Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (54)

53

Имах две предимства на своя страна. Първо, той беше навън на студа, а аз не бях. Второ, той знаеше за мен, но не подозираше, че и аз знам за него.

В продължение на половин час го наблюдавах от площадката на втория етаж. Той се раздвижваше на всеки пет минути, пиеше кафе, за да не заспи, и пушеше цигари, за да се стопли. Очите му не изпускаха главния вход на „Рафаел“. В един момент се появи патрулна кола и той бързо се скри под навеса на масивната сграда отсреща.

Проявих по-специален интерес към кафето. Облачето пара над капачето свидетелстваше, че все още е топло. Това означаваше, че го е купил някъде наблизо. Самата чаша беше голяма, побирайки поне половин литър. Изчаках да я опразни и да я захвърли в канавката, прекосих фоайето и открих задния изход без особени затруднения. Излязох на улицата. В рамките на три минути намерих единственото отворено кафене в района. През дебелото стъкло зърнах купчина синьо-бели чаши, подредени до голяма сребърна кана с черни дръжки. Вдигнах яката на палтото си и влязох. Вътре миришеше на престоял вазелин и восъчни тапи за уши. Готвачът стоеше в далечния край на бара и си бъбреше с някаква жена, облечена с дълго разкопчано яке и джинси. Тя седеше на високо столче, преметнала крак върху крак. Никой от двамата не ме погледна. Обърнах им гръб и тръгнах към тоалетната в дъното на коридора.

Вече имах план. Който като всички планове се нуждаеше и от малко късмет. Първото късче от него открих в мига, в който влязох в тоалетната. Резето на вратата, което оставих отворено.

Вляво имаше самотна кабинка с тоалетна чиния. На крачка от нея белееше голям писоар с малко прозорче над него. Смъкнах без никакво усилие огледалото, залепено на стената над умивалника. В кабинки като тази спокойно можех да мина и без да зяпам отражението си.

Влязох вътре, качих се на чинията и придърпах вратата. Десет минути по-късно чух отварянето на входната врата, последвано от тихо поскърцване на обувки по линолеума. Пристигаше второто ми късче късмет.

Секундите се проточиха, после спряха. Винаги става така. Стори ми се, че го чувам в коридора. После стигнах до заключението, че се е отбил на бара за втора чаша кафе. Вратата на тоалетната се отвори в мига, в който се готвех да напусна скривалището си и да надникна навън. Видях как левият му крак се провлачи покрай кабинката и спря пред писоара. Би могъл да си свърши работата в някоя задна уличка, без изобщо да зареже поста си. Но навън беше студено, а аз се намирах в топлата хотелска стая, и то в компанията на жена. На всичкото отгоре положително мечтаеше и за голяма чаша горещо кафе. Поради всички тези причини куцият мъж беше решил да се облекчи на топло. И допусна грешка. Каквато аз нямах никакво намерение да повторя.

Отворих вратата на кабината, сграбчих го за косата и забих лицето му в оплютата от мухи стена. Носът му разцъфна в ален облак, тялото му се свлече на колене, а дясната му ръка изчезна под палтото. Блъснах слепоочието му в ръба на порцелановия писоар. Пистолетът издрънча на плочките и той се люшна встрани. Изтичах до вратата на тоалетната и сложих резето. Върнах се за по-малко от пет секунди, но той вече правеше опит да се изправи. Обувката ми потъна в главата му, последвана от два бързи десни прави. Този път той се укроти.

Закопчах белезниците за някаква тръба, която минаваше в долния край на стената, и бръкнах в джоба му. Според служебната карта беше специален агент на Вътрешна сигурност на име Робърт Крейн. Вдигнах оръжието, към което беше посегнал. Двайсет и втори калибър със заглушител. На колана му имаше още един пистолет: нормален служебен 40-и калибър. Крейн простена и направи опит да вдигне глава. Хвърлих му носната си кърпа.

— Избърши си лицето и си вдигни ципа.

— Аз съм федерален агент, Кели. А ти се накисна, и то здравата.

— Вдигни си ципа.

Той се подчини.

— Защо са му на федералния агент два пищова? — попитах и размахах 40-ия калибър. — В смисъл, какво му е на тоя, който са ти зачислили?

— Ти ми кажи. Нали всичко ти е ясно?

— Защо не ми скочи още в „Литъл Кингс Ликърс“?

— Това едва ли е най-доброто място да размахваш пищови, особено ако си бял. Включително и когато си решил да гръмнеш някой със същия цвят на кожата. А и жената беше проблем.

— Не е в списъка ти, така ли?

— Кой казва, че имам списък?

Клекнах насреща му.

— Имаш, Крейн.

От носа му течеше кръв. Той го избърса, но кръвта отново бликна.

— Според теб колко време ще му трябва на оня кретен оттатък да дойде да провери какво правят двамата перверзници в тоалетната му?

Погледнах спуснатото резе и рекох:

— Имаме достатъчно време.

— За какво?

— Защо искат да ме убият?

— О, я се разкарай.

— Аз съм онзи с пищова.

— Прави каквото си намислил или ми върни оръжието и се омитай от града, преди да те е изоставил късметът.

— Мислиш, че ще те гръмна, а?

— Май ще е по-добре да го направиш.

— Какво означава това?

Той изплю червена храчка на пода и се размърда. Глезенът на здравия му крак описа малък кръг.

— В такива операции ти си предимство и същевременно заплаха. Предимство, докато може да ти се вярва. И заплаха, защото знаеш твърде много.

— Значи не се предвиждат пенсионни надбавки.

— Назначават ти заместник, чиято първа задача си ти. Докато можем, всички си вършим работата. Знаеш какво следва, когато престанем да я вършим. А сега искам да стана.

Свалих му белезниците и отстъпих крачка назад. Той се изправи. Носът му беше счупен и кървеше като лейка. Едва сега забелязах, че и веждата му е сцепена. Мръщеше се при всяко примигване.

— Благодаря — рече той.

— За какво?

— Обичам да стоя прав. Не знам защо, но така се чувствам по-добре.

Джиесемът започна да вибрира в джоба ми, но аз не му обърнах внимание. Крейн стоеше и ме изучаваше. Ръцете му висяха отстрани на тялото, но без да търсят подходящ момент за атака. Просто ме изучаваше.

— Не е чак толкова трудно, Кели.

— Като те гледам, ми е малко трудно да ти повярвам.

— Така или иначе, те ще дойдат. Няма значение дали за мен или за теб. Затова си свърши работата и изчезвай. Не губи малкото време, което ти остава, да мислиш за последиците.

Крейн закопча палтото си, избърса кръвта от лицето си за последен път и изпъна рамене. После погледна малкия пистолет в ръцете ми и кимна.

— Готов съм, когато и ти си готов.

 

 

Двайсет минути по-късно се измъкнах през малкото прозорче. Небето на изток вече просветляваше, а аз се нуждаех от малко сън. Две пресечки по-късно джиесемът ми отново завибрира. Есемесите бяха два, и двата от Моли Карълтън. Май и тя не беше мигнала тази нощ. В замяна на това беше открила липсващото късче от мозайката, което чаках.