Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (53)

52

Останахме в „Литъл Кингс Ликърс“ още час. Когато най-накрая си тръгнахме, аз огледах улицата, но не открих никаква следа от Куция. Толкова по-добре, казах си. Важното е той да не поеме по нашите следи. Тръгнахме към Стария град. И баровете бяха празни подобно на улиците. Все още отворените магазини бяха опразнени. Най-вече откъм храна, бутилирана вода, гумени ръкавици, дезинфектанти и, разбира се, предпазни маски. Някакъв мъж на средна възраст се беше опитал да изкупи всички памучни маски за уста от супермаркета „Уолгрийн“ на ъгъла на „Норт“ и „Уелс“, но друг клиент го застрелял на крачка от лексуса му и прибрал покупките.

Прекарахме си страхотно, наливайки се с алкохол до късно през нощта. После тръгнахме надолу по „Уелс“. Елън ме държеше за ръка и мълчеше. Покрай нас мина някакво такси. Страничното му стъкло се плъзна надолу. Шофьорът беше нахлузил розова маска. По погледа му личеше, че иска да се качим. Изпълнихме желанието му. Дадох му адреса на бутиковия хотел „Рафаел“, който се намираше отвъд Мичиган Авеню. Получихме стая 312 и поехме нагоре по стълбите. Тя ме целуна веднага след като вратата се затвори зад нас. Казах й да почака. Да легне на леглото и да затвори очи. Не след дълго дишането й стана равномерно, лицето й се отпусна.

Извадих бутилката, която бяхме купили по пътя, и седнах до прозореца. Димът от цигарата ми се изви нагоре, осветен от уличните лампи. Погледнах към улицата. Самотна фигура на мъж хлътна в насрещния вход. Остана само вятърът. Отпих една глътка и затворих очи. Представих си заразата, която неумолимо проникваше в кръвообращението на града. Тялото му вече беше необратимо обезобразено. С подута кожа и почернели от гангрената крайници. Скалпелите трябваше да бъдат наточени, за да отстранят излишното. Но само ако пациентът бе готов да плати цената.

Отворих очи тъкмо навреме, за да видя как мъжът излиза от отсрещния вход. Носеше дълго палто и влачеше левия си крак. Имах доста ясна представа за намеренията му. Въпросът беше защо. И кога.

Елън се раздвижи в съня си. Пакетчето, което ми беше дала, лежеше на шкафа. В един от баровете по пътя отново я бях попитал за съдържанието му, а тя отвърна, че е прощален подарък. После сложи пръст на устните ми и поръча по още едно питие. Пресегнах се и го отворих. Прочетох бележката и го пуснах в раницата си.

Докоснах я по рамото. Кожата й беше топла. Веднага отвори очи, сякаш ме беше очаквала.

— Колко време съм спала?

— Два часа. Хайде, заспивай пак.

— Като глупачка ли се държах?

— Не.

— Извинявай.

— Няма за какво.

Тя се надигна на лакът.

— Спомена, че си имаш приятелка.

— Споменах, че е сложно.

— Понякога е по-лесно, отколкото предполагаш.

— А понякога не е.

— Сигурен ли си?

Помислих си за Рейчъл. Подута, с натрошени кости. Натежала от спомени усмивка, отразена в очите й.

— Сигурен съм. Хайде, заспивай.

Тя докосна пръстите ми, обърна се по корем и заби нос във възглавницата. Две минути по-късно дишането й отново стана равномерно. Станах и тръгнах към шкафа. Откъснах празен лист от Библията с меки корици, надрасках няколко думи и го оставих така, че да го види. Редом с револвера й. Когато излязох в коридора, часът беше малко след три сутринта.