Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (63)

62

— Къде си?

— Не съм далеч — на десет-петнайсет минути с кола.

Завих покрай Бъкингам Фаунтин, излязох на Кълъмбъс Драйв и отпих глътка черно кафе от чашата си.

— А ти къде си?

— Исках да хвърля един поглед на Уест Сайд. Там вече свалят загражденията.

— Не вярвай на Дол, Кели.

— Той ще си свърши своята работа.

— Докато те застреля в гръб.

— Това е положението. Но аз имам и резервен план.

Потънах в движението по Лейк Шоър Драйв. Вляво се простираше Солджър Фийлд.

— Не искаш ли да дойда и аз?

— Вече ти казах. По-добре да бъдем разделени.

— Добре, обади се, като свършиш — каза Винс Родригес и прекъсна връзката.

Аз щракнах капачето на джиесема и усилих радиото. Песента ми хареса, въпреки че я чувах за пръв път. Напуснах Кълъмбъс Драйв и поех по Петдесет и трета.

На паркинга пред „Лаборатории Си Ди Ей“ имаше три коли. Фоайето беше безлюдно. Влязох в асансьора и натиснах копчето за третия етаж. Те работеха заедно в една от лабораториите. Минаваше осем, когато се присъединих към тях.

— Майкъл?

Моли Карълтън не знаеше как да прикрие нервната си усмивка.

— Май си стигнала до заключението, че Гилмор ми е видял сметката, а? — попитах. — Или че сме се избили взаимно, а някоя добра самарянка е дошла да почисти след нас? А може би че съм изчезнал, след като си свърших работата?

— Как стигнахте тук? — попита един мъж, чиято физиономия ми беше позната от корицата на последния „Нюзуик“. Редакторите на списанието величаеха Джон Стодард като „водещия биобоец на Америка“.

— Казвам се Майкъл Кели.

— Знам кой сте. Но в момента нарушавате правилата за достъп до частна лаборатория.

— Я върви на майната си, Джон.

Стодард се изправи и насочи пръст към Моли.

— Повикай охраната!

Жената ми хвърли последен умолителен поглед и посегна към телефона на стената. Аз го избих от ръката й. Стодард ме изненада с опит да ме нападне. Повалих го лесно с един десен прав. Моли хукна към вратата. Оставих я да стигне прага, преди да й покажа пистолета си.

— Заключена е, Моли — рекох. — А за охраната вече съм се погрижил. Седни да си поговорим, пък кой знае — може и да се измъкнеш жива…

Тя седна. Същото направи и Стодард.

 

 

— Питър Гилмор беше твърде алчен — рекох. — И това беше първата ви грешка. Дори не бяхте чували, че той е замесен в незаконни доставки на медицински консумативи. Решил да направи малко лесни пари в момента, в който научил за плановете ви по отношение на Уест Сайд. Поръчал десет хиляди чувала за трупове, които възнамерявал да пласира на черния пазар. Именно това беше следата, по която поех.

— Нима твърдиш, че лабораторията има нещо общо с патогенната зараза?

Гласът на Стодард прозвуча глухо през напоената с кръв носна кърпичка, която притискаше към разбитите си устни.

— Твърдя, че тази лаборатория е главен организатор на трагичните събития в Уест Сайд.

— Това е безумие! — изфъфли Стодард и прокара език по подутата си устна. — Защото би означавало риск от глобална пандемия.

— Ти си главният организатор, Джон — втренчено го погледнах аз. — Онзи, който разполага с така наречения „генетичен ключ“. — Очите му се извъртяха в орбитите си. Очевидно бях докоснал оголен нерв. — От Елън Бразил научих, че всяка лаборатория притежава свой уникален подпис. Включително и вашата. Тя е влязла в базата данни, идентифицирала е генетичния ключ и веднага е разбрала откъде произхожда патогенът убиец. А после се е уплашила и е избягала.

— Майкъл — обади се Моли. — Ако наистина си убил Гилмор, значи такива са били обстоятелствата. Ние бихме могли да ти помогнем.

— Вирусът е бил мутант на „Тих тътен“ — не й обърнах внимание аз. — Вие сте го проектирали така, че да действа между три и пет дни, а после да се самоунищожи. Заразата непрекъснато е била под контрол, но с това са били наясно единствено хората в тази лаборатория.

После се обърнах към Моли и добавих:

— Вие би трябвало да убиете Гилмор преди мен. Това е втората ви грешка.

Извадих пакет цигари и го плъзнах на масата.

— Аз не пуша, Майкъл.

— В тази сграда пушенето е абсолютно забранено — добави Стодард.

— Помниш ли угарката, която ти дадох? — попитах я аз. — Онази, от която свали ДНК-то на Гилмор?

— Какво за нея? — озадачено ме изгледа тя.

— Извадих я от този пакет и лично я изпуших. Гилмор изобщо не се е докосвал до нея.

Моли пребледня. Гласът на Стодард прозвуча като дрънченето на покривна ламарина, разклатена от вятъра.

— Мисля, че това беше достатъчно, мистър Кели.

— Не сте правили никакви тестове — продължих, без да му обръщам внимание аз. — Просто сте видели шанс да ме подхлъзнете и сте решили да се възползвате от него. Подхвърляте ми името на Гилмор, представяйки го като приятел на Даниъл сън, давате ми и адрес. В същото време Гилмор е в течение и вече е готов да ме ликвидира. Но пропуснахте ей това…

Подхвърлих на масата предпазната риза, която ми даде Елън. Стодард я взе.

— Не знам колко струва създаването на това нещо, но свърши добра работа. Получих една драскотина на рамото, но материята издържа на куршума в гърдите, който трябваше да ме убие. После се справих с Гилмор и се сдобих с компютъра му.

Извадих лаптопа и го поставих на масата. И двамата не го погледнаха.

— Направих ДНК тест на цигарата ти — промълви Моли. — Резултатите са документирани.

— Фалшифицирала си ги — рекох.

— Наистина ли мислиш така?

— Още когато стреляха по теб във влака, си зададох въпроса за твоята почтеност. Гилмор би трябвало да стреля по мен, но промени мишената си, и то без да се престарава. Дори и с бронежилетка ти е бил нужен доста кураж — това ти го признавам. Но когато се поразрових още малко, нещата започнаха да се изясняват. Вирусът беше дошъл от вашата лаборатория. Или от теб, или от Елън. Единствено вие двете сте били наясно за какво става въпрос. За мен оставаше да реша коя от вас е задвижила нещата.

— И ми подхвърли угарката?

— Приеми го като част от експеримента.

— И аз захапах въдицата, така ли?

— Точно така — кимнах и посочих лаптопа, който никой не искаше да погледне. — Гилмор е документирал своята част от операцията. Застраховка за в случай, че клиентът му започне да вдига пара.

Моли докосна лекичко няколко клавиша на компютъра си.

— А кой ще повярва на мистър Гилмор или на човека, който го е убил? — попита тя.

— Добър въпрос — кимнах аз и размахах пистолета си.

— Ние решително се нуждаем от адвокат — промълви Стодард, обръщайки се към някого извън стаята.

— Няма да ви трябва — озърнах се аз, после измъкнах една защитна маска и я нахлузих на главата си.