Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (65)

64

Стоях в дъното на катедралата „Холи Нейм“ и наблюдавах как ВИП персоните се подреждат за сутрешната служба. Йерархията е всичко. Никой не знаеше това по-добре от кмета Джон Джулиъс Уилсън. Ако президентът беше тук, той със сигурност щеше да му отстъпи мястото на първия ред пейки. Но в случая той се настани по средата на пътеката, отдясно на вицепрезидента. Камерите бяха подредени вдясно от олтара. Достатъчно далеч, за да не развалят общия фон, и достатъчно близо, за да уловят вълнението на кмета, който опипа молитвената си броеница и изпусна поредната сълза.

Измъкнах „Трибюн“ изпод мишницата си. Безспорно мъката беше утринното облекло на града, затънал до коленете в нечистотии и тиня.

ВТОРОТО ЗАРАЗЯВАНЕ НЕИЗБЕЖНО

ПАТОГЕН МУТАНТ ЗАСЕЧЕН В РАМКИТЕ НА ГРАДА

 

„КУК“ ПРАВИ СПЕШНА ЗАЯВКА ЗА

100 000 ЗАЩИТНИ КОСТЮМА

 

РЕПУБЛИКАНЦИ СТОЯТ ЗАД ЗАРАЗАТА — ИСКАТ

ИЗБОР НА НОВ ПРЕЗИДЕНТ

Под тези заглавия беше поместено посланието на деня — статия на първа страница за неоткриваемите вируси. Как действат, какви поражения нанасят, защо трябва да се страхуваме от тях. Нямах представа за броя на хората, които знаеха за съществуването на Моли Карълтън и нейните заплахи. Но един беше достатъчен, за да подпали фитила.

— Колко живота си въобразяваш, че имаш?

Обърнах се. Винс Родригес стоеше под главния портал на „Холи Нейм“, облян в слънчева светлина.

— Аз ли? Нима имам врагове?

Родригес се приближи и ме почука по гърдите.

— Казах ти да не се доверяваш на онзи негодник.

Беше прав. Джеймс Дол твърдо беше решил да ме просне на студения под на лабораторията, за да правя компания на Джон Стодард. Направих опит да го умилостивя, като му показах снимките, които бях направил с телефона си. Червената боя, закованите прозорци и труповете. Ама той не се впечатли и в крайна сметка се принудих да му връча флашката, която ми даде Елън. Тя съдържаше скрит запис на заседанието във Вашингтон, на което Дол и приятелчетата му обсъждаха начините за контрол на заразени жилищни квартали, включващи и четири различни варианта за опожаряването на Кейтаун. Снимките той би могъл да обясни по някакъв начин, но нямаше как да се измъкне от записа на собствените му думи. След няколко телефонни разговора двамата с Рита Алварес бяхме обявени за „приемлив риск“. Поне засега.

— Как мина срещата ти със семейството на Тереза? — попитах.

Останките на Тереза Джаксън бяха изгорени заедно с всички останали.

— Имаше само една сестра — отвърна Родригес. — Не беше особено развълнувана.

— Съжалявам.

— Няма защо. Аз ще запазя праха й.

Очите на приятеля ми овлажняха. Някъде високо над главите ни прозвуча орган, към който се присъедини и църковният хор. След като свършиха, кардиналът се изправи на амвона и започна да сипе благословиите си. Родригес ме побутна. Излязохме навън през тежките бронзови крила на портала. Утринното слънце ни заслепи.

— Къде е Рита? — попитах.

— Къде е Рита, къде е Рита… — намръщи се Родригес. — Писна ми от този въпрос! Рита знае всичко, но не може да публикува нито дума!

— Поне е жива — рекох.

— Ще й предам думите ти — каза той, сложи си тъмните очила и седна на стъпалата пред катедралата. Присъединих се към него.

— Ще намеря начин да й се отблагодаря.

— А на мен как ще се отблагодариш?

Родригес изобщо не ми беше давал никаква балистична експертиза. А Рита Алварес не беше проследила никакви „парични потоци“. Бях ги използвал в кабинета си с единствената цел да накарам Моли Карълтън да се почувства вътре в нещата. Част от разследването. А когато обяви съвпадение с ДНК пробата на Гилмор, за мен остана само една улика, която бях длъжен да проследя. Всичко друго беше димна завеса. Начин да се стигне до края.

— Май не ти харесва ролята на примамка, а?

— Най-вече не ми харесва да доставям дрога на бандитите!

— „Четворките“ си имат нов главатар.

— Маркъс Робинсън? Няма да изкара и едно лято!

Свих рамене и казах:

— И в двата случая бих могъл да помогна.

Родригес изсумтя и погледна надолу по улицата. Ченгетата бяха отцепили квартала със сини полицейски заграждения, зад които се беше струпала малка тълпа с надеждата да зърне някоя известна личност. Някаква жена щракна с фотоапарата си и размаха ръце. Махнах й в отговор.

— Коя е тая? — попита Родригес.

— Никоя. Просто ми махна.

— Аха. Сега идва ред на шибаните знаменитости.

Порталът на „Холи Нейм“ се отвори и знаменитостите започнаха да се изсипват навън. Принудени бяхме да се дръпнем встрани. Гледах ги разсеяно, питайки се защо изобщо съм тук. Усетих поредното смушкване в ребрата и проследих погледа на Родригес. Покрай нас мина Моли Карълтън, скрита под черна шапка с широка периферия и заобиколена от костюмирани мъжаги. Посегнах към пистолета си, който не беше на колана ми. Тя се обърна, но очевидно не ме видя. Насочи се към чакащата наблизо лимузина.

— Май няма да има никакъв процес — отбеляза Родригес.

Понечих да отговоря, но в същия момент порталът отново се отвори. През него минаха мъже с тъмни очила и слушалки в ушите. После се появи вицепрезидентът, до когото се беше залепил Уилсън. Двамата спряха под портала, за да разменят няколко думи с кардинала.

— Как се чувства любимият ни кмет? — попита Родригес.

— Снощи по новините на Би Би Си показаха начина му на живот.

— Не знаех, че има такъв.

От тълпата изскочи Рисман и се насочи към шефа си. Уилсън наклони глава, за да чуе какво му казва началникът на канцеларията му. Очите на кмета се насочиха към мен, устните му се размърдаха. Свалих слънчевите очила от главата си и скрих очите си зад тях. Веднага се почувствах по-добре.

— Какво ще стане с него? — попита Родригес, кимайки към Рисман.

Бях му разказал за плановете на Рисман да свали шефа си и да заеме мястото му.

— Не знам.

— Присъства на всички мероприятия, в които участва и кметът — отбеляза Родригес. — Видях го с очите си.

— Не допускаш, че Уилсън е знаел какви ги е вършил тоя тип, нали?

— Казва ли ти някой? Просто се питам как го е правил.

— Никога не е просто — казах аз, докато лимузината на кмета спираше пред катедралата.

Уилсън се сбогува с вицепрезидента и кардинала, настани се на задната седалка и колата потегли. Проследих с поглед фигурата на Рисман, който бързо се отдалечаваше по Сюпириър Стрийт. Усетих как краката ми ме понесоха след него.

— Къде отиваш? — дръпна ме за ръкава Родригес.

Нямах отговор на този въпрос, но продължих напред. Родригес ме последва. Прекосихме „Сюпириър“ на изток и завихме надясно по „Уабаш“. Точно навреме, за да зърнем как Рисман изчезва в една от задните улички.

— Какво има там? — попитах.

— Малък паркинг. Общината го използва, когато големците посещават катедралата.

Насочихме се към началото на уличката. Пред очите ни се разкри паркингът, от който тръгваше по диагонал още една уличка. От двете страни бяха подредени черни контейнери за смет. Над един от тях се беше надвесил дребен чернокож мъж.

Изръмжа стартер, последван от лекото форсиране на автомобилен двигател. Кафяв седан се насочи към изхода на паркинга в мига, в който дребният чернокож затвори капака на контейнера и го избута в средата на уличката. Шофьорът на седана спря и натисна клаксона. Чернокожият вдигна ръце и започна да се бори с контейнера. В уличката се разнесе грохотът на друг, по-мощен двигател.

Не бих могъл да кажа за шофьора на седана, но за мен нещата внезапно се изясниха. Миг преди да се случат. От втората уличка изскочи боклукчийски камион с виеща сирена, който удари странично седана и го повлече към близката сграда. Човекът зад волана започна да блъска вратата в опит да се освободи, но тя се оказа притисната до тухлената стена. Шофьорът на камиона стъпи на газта и предните колела се качиха върху леката кола, смачквайки покрива й. Родригес хукна натам. Аз останах на мястото си и гледах как тежките колела мачкат покрива. Миг по-късно зад гърба ми се разнесе вой на сирени. Три патрулни коли и една пожарна (очевидно предварително подбран екип) се появиха на мястото на инцидента трийсет секунди след началото му. Родригес вдигна ръце и размаха значката си. Едно ченге го отведе настрани, а останалите наобиколиха смачканата кола.

Насочих се към седана. Под предното ляво колело се точеше тънка струйка кръв, примесена с моторно масло. Успях да зърна кичур коса и части от слънчевите очила на Рисман, размазани върху волана. Останалото беше натрошени стъкла, сплескана ламарина и разкъсани човешки останки.

Шофьорът на боклукчийския камион не беше особено словоохотлив, а онова, което каза, беше на италиански. Другият мъж в уличката отдавна беше изчезнал. Изравних се със страничната врата на камиона. Върху нея с големи букви беше изписано ТРАНСПОРТНА КОМПАНИЯ „СИЛВЪР ЛАЙН“.

— Това май ти е познато, а? — обади се зад гърба ми Родригес.

— Вини Делука.

Родригес ритна едно камъче по пътя си и отбеляза:

— Винаги е обичал да работи с общината.

— И искаше това да се знае от всички — добавих аз.

Протяжен вик долетя откъм задницата на седана. Един пожарникар изправи гръб и повърна до стената. Останалите се разпръснаха. Багажникът на Рисман зееше отворен. Спрях на три метра от него, притиснах кърпичката към носа си и надникнах. Питър Гилмор се блещеше насреща ми. Или по-скоро онова, което беше останало от него. Опрян на резервното колело с тикнати под брадичката колене, може би очаквайки някой да го погребе.

— Това е този, за когото си мисля, нали? — подхвърли Родригес.

— Да — отвърнах аз и се отдалечих надолу по уличката.

Родригес се помота още минута, а после ме последва.

— Искаш ли? — поднесох му пакет цигари аз.

— Не, благодаря.

Запалих, надявайки се димът да разсее вонята на смъртта. Тръгнахме надолу по „Уабаш“, после свърнахме към катедралата.

— Знаеш ли какво ще стане? — попита Родригес.

— С кое?

Инспекторът махна назад, без да се обръща.

— Онези приятелчета ще направят така, че мъртвецът от багажника изведнъж да се озове на предната дясна седалка, където е издъхнал от смазания покрив. Шофьорът на боклукчийския камион ще бъде обвинен, че е шофирал безотговорно, а след два месеца ще бъде оправдан от съда. Цялата работа ще бъде отразена на трета страница на утрешния „Трибюн“ — в рубриката за катастрофите. Уилсън ще изрази дълбока покруса от загубата на най-близкия си сътрудник. А самият Рисман може би ще бъде споменат в траурна служба на „Холи Нейм“. Но при всички случаи историята ще бъде забравена до края на седмицата.

— Твърде много недовършени неща — кимнах.

— Които никой не може да разреши по-добре от градската управа на Чикаго.

Спряхме на пресечката между „Сюпириър“ и „Стейт“.

— Ти къде отиваш? — попитах.

— Имам среща за обяд — сви рамене Родригес.

— С Рита?

— Аха.

— Тя е добре, Винс.

— Разбира се, че е добре. Въпросът е ти как си.

Кимнах към бялото стълбище и внушителната постройка над него.

— И аз имам някои неща за довършване.

— Довърши нещо и вместо мен — каза Родригес и си тръгна. После изведнъж спря и се обърна. — За малко да забравя…

— Какво?

— Рейчъл?

— Какво за нея?

— Какво става между вас?

Във вътрешния джоб на палтото ми се мъдреше плоско пакетче. То съдържаше последната отстъпка на федералните: цялата документация за връзките на Рейчъл с „Лаборатории Си Ди Ей“ и писмо, в което се обещаваше, че случаят ще бъде потулен завинаги. Отначало исках да й го предам лично, но после реших да го пратя по пощата.

— Кели?

— Какво?

— Искаш ли да поговоря с нея?

— По-добре да оставим нещата така, Винс.

— Засега?

— Да, засега.

Инспекторът ме потупа по рамото и отново пое нагоре по „Сюпириър“. Аз седнах на стъпалата и изложих лицето си на топлите слънчеви лъчи. Покрай мен профучаха още две патрулки, следвани от линейка и телевизионен микробус. Допуших цигарата си и стъпках угарката с ток.

Вътрешността на катедралата беше хладна и величествена. Седнах на една пейка в дъното. После се отпуснах на колене и затворих очи. Наоколо цареше непрогледен мрак. Опипах стената, търсейки лъч светлина или прозорец за отваряне. Но нямаше нищо. Само мрак. Задушаващ, безкраен вечен мрак. Потопих се в него и зачаках страданието. Знаех, че така трябва да бъде. Но не беше.