Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (66)

Епилог

Седях в дневната на Елън Бразил и слушах вечерния трафик под прозорците й.

— Как е момичето ти? — попита тя.

— Казах ти, че нямам момиче.

— Каза ми, че е сложно.

Намръщих се и отпих глътка кафе. Вече й бях разказал всичко, което знаех за Си Ди Ей, с изключение на една последна подробност. Тя го знаеше. Аз също. Вероятно го знаеше и урната с праха на сестра й на перваза на камината.

— Ходих на един от митингите, свикан от кмета — подхвърли тя.

— Бас държа, че е било много вълнуващо.

— Носех си и пистолета — добави тя.

Беше се свила на канапето, с отметната назад тъмна коса, подвила под себе си дългите си крака.

— Къде е, Елън?

— Твърдо бях решила да гръмна някого, но не знаех откъде да започна.

— Къде е пистолетът?

— Изхвърлих го — отвърна тя и обърна ръцете си с дланите към мен.

— Трябваше да ми го дадеш.

— А ти трябваше да ми разкажеш края на историята.

— Мислиш си, че знаеш, но не е така.

— В такъв случай казвай.

Навън изсвири клаксон, последван от сподавена ругатня.

— Става въпрос за сестра ти — рекох.

— Естествено.

— По-скоро за смъртта й. Ти нямаш вина за нищо.

— Затова ли си тук?

— Исках да знаеш истината.

— Или по-скоро една от версиите за нея.

— Насадили са те като всички останали.

— Аз създадох „Тих тътен“.

— А те са го пуснали. След като са го модифицирали и са му вградили ключ убиец.

— Нали помниш, че аз открих този ключ, Майкъл?

— Помня. И точно там е работата. Ти си била геният, скрит зад завесите в Си Ди Ей. Безценният им актив. Моли и Стодард прекрасно са разбирали това и са правели всичко възможно да останеш в играта. Знаели са, че ако се съсредоточиш в ДНК-то на патогена, със сигурност ще откриеш ключа убиец. А при малко повече шанс и ще го проследиш до собствената ви лаборатория. Затова решили да отвлекат вниманието ти. — Извадих едно дивиди и го вкарах в лаптопа, който бях оставил на масата. — Това са записите на охранителните камери от Синята линия и „О’Хеър“, направени сутринта в деня на заразата. Ана не се появява никъде по простата причина, че изобщо не е била в метрото. Но въпреки това ние я виждаме как слиза от таксито на „О’Хеър“ някъде около седем и половина. Виждаме и Питър Гилмор, който я проследява в терминала. Те са я набелязали за жертва, Елън. Също като бандите. Единствената причина да я убият е да отвлекат вниманието ти. Да те манипулират, да те смажат. Така че, когато погледнеш патогена, ако изобщо го погледнеш, да не забележиш нищо необичайно. Да видиш само онова, което са искали да видиш. Това е бил единственият начин да задържат своя гений в клетката. И то жив. Защото, ако беше започнала да разпитваш Моли и Стодард за ключа убиец, те щяха да те ликвидират. Това е цялата истина.

Елън втренчено гледаше как сестра й пресича терминала, преметнала пътната си чанта през рамо. После изведнъж затвори капака на лаптопа и плъзна длан върху него.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Кога научи всичко това?

— Кое?

— Цялата истина.

— Може би предпочиташ една лъжа?

Тя кимна, сякаш беше очаквала точно такъв отговор.

— Тази вечер чух истината на друг човек. Не моята. Все още не.

— Не би трябвало да е така.

— Аз го родих, Майкъл. Аз трябва да поема отговорността. И точно така ще стане.

Тя се приближи и седна до мен. Сърцето ми ускори ритъма си. Възлестата ръка погали лицето ми. Усмихна се. Тъжно, както се усмихва изтерзаната душа. После ме целуна по устните.

— Върви си у дома, Майкъл.

Така и направих.

Стая 312 в „Рафаел“. Леглото беше празно, с отметнато настрани одеяло. Квадрат светлина от уличните лампи блестеше върху чаршафите. Седях на един стол до прозореца. И друг път бях седял на него. На масичката лежеше разтворената Библия на Гидиън. Прочетох написаното там. Беше подписано от Пол Маккартни.

Зад гърба ми нещо прошумоля. Или по-скоро проскърца. Като дърво под някаква тежест. Обърнах се. Стаята беше все така празна, но бях сигурен, че съм го чул. Не бях в състояние да определя откъде идва. Може би от гардероба. Не си спомнях да съм го виждал преди, но явно си е бил там. Вратата му беше открехната. Вътре светеше. Сведох поглед към ръката си, която завъртя топката на вратата и я дръпна. Вътре се поклащаше тялото на Елън Бразил. Очите й бяха отворени. Въжето беше впито дълбоко в шията и.

Седнах на леглото. Плувнах в пот, въпреки че в апартамента беше хладно. Сърцето ми сякаш искаше да изскочи от гръдния ми кош. Станах и затворих прозореца. После се прехвърлих в дневната и изядох една купичка зърнена храна. Докато се обличах, Маги излочи млякото си. Слязох долу, качих се в колата и потеглих. Имах чувството, че играя в някаква пиеса от двайсет и втори век. Или от пети век преди Христа. Знаех репликите си наизуст и щях да изиграя ролята си. Иначе някой друг щеше да го направи. Винаги става така.

Сградата на Елън тънеше в мрак. Прекосих входното фоайе, влязох в асансьора и заковах поглед в сменящите се цифри на таблото. Вратата на апартамента й беше затворена. Опитах топката на бравата и установих, че не е заключено. Щях да се изненадам, ако беше обратното.

Краката ми знаеха пътя. През дневната и по коридора към спалнята. Шумът идваше оттам. Някакво тихо, но остро проскърцване. На огънато под тежест дърво. Запалих лампата и погледнах към гардероба. После се приближих към него, изчаках една секунда и дръпнах вратата.