Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (64)

63

Извадих малък цилиндър от джоба си и им го показах.

— Какво е това? — попита Стодард с блеснали като фарове очи.

— Един от вашите продукти, Джон. Натискаш бутона и той разпръсква аерозолното си съдържание във въздуха. Зареден е с някакъв химикал, който действа доста бързо и със сигурност ще ви убие.

— Няма да го направиш! Това би било убийство!

— Всъщност изгарям от нетърпение да го направя.

— Те няма да ти позволят.

— Кои са те? — огледах се аз.

Стодард запърха с клепачи. Лицето му се обля в пот.

— Ще ви отнеме няколко минути — успокоих го аз. — Първо ще започнете да кашляте като при възпалено гърло.

Ръката на Стодард се стрелна нагоре и докосна гърлото. Моли стана и се насочи към тясното канапе в дъното. Отначало седна на него, а после полегна.

— Не ти ли е интересно, Моли?

— Нямам проблем с умирането, ако това имаш предвид.

Тя се обърна с лице към стената. Аз натиснах копчето на аерозола. Стодард се свлече на стола и започна да мърмори нещо.

— Какво има, Джон?

— Ще ти кажа всичко, което искаш.

Извадих една спринцовка от джоба си и му я показах.

— Разполагаш с двайсет минути, преди белите ти дробове да блокират. После вече ще бъде късно.

От ъгъла на лабораторията долетя кашлицата на Моли.

— Дай ми тази спринцовка! — извика Стодард.

— Първо да чуем историята ти.

— Всичко беше нейна идея, от начало до край! — извика Стодард и насочи пръст към канапето.

— Моли?

— Тя нае Гилмор. Плати му да разпространи патогена в момента, в който пропяха „канарчетата“. Така нещата щяха да изглеждат като терористична атака.

— Какво ще ми кажеш за самия вирус?

— Още преди година тя започна да работи върху модификациите на „тътена“. Действието му е ограничено до три-четири дни. Контролирано убийство, както ти спомена. Достатъчно да подплаши всяко правителство. А после щеше да демонстрира възможностите на Си Ди Ей за ликвидиране на кризата, осигурявайки безоблачно бъдеще за нашата компания. А и за цялата страна.

— А петстотинте мъртви?

— Те бяха цената, която трябваше да се плати. Фактически напълно поносима. А сега ми дай спринцовката!

— Не чух най-интересната част от тази история — поклатих глава аз.

— Какво още искаш?

— Бандите, Стодард. Искам да чуя всичко за бандите.

— Не знам нищо за никакви банди.

— Израснал си в Кейтаун, нали?

— Всички го знаят — сви рамене ученият.

Хвърлих на масата документите, които си бях извадил от „Нортуестърн“.

— През есента на две хиляди и четвърта си преподавал във вечерното училище „Келог“. Един от твоите ученици е бил Рей Сампсън. По-късно си станал негов съветник.

Не бях сигурен, че Стодард ме слуша, затова побутнах документите към него и извадих най-отгоре снимката на Рей Рей.

— Този човек беше главатар на „Четворките“ допреди седмица, когато беше убит.

— Е, и?

— Мисля, че сте работили заедно. Именно ти си му казал за заразата и си го снабдил с известно количество защитни маски. Искам да знам защо.

— Не знам за какво говориш.

— Вече усещаш ли как гърлото ти се подува? — попитах аз и погледнах часовника си.

— Моля те!

— Мога да чакам и цял ден.

Стодард огледа стаята. Видя само спуснатите щори на прозорците и гърба на Моли.

— Те бяха част от това — промърмори.

— „Четворките“ ли?

— Да.

— По какъв начин?

— От тях дойдоха парите, с които стартирах бизнеса.

— Станали са твои партньори, така ли?

— За началото на бизнеса се нуждаех от двайсет милиона долара. По онова време не можех да ги получа нито от банките, нито от дребните инвеститори, с които работех. Отговорът ми е „да“ — те действително ми предоставиха по-голямата част от началния капитал.

— А ти им препираше парите от дрогата, така ли?

— Разбира се.

— Продължавай.

— Си Ди Ей се разрастваше твърде бързо. В един момент вече нямаше как да прикривам наличието на мафиотските пари в бюджета на компанията. Рей го разбираше и искаше да остане незабележим. Но аз знаех, че това няма как да стане.

— А защо плащаше дивиденти на своите инвеститори, вместо просто да ги ликвидираш?

— Заразата в метрото беше първата и най-слабата от онова, което беше приготвил Гилмор. Останалото беше предназначено за Кейтаун, най-вече за „Четворките“ и техните лидери. Преценихме, че после природата ще влезе в правата си.

В съзнанието ми изплува фигурата на Рей Сампсън, просната на калдъръма пред църквата.

— Или едното, или другото — промърморих.

— Моля?

— Няма значение. А маските?

— Бяха дефектни, защото нямаха филтри. На практика онези нещастници бяха абсолютно беззащитни пред заразата. — Стодард се закашля в шепата си и изплю храчката на пода.

— Остава ти малко време, Джон. Нещо друго?

— Ние нямаме нищо общо с палежите в Кейтаун. Те бяха работа на властите.

— Щастливо съвпадение?

— Те съзряха възможност за контрол на заразата. А същевременно и възможност да се отърват от куп нежелани индивиди. Кой съм аз, че да споря с тях?

Бутнах към него писалка и няколко бели листа.

— Напиши всичко.

Той се подчини. Писа в продължение на няколко минути. Гърлото му започна да се подува, очите му се затваряха.

— Това има нещо общо със слизестите мембрани — казах аз, докато четях написаното. — При някои хора започват да се подуват три-четири минути преди осветлението да угасне. Но ти вероятно го знаеш…

— Моля те! — прошепна Стодард и докосна ръката ми.

— Продължавай да пишеш.

Директорът отново се надвеси над хартията. Моли се размърда на канапето. Обърнах се да я погледна. В ръката й проблясваше малък сребристо черен пистолет.

— Не! — изкрещях аз и се втурнах към нея. Тя натисна спусъка в мига, в който Стодард вдигна глава и се обърна. Малокалибреният куршум го улучи малко под веждата. Водещият биобоец на Америка беше мъртъв още преди да се строполи на пода.

— Стана ми гадно да го слушам! — изсъска Моли, после се закашля и изпусна пистолета.

Изритах го към ъгъла и измъкнах своя.

— По колко начина възнамеряваш да ме убиеш, Майкъл?

— Няма да умреш, Моли. Поне засега.

Смъкнах маската и я спуснах надолу към бедрото си. В същия момент вратата се отвори и на прага застана Джеймс Дол.

— Какво става тук, по дяволите?

— Тъкмо се канех да обясня на Моли, че спреят от това флаконче ще раздразни белите й дробове и може би ще й докара главоболие, но нищо повече. — Кимнах към пистолета в ъгъла и добавих: — Ама тя гръмна Стодард. Предполагам, че ще го включите в досието й.

— Все някой трябваше да го направи, Майкъл — каза Моли и се върна на канапето. — От начало до край.

— Ако продължаваш да дрънкаш, лично ще ти пръсна главата!

— Едва ли — каза Моли и погледна над рамото ми. В главата ми прозвуча предупреждението на Родригес и веднага разбрах какво ще последва.

— Хвърли оръжието.

Обърнах се. Служебният пистолет на Джеймс Дол беше насочен в гърдите ми.

— Позволих ти да ги поизплашиш, но не и да ги убиеш — процеди той. — Поне не и двамата.

— Защо?

— Оръжието!

Плъзнах пистолета си по пода. Дол го прибра в джоба си, заедно с това на Моли.

— Чувал ли си за човек, когото наричат Обитателя, Кели?

— Той нямаше ли нещо общо с Робърт Крейн?

— Сядай — каза Дол и посочи с пистолета си един от столовете.

Подчиних се. Дол се настани срещу мен.

— Нямах представа защо са пуснали след теб именно Крейн — поясни той. — Едва по-късно ми казаха за Обитателя. — Той се извърна към канапето. — Ще му обясниш ли останалото?

Моли бавно се изправи. Чух свиренето на дробовете й, докато минаваше покрай мен, за да набере някаква команда на компютъра си. Един от мониторите оживя и на него се появи карта на Северна Калифорния. Оживя и другият, вдясно от него. На екрана се появи оцветена ДНК верига, а в горната му част замига думата ОБИТАТЕЛ.

— Двамата с Джон стигнахме до заключението, че рано или късно компанията ни ще се нуждае от допълнителна защита — започна тя. — Не веднага, но в близкото бъдеще. Затова решихме да заразим с биологично оръжие почти четвърт милион души в района на Залива. С вирус, който нарекохме „Обитателя“. Това се случи преди четири месеца.

Погледнах към Дол. Тъмното дуло на пистолета му беше насочено право в мен. После гъгнещият глас на Моли отново подразни слуха ми.

— Това е спящ вирус. Никой не може да се разболее, преди вирусът да бъде активиран. Но когато това се случи, заразеният умира в рамките на два дни.

— Не ти вярвам — рекох.

— Изпратихме във Вашингтон част от генетичния му код. Те го изследваха и повярваха. Нямаше как да не ни повярват.

— Значи тя те шантажира, а? — извърнах се към Дол аз.

— Стодард се свърза с шефа ми в момента, в който ти започна да подреждаш пъзела. Казал му, че Си Ди Ей е виновна за заразата в Чикаго и му обяснил защо. А после му казал и за Обитателя. Поставяйки условието да бъдеш незабавно отстранен.

Моли натисна още няколко клавиша и екраните потъмняха.

— Аз обичам страната си, Майкъл.

— Това пък какво означава, по дяволите?

— Означава, че бих могла да продам играчките си на онзи, който предложи най-добра цена, а такива съвсем не липсваха. Но не го направих.

— Значи си била и патриот, а? — казах аз и пристъпих към нея.

— Достатъчно! — извика Дол, скочи на крака и зае позиция в средата на стаята, откъдето можеше да наблюдава и двама ни. В следващия миг той хвана Моли за ръката и я повлече към изхода. — Трябва да ви изведем оттук, мис Карълтън.

— Няма да я върнеш — подхвърлих след нея аз.

— Кого няма да върна? — обърна се Моли.

— Елън ще научи истината за сестра си.

Чертите на Моли грозно се разкривиха.

— Какво ще стане с него? — попита тя, обръщайки се към Дол.

— Това не е ваша грижа, госпожо — отвърна Дол и отново кимна към вратата. — Сега най-важното е да ви измъкнем от тук. Веднага!

Моли изглеждаше така, сякаш искаше да се бори. После се задави от пристъпа на суха кашлица. Дол я изведе навън и ключалката изщрака зад тях. Пет минути по-късно отново се появи. Пистолетът все още беше в ръката му.

— Какво да правя с теб, по дяволите? — загрижено попита той.