Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (7)

6

— Ще имаме ли проблеми, мистър Кели?

Елън Бразил ме гледаше така, сякаш беше открила гъбички между пръстите на краката си. Обзалагам се, че мрази да има гъбички точно там, макар че със сигурност знаеше как да ги ликвидира.

— Надявам се да нямаме, доктор Бразил. Какъвто и Армагедон да се вихри в тунелите на Синята линия, едва ли ще останете с празни ръце.

Бразил изсумтя и извърна очи към електронния панел, който отброяваше етажите надолу. Моли Карълтън стоеше до нея с вдървен гръб и наострен слух. Звънна камбанка и вратата на асансьора се отвори. Бразил излезе първа.

— Насам — каза тя, прекоси пустия коридор и спря на ъгъла. Там вече чакаше кметът Уилсън в компанията на своя началник-канцелария.

— Знам, че имате много работа и няма да ви задържам, доктор Бразил — рече той. — Но бих искал да разменя няколко думи с Кели.

Бразил го заобиколи и отвори някаква врата зад гърба му, вероятно на лабораторията. Карълтън я последва. Останах в компанията на кмета и неговия сив призрак.

— Дай ни пет минути, Марк — каза кметът.

Рисман кимна, а Уилсън ми направи знак да го последвам в някаква празна заседателна зала.

— Сядай, Кели.

— Не, благодаря, господин кмете.

Уилсън сви рамене и се тръшна на близкия стол.

— Ядосан си, нали?

— Струва ми се, че има доста бели полета, които чакат да бъдат запълнени.

— От Даниълсън?

— Вие ще кажете.

— Сядай.

Седнах. Уилсън приведе рамене, издълженото му лице на хрътка се приближи към мен.

— Той уби федерален агент Лосън. Знаеш ли това?

Не отговорих.

— Нямам микрофон — каза кметът, изправи се и разпери ръце. — Можеш да провериш, ако искаш.

— Сутринта вашият копой записваше разговора — отбелязах аз.

— Браво на теб, значи си разбрал. — Кметът се върна на мястото си. — Мислиш ли, че и Даниълсън го е видял?

— Вероятно не.

— Това няма значение. Даниълсън е бил убеден, че Лосън ще пропее пред медиите за онази история с крушките. Което би довело до паника, страх от метрото, обвинения от страна на федералното правителство и така нататък… Затова е решил да я гръмне.

— Не е само заради това.

— Тъй ли? — промърмори Уилсън и очичките му зад няколко слоя отпусната кожа се заковаха в лицето ми.

— Въпросните крушки са били откраднати от лабораторията за биологично оръжие във Форт Детрик. Даниълсън се е страхувал, че историята ще се размирише, а пресата ще започне да пита какво друго е било задигнато от там.

— Може би, може би — поклати глава Уилсън. — Работата е там, че аз нямам нищо общо с Лосън. Не е необходимо да ми вярваш, а и не ми пука. Ако се замислиш обаче, неизбежно ще си зададеш въпроса защо ми е трябвало да се замесвам. Още от самото начало тази бъркотия си е на федералните.

— Затова ли ме отвлякохте тук? За да си изчистите съвестта?

— Тази работа с изпопадалите крушки в тунелите никак не ми харесва.

— Какво по-точно?

— Вероятно се питаш защо няма паника и всичко е спокойно.

— Мина ми през ума — признах аз.

— Даниълсън ми каза за Форт Детрик. Лично отскочил до там преди две седмици. Разговарял със служителите, прегледал дневниците им.

— И?

— Всички крушки, с които са експериментирали, били пълни с антракс. Предварително пречистен и безопасен, разбира се. Без никакви изключения.

— Вярвате ли в това?

— Да.

— Но защо е разпоредил монтирането на „канарчетата“, след като е бил сигурен, че крушките са безопасни?

— Казва ли ти някой? — изсумтя Уилсън. — Може би е искал да си поиграе или пък е направил услуга на някоя лаборатория, която няма търпение да демонстрира новия си продукт. Ти на мен, аз на теб, нали знаеш? Работата е там, че Даниълсън изобщо не е очаквал апаратурата да засече някакво заразяване. Дори фалшиво. И сега прави всичко възможно нещата да не стигнат до важните клечки във Вашингтон.

— И затова използва мен, а не ФБР, така ли? В името на сигурността?

— Вероятно мисли, че ще свършиш работа и ще си държиш устата затворена.

— А защо да си държа устата затворена?

— Това си е ваша работа, между теб и Даниълсън. Освен ако не проявиш желание да включиш и мен…

— Трябва да тръгвам, господин кмете.

Уилсън замислено опипа ревера на сакото си.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Аз трябва да изляза от тази ситуация по точно определен начин.

— Нека отгатна. Ако нещата все пак се размиришат, ще се разграничите от Даниълсън, нали?

— Молбата ми е да ме държиш в течение, нищо повече.

— За да имате предимство на пистата, а?

— Ти също.

Уилсън извади визитна картичка и я плъзна по масата.

— На тези телефони можеш да откриеш Рисман по всяко време. Той ще ми предаде каквото му кажеш. Вече споменах, че тази работа трябва да приключи още днес следобед, стига някой да не се направи на умник.

— Ами ако все пак се случи?

— Ще ни държиш в течение.

Прибрах визитката в джоба си.

Кметът стана и излезе.