Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (50)

49

Приведен над бюрото в кабинета си, аз гледах как се сменят светофарите на Бродуей. Родригес и Рита седяха срещу мен. Полицаят се облегна на стола си, вдигна глава към бронзовия плакет на стената и с недоумение огледа изписаните на старогръцки думи.

— Какво е това, по дяволите?

— Цитат от Хераклит — поясних аз. — „Всичко тече, всичко се променя“.

— Умно го е казал — кимна приятелят ми. — Тази сутрин бях просто ченге, но сега вече съм наркопласьор на бандитите.

— Стига — въздъхна Рита. — Все пак имаме някаква улика.

Родригес взе снимката, която получихме от Делука.

— А как ще го идентифицираме?

— Може би чрез Вътрешна сигурност? — предложи Рита.

— Няма начин — възрази глава Родригес. — Обещах на кмета да не замесваме федералните. Няма да им казваме нито за Делука, нито за дрогата, която ще му доставим.

— Това не е проблем — рекох. — Имаме по-важна работа.

Родригес и Рита едновременно скръстиха ръце пред гърдите си и млъкнаха. Сякаш бях магьосник, който с един замах щеше да подреди липсващите части на пъзела. Натиснах един клавиш и на екрана се появи познатият имейл. Бях го чел три пъти. Набрах няколко думи в отговор и затворих прозореца. Откъм стълбището долетяха тихи стъпки, вратата проскърца и се отвори. На прага се появи дребна фигура с превръзка през рамото.

— Здрасти.

— Моли — рекох аз, заобиколих бюрото и несръчно я прегърнах. — Благодаря ти, че дойде.

— Искаха да ме оставят в болницата и през нощта, но се измъкнах — рече тя.

— Добре си направила.

Придърпах един стол и я сложих да седне.

— Моли Карълтън — представих я аз. — Това са Рита Алварес от „Дейли Хералд“ и полицейски инспектор Винс Родригес. Моли е част от научния екип, който изследва патогените.

Винс и Рита се ръкуваха с гостенката, а аз се върнах зад бюрото.

— Какво ви е на ръката? — попита Рита.

— Сутринта стреляха по мен. Само драскотина.

— Нека отгатна — рече Родригес. — Били сте с Кели.

— Стреляха по нея, докато прекосявахме една опасна зона — обясних аз.

— С какво? — попита Рита.

— С метрото. — Извадих найлоновата торбичка и я побутнах към Родригес. — Изчоплих куршума от стената на вагона. Дали ще можеш да го сравниш с онзи, който намерихме в мазето на Корееца?

Родригес опипа торбичката с върха на пръстите си.

— Искаш да разбереш дали човекът от снимката е преследвал и Моли?

— Или мен — кимнах. — И в двата случая проявявам интерес.

Моли взе снимката.

— Познаваш ли го? — попитах, внимателно наблюдавайки лицето й.

Тя поклати глава.

— Трябва ли?

— Подозираме, че именно той стои зад заразата.

Моли изпусна снимката, сякаш беше някое от чудовищата в лабораторията им.

— Кой е той?

— Добър въпрос.

Измъкнах още една торбичка от джоба си.

— Какво е това? — попита Моли.

— Угарка.

— Виждам, че е угарка. Но защо я размахваш пред мен?

Разказах й за чувалите за трупове в мазето на Корееца. И за високия мъж с пушката.

— Човекът на снимката?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Какво общо има цигарата?

— Подуших цигарен дим в мига, в който се спуснах в мазето. Фасът беше под стълбите.

— И реши, че е негов?

— Да. Изглеждаше ми доста пресен.

Моли вдигна торбичката на светлината, която идваше от улицата.

— Ако изобщо има ДНК, тя ще бъде от слюнката по филтъра.

— Какви са шансовете?

— Какво ще правиш с профила, ако открия такъв?

— Ще те помоля да го пуснеш в базата данни на ФБР. Може би ще открием име към лицето, с което разполагаме.

Оставих Моли да разглежда угарката на спокойствие и се обърнах към Рита.

— Какво става с проследяването на парите?

Рита се нацупи.

— Вече ти казах, че ще опитам. Още утре сутринта.

— Благодаря ти.

— Усмихни се — посъветва я Родригес. — Поне няма да нарушаваш законите като мен.

— Може би трябва да изолирам ДНК-то още тази вечер — замислено каза Моли. — Защото влизането в базата данни на ФБР съвсем не е лесна работа.

— Дай ми профил, пък после ще мислим за останалото — рекох.

Гостите ми се умълчаха. Никой от тях не изглеждаше щастлив от присъствието си в кабинета. Или пък от моята компания. Родригес стана да си върви, а Рита скочи след него. Докоснах ръката на Моли.

— Остани за момент.

Изчакахме другите да си тръгнат.

— Как се чувстваш? — попитах.

— Имаш предвид ръката ми? Добре е. Казаха ми, че мога да сваля превръзката още утре.

— Боли ли те?

— Почти цял следобед спах — отвърна Моли и отново вдигна снимката. — Ще ми трябва копие за търсенето в базата данни.

— Вземи я.

Тя прибра снимката в джоба на якето си.

— Как е Елън? — попитах.

— Ако питаш дали ще разбие патогена, отговорът е „да“.

— Къде е в момента?

— В лабораторията предполагам. Защо?

— Току-що ми изпрати имейл — докоснах клавиатурата аз. — Иска да поговорим.

— В последно време това не е много лесно.

— Искаш да кажеш, че има забрана да напускате лабораторията?

— За Елън — със сигурност. Не може да мръдне без някой от Вътрешна сигурност с пушка в ръка.

— Толкова ли е важна?

— Дори не можеш да си представиш. Спомена ли какво иска?

— Не.

— Аз отивам там. Ще говоря с нея.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Казвай.

— Доверяваш ли се на Елън?

В очите на Моли се появи тревожен блясък.

— Надявам се, че не говориш сериозно.

— Доверяваш ли й се?

— Напълно. Готова съм да заложа живота си. Твоя — също.

Кимнах.

— Ще ми се обадиш за угарката, нали?

— Ако има нещо по нея, ще го открия. И още нещо, Майкъл…

— Какво?

— Бъди внимателен.

— Какво означава това?

— Имам предвид Елън. Бъди внимателен, когато говориш с нея.

Изправих се до прозореца и гледах как Моли се отдалечава. Тя се обърна да ме погледне, но знаех, че не може да ме види в тъмния кабинет. Миг по-късно тя прекоси Бродуей и изчезна.

Отворих имейла на Елън Бразил и го прочетох за пореден път. Минаваше шест следобед, трябваше да тръгвам. Изключих компютъра, облякох палтото си и излязох.