Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (47)

46

Момичето с жълтата рокля ми се усмихна изпод чадъра си. Аз й отвърнах. На белия полегат покрив до нея беше изписано с едри сини букви:

СОЛТА НА МОРТЪН

КОГАТО ВАЛИ, ТЯ СЕ ЛЕЕ

Товарната рампа на „Мортън“ заемаше по-голямата част от пресечка на Норт Елстън Авеню. От двете й страни се виждаха железопътни линии, на които почиваха няколко сребристи вагона, пълни със сол. Преместих огледалцето така, че да виждам момичето с чадъра, напуснах Елстън Авеню и поех по Блекхоук Стрийт. До този момент Рита Алварес не беше казала нито дума.

— Добре ли си? — погледнах я аз.

— Не съм.

— Какво ти е?

— Я пак ми обясни как е действала схемата.

— От моя гледна точка?

— Че има ли друга? — стрелна ме с поглед тя.

— Корееца се е нуждаел от силоваци. Без тях е нямало как да вкарва и изкарва дрогата от Уест Сайд.

— Затова ли е държал изкъсо „Четворките“?

— Поне за известно време — кимнах аз.

— Поне?

— Скоро ще разберем.

Изкарах колата на Рита на дълга и тясна бетонна ивица, която вървеше на север, успоредно на река Чикаго. Заводът „Мортън“ почти я скриваше от трафика. Наблизо бяха паркирани два тежкотоварни камиона. По-нататък, точно по средата на ивицата, беше спрял черен кадилак, скрит под дълъг метален навес. Стъклата му бяха затъмнени, а двигателят работеше.

Пръв се появи Чили Дейвис — дребен тип с голяма синина под окото, наежен като Наполеон пред решително сражение. Очевидно изгаряше от нетърпение да изравни резултата, като ми вкара един куршум в тялото. А може би два или три.

Следващият, който се появи, не беше толкова изтънчен, нито толкова дребен. Казваше се Джони Епъл и убиваше хора по всякакъв начин — с пистолет, с голи ръце, а понякога и с пясъчно чувалче. Вини Делука се пазеше за по-деликатни задачи, които можеха да бъдат изпълнени само от най-добрите.

Той самият слезе след другите. Последният жив наследник на Алфонс Капоне беше загърнат с черно палто, а на главата си имаше шапка с широка периферия. В ограниченото пространство между двете стърчеше дебела пура, от която се виеше струйка бял дим.

Джони и Чили спряха на три-четири метра от нас, разделиха се и заеха позиции от двете страни на колата. Делука хвърли пурата на земята и я настъпи с ток.

— Мразя тези гадости — промърмори той, огледа Рита изпод широката периферия на шапката си и се ухили. — Винсънт Делука.

Усетих как на Рита неудържимо й се иска да хукне надолу по „Блекхоук“. Но тя беше мъжко момиче, овладя се и протегна ръка.

— Рита Алварес.

Лилавите устни на Делука се притиснаха в опакото на дланта й.

— Кели казва да поговорим и ми дава шанс да се запозная с най-любимата ми репортерка в града — мазно рече той. — Нали е най-добрата, Чили?

Чили Дейвис продължаваше да ме фиксира с пламтящ поглед и пръст върху спусъка на пистолета 40-и калибър в джоба си.

— Не е от най-разговорливите — усмихна се Делука и погледна към Джони Епъл, който се ухили. — Какво ще ви правим бе, Кели? Теб и Чили…

— Вече ти казах. Нямаше нищо лично.

Делука кимна и направи знак на Чили да се приближи.

— Обясних му го — рече старецът. — Всичко е забравено.

Чили протегна ръка. Не повярвах на нито дума от казаното, но все пак я поех.

— Много добре — доволно се усмихна Делука. — А сега да поговорим.

— Става въпрос за един кореец на име Ли — рекох.

Черните очи се присвиха в тесни цепки.

— Разпространител на дрога в Уест Сайд, който се е ползвал от закрилата ви. Може би е бил най-главният…

Гласът на Джони Епъл се разнесе над рампата, понесен от кратък порив на вятъра.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ли не би могъл да държи подобна територия без подкрепата на хора като вас. Когато Рита започна да души около Корееца, вие се уплашихте, че е по следите ви. Защо иначе ще пускате копоите си подир нея?

Джони погледна Рита, а тя — мен. Делука беше свел очи към смачканата пура в краката си.

— Какво искаш? — попита Епъл.

— Корееца е мъртъв, но аз мисля, че вече го знаете. Изчезнала е последната пратка дрога, предназначена за него. Това също ви е известно.

— Кой го уби? — попита Епъл.

— Питаш кой ви е прибрал дрогата? Нямам отговор на този въпрос.

— Забравихме за мис Алварес — обади се Делука и дари Рита с мазната си усмивка.

— Тя не пише материал за вашата дейност, свързана с разпространението на наркотици — поясних аз. — Поне до тази сутрин нямаше подобни намерения.

— Но е разговаряла с Ли — изтъкна Епъл.

— Корееца е имал и друг бизнес — отвърнах аз и погледнах очаквателно Рита.

— Мистър Ли е бил посредник при сделки за доставка на медицинско оборудване за общината — поясни тя. — Получавал е поръчките без търг благодарение на свой човек там, а после ги е възлагал на различни малки фирми. Вземал е процент и от двете страни, като е превозвал стоката със собствената си транспортна компания.

— Ние какво общо имаме с това? — попита Епъл.

Този път не му обърнах внимание и изчаках мнението на боса.

— Имаме много общо, защото става въпрос за друга, по-голяма игра — рече Делука. — Която по мнението на мистър Кели е по-важна от всичко, което сме обсъждали до момента. И ние трябва да знаем за какво става въпрос.

Със задоволство констатирах, че въпреки преклонната си възраст Вини Делука бе напълно в час.

— Имаме информация, че Ли и транспортната му компания имат нещо общо със случващото се в Уест Сайд — добавих аз.

Ръката на Джони Епъл изчезна под палтото му, очите му се вдигнаха към небето. Сякаш очакваше някой хеликоптер да се приземи на рампата. Делука докосна ръкава на бодигарда си.

— Иди да се поразходиш, Чили — каза той, изчака дребният мъж да се върне при лимузината и добави: — Продължавай, мистър Кели.

Разказах му за Даниълсън. Разказах му и за бележката с името на Ли и транспортната компания „Силвър Лайн“. За кмета не му казах нищо. Делука мълчеше и чакаше.

— Бях в мазето на Корееца — добавих. — Още преди да издигнат загражденията. Там имаше няколко хиляди чували за трупове.

Изчаках го да асимилира казаното и кимнах към Рита.

— Ако това има връзка с патогенната зараза, Рита ще публикува материала си.

— А в него ще пише, че ние работим с някакви терористи, а? — присви очи Делука.

По-скоро усетих, отколко видях как Джони леко се оттегля назад, несъмнено търсейки по-удобна позиция за стрелба.

— Може би не директно, но…

— Но неизбежно — довърши вместо мен Делука.

— Освен ако тя не направи необходимото да ви държи далеч от тази история.

Най-сетне докоснахме същността на проблема. Старецът изглеждаше облекчен.

— Какво предлагаш, Кели?

— Ти ни казваш всичко, което знаеш за Корееца, а в замяна ние не споменаваме нищо за дрогата и вашето участие в разпространението й.

— Какво те кара да мислиш, че знам нещо за мистър Ли? Особено пък за страничния му бизнес?

— Ти винаги знаеш всичко за хората, с които въртиш бизнес. И нямаше да си тук, ако не разполагаше с някаква информация по въпроса.

Делука се замисли върху думите ми, после вдигна глава.

— А какво ще кажеш, ако ви гръмнем и двамата? След по-малко от час ще си бъда у дома пред димяща купа минестроне, а вие ще почивате на дъното на реката.

Вдигнах ръка. Откъм солната рампа ми отговори автомобилен клаксон.

— Родригес? — вдигна вежди Делука.

Кимнах.

— Кажи му да дойде, защото започна да застудява — каза старецът, вдигна яката на палтото си и тръгна към колата. Кадилакът бавно потегли към навеса от гофрирана ламарина в дъното на рампата.