Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (5)

4

Дони Куин зави вдясно от редицата ресторанти на „Рандолф“. Пое на изток по „Уошингтън“, а после по „Клинтън“. Мина покрай спирката на Синята линия на метрото под магистралата, излезе на „Джеферсън“ и отново се насочи на север. Измина три пресечки и спря. Някакъв увит в дрипи скитник лежеше по очи под естакадата. Дони би го подминал, ако мъжът не лежеше на паважа на по-малко от километър от приюта „Олд Сейнт Пат“. Полицаят прибра в жабката плика с парите, грабна фенерчето и тръгна да пресича улицата. Студеният вятър впи алчни пръсти в униформеното му яке.

— Хей! — подвикна той и смушка бездомника с върха на палката си. Никаква реакция. Лъчът на фенерчето пробяга наоколо. Нищо. По улицата не се виждаше жива душа.

— Хей, нещастнико!

Този път той вкара в действие тежките си боти четирийсет и четвърти номер, които безмилостно се забиха в ребрата на скитника. Но той пак не помръдна. Мамка му. За последен път Дони беше клякал, когато бе с трийсет и пет килограма по-лек, освен това вече се беше задъхал. Реши да не бърза. В крайна сметка успя да се отпусне на едно коляно и да обърне скитника по гръб. Лицето му беше бяло като тебешир. Тънка синя линия очертаваше устните му. Дони свали ръкавицата си и потърси пулс. Човекът беше мъртъв. Това не беше най-лошата новина на света. Ако беше жив, трябваше да вика линейка, а после да си губи времето за показания и писане на доклади. А сега просто трябваше да отскочи до моргата и да попълни един-два формуляра. Когато ставаше въпрос за бездомници, смъртта винаги бе най-доброто решение.

Дони завлече трупа в тъмното подножие на естакадата и отново включи фенерчето. Този път лъчът му се насочи към горните етажи на близките сгради. Напоследък тъпаците се бяха научили да правят снимки на всичко, което попаднеше пред очите им. Но Дони не искаше никакви шибани фотографии. Майната им. Винаги можеше да каже, че е търсил някакъв документ за самоличност.

Най-напред провери ръцете и китките на бездомника, а после и шията. Тези негодници имаха изненадващия навик да се кичат с какво ли не — пръстени, часовници, верижки. За съжаление този тук беше чист. Дони дръпна ципа на якето с надпис „Ред Булс“. Дванайсетгодишният му син беше луд по „Булс“, но едва ли щеше да хареса миризмата на това яке. Пръстите му измъкнаха допълнителната подплата от стари вестници и стигнаха до вътрешния джоб. В него имаше тънко руло банкноти, стегнато с ластик. Опитното му око веднага установи, че повечето са еднодоларови, а общата сума едва ли надвишаваше трийсетина долара. Пъхна парите в джоба си и посегна към прикрепената за ревера му радиостанция. След което слухът му долови необичаен звук.

— Стой, чикагска полиция!

Лъчът на фенерчето се стрелна към храстите в дъното на надлеза. Пред очите му се мярна зелена войнишка куртка и червени маратонки марка „Конверс“. Някой се готвеше да побегне, но Дони нямаше да позволи подобен развой на събитията. Не и при всичките шибани фотоапарати, които напоследък се виждаха навсякъде.

— Не мърдай! Полиция!

Дони задвижи цялата си сто и петдесет килограмова маса, която прелетя през платното, водена от полюшващото се шкембе. Лицето на непознатия целуна чикагския асфалт, който остави характерните си белези върху него още преди да стигне до канавката.

— Не чу ли предупреждението? — задъхано попита Дони.

Вторият скитник беше по-млад от колегата си. И в по-добра форма, но само в техническия смисъл на думата. Тоест — беше жив.

Дони го сграбчи за яката.

— Оня там приятел ли ти е? — разтърси го с две ръце той.

Бузите на човека бяха прорязани от дълбоки бръчки, свитите му устни издаваха глад. Въпреки студа тялото му излъчваше необичайна топлина. Дони пусна палтото му от груба материя.

Човекът се свлече на чакъла. Дробовете му се раздраха от тежка суха кашлица. Дони отстъпи крачка назад. Скитникът свали ръце от лицето си и го погледна. Устните му се разтеглиха в грозна лепкава усмивка.

— Видях какво направи с приятеля ми, мръсно ченге! — рече на пресекулки той.

Дони му нанесе силен удар в слепоочието. Главата му отскочи встрани и се удари в земята. Пръстите на полицая се впиха в гърлото на скитника и го вдигнаха. Краката с червени маратонки отчаяно заритаха във въздуха.

— Какво каза?!

От отворената уста на скитника се проточиха лиги. Миг по-късно юмрукът на Дони я разби. Тялото отлетя назад и се блъсна в бетонната подпора на надлеза, но трескавите очи останаха заковани в лицето на полицая. За пръв път от началото на инцидента Дони изпита страх: силен, неподлежащ на контрол страх, граничещ с паника. И изведнъж му стана ясно, че ако не убие, ще бъде убит.

Залови се за работа. Блъсна жертвата си на земята и притисна носа й с длан. Човекът заби нокти в гърба му и започна да рита. Очите му хвърляха жълтеникави мълнии в здрача. Но Дони не разхлаби хватката си. Драскането отслабна, краката престанаха да ритат. Очите се разфокусираха и изгубиха блясъка си. Дони коленичи до него с разтуптяно сърце. Не знаеше защо го направи, но имаше чувството, че това е най-доброто и най-правилното нещо, което беше вършил в живота си. Провери за пулс и дишане, после прекара длан по клепачите и замъкна скитника при приятеля му.

Изчака известно време, докато се успокои, включи радиостанцията си и докладва, че е попаднал на труповете на двама скитници, вероятно починали от естествена смърт. Влезе в топлата патрулка и зачака появата на микробуса на съдебна медицина. След кратък размисъл реши да се откаже от няколкото халби бира, които възнамеряваше да изпие след края на дежурството. Главно защото имаше да свърши още две неща, след което искаше да се прибере у дома и да се хвърли в леглото.