Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (49)

48

Отново седяхме около масата. Аз, Рита и Вини Делука. Пиехме кафе и избягвахме да се гледаме в очите. Родригес не изпусна телефона близо час. Първо говори с шефа си, а после и с кмета, опитвайки се да им обясни защо е наложително общината да се превърне в наркотрафикант. Разговорите не бяха леки, но нямаше как да бъдат други. И в крайна сметка се получи.

— Осигурих ти една последна доставка — обяви Родригес, след като се върна на масата. — Плюс шест месеца спокойствие. Но замесените ченгета изгарят, а складът за полицейски улики става недостъпен за вас.

— Значи трябва да си търсим нов доставчик, а? — направи гримаса Делука.

— Това е единственият начин да се получи.

Мафиотът прехапа долната си устна, за да не избухне в смях. Досега бяха плащали на корумпирани ченгета за малки количества дрога, но днес общината беше готова да им я предостави безплатно. Като на всичкото отгоре и ги закриля. Няма такава сделка!

— Кой ще докара стоката в забранената зона? — попита Делука.

— Аз — отвърнах. — Вече бях там. Мога да влизам и излизам без никакви проблеми.

— Не те ли е страх от шибания вирус?

— При цялото ми уважение, това не е твоя работа. Ще докарам стоката там, където ми посочиш. А сега бих искал да видя какво купуваме.

Делука прегъна показалец. Джони Епъл изскочи от мрака и седна на свободния стол.

— Моите момчета се появиха в магазина на Корееца около три следобед в деня на убийството му — поясни Епъл. — Чакаха ченгето, което трябваше да донесе дрогата.

— Но тя вече е била доставена — възразих аз.

— Корееца ни даде грешен час на доставката — намръщи се Епъл и хвърли някаква снимка на масата. — Този тип се появил от задната уличка час-два преди Кели.

Надвесих се над снимката. Висок мъж, облечен с дълго кожено палто. През рамото му висеше черен сак със златни ширити.

— Моите хора не могат да кажат дали преди това е бил в магазина — добави Епъл. — Все още не са знаели, че Корееца е мъртъв.

— Това ли е стоката? — попитах аз и посочих черния сак.

— А ти как мислиш? — изсъска Делука. Изпитах неволни симпатии към онези от подчинените му, които бяха позволили на непознатия да се оттегли жив.

— Не го познавате, така ли? — подхвърлих.

— Ако го познавахме, сега нямаше да си губим времето в празни приказки.

Плъзнах снимката към Родригес, който поклати глава.

— Рита?

Тя погледна снимката.

— Никога не съм го виждала.

Почуках с пръст по размазаните черти на лицето от снимката.

— Значи този тип изскача от нищото, влиза в магазина на Корееца и ви отмъква стоката.

Джони Епъл кимна. Пропусна да добави, че двама от хората му са били свидетели на това, но не са се намесили.

— Нищо не сочи, че този човек има нещо общо с чувалите за трупове — обади се Рита.

— Има още — каза Джони и хвърли на масата нови две снимки.

Същият тип се отдалечаваше по задната уличка в Уест Сайд.

— На тази тук увеличихме фокуса и установихме, че нещо стърчи от джоба му — добави бандитът.

— Прилича на парче кожа — вметна Рита.

— Това е торбичка от противогаз — рекох. — Какво има на другата снимка?

— Палтото му леко се разтваря, докато слиза от тротоара — отвърна Джони и опря показалец във фотографията. — Носи скрита пушка под него. Може би на ремък през рамото.

Тримата се надвесихме над снимките, а Вини Делука се нагърби с обобщенията.

— Човекът е дошъл подготвен — рече той. — Влиза в магазина с противогаз и пушка.

— Което означава, че е знаел за изпускането на заразата — добавих аз.

— Часове преди официалното съобщение — каза Рита.

— Значи сме квит — кимна Делука. — А сега да поговорим за моята доставка.