Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (56)

55

Допих кафето си и наблюдавах как Моли се разтапя в утринната мъгла. Джиесемът ми изцвърча. Номерът ми беше непознат и затова не вдигнах.

Излязох навън и поех на юг по Плимът Роуд. Полицейските коли все още препречваха пресечката. Насочих се към една сребриста краун Виктория със затъмнени стъкла. Винс Родригес натисна бутона за отключване и аз се настаних до него.

— Ти ли отговаряш за това? — попитах.

— Всеки стрелец ще се замисли, когато види толкова ченгета на едно място.

— Благодаря ти за помощта.

— За нищо. Моли Карълтън току-що мина от тук.

— Знам.

— Искаш ли да пуснем някой подире й?

— Не, остави я на мира.

— Добре. А ще ми кажеш ли кой проявява желание да ти надупчи задника?

— По-добре да не знаеш.

— По-добре да знам!

Беше прав. Поне от своя гледна точка. Разказах му за Куция.

— Казва се Робърт Крейн. С карта на Вътрешна сигурност. Предложих му ранно пенсиониране и той с удоволствие прие.

— Може би трябваше да му видиш сметката.

— Ти така ли би постъпил на мое място?

— Не, ама звучи добре.

— Някой във Вашингтон става нервен, Винс.

— Защото нямат представа колко малко знаеш.

— Не е точно така — отвърнах аз, извадих папката на Гилмор и му я подхвърлих. — Моли е успяла да свали ДНК проба от угарката, която й дадох. Бивш оперативен агент на ЦРУ.

Очите на Родригес пробягаха по доклада, лицето му светна.

— Даде ми и един адрес — добавих аз и вдигнах с два пръста листчето, което получих от Моли. — По нейно мнение той може би е там и в момента.

— Мамка му! — подсвирна Родригес.

— Мамка му я — кимнах аз.