Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (51)

50

Елън Бразил гледаше трите отворени файла на екрана. Първият представляваше генетичната схема на супервируса „Тих тътен“, създаден неотдавна от нея. На втория беше записан химическият състав на ваксината срещу него, а третият съдържаше цялата генетична верига на чикагския патоген. Тя протегна ръка и натисна бутона за вътрешна връзка. Във високоговорителя прозвуча глухият глас на Джон Стодард.

— Откри ли нещо?

— Да.

— Слизам веднага.

— Не е нужно.

Беше предупредила Стодард, че се нуждае от по-голямо пространство, и той с готовност й го беше предоставил. Никой не изгаряше от желание да облече бялата престилка в момент, в който патогенът заплашваше с глобално разпространение. В крайна сметка сложиха един въоръжен пазач на входа и я оставиха сама в цялата лаборатория.

— Кажи ми какво става, Елън.

— Изпратих данните на компютъра ти. ДНК отпечатък на патогена. — Замълча за миг, после добави: — И може би ваксина за него.

— Нима е възможно? — попита след известно забавяне Стодард.

— Мисля, че да.

— Защо чувам едно „но“?

— Сам ли си?

— Да.

Елън смачка на топка листа с последните си изчисления и го захвърли в коша.

— Бях ти споменала, че този патоген се държи почти по същия начин като един щам, който бях създала в лабораторни условия.

— Но нали каза, че са различни?

— Те наистина са различни.

— Струва ми се, че трябва да бъдеш по-категорична.

— Създаденият от мен патоген се нарича „Тих тътен“. Проектирах го като един от най-лошите ни кошмари — заразен поне колкото антракс и ебола, леко модифициран и вграден в инфраструктурата на обикновен грипен вирус.

— На теория съкращаването на инкубационния му период му дава възможност за предаване по въздушно-капков път.

— Точно така. Ако „Тих тътен“ беше изпуснат в оригиналния си вид, смъртните случаи отдавна щяха да са далеч над десет хиляди. Докато този щам е модифициран така, че изисква изключително близък контакт, за да се прехвърля от човек на човек.

— И затова мъртвите са само няколкостотин?

— Мисля, че да.

— Това означава ли, че можем да го овладеем?

— Аз създадох ваксина за „Тих тътен“. С известни модификации тя би могла да се превърне в надеждна предпазна мярка.

— Колко време ще ни трябва за реалното й производство? — попита след кратка пауза Стодард.

— Минимум три месеца. Дотогава ще държим болните под карантина и постепенно ще изолираме заразените зони.

— А какво ще правим с вече заразените?

— Всички заразени са мъртви, Джон.

Нова пауза.

— Ще се превърнем в герои, Елън — развълнувано рече Стодард.

— Едва ли. След петстотин мъртъвци няма как да ни обявят за герои. Освен това извадихме късмет, изключителен късмет.

— Това не е късмет, Елън. Това си ти и твоята работа. Благодарение на теб и твоите сътрудници може би ще успеем да спрем една истинска пандемия…

— Събрах ДНК-то на повечето патогени от кръвта на мъртвата ми сестра — промълви Елън.

— Много съжалявам за нея.

— Всичко е наред.

Елън с учудване гледаше ръцете си. Кога ли се състариха толкова?

Гласът на Стодард отново се появи във високоговорителя.

— Елън…

— Ще се заема с изготвянето на протоколите за производство на ваксината.

— Все пак сме герои, Елън.

Тя прекъсна връзката и кликна върху прозореца с данните на „Тих тътен“. На екрана се появи цяло съзвездие от хромозоми. С няколко бързи движения набра данните за разпространението на заразата през последните шест часа.

Отвън долетя някакъв шум. Тя отиде до вратата и хвърли поглед към тъмния коридор. Светеха само табелите за аварийните изходи в двата му края. Пазачът беше изчезнал. Върна се обратно и измъкна предварително подготвената си раница. После отвори едно от чекмеджетата на бюрото и извади малкия пистолет, който държеше там.

Вероятно я чакаха долу. Или някъде другаде. Ще я гледат като Бог, поне докато не им даде каквото търсят. А после ще я превърнат в жертвен агнец.

Прибра пистолета в дамската си чанта, преметна я през рамо и напусна лабораторията.