготвя наденицата ти.

Последвахме кучето в сградата от седемнайсети век и веднага бяхме обгърнати от приятната топлина, която струеше от радиаторите, както и от огромната камина. Мирисът на ябълково дърво се смесваше с дима от цигарите и с аромата на бирата, а над всичко това се разнасяше ароматът на вкусните сосове. Махнах с ръка на Джини, съблякох палтото си, докато вървях през помещението с нисък таван и дървен тезгях, почернели греди и пластове никотинов дим. Имаше лампи с червени абажури по стените и други по-малки, по широките дървени первази на прозорците, чиито стъкла бяха замъглени от парата заради топлината вътре и студа отвън. Няколко по-възрастни мъже седяха и пиеха бира до малките маси, обсипани с реклами за бира „Тетли“. Столовете, на които те седяха, бяха с високи облегалки и твърди, но те бяха прекарали на тях много време и се чувстваха така удобно, както се чувстваха у дома си.

Спрях се, за да поздравя, и представих Монтана като приятел на сър Робърт. Рег Блънт излезе иззад тезгяха, за да му стисне ръката. Казах му, че предпочитаме маса в уютната малка зала встрани от голямата, където беше тихо и щяхме да можем да си говорим по работа.

— Овчарският пай е много хубав днес — каза Рег. — Освен ако не искате пържола и пържени картофи, мистър Монтана?

— Той е от Тексас — казах аз.

— Тогава, по-добре, забравете за пържолата. По-добре да вземе от овчарския пай или наденица и картофено пюре. И, разбира се, винаги имаме пай със свинско.

Спомних си, че не бях хапнала нищо предния ден.

И сега умирах от глад. Поръчах пай със свинско, както и овчарски пай, който тук се приготвяше със сирене „Чедър“ и местното сирене „Уенслидейл“, с голямо парче хляб, сервирано с пикантния тъмнокафяв сос „Бранстън.“, който бях започнала да обожавам. Монтана избра овчарския пай. И двамата поръчахме по пинта от бирата „Тетли“.

Влезе Джини с наденицата за Ретс, нарязана на парчета.

— Ако не я нарежа, той просто ще я изгълта на един път — обясни тя, погледна Монтана и се усмихна. — Спомням си, че и вие бяхте в църквата вчера — каза тя. — Радвам се да ви видя отново, сър. Това е най-доброто заведение в града, да знаете.

Монтана й каза, че това е единственото място в града, тя се засмя и се отдалечи на високите си ботуши, а пълното й дупе се заклатушка примамливо. Монтана ме погледна право в очите и вдигна чашата си за тост.

— За нас, Дейзи Кийн. Защото аз и ти ще се опознаем наистина добре.

Отпих глътка от горчивата бира, която пиех само когато дойдех в „Рамс Хед“, втренчила поглед в Ретс, който вече беше изял наденицата и се надяваше на още. След това погледнах, почти страхливо, Монтана. Той все още не откъсваше очи от мен. Предполагам, че очакваше някаква реакция на предложения от него тост. Оставих чашата си.

— И защо мислиш така, Монтана?

— Ще предприемем заедно морско пътуване, ти и аз — каза той с онази лека полуусмивка, която сякаш танцуваше около ъгълчетата на устните му.

— Какво те кара да мислиш, че и ти ще заминеш на морско пътуване? Не съм те поканила.

— Не, не си. Но Боб ме покани.

Между нас припламна взаимна антипатия. Взех чашата си и отпих щедра глътка от бирата, като избърсах пяната от устата си с опакото на дланта. Видях го как се усмихна, но беше прекалено късно да се правя на лейди. Господ само знаеше защо Боб го беше наел на работа и, което беше още по лошо, защо го беше помолил да предприеме заедно с мен това пътуване по море. Но ако някой въобще познаваше добре личния живот на Боб, това бях аз. Бях готова да се обзаложа, че Монтана знае подробности само за бизнеса му.

Дойде Рег и донесе овчарския пай, от който се вдигаше пара. Ароматът му беше толкова примамлив, че почти съжалих за избора си, но после Джини донесе и моя пай със свинско, сиренето и хляба, сложи ги пред мен и ми пожела приятен апетит, след което каза, че наистина имам нужда от малко повече калории. Хранех се мълчаливо, като мислех за бъдещето си и за плаването с Монтана.

— Откъде да знам, че Боб те е поканил? — запитах накрая.

Монтана остави вилицата си и извади малко сгънато късче жълта хартия от джоба на дънките си. Подаде ми го и продължи да се храни.

Беше писмо от Боб.

„Монтана“, започваше то,

„Работим заедно почти десет години и знам, че мога да ти имам доверие. Вече ти дадох списък с имената на шестима души, с които някога бях близък, и мисля, че те биха се облагодетелствали от смъртта ми. Нищо не е сигурно, знаеш, но ако се окажа прав и някой от тях е поискал смъртта ми, само един от шестимата ще бъде виновен. Надявам се никога да не се наложи да използваш този списък, но ако възникне такъв случай, ти ще се справиш.

Ето какво искам да направиш. Ще помогнеш на Дейзи да покани всеки един от тях на плаване по Средиземно море, за да се «отпразнува моят живот». Нещо като «бдение», но по море, така можете да им кажете. Ще предложите на всеки от тях по сто хиляди долара, за да отиде на луксозно плаване, за което всички разноски ще бъдат платени. Също така ще им кажете, че завещанието ми ще бъде прочетено във вила «Белкис» на остров Капри в деня, когато яхтата пристигне там, и че някои от тях могат да очакват да бъдат облагодетелствани от него. Недей да допускаш грешки, Монтана, всеки от тези хора ще мисли, че е споменат в завещанието ми.

Кажете им, че аз лично щях да ги поканя, ако бях жив, и че щях да се присъединя към тях на това пътуване. Те ще умират от нетърпение да разберат какво ги очаква. Както и да е, винаги съм искал да предприема такова плаване, но не намерих време, така че, защо да не поканя още няколко приятели с мен? Така ще попълним списъка на заподозрените, така да се каже. А тези допълнителни гости ще използваме, за да отвлечем вниманието. Ще ти дам отделен списък с техните имена, но ти сам ще избереш някои от хората.

Можете да ме наречете стар ексцентрик, ако желаете, но винаги съм харесвал онези филми, в които «икономът го е извършил», и мисля, че това е един добър начин да разберем кой е бил «икономът».

«Синята лодка» е яхтата, която избрах. Неин собственик е моя приятелка и предлагам да се свържете с нея възможно най-скоро. Яхтата е луксозна колкото и хотел от веригата «Риц-Карлтън» — голяма, елегантна, първокласна, с отличен екипаж, или поне така твърди приятелката ми. Иска ми се да можех да дойда с вас, за да видя какво ще се случи. Но човек никога не знае… Както и да е, искам за всички тях това да е страхотно преживяване — с изключение на моя убиец, разбира се.

Ти си много добър в професията си, Монтана, най-добрият, бих казал, и знам, че ще се справиш по обичайния за теб начин и с последното ми поръчение. За твоето заплащане, както винаги, вече съм се погрижил, както и за всички разноски по пътуването. Моите адвокати Грейди, Маршъл, Левин и Фрост, чиито офиси са в Мургейт, Лондон, са наясно със ситуацията и ще се подчинят на вашите искания.

Още нещо. Ще ви предам всичките си ценности, които притежавам, за да ги пазите. Използвам думата «притежавам» в най-широк смисъл, защото никога не съм притежавал Дейзи Кийн. Но все пак тя е единственото семейство, което имам. Обичам я, макар че /вече си го узнал/ тя може да бъде дразнеща и вбесяваща като всяка друга жена. Нейната безопасност ще бъде твоя задача, Монтана. Ти ще гарантираш нейната сигурност и, кой знае, вие дори можете да се наслаждавате на компанията си.

Желая ти добър късмет в твоето търсене. Когато всичко приключи и се разбере кой е убиецът, аз най-после ще мога да почивам в мир. А дотогава, недейте да разчитате на това!

Докато пиша това, аз всъщност нямам намерение никъде да ходя и всички тези събития може никога да не се разиграят. Но ако това стане, желая ви късмет. И се насладете на плаването.“

Беше се подписал: „Искрено ваш, Боб Хардуик“.

Нещо в мен като че ли се разтопи. Боб ме беше нарекъл своето „семейство“, а също беше казал, че ме обича. Но разбрах, че съм в опасност и ще имам нужда от защитата на Монтана. За първи път изпитах страх.

Погледнах Монтана, който се наслаждаваше на обяда си и явно въобще не мислеше за потенциалната заплаха, надвиснала над мен. Моята съдба беше в ръцете му. Благодарение на Боб, щях да плавам по Средиземно море на луксозна яхта с мъж, когото едва познавах и когото със сигурност не исках да познавам по-добре, в компанията на заподозрени, които се предполагаше, че ще трябва да забавлявам под прикритието, че това се прави заради последното „сбогом“, което да кажем на Боб.

— Окей — въздъхнах и се примирих със съдбата си. — И така, къде е списъкът?