Елизабет Адлър
Завещанието (10)

Глава 10.
Дейзи

С широко отворена уста, с длани, притиснати до бързо повдигащите ми се гърди, гледах втренчено Монтана. Той беше облечен в бял хавлиен халат за баня и носеше поднос със син чайник, две чаши със сини кантове и чиния курабийки с джинджифил.

— Съжалявам, че те стреснах — каза той учтиво. — Тъкмо се канех да почукам на вратата. Знаех, че няма да можеш да заспиш, щом прочетеш писмото, затова ти направих чаша чай. Видях светлината под вратата ти…

— Ти така ме изплаши, че изгубих ума и дума! — Гласът ми издаваше и раздразнението ми, и силната ми уплаха.

— Съжалявам.

Той наистина изглеждаше разкаян и аз почти му простих. Беше бос и аз, някак смътно, си помислих колко е привлекателен този ниско подстриган, загорял частен детектив.

Изтощението ме завладя, сякаш ме връхлетя неудържима вълна, и изведнъж една чаша хубав английски чай ми се стори точно онова, от което имах нужда. А компанията на Монтана, все пак, беше по-добре от никаква. Отстъпих встрани, за да мине той, и му показах къде да остави подноса — на малката стъклена масичка до люлеещия се стол.

Ретс постави лапите си на масичката и подуши курабийките. Дадох му една, после налях чая. Люлеещият се стол беше единственият в стаята, с изключение на малката табуретка, и тъй като не исках Монтана да седи толкова близо до мен му посочих малкото диванче под прозореца, по което бяха разхвърляни възглавнички. Той пое чашата, която му подадох, и все още изправен, втренчи поглед през прозореца.

— Странно е спокойствието, което настъпва след буря. Не знам дали се получава така, защото сме временно отрязани от реалността на всекидневния живот, или заради абсолютната тишина. — Той затвори очи и се заслуша. — Вече не се чува дори вятърът.

— Тази сцена сигурно ти напомня за детството — казах.

— В моето детство никога не е имало такъв покой.

Реших, че е по-добре да не се впускам в темата, но после ми хрумна, че съм така свикнала да бъда дискретна, че пропускам много неща. Например, ако бях задавала повече въпроси на Боб за миналото му, той може би щеше да ми разкаже за жената, която беше обичал, и защо никога не се е върнал при нея.

— Защо, какво е било твоето детство?

Монтана се настани под прозореца. Наведе се напред, подпрял лакти на коленете, стиснал чашата с двете си ръце. Чувствах как коремът ми се вълнува, но дори не исках да знам за това вълнение. Монтана изглеждаше така невероятно мъжествен в моя будоар.

— Баща ми беше суров човек — каза той. — Рядко говореше, а когато отвореше уста, то беше, за да издаде някаква заповед. Яздеше заедно с каубоите и понякога отсъстваше от дома седмици наред, като ме оставяше единствено със стареца, който трябваше да се грижи за къщата. Но когато татко беше далеч, старецът пиеше и аз трябваше сам да се грижа за себе си. Всичко, което имах, беше кобилата ми. Обичах онази кобила. Вярваш или не, яздех я двайсет мили до училище всяка сутрин, а после — двайсет мили обратно. Толкова далеч от населените места живеехме. Завързвах я за стълба, давах й торба със сено и влизах в малкото провинциално училище. Само една стая и седем деца, на които никак не им се учеше, всичките на различна възраст. Обаче учехме упорито — можех да спрягам глаголи на латински още преди да се науча как точно става това на английски.

Отпих глътка чай. Временно бях забравила за Боб.

— Сега изглеждаш малко по-добре — каза той. — Цветът отново се върна по бузите ти.

Смутена, аз подвих крака под себе си. В стария си розов халат и огромните плюшени пантофи, се чувствах като прекалено пораснало десетгодишно момиченце, останало да преспи при съученичка. Кучето си открадна втора курабийка и шумно я захруска, като пръсна трохи по килима. Но аз пет пари не давах.

— Мисля, че трябва да прочетеш това.

Подадох писмото на Боб. Много ясно усетих как пръстите ни се докоснаха, когато той го взе от мен. Също така забелязах, че все още носи индианската гривна. И сигурно никога не я сваляше от ръката си.

Той прочете писмото внимателно, като изучаваше всяка дума така, сякаш можеше да намери двойно значение или някакви скрити намеци, които аз бях пропуснала. Съмнявах се, че има нещо такова, защото Боб винаги казваше точно каквото искаше да каже. Монтана вдигна поглед.

— Вярваш ли му? — запита той.

— Боб никога не лъжеше.

— Имаш ли някаква идея кой би могъл да иска да го убие?

— Никой, за когото мога да се сетя.

Монтана сгъна писмото и ми го подаде обратно.

— Помниш ли Библията? Десетте заповеди, предадени на хората от Мойсей.

Помнех, разбира се.

— Кой не знае десетте Божи заповеди? Не прелюбодействай, не кради, не лъжесвидетелствай против съседа си, не пожелавай съпругата на съседа си, нито слугата му, нито слугинята, нито вола му, нито магарето му — не пожелавай нищо, което принадлежи на съседа ти.

— Постави това в контекст — каза Монтана — и какво ще се получи? Секс, пари, ревност, завист. Достатъчно причини да убиеш.

— Но Боб беше добър човек. Той никога никого не би наранил умишлено. Казах ти и по-рано, той винаги помагаше на хората.

— Хардуик беше твърдоглав бизнесмен и живееше в жестокия свят на бизнеса. Как, мислиш, е постигнал такъв успех? Как е станал толкова богат? Правел е това, което трябва, и е бил толкова безмилостен, колкото всеки друг, когато се е налагало.

Не казах нищо, но знаех, че Монтана е прав. Той се изправи и закрачи.

— Пари, власт. Това винаги е мотив номер едно. — Той се обърна и отново погледна през прозореца. С гръб към мен, каза: — А после идва и мотив номер две. Страст. Секс.

— Не знам нищо за тази част от живота на Боб — казах сковано, защото знаех, че Монтана се чуди дали с Боб сме били любовници.

Той се обърна и ме погледна право в очите.

— И защо не знаеш?

— Боб ми каза, че не иска аз да знам нищо за това. — Съжалих за думите си още преди да са излезли от устата ми.

Монтана повдигна вежди.

— Е, сега вече — каза той с лека усмивка — ме изненада.

— Боб не искаше това да прозвучи точно така — отвърнах, сякаш да се защитя. — Ние просто се срещнахме, той ми предложи работа, а аз пък реших, че ми прави някакво друго предложение. Той, съвсем недвусмислено, ми каза, че може да има всяка жена, която пожелае, и че със сигурност не иска мен. Не ми прозвуча като като обида — добавих. — Просто искаше аз да разбера нещата и да проумея, че ми предлага само работа.

— И то каква работа за жена без квалификации или почти без такива!

У мен закипя гняв, когато разбрах, че отново съм поставена в положение да се защитавам.

— Боб не търсеше кой знае какви квалификации. Той искаше да ми помогне. Ти прочете писмото му. Може би си забелязал, че аз много бързо се научих да върша работата, възложена ми от Боб. Той казваше, че съм незаменима за него, че не би могъл да ръководи живота си без мен.

— Значи, с други думи, се опитваш да ми обясниш, че нямам причини да те подозирам, че си го убила?

Вече силно разгневена, аз скочих на крака.

— Престани! — изръмжах. — Просто престани! Не, не бях любовница на Боб Хардуик! Не, не преследвах парите му! Не копнеех за нещата, които той притежаваше, исках само времето, което прекарваше с мен. Той беше и моят най-добър приятел, освен че беше мой работодател и… и…

Думите ми се изчерпаха, а гневът ми беше толкова силен, че едва се владеех.

— Просто се питах — каза кротко Монтана.

Изгледах го гневно.

— Знаеш ли какво? Ако въобще можех да убия някого, в този момент щеше да си ти!

— Точно така обикновено се случват нещата. Страстта, която управлява момента.

Вече бясна, аз се хвърлих на леглото с ръце над главата и заритах с крака във въздуха.

— Ох! — извиках високо. — Защо въобще трябваше да те срещна?!

— Защото Боб го уреди. Той даде работа и на двама ни. И сега от нас зависи да свършим онова, което ни възложи, като пренебрегнем личните си чувства.

Седнах и го погледнах ледено.

— Не знам как бих могла да го направя — казах сковано.

— Ще се наложи — отговори той студено. — Имаме неговите указания. А и няма да го направиш за мен, ще го направиш за мъжа, който ти е бил най-добър приятел. — Той отиде до масичката и взе чайника. — Искаш ли още чай?

— Не, благодаря ти.

Той напълни отново чашата си. Изглеждаше съвсем като у дома си така, по халат, в моята спалня. Ретс отиде до Монтана и седна в краката му. „Предател“, помислих си.

Станах, събух пантофите си и съблякох халата си.

— Мисля да си лягам — казах и прекалено късно се сетих за обикновената си и старомодна нощница, закопчана до врата и дълга до глезените. Легнах си бързо и дръпнах завивките до брадичката си.

— Добре, ще поговорим пак утре сутринта, около десет. Ще трябва да направим плановете си — каза Монтана.

Той огледа стаята ми, провери дали прозорците са затворени, дръпна отново завесите, изгаси осветлението. Погали за последен път Ретс и отиде до вратата.

— Между другото… хубава нощница — каза той и затвори след себе си.

Можех да се закълна, че го чух да се смее. Само след секунди вече бях заспала.