Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (55)

54

Срещнах се с Моли в кафене на име „Стър“, което се намираше надолу по Принтърс Роу. Беше се увила в късо черно палто, а рошавите й рижави къдрици бяха скрити под плетена шапчица. Часът беше шест сутринта и ние бяхме първите клиенти. Прясно смляното кафе ухаеше чудесно.

— Ти спал ли си изобщо? — огледа ме тя.

— Имах тежка нощ. А ти?

— Добрах се до нещо.

Отпи предпазлива глътка от чашата си. Очите й не слизаха от лицето ми.

— Какво нещо? — попитах.

— ДНК проба от угарката, която ми даде.

Извърнах глава към витрината. Плътната мъгла от езерото бързо поглъщаше кривите улички. Едри водни капки оставяха бразди по външната страна на стъклото. Изграка полицейска сирена, после спря. Близката пресечка беше блокирана от три коли без отличителни знаци. Гледах като омагьосан безмълвното пулсиране на сините лампи върху покривите им.

— Чу ли какво ти казах? — попита Моли.

— Чух. Действала си бързо.

— Снощи приключих с тестовете. Извадих и малко късмет.

— Разкажи ми.

— Успях да изтегля пробата от филтъра.

— Слюнка?

— Вероятно.

Тя се пресегна към коженото куфарче в краката си. Отзад на колана й се появи черната ръкохватка на пистолет. Вероятно това беше последната мода. Учени с пищови на кръста.

— Пробата е от мъж, с много добри качества — добави тя. — Шестнайсет съвпадения.

— Какви са шансовете за идентификация?

— Много големи. От известно време насам Вътрешна сигурност изисква генетични проби от всички свои служители и частни ченгета. Това ми даде възможност да направя сравнение с тяхната база данни.

— Как успя?

— По-добре да не знаеш. — Моли измъкна някаква снимка от папката, която държеше в ръце. Лицето беше на мъж, около четирийсетгодишен, с тесен издължен нос, добре очертана брадичка, пъстри очи и тъмна коса, сред която белееше светъл кичур.

— Кой е? — попитах и отпих глътка кафе.

— Мъжът от твоята снимка.

— Сигурна ли си?

— Виж сам — отвърна Моли и доближи снимката до онази, която бяха направили хората на Вини Делука.

— Може и да е той — рекох.

— ДНК-то от угарката е негово. Казва се Питър Гилмор, бивш тюлен. В момента работи в частния сектор. Преди десетина години ЦРУ го използвало за някои секретни операции. На парче. Изпълняваш задачата и си получаваш парите.

Надникнах в папката. Имена, дати, операции.

— Друго? — попитах.

— Има опит в разпространението на химически и биологични оръжия. — Моли направи малка пауза.

— И? — подканих я аз.

— Работил е с Даниълсън. Преди малко повече от пет години.

Отново погледнах навън. Лицето ми се очерта на стъклото, прорязано от сивите студени вадички на дъжда.

— Добре ли си, Майкъл? — попита Моли и се примъкна малко по-близо до мен.

Очите ми се плъзнаха по линията на брадичката й и спряха на финия мъх на бузата й.

— Добре съм.

— Не изглеждаш особено изненадан.

— Всичко е наред. Родригес е получил балистичната експертиза. Куршумът в рамото ти е изстрелян от оръжието, което е било използвано и в мазето на Ли.

— Какво ни говори това?

— Може би се е целил в теб, а може би и в мен.

— Защо?

— Не знам.

— Значи това е нашият човек — потупа по фотографията Моли.

— По всичко личи, че е така. Сега ни остава да го открием.

Тя извади от джоба си лист хартия и го плъзна на плота.

— Какво е това?

— Имам приятел в ЦРУ, от когото получих този адрес. Твърди, че Гилмор го използва, когато е в града. Поне досега го е правил.

— А ти мислиш, че е там и в момента?

— Трудно ми е да твърдя подобно нещо.

Пуснах листа в джоба си.

— Ще проверя.

— Правя каквото мога, Майкъл.

— Знам — усмихнах се за пръв път аз и отпих още една глътка кафе.

Моли се размърда на стола си.

— Има ли още нещо? — попитах.

— Има, но искам да бъдеш прям с мен.

— Какво?

— Снощи Елън успя да се измъкне от лабораторията. В момента е извън карантинната зона и не ми вдига телефона.

— А ти искаш да знаеш дали сме се виждали?

Тя кимна.

— Пихме по едно, поговорихме си. После я качих в едно такси.

— Тя ни е нужна, Майкъл.

— Защо?

— Вече ти казах. Елън е един от най-големите умове на випуска ни.

— Не се подценявай.

— Не се подценявам. Завърших трета по успех в курса в Калифорнийския технически университет и в това отношение нямам никакви проблеми. Но все пак не съм Елън.

— Отиваше да прибере праха на сестра си. Това е всичко, което знам.

Моли не се хвана. Усетих как гневът й се надига в малкото пространство помежду ни. Нещата обещаваха да станат по-лоши.

— Сега аз имам един въпрос — рекох.

— Страхотно.

— Възможно ли е някой да е измъкнал „Тих тътен“ от лабораторията ви?

Очите й се заковаха в моите.

— Какво знаеш за „Тих тътен“?

— Елън ми разказа за него.

— Мамка му!

— Не отговори на въпроса ми.

— А какво ще кажеш, ако те пратя по дяволите?

— А ти какво ще кажеш, ако звънна на Рита Алварес и й подхвърля темата?

— Достатъчно! — отсече тя. В гласа й за пръв път се появи метална нотка. Чикагска стомана от най-чиста проба. Едва сега си дадох сметка кой движи нещата в „Лаборатории Си Ди Ей“ и накъде иска да ги насочи.

— Ако някой е успял да измъкне „Тих тътен“ от лабораторията, той отдавна щеше да се усети в Чикаго. Но това не се е случило.

— Елън ми обясни, че структурата на неговата ДНК е почти идентична с тази на патогена, предизвикал заразата.

— „Почти“ е ключовата дума. Съществуват десетки организми с близка генетична структура на тази, която наблюдаваме в Уест Сайд.

— Значи е съвпадение, така ли?

— Не е съвпадение. Просто различен клон от едно и също генетично дърво. Но в никакъв случай не е „Тих тътен“ или някое негово разклонение.

— Дали Елън ще се съгласи с теб?

— Разбира се. А сега ми кажи къде е тя!

— Не знам. Спомена, че ти е оставила и някаква възможна ваксина. Вярно ли е?

— Да.

— Какво чакаме тогава? Свикай пресконференция и стани герой!

— Мислиш, че това е целта, така ли?

Не отговорих.

— Това ли мислиш? — наведе се към мен Моли.

— Опитвам се да не го мисля.

— Моля те веднага да се свържеш с нас, в случай че Елън ти се обади — отсече Моли и побутна към мен папката. — А междувременно се заеми с уважаемия мистър Гилмор.

— Добре.

— Открий го, Майкъл. Успееш ли, ще се запознаеш с човека, който стои зад заразата.