Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (59)

58

— Плодове и зеленчуци, Кели. Това е всичко. В една обща категория.

Седях на последното стъпало на аварийната стълба и наблюдавах как Джони Епъл бели с ножа си плода, носещ неговата фамилия.

— Докторът вика „трябва да ядеш повече зеленчуци“, а аз го питам защо. Тогава ми показа цялата пирамида.

— Плодове и зеленчуци значи…

— Аха. Едното замества другото. Ама аз повече обичам ябълки… — Джони отхапа от ябълката и добави: — Най-малко шест-седем на ден. Оная пачавра жена ми вика, че съм тъпак. Сякаш не го знам. Казва, че трябва да ям нещо зелено, с повече листа. Какво трябва да е това, мамка му?

— Може би зеленчуци?

— И тя така вика.

— Може би не трябва да заместваш зеленчуците с плодове, Джони. Те не са едно и също.

— Значи не харесваш категориите, а?

Свих рамене. Джони довърши ябълката, а аз угасих фаса си. После биячът на Вини Делука вдигна глава към стълбите.

— Той горе ли е?

— Аха.

— Опакован?

— С фолио на балончета.

— Значи на балончета? — ухили се Джони. — Както ги правят шибаняците от куриерските служби. Бас държа, че си свършил добра работа.

— Къде ще го откараш?

— Не ти трябва да знаеш. Но не се безпокой. Никой няма да чуе повече за него.

Изправих се, но Джони вдигна ръката си, отрупана с пръстени.

— Няма нужда да се качваш горе.

— Трябва да прибера някои неща.

Джони сви рамене, после внимателно ме огледа.

— Добре ли си?

— Разбира се.

— Не гледай.

— Ще се почувствам по-добре, ако го измъкнем навън.

Качихме се горе. Джони Епъл ме похвали за доброто опаковане, после метна вързопа на рамо и пое обратно по стълбите. Долу отвори багажника на колата си, хвърли товара вътре и ми подаде ръка в знак на добре свършена работа.

— Имам и още нещо за теб, Джони.

Лицето на убиеца се изопна, ръцете му увиснаха отстрани на тялото. Хората с неговия занаят не обичат изненадите.

— Долу е, в мазето — добавих аз.

Джони измъкна пистолета си и ми кимна да вървя пръв. Вратата на мазето не беше заключена. Бутнах я и влязох. Черният сак със златните ширити беше там, където го бях оставил. Джони Епъл пъхна пистолета в колана си и дръпна ципа.

— Това е дрогата, която Гилмор задигна от Корееца — поясних аз. — Преброих двайсет и шест кила. „Четворките“ вече са получили двайсет и седмото. Шефът ти трябва да е доволен.

Джони затвори сака и го пренесе до колата си. Хвърли го в багажника редом с Гилмор, а после се настани зад волана.

— Чу ли какво ти казах, Джони?

— Чух. Но не съм сигурен, че шефът ще те чуе. Разбираш какво имам предвид, нали?

— Разбирам — кимнах аз. — Все някак ще го преживея.

— Е, ще видим. Бъди добро момче, Кели.

— Чао, Джони.

Колата на Джони Епъл излезе от паркинга и изчезна зад ъгъла. Дъждът беше спрял, небето започваше да се прояснява. Седнах на желязното стъпало и изпуших още една цигара, докато гледах как следобедното слънце бързо пресушава локвите по паркинга. След известно време се качих горе и за втори път прерових компютъра на Гилмор. После още веднъж, за всеки случай. Измъкнах се през задната врата, скочих в колата и потеглих. Вече разполагах с всичко, от което се нуждаех.