Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (9)

8

Макар и пусто, горното ниво на спирка „Клинтън“ изглеждаше съвсем нормално. Спуснахме се по стълбите към перона, задръстен от оборудване и изолиран с няколко пластмасови прегради. Без да каже нито дума, Бразил изчезна зад най-близката от тях. Аз понечих да я последвам, но Карълтън вдигна ръка.

— Трябва да се преоблечем — поясни тя, счупи печата на един от алуминиевите сандъци и извади нещо, което приличаше на космически скафандър. — Това се нарича ЯБЗ.

— Предполагам костюм за ядрено-биохимична защита — кимнах аз.

— Много добре — похвали ме тя. — Предлага надеждна защита срещу патогени с размер до нула цяло и единайсет микрона.

— Това нищо не ми говори.

— Просто го облечете. Той разполага с автономно захранване с кислород и система за вътрешна комуникация, която ще ни позволи да поддържаме връзка помежду си.

Карълтън започна да навлича защитния костюм. Аз я последвах.

— На какво разстояние сме от мястото, където е бил засечен патогенът?

— На осемстотин метра.

Престанах да се обличам.

— Наречете ме луд, но не трябваше ли да намъкнем тези костюми още преди да слезем тук?

Карълтън извади един шлем със затъмнен визьор и ми го подаде.

— Перонът и стълбището вече са проверени за наличието на патогени. След като се уверихме, че всичко е чисто, задействахме нещо като компресорна зона за отрицателно налягане в тунела от тук на запад.

— Вършили ли сте подобно нещо и в други тунели на метрото?

— Никъде нищо не сме вършили. Районът с ограничен достъп започва след последната преграда. Въздухът се филтрира през специална система, а съдържанието му се контролира непрекъснато.

Карълтън си сложи шлема, а после ми показа как да направя същото с моя. Мушнах пистолета си в страничния джоб и дръпнах ципа.

— Имате два бутона на китката си — поясни с приглушен от шлема глас тя. — Ако натиснете първия, ще можете да разговаряте с мен.

Подчиних се.

— Така добре ли е?

— Перфектно — вдигна палец тя. — Радиостанцията ви е на честота, която позволява да разговаряте само с мен и Елън. Има обхват около километър и половина. Когато сме един до друг, ще ни бъде по-лесно да контактуваме направо през маските. Уведомете ме, ако искате да говорите с останалите членове на екипа, и аз ще ви свържа. А сега натиснете втория бутон.

Натиснах го. В горния десен край на визьора се появи малък екран, на който се виждаха хора със защитни костюми, които вземаха проби.

— Това, което виждате, е видеоматериал от работните площадки около релсите — обясни Карълтън. — Можем да ви свържем и с канала за базата данни, но само със съгласието на доктор Бразил.

Натиснах бутона за втори път и видеото изчезна.

— Къде е доктор Бразил? — попитах.

— Последвайте ме.

Преминахме през пластмасовите прегради и се озовахме пред извита стъклена преграда в метална рамка, която запечатваше останалата част от перона и тунела отвъд. Достъпът до тях се осъществяваше през две врати, поставени на разстояние една от друга. Зад първата бяха монтирани две големи машини с огромни сиви перки, към които бяха прикачени множество маркучи. Те пъшкаха и кашляха като старец, който цял живот е пушил по пет пакета цигари дневно. Перките съскаха като проядени дробове.

— Система за принудителна вентилация — обясни Карълтън.

Вероятно го каза за мое успокоение, което обаче така и не дойде.

— Готов ли сте? — обърна се тя.

Не видях нищо, с изключение на отражението на шлема си в нейния визьор.

— Да, отваряйте.

Преминахме и през втората врата. На ръба на перона бяха поставили временна стълбичка, която опираше в чакъла на тунела.

— Захранването на третата релса е изключено, но все пак внимавайте — предупреди ме Карълтън.

Поехме между релсите. Подметките ни вдигаха малки облачета черна прах. Карълтън спря на входа на тунела.

— Пет минути навътре — рече тя.

Подаде ми едно фенерче, включи своето и насочи лъча в мрака. В светлината му се мярнаха две-три козинести топки, които бързо изчезнаха в неизвестна посока.

— Плъховете все още са живи — отбеляза Карълтън.

— Албер Камю би казал, че няма от какво да се тревожим.

— Експерт по биооръжията? — обърна се да ме погледне Карълтън.

— Шегувате ли се?

Моли размаха фенерчето си.

— Просто влизам в ролята си, мистър Кели.

— Много смешно — отбелязах аз и насочих своя лъч към назъбените стени на тунела. — Струва ми се, че това е прекалено голяма зона за запечатване.

— Не съвсем — поклати глава Карълтън и тръгна напред. — Ако я изолираме както трябва и разчетем правилно данните, ограничението на заразата ще бъде повече от добро. Разбира се, при появата на патогени това не е първата ни грижа.

— Не е ли?

Карълтън поклати глава.

— Истинският проблем са влаковете — рече тя.

— Как така?

— Много просто. Влакът се носи с висока скорост към поредната спирка и тласка пред себе си заразен с патогени въздух. После спира и отваря врати за пътниците…

— И част от патогените проникват във вагоните.

— Точно така. После влакът тръгва към следващата спирка, към онази след нея и така нататък. Всяко отваряне на вратите предизвиква естествен вакуум и изпуска малки количества патогени.

— Следователно композицията се превръща в преносител на заразата.

— Това е красотата на цялата работа, особено когато става въпрос за метрото. Министерството на вътрешната сигурност проведе задълбочени тестове в тунели като този. В резултат се получи един доста сложен модел на разпространението.

— Страхотно! Колко влака са минали оттук сутринта?

— Може би три, преди да запечатаме тунелите. Два от тях са излезли на повърхността при Оук Парк. Третият е слязъл на по-долното ниво към района „Луп“.

— И летище „О’Хеър“?

— Да. Така че дори днес сутринта да сме открили и ограничили живи патогени, никой не може да каже какво количество от тях се е озовало на свобода… — Карълтън сви рамене, превключи каналите на радиостанцията си и попита: — Доктор Бразил?

Послуша малко, после кимна.

— Да, той е с мен. Добре, ясно… — Вдигна пръст да привлече вниманието ми и поясни: — Това беше Елън. Намира се малко пред нас.

Продължихме напред, преодолявайки плавен завой и лек наклон нагоре. В далечината се появиха подвижни бели светлини.

— Какво е това? — попитах.

— Кота нула.

— В смисъл?

— В смисъл, че там са се пръснали крушките. Да вървим.

 

 

Край двойната стоманена лента на релсите бяха клекнали две фигури, облечени в защитни костюми. Във визьорите им се отразяваха мигащите сини светлинки на някакви уреди. По-нататък в тунела се виждаха и други, които вземаха почвени проби изпод траверсите, използвайки лопати с дълги дръжки. Никой не ни погледна, никой не проговори. Всъщност аз не бях включен на тяхната честота и нямаше как да разбера дали това наистина е така. Зад плавния завой се натъкнахме на още четири фигури със защитно облекло, образували полукръг. Моли докосна ръкава ми и изчезна в мрака. Единият от четиримата се извърна към мен и ми направи знак да вървя напред. Срещнах погледа на чифт бледосиви очи зад визьора.

— Били ли сте някога тук? — пропука гласът на Елън Бразил в слушалките ми.

Помислих си за федерален агент Катрин Лосън, окована с белезници към някакъв метален шкаф. С куршум в бедрото, но все още жива.

— Не и облечен по този начин — отвърнах.

Ръката на Бразил описа плавен кръг наоколо.

— Този екип е специално подготвен за работа в заразена среда. Обработваме местопрестъпленията на генетично ниво. При подозрения за наличието на биологични оръжия изолираме, събираме и обработваме патогенни проби, стриктно спазвайки специфичен протокол.

— За да могат събраните улики да издържат в съда, така ли?

— Именно. Придържаме се към строга поредица от действия — от вземането на пробите чак до обработката им в лабораторията. Там разбиваме молекулярната структура на патогените, опитвайки се да открием как са създадени и откъде идват.

— И това ли правите?

— Да, стига вирусите или бактериите да са били модифицирани и да знаем къде да търсим. Повечето лаборатории оставят следи, които ние наричаме генетични отпечатъци или подписи.

Погледнах към част от членовете на екипа, които усърдно стържеха и драскаха наоколо, а после вкарваха данните в своите айподи.

— Май са последно поколение, а? — подхвърлих.

— И така може да се каже.

— Какво открихте досега?

Бразил ми направи знак да я последвам, извървя двайсетина крачки и хлътна в някаква дупка в стената, през която се излизаше на съседния коловоз. Озовахме се пред оградена зона с площ пет квадратни метра. Двама мъже в защитни костюми изпълняваха процедурата по събиране на улики, а трети наблюдаваше действията им на монитор с плосък екран. Бразил насочи фенерчето си надолу. Голяма част от зоната беше почистена. На стената над нея стърчеше самотна фасунга без крушка.

— Лабораторията във Форт Детрик маркира крушките си с ултравиолетови кодове. Даниълсън ни предостави ключовете за тях.

— И?

— Според кодираната информация тази е била напълнена с антракс на шести юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста година. Пречистен и напълно безвреден.

— А какво научавате от вашите тестове?

— „Търсачът“ е оборудван с оптичен скенер, който реагира на химически съединения, съдържащи бактерията на антракса. Процесът продължава между десет и дванайсет минути. Елате, ще ви покажа…

Бразил ме поведе към редицата лаптопи на сгъваемата маса. До тях беше разгънато платно от фина коприна, върху което стърчаха купчинки почва. Сред тях проблясваха миниатюрни парченца стъкло.

Насочих вниманието си към един от членовете на екипа, който плъзна „търсача“ си над една от пробите. След отрязък от време, който ми се стори цяла вечност, уредът издаде звънчев сигнал, наподобяващ писукането на микровълнова фурна. Бразил го взе от ръцете на колегата си и се наведе над показанията. Миг по-късно пристъпи към един от лаптопите и набра няколко команди.

— Искате ли да погледнете? — попита тя и се дръпна встрани да ми направи място.

— По-добре ми дайте крайния резултат — отвърнах аз.

— Това е петата проба, която изследваме. Безвредна като всички останали.

— Както каза Даниълсън…

— Да, точно така.

Край отсрещната стена на тунела двама учени вадеха сребристи цилиндри от алуминиевите сандъци, които бяхме докарали. Закачиха към тях дълги черни маркучи и започнаха да покриват стената с плътна бяла пяна.

— За какво служи пяната за бръснене? — попитах аз.

— Преди малко ви споменах за въглеродните нанотръби.

— Страхувам се, че ще ми трябват доста повече разяснения.

— Нанотръбите представляват специално обработени въглеродни молекули, които изграждат най-твърдата и най-гъвкава субстанция, известна досега. Те не могат да се видят с просто око, но въпреки това предлагат множество интересни приложения. В конкретния случай аерозолната пяна пренася цяло съзвездие от нанотръби, химически свързани с молекули на обикновени въглехидрати, тоест — захари.

— Защо?

— Спорите на антракса за военни цели се привличат от захарите и се съединяват с тях. След тази реакция те стават твърде големи, за да проникнат през белодробната ципа и на практика са безопасни за човека. В този случай става въпрос само за предпазна мярка, но същевременно получаваме възможност да проверим работата на своите прототипи.

Отдръпнах се, за да позволя на един от екипа да обработи близката стена.

— Защо не се върнем на повърхността? — подхвърли Бразил. — Там ще можете да се свържете и да съобщите добрите новини.

— Ами втората крушка?

— Какво за нея?

— Няма ли да я свалим, преди да падне?

— Няма втора крушка, мистър Кели.

— Откъде знаете?

— От Даниълсън.

— Лично ли ви го съобщи?

Бразил кимна.

— Ще се наложи да ни даде допълнителни разяснения. Искате ли да излезем на повърхността, или не?

— А ще мога ли да се отърва от този костюм?

— Май не го харесвате, а?

Бавно се огледах. Край мен имаше лица, които не можех да видя; разговори, които не чувах; смърт, която не можех да докосна.

— Никак — отвърнах.

— Добре. Ще ви заведа в лабораторията.

— Какво има там?

— Наричаме го „Черна биология“. Може би ще ви хареса, може би — не. Но тя е бъдещето, което настъпва много по-бързо, отколкото можете да си представите.