Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (61)

60

Ако някога сте искали да усетите атмосферата в картината на Едуард Хопър „Нощни птици“, бих ви предложил да опитате „Палас Грил“ на пресечката между „Медисън“ и „Лумис“ малко след пет сутринта. Две ченгета седяха в единия край на дългия бар. Едното беше дебело, а другото — още по-дебело. Пред тях имаше разтворени вестници, чинии с бъркани яйца и чаши кафе. Другият край беше зает от старец с дълго палто, който гледаше в голяма купа с овесена каша. Готвачът зад бара беше само кожа и кости. Стоеше на пост над празната скара в очакване на сутрешната навалица и малко празни приказки. Седнах на една маса в зона, която изглеждаше затворена за посетители. Кльощавият зад бара не ми обърна внимание и аз се принудих да отида при него да си поискам кафе. Той напълни чашата ми и изведнъж наостри уши като пойнтер, подушил дивеч. Не беше нужно да се обръщам, за да разбера кой е новият посетител.

Кметът се насочи право към масата, която бях избрал. Двете ченгета се спогледаха и побързаха да се измъкнат. Кльощавият почти разля кафето в скута ми и забърза да вземе поръчката на важния гост. Отпуснах им една минута да се разберат, а после отидох да седна при Уилсън.

— Харесва ли ви тук? — попитах.

— Отбивам се от време на време. Обикновено рано сутрин, още щом отворят. Благодаря ти, Лени.

Кльощавият плъзна на масата кафето на кмета и се разтопи в мазната мъгла. Уилсън сложи захар в кафето си и го разбърка.

— Някои хора извадиха късмет — рече. — С очите си видях как се справят полицаите на границата на карантинната зона.

— Трябва да са изкарали по някой и друг долар.

Кметът вдигна вежди, но отказа да коментира подмятането ми.

— Къде се беше скрил?

— Няма значение — отвърнах. — Как са нещата?

— Откъде да знам? — сви рамене кметът. — В един момент навсякъде се търкалят трупове, после всичко спира. Няма покойници, няма болни. Федералните вече съобщиха, че започват да свалят загражденията.

— Питате ли се как се случи всичко това?

— Нима мислиш, че съм станал кмет, задавайки тъпи въпроси?

— Не, вие само приемате овациите — промърморих аз и плъзнах по масата сутрешното издание на „Сън Таймс“ с неговата снимка на първа страница.

— И ударите, тъпако — изръмжа той. — Такава ми е работата. Я казвай какво е толкова важно, че не може да почака до изгрев-слънце?

— Познавате ли този човек?

Уилсън се взря в снимката на Питър Гилмор, но не я докосна.

— Не — поклати глава той. — Трябва ли?

— Той е виновникът за разпространението на заразата.

Кметът отново погледна снимката, после спря очи върху мен.

— Кой е той? И защо го обсъждаме тук, в „Палас“?

— Обещах да ви информирам за подробностите.

— Само ако засягат службата ми.

Разперих ръце и се облегнах назад. Уилсън се обърна да огледа заведението.

— Може би ще поискате да проверите дали съм чист? — надигнах се аз.

Уилсън ми махна с ръка да седна. Лицето му приличаше на стена с напукана от жегата мазилка.

— Кога ще ходиш при федералните? — попита.

— Няма да ходя.

Пауза.

— В какво съм замесен?

Никой политик не обича да задава този въпрос. Особено пък ако след името му е изписана титлата „Кмет на Чикаго“, а на всичкото отгоре се е забъркал в смъртта на няколкостотин свои съграждани.

— Не мога да изложа всичко — казах.

— Защо?

— Защото не всичко е разкрито.

— А ти се готвиш да го разкриеш, така ли?

— Нямам друг избор.

Показалецът на Уилсън почука масата до снимката на Гилмор.

— Кой е този?

— Питър Гилмор, бивш агент на ЦРУ.

Кметската брадичка леко се вирна.

— Преминал специално обучение за боравене с химическо и биологично оръжие.

— Кой го е наел?

Поклатих глава.

— Защо?

Отново поклатих глава.

— Нали каза, че това засяга и моята служба?

— Засяга я. Но косвено.

— Какво означава това, по дяволите?

— Мисля, че закуската ще ви дойде много добре, ваше превъзходителство — намеси се Лени, появил се в орбита около кмета с препечена филийка върху кръгла чиния.

Уилсън му махна да се разкара, но той го направи едва след като постави чинията пред височайшия гост и допълни чашите ни с кафе. Кметът отмести филийката, опря върховете на пръстите си и зачака.

— Марк Рисман — казах.

— След половин час ще мине да ме вземе от тук — уточни кметът.

— Рита Алварес го разследва вече цяла година.

— Сега остава да кажеш, че цялата организация на заразата е дело на този нещастник.

— Не.

— Защо тогава го споменаваш?

— Рисман е човекът от вашия екип, който е поддържал връзка с Корееца. Възлагал му е договори за доставка на медицински консумативи и е прибирал подкупи.

Кметът сбърчи внушителните си вежди и изведнъж заприлича на Леонид Брежнев.

— Твърдиш, че Рисман е поръчал чувалите за трупове?

— Питър Гилмор е бил в другия край на аферата с медицинските консумативи — отвърнах аз и опрях показалец в снимката. — А чувалите са били негова странична сделка с Ли, просто да направят малко бързи пари. — Извадих купчина листове и ги побутнах към него. — Това са разпечатките от компютъра на Гилмор. Разследването на Алварес потвърждава, че Рисман не е бил замесен, поне в началото.

— Значи не е знаел за чувалите, така ли?

— Не и преди да ги намерим в мазето на Ли. После, разбира се, е навързал нещата.

— И е разбрал, че Гилмор е свързан със заразата — добави Уилсън.

— Това е моментът, в който е решил да изпрати анонимния донос на Даниълсън, обвинявайки вас.

Уилсън затвори очи и засмука през носа си почти всичкия въздух в помещението.

— Значи ме е накиснал здравата, а?

Понечих да го попитам как се чувства, но после се въздържах.

— В компютъра на Гилмор има един файл със заглавие „Общински съвет“ — рекох и оставих една флашка на масата. Косматата лапа на кмета бързо я прибра. — Има и снимки…

На масата се появи тънка папка, която съдържаше няколко фотографии на кмета, направени в апартамента му в „Колониал“. На една от тях „негово превъзходителство“ беше облечен в защитен костюм, на друга беше смъкнал маската си и ухилено отпиваше от кутийка диетична кола, на трета Рене го гримираше. В дъното се виждаха камерата и камината, откъдето беше отправял обръщенията си към гражданите на Чикаго по време на кризата.

— След като доносът до Даниълсън не минава, Рисман се среща с Гилмор и сключва сделка с него. Обещава му да мълчи за чувалите, ако онзи му помогне да ви свалят след приключването на кризата. Снимките са именно за това.

Уилсън прелисти папката.

— Вярвал е, че ще ме свали с помощта на тези снимки?

— Това не е всичко. Срещу мълчанието си Рисман е настоял Гилмор да изработи писмени документи, които ви свързват с чувалите. Което не би трябвало да е трудно, защото Гилмор е разполагал с цялата документация, а Корееца вече е бил мъртъв. Подхвърля я в скута на Дол, и толкова.

— И гадната невестулка ми сяда на стола, а? Къде е документацията за чувалите?

— На флашката. Разпечатките са в папката.

Уилсън вдигна една от снимките пред очите си, разгледа я за момент, после попита:

— Има ли още?

— Не знам. Това е всичко, с което разполагам. Но има и още нещо. Гилмор е планирал да ликвидира Рисман, а после да ви изнудва със снимките. Има го в списъка с предстоящите му задачи.

— Но Гилмор вече го няма, нали?

— Няма го.

Пауза.

— А според теб Рисман не знае кой е поръчал заразяването?

— Положително. Но аз знам.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще се погрижа за всичко.

— И за това тук? — попита кметът и разпери дебелите си пръсти върху снимките.

— Мога да си затворя очите за Рисман, но мога и да го предам на федералните.

— Сториш ли го, с мен е свършено.

— Няма доказателства, че вие сте били в течение на плановете на Рисман.

— Наистина не съм бил. Но от политическа гледна точка…

— Ще бъдете тотално прецакан, господин кмете — кимнах аз.

Уилсън отпи глътка кафе, помълча за момент, после попита:

— Какво искаш?

— Чадър в случай, че нещата се объркат.

— Какъв по-точно?

— Искам приятелите ми да бъдат защитени. Родригес, Рита Алварес и Рейчъл Суенсън. Най-вече Рейчъл.

— От кого?

— Ако случайно се проваля.

— А ако откажа?

— Е, тогава ще чакаме да видим какво ще се случи — свих рамене аз.

Уилсън прибра флашката в джоба си и каза:

— Добре, разбрахме се.

Станах да си вървя, но кметът вдигна ръка.

— Ще ми кажеш ли какво си намислил да правиш днес?

— А вие ще ми кажете ли какво сте намислили да правите с Рисман?

— Прав си — въздъхна кметът.

Напуснах заведението, оставяйки кметът на Чикаго да плати сметката. Това беше най-малкото, което можеше да направи за мен.