Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (60)

59

Кризата приключи с пресконференция. След седемдесет и два часа без нови случаи на зараза федералните протегнаха ръка на кмета и всички заедно оцениха високо направеното до този момент. Появиха се и коментари за ваксините, но доста неясни. „Шейсет минути“ излъчи материал за „Лаборатории Си Ди Ей“ и зараждащия се военнопромишлен комплекс за създаване на биотерористични оръжия. Но истината беше далеч по-елементарна: патогенът просто се беше изпарил. Вероятно по естествен път. Никой нямаше обяснение защо. И никой не го беше грижа поне за момента. Веднага след пресконференцията започна събарянето на загражденията, а заедно с тях и ритането по кокалчетата.

Пресата нарече кризата „Био-Катрина“, което се наложи на всички равнища на управлението — от Белия дом до кметството. „Ню Йорк Таймс“ излезе с материал за положението вътре в карантинната зона на Чикаго. Триста четирийсет и три жертви на патогена, плюс други двеста благодарение на заразени кучета. Няколко снимки бяха качени на сайта на правителството, но „Таймс“ разполагаше с много повече. Цял квартал, превърнат в бетонни и дървени отломки, трима ухилени негодници по време на „патрул“ с насочени в камерата пистолети, труп, захвърлен на някаква уличка, заобиколен от местни жители, блъскащи се да сложат ръка на личните му вещи. „Това е Америка — беше констатацията на материала. — Това сме ние.“

Ден-два репортажът беше в центъра на общественото внимание, после го забравиха. И защо не? Имаше пари, които чакаха да бъдат изхарчени. Имаше и други, които можеха да бъдат спечелени. Програмно време за запълване, нови кървави истории.

Под знамената бяха свикани най-големите умове. Милиарди изразиха готовност да дадат своя принос. Истинско предизвикателство за поколението. Да превърнем Америка в крепост. Да я направим недостъпна за втора биоатака.

Гледах всичко това по телевизията, седнал между кашони с бутилки алкохол в една малка стаичка над кварталния ирландския бар „Скритата детелина“. Следях всички, които се изнервяха от присъствието си в заглавията. А също и онези, чиито имена изобщо не се появиха.

В деня, в който убих Гилмор, Моли ми звъня на мобилния пет пъти, после почти никой не ме потърси. Ако не броим кметството и Рейчъл. Не им вдигнах, разбира се. С изключение на едно повикване.

На втория ден ми сложиха лепенка на рамото. После подкарах колата чак до края на Лейк Шоър Драйв. Минах покрай „Шеридан“, прекосих Роджърс Парк и навлязох в „Евънстън“. Хората в северозападната част на града бяха повече от любезни. Аз знаех какво търся и го открих точно там, където очаквах. Отделът за гражданско състояние дори ми извади съответните копия.

На третия ден политиците свикаха пресконференцията си. Аз се появих в Гранд Парк малко след пет следобед. Очакванията бяха за около половин милион души, но се появиха почти три. Точно на мястото, на което Обама проведе празничния митинг в нощта, в която спечели изборите. На свечеряване тълпата утихна. Светнаха огромни екрани, на които се изписаха имената на жертвите. Усилен от тонколоните женски глас започна да ги чете едно по едно. След първите няколко се включи и тълпата, повтаряйки ги на глас. Хората ритмично се поклащаха наляво-надясно, изричайки в унес тази молитва на смъртта. Някои запалиха свещи, непознати се прегръщаха, бършейки сълзите си, други дори се смееха. И всичко това пред очите на целия свят.

Останах в периферията на тълпата, докато чух името на Тереза Джаксън, после се обърнах да си вървя. Младо момиче с репортерска карта на шията снимаше с портативна камера. Потупах я по рамото.

— Как се казвате?

— Миси Дейвис — отвърна тя и протегна ръка да поеме тетрадката на Маркъс Робинсън, която й подадох.

— Имате ли в редакцията човек, който отразява дейността на бандите? Някой над четирийсет?

Тя колебливо кимна.

— Предайте му тази тетрадка. Идва направо от Кейтаун. Нека отскочи до там и да огледа опожарените къщи. Най-вече вратите и прозорците.

— Вратите и прозорците?

— Да търси името, изписано на корицата.

Тръгнах си, преди тя да започне да задава нови въпроси или пък да грабне камерата си и да хукне. Може би нещо щеше да се получи. А може би не. Важното беше, че се отървах от поредната допълнителна версия по случая. И се почувствах добре.

На четвъртия ден отпивах от противно топлата „Бъдуайзър“ и скролирах лаптопа на Питър Гилмор, както и работния файл на Рита Алварес. Някъде към три часа слязох в бара. Там мъж с чаша бира пред себе си преглеждаше купчина видеокасети. Разменихме няколко думи, после качих касетите горе и ги пуснах. Легнах си в единайсет и спах до четири и половина сутринта. Събудих се в приятния хлад и изпуших една цигара. Улицата спеше дълбоко. После проведох първия телефонен разговор.

Кметът не беше доволен. Казах му, че въпросът е важен и трябва да поговорим. Насаме. Той отвърна, че денят му е адски натоварен. Речи, срещи с различни хора, идеи за възстановяването на града. Накрая прие да се видим на кафе в „Палас“.

Прекъснах линията и спрях очи на половин дузината бутилки евтина водка, подредени на рафта. После събрах вещите на човека, когото бях убил, и поех към Уест Сайд.