Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (57)

56

Адресът, който ми бе дала Моли, се оказа малък склад в индустриалната зона, разположена северозападно от града. Вече втора година в нея не се развиваше никаква дейност — факт, който свидетелстваше за скорошна промяна на статута и евентуалното й преминаване в ръцете на поредния „добросъвестен инвеститор“.

Родригес изрази желание да ме придружи, но и двамата си давахме сметка, че е по-добре да не го прави. Затова се появих на адреса сам и вкарах колата в безлюдния паркинг. Над главата ми се носеха тежки облаци, миришеше на дъжд. Пакетчето на Елън лежеше на съседната седалка. Отворих го и отново прочетох бележката вътре. Десет минути по-късно заключих колата и се отправих към склада.

Западната му страна представляваше сляпа стена от голи тухли. В южния край имаше товарна рампа с голям портал на колелца, в момента заключен с верига и катинар. До него се виждаше тясна врата, боядисана в зелено. Промъкнах се към нея и натиснах бравата. Беше заключена. Поколебах се дали да не пробвам уменията си на касоразбивач, но в крайна сметка просто изкъртих вратата с един добре премерен ритник.

Помещението беше просторно, с висок таван и дървена стълба, която водеше към горен етаж. Разположените непосредствено под покрива прозорци едва-едва пропускаха слабата дневна светлина. Останалата част от помещението се запълваше от тъмни сенки, които на места преминаваха в пълен мрак. Плъзнах длан по грубата каменна стена. Подът беше от напукан цимент, примесен с пръст. Въздухът тежеше от застоялата миризма на машинно масло и рязан метал. Вляво тъмнееше широк тезгях, върху който стърчеше някаква машина. Опипах я с пръсти. Струг. Явно бях попаднал в работилница.

Вдигнах поглед към горното помещение. Бюро с включена настолна рампа, лаптоп и разпръснати листове хартия. Вляво имаше авариен изход, чиято врата леко се люлееше на пантите си.

Хукнах нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж. Очите ми бегло се плъзнаха по бюрото. Блъснах вратата. Стъпалата от черно желязо свършваха на землист паркинг. Напълно безлюден. Не чух стърженето на автомобилен стартер, а би трябвало. Вместо него усетих дуло в ребрата си.

— Защо не си много изненадан, Кели? — прозвуча дрезгав глас зад рамото ми.

 

 

Мъжът ме накара да съблека палтото, за да види дали нося бронежилетка. После ми върза китките и ме бутна върху близкия стол. Вляво виждах част от прозореца и голите, сякаш полирани клони на дървото зад него. По стъклото забарабаняха първите капки дъжд. Обърнах се да погледна похитителя си. Това би трябвало да бъде Питър Гилмор. Висок и кокалест, с изрязани черти на лицето и късо подстригана прошарена коса. В едната си ръка държеше моя пистолет, а собственият му се поклащаше в другата.

— Не отговори на въпроса ми — каза той.

— Какъв беше той?

— Защо не се изненада, когато опрях пистолета в ребрата ти?

— Следващия път ще гледам да припадна.

— Сам ли си?

— Ами излез навън и провери.

Той обмисли предложението, после мушна моето оръжие в колана си.

— Имам един въпрос — казах аз.

— Естествено.

— Защо?

— Това ли е всичко, което искаш да знаеш?

Кимнах. Гилмор сви рамене. Евтина отсрочка, която нямаше да трае дълго.

— Мангизи — рече той. — Ако беше отчел този факт, сега може би нямаше да седиш на стола.

— А чувалите за трупове?

— Малка премия.

— Какво ще кажеш за торбата с дрога на „Четворките“?

— И тя е премия, ама доста по-голяма.

— Това беше грешка, Гилмор.

— Ти какво, лекция за грешките ли ще ми изнасяш?

— Онези, които са ти поръчали да освободиш патогена, едва ли ще одобрят допълнителните ти премии. В един момент като нищо ще решат, че си излишно бреме.

— Застраховка, Кели. И то задължителна. Нямаше как да мина без нея. Все пак ти благодаря за загрижеността.

Той изчака за миг, вероятно за да провери дали няма да му предложа още някое забавление. После бръчиците около очите му се изгладиха, а пръстът му натисна спусъка.

Първият куршум ме улучи в рамото. Главата ми отскочи наляво, после се върна обратно. Бюрото зад Гилмор изведнъж се наклони на фона на светлината, проникваща през стъклото. Наведох се надясно и успях да предотвратя преобръщането на стола. После срещнах очите му. Черни, празни и равнодушни дупки от другата страна на дулото. Видях на забавен кадър как назъбеното петле отскача назад и отново щраква. Ушите ми се изпълниха с оглушителен трясък, а гърдите ми — с внезапно налягане. Неусетно се озовах в разгара на чикагското лято. Замириса на прясно окосена трева. Бях на колене в кръга, извърнал глава към треньора. Джими Макдоналд направи широк замах. Обърнах се, но вече беше късно. Бухалката му се стрелна към слепоочието ми. Строполих се на земята и погледнах нагоре. Но там нямаше нищо, освен синьо небе, от което долетя гласът на брат ми.

С тази разлика, че не беше бухалка, а куршум. Филип го нямаше. Бях сам, политнал назад. Бюрото се преобърна. Краката му сочеха към тавана. После започнах да пропадам във внезапно зейналата дупка в пода. Тунел, черен и гладък. Самото падане беше бързо. Все още виждах пистолета, останал далеч горе. Петлето отново щракна. Слухът ми долови някакви гласове. Мракът се изпълни с ужасяващи видения. Направих безуспешен опит да забавя падането. Тишината залепна за кожата ми. Усещах физическата тежест на падането. И вятърът. Леден, безмилостен. После падането се прекрати. Лежах в мрака. Който изведнъж се превърна в светлина. Мрак и светлина, обединени в едно цяло, наречено нищо.