Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майкъл Кели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
We All Fall Down, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho(2015)
Корекция и форматиране
Mummu(2015)

Издание:

Майкъл Харви. Подземията на Чикаго

Американска. Първо издание

Превел от английски: Веселин Лаптев

Редактор: Матуша Бенатова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Формат 84х108/32. Печатни коли 21

Издателство ОБСИДИАН

www.obsidian.bg

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

 

Michael Harvey

We All Fall Down

Copyright © by Michael Harvey 2011 All rights reserved.

Превод © Веселин Лаптев

Худ. оформление © Николай Пекарев

Снимка на корицата © Rob van Esch

ОБСИДИАН

София 2011

ISBN-978-954-769-274-9

История

  1. —Добавяне

51

Често се пише за долнопробните кръчми на Чикаго. Най-често ги описват като места, където бирата „Олд Стайл“ се лее в огромни халби, а твърдият алкохол се предлага в половинлитрови чаши. И разбира се — с неизменния древен джубокс в ъгъла, който работи с монети от четвърт долар. Зад бара стои пияница с набръчкано лице, а насреща му клечат шест-седем редовни посетители, които знаят как да разкарат всеки наивник, който е решил да пийне в техния бар. Хората обичат подобни места. Отиват да изпият някоя и друга бира там, а после се хвалят пред приятелите си. Може би защото се чувстват откриватели, може би защото изпитват някакво особено любопитство. Но на практика не е така. Ако искаш да откриеш нещо различно, достатъчно е да опреш корем в бара на „Литъл Кингс Ликърс“ в Саут Сайд. А ако притежаваш оръжие, не е зле да го носиш у себе си.

Аз се добрах до там малко след седем. Кръчмата си беше все същата — паянтова барака, скована с ръждиви пирони от парчета шперплат с различни размери, поскърцваща на вятъра между Петдесет и седма и „Стейт“. Пред нея висяха няколко мъже, които явно бяха нарушили пробацията си. Барманът се казваше Дийк и бе тънък като клечка, със сиво-кафяв цвят на кожата. Седеше зад бара и ядеше мазна храна от картонена кутия, отпивайки от чаша с тъмна течност. Между него и клиентите му от другата страна имаше телена мрежа, която стигаше чак до тавана. Случайният посетител би си помислил, че това е малко прекалено, но само ако все още не е огледал лицата на клиентите. Което впрочем съвсем не е лесна работа. „Литъл Кингс Ликърс“ предлагаше изобилие от тъмни ъгълчета, а повечето от клиентите предпочитаха да пият сами. Позицията им се определяше главно от огънчетата на цигари, суха кашлица или скърцането на подметки по износения линолеум.

— Кво ще пиеш? — попита Дийк.

Не бях се вясвал тук поне от пет години — факт, който на езика на „Литъл Кингс Ликърс“ означаваше, че съм излежал доста солидна присъда.

— „Джак“ и кола.

Дийк забърка питието с резки движения и промуши чашата през една дупка в мрежата. Отпих една глътка и въздъхнах. Дийк внимателно ме наблюдаваше.

— Какво? — рекох.

— Ти ли си поканил бялата мацка?

— Къде е?

— Отзад — поясни барманът и сведе брадичка към рамото си. — Кво ти става, да те вземат мътните?

— Извинявай, Дийк. Трябваше да съм тук преди нея.

Онзи поклати глава, насочи се към дъното на бара и изчезна. Минута по-късно се появи в компанията на Елън Бразил, която регистрира абсурдното си присъствие в бара с тихо потракване на ниските токчета. Настани се на столчето до мен, а аз измъкнах пистолета си и го сложих на плота, безпогрешно усетил множеството очи, насочени в гърбовете ни.

— Помолих да използвам тоалетната, Майкъл.

— Е, как беше?

— Отваря се от бара с електрически бутон.

— Извинявай. Трябваше да бъда пръв.

— Често ли идваш тук?

— Никой няма да ни безпокои.

— Наистина ли?

Огледах се. „Литъл Кингс Ликърс“ със сигурност беше единствената кръчма в Чикаго, в която не се обсъждаше краят на света. Първо, защото нямаше телевизор, и второ, защото на никой не му пукаше за глобалния катаклизъм, започнал да се оформя в сърцето на Уест Сайд. Повечето от редовните посетители се сблъскваха със смъртта всекидневно и не проявяваха абсолютно никакъв интерес към останалата част на света, която изведнъж се беше сепнала от заплахата да изчезне завинаги. Разбира се, не и когато ставаше въпрос да се изкара някой долар.

— Ела да седнем — рекох и я поведох към малката масичка до вратата, разположена под единствения прозорец. Нарочно не си прибрах пистолета.

Елън пусна черната чанта в краката си.

— Мислех, че пушенето в баровете е забранено — отбеляза тя, хвърляйки бърз поглед наоколо.

В мрака тлееха поне шест-седем огънчета.

— Тук не се съобразяват със забраните — рекох. — Искаш ли да запалиш?

— Да.

Тя извади пакет цигари и ми предложи една.

Отказах с поклащане на глава.

— Благодаря, че прие да се срещнем — каза тя.

— А аз ти благодаря, че ме предупреди за камерите в „Кук“.

Елън запали и размаха ръка да разпръсне облачето дим.

— Проследиха ли те, след като напусна болницата?

— Всичко е наред, поне засега.

Тя кимна. В кръчмата се появи мъж със сиво палто, който, накуцвайки, се насочи към бара. Единственият бял освен нас.

— Как успя да се измъкнеш от лабораторията? — подхвърлих.

— Не беше лесно.

Придърпах пистолета си. Куцият си поръча питие, фиксирайки Дийк през мрежата.

— Моли не вярваше, че ще успееш — добавих.

— Тя знае ли, че ще се срещнем тук? — стрелна ме с поглед Елън.

— Не. Защо?

— Не искам да я замесвам.

— В какво?

Елън разбърка леда със сламката си.

— Познаваш ли Джон Стодард?

— Шефът ти?

— Днес следобед разговарях с него. Докладвах му, че по-рано през деня съм успяла да локализирам вируса. — Кракът й побутна черната чанта под масата. — Всичко е тук. Пълната ДНК верига на чикагския патоген.

Погледнах чантата.

— Надявам се, че си оставила копие в лабораторията.

— Моли разполага с всичко необходимо да повтори действията ми.

— А защо ми казваш всичко това?

Елън смачка цигарата си в пластмасовия пепелник и отпи глътка от питието си. Когато отново проговори, гласът й се беше превърнал във висок шепот. Сякаш говореше през дървена решетка, а аз седях от другата страна.

— Преди две години създадох биооръжие, което нарекох „Тих тътен“.

— Нека отгатна: по някакъв начин то е напуснало лабораторията и в момента избива десетки хора по улиците на Уест Сайд.

— Ако „Тих тътен“ е пуснат на свобода в оригиналния си вид, броят на загиналите вече щеше да е хиляди. Може би десетки хиляди.

— Искаш да кажеш, че няма връзка между двете?

— Зависи какво наричаш връзка. Генетичната структура на чикагския патоген е много близка до тази на „Тих тътен“.

— Колко много?

— Чикагският патоген се разпространява чрез много по-тесен контакт.

— Затова жертвите са само няколкостотин души, така ли?

— Мисля, че да. Когато създадох „Тих тътен“, разработих и съответната ваксина. С леки модификации тя може да се превърне в надеждна защита срещу чикагския патоген.

— Значи системата работи така, както си я планирала?

— Моля?

— Разбиваш вируса, идентифицираш неговия двойник и откриваш потенциалната ваксина в базата данни на лабораторията.

— Не съм мислила за това, но да — предполагам, че си прав.

— Браво — казах и приближих чашата си до нейната.

Тя отпи малка глътка. По ръба остана следа от червило.

— Мога ли да те попитам нещо, Елън?

— Разбира се.

— Доколко си сигурна във всичко това?

— Обикновено се чувствам достатъчно сигурна за работата, която върша.

— Тогава от какво се плашиш?

Светлите й очи примигнаха.

— Какво те кара да мислиш, че съм уплашена?

Отново сведох очи към черната чанта.

— Ако действително си се справила с патогена, ти си герой за половината свят. Но въпреки това ние двамата си седим в тази дупка, пием бог знае какво, заобиколени от бог знае какви негодници, а на масата между нас се мъдри пистолет.

Стори ми се, че долавям най-незабележимата усмивка на света. Елън бръкна в чантата си и измъкна револвер с късо дуло.

— Два — поправи ме тя.

— Колкото повече, толкова по-добре. Аз знам за какво ми е пистолетът, а ти?

— Имам си своите притеснения.

— Слушам те.

— По моите изчисления жертвите вече надхвърлят хиляда, но най-лошото тепърва предстои. Сутринта направих анализ на най-новите данни. През последните няколко часа скоростта на заразата с чикагския патоген е спаднала с четирийсет процента.

— Това не е ли добре?

— Това е странно. И може би опасно.

Рискувах още един бърз оглед на помещението. Куцият се размърда на високото столче и бръкна в джоба си. Протегнах ръка към пистолета. Онзи измъкна джиесем и се взря в екрана. Отново насочих вниманието си към Елън.

— Може би вирусът започва да се изтощава — рекох.

— Все още е рано. Очаквах огнища на зараза и на „О’Хеър“.

— Но засега няма, така ли?

— Не съм чула за подобно нещо — поклати глава тя. — Сякаш вирусът изведнъж се е изтощил и изчезнал.

— Говори ли с шефа си за този спад?

— Със Стодард? Не.

— Защо?

— Освен с теб не съм говорила с никого, Майкъл. Не ме питай защо.

Куцият щракна капачето на джиесема, допи си питието и стана. Огледах палтото му, но не забелязах издутината на оръжие. Той хвърли няколко долара на бара и излезе. Дийк извърна очи към мен, без да обръща внимание на парите. Свих рамене. Дребният барман прибра банкнотите в джоба си.

— Какво гледаш, Майкъл?

— Нищо — тръснах глава аз. — Но все още не съм сигурен какво мога да направя за теб.

— Искам някой да е в течение на онова, което съм свършила. Знам, че не разбираш същността му, но в чантата ми има няколко диска, на които е записано цялото ми изследване. Ако ги предадеш на когото трябва…

— Къде отиваш? — прекъснах я аз.

— Сега ли?

— Да.

— Сутринта един приятел прибра пепелта на Ана. Надявам се, че ще успея да се сбогувам с нея.

Бях забравил за сестра й. Сега обаче тя изведнъж се появи при нас и сякаш искаше да вземе участие в разговора. В компанията на безличната и безименна смърт.

— Съжалявам за Ана — промълвих.

— Благодаря — прошепна тя.

Пръстите й докоснаха салфетката, бледото й лице се разкриви. Плъзнах ръка по масата и докоснах нейната.

— Вината не е твоя, Елън.

— Аз я убих.

— Не си.

Тя не възрази, а само избърса влагата от очите си и започна да сгъва салфетката.

— Споменавал ли съм ти за по-големия си брат? — попитах.

— Не си ми разказвал нищо за себе си.

— Името му беше Филип. Беше на осемнайсет, когато се обеси с чаршаф.

Тя престана да сгъва салфетката.

— Съжалявам.

— И аз.

Гласът й изтъня с една октава.

— Мислиш ли за него?

— Напоследък, да.

— Защо?

Добър въпрос. На който обаче нямах добър отговор. Филип винаги беше някъде наблизо. Затворен в буркан спомен, който ме гледаше през дебелото стъкло. Прибран на рафта сред другите спомени. Но сега някой беше успял да счупи печата на буркана и брат ми се промъкна в сънищата ми, смущаващо жив.

— На колко години беше, когато той умря? — попита Елън.

— На четиринайсет. Филип беше в затвора. Излежаваше едногодишна присъда за някаква глупост. Аз така и не му се обадих, нито му писах. Един-единствен път разговарях с него.

— На четиринайсет?

— Горе-долу толкова.

— Знаеше ли как да се свържеш с него?

— Е, знаех как се борави с телефон.

— Но обаждането в затвора е по-различно.

— Знаех и как се изпраща писмо.

— Значи се чувстваш виновен за смъртта му?

— Чувствам се виновен, че така и не се сбогувах с него.

Елън посегна към празната чаша пред себе си. А аз изведнъж изпитах чувството, че двамата с нея се намираме в най-подходящото място на света. Въпреки хората, които не виждахме. Пиехме и пушехме, без да говорим. В мрака всеки проследяваше призраците у другия.

— Имаш ли подозрения кой стои зад всичко това? — попита тя.

— Само бегли идеи.

— Сред които и конкретни подозрения към мен, нали?

Поклатих глава.

— Какво ги прогони?

— Болката ти.

Тя понечи да се засмее, но не й стигна енергията. Вместо това измъкна някакво тънко пакетче и го сложи на масата.

— Това е за теб.

Огледах пакетчето. Кафява хартия, пристегната с черна панделка.

— Какво има вътре?

— Бележка, която трябва да прочетеш. А после прави със съдържанието каквото намериш за добре.

Понечих да развържа панделката, но тя ме спря.

— По-късно, Майкъл. След като си тръгна.

— Къде ще ходиш?

— Най-вероятно обратно при микроскопите си.

— Защо?

— Не знам. Може би да потърся и някои свои отговори.

— Ти нямаш вина.

В погледа й прочетох грозна насмешка. Помежду ни пробяга някаква тръпка.

— Това няма да свърши добре, нали? — попитах.

— А ти как мислиш? — Тя премести чашата си на два сантиметра към мен и добави: — Ще изпием ли по още едно?

— А ти ще ми кажеш ли какво те плаши?

— Още не.

— Добре. В такъв случай да пием по още едно.