Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (46)

45

Седях в едно от вътрешните сепарета в „Дебелия Уили“, отпивах от кафето си и наблюдавах как съвестта ми преследва миналото из заведението.

— Изглеждаш така, сякаш си изгубил най-добрия си приятел — подхвърли Рита Алварес, хвърли куфарчето си на отсрещната седалка и се настани до него.

— Здрасти, Рита.

— Здрасти.

Заведението бе празно. Сервитьорката донесе менюто. Рита си поръча сандвич със свинско и изчака да останем сами.

— И така, какво става с теб?

— Нищо.

— Май не е така.

— Има и гадни дни.

— Мислиш ли? — Тя отвори куфарчето си, измъкна бутилка минерална вода и отпи една глътка.

— Не съм те повикал да те занимавам с проблемите си, Рита.

— И аз мисля така.

— Работиш в Уест Сайд, нали?

— Ченгетата запечатаха проклетото място, а репортерите се прескачат.

— Кемп Чикаго, а?

— Така му викат.

— Имаш ли представа какво става вътре?

— Знаем само онова, което ни казват.

— А то е?

— Наличие на биологично заразяване. Още не се знае дали е предизвикано умишлено или случайно. Петдесет умрели и неизвестен брой заразени. Надяват се, че положението е под контрол.

— Какво мислиш за кмета?

— Имаш предвид телевизионните му изяви?

Кимнах.

— Абсолютен негодник!

— Мисля, че не подозираш дори половината от тази история.

Сандвичът на Рита пристигна. Тя отхапа от него и избърса устните си със салфетката.

— Божествено! — Приятелката ми отпи глътка вода и добави: — Днес се случиха много неща, Майкъл.

— Онова, което ще чуеш, си заслужава.

— Слушам те.

— Неофициално?

Очаквах, че ще се бие със зъби и нокти, но тя само кимна и продължи да дъвчи.

— Току-що се измъкнах от карантинната зона в Уест Сайд.

— Господи! — възкликна тя и изпусна сандвича си.

— Не съм заразен.

— Нямах предвид това.

— Може би трябва да го имаш. В момента товарят труповете във вагоните на метрото и ги извозват за кремация извън зоната.

— А ти го видя с очите си, така ли?

— Сутринта се повозих на един такъв влак. Съществуват сериозни опасения, че заразата е попаднала и в някой от самолетите, излитащи от „О’Хеър“.

— Как успя да се измъкнеш?

— Рейчъл.

Очите на Рита за миг се насочиха към улицата.

— Къде е?

— Тя няма нищо общо.

Виждах как заглавията и подзаглавията започват да се оформят в съзнанието й.

— Не можеш да публикуваш нищо от това, Рита.

— Нека ти обясня защо идеята ти не струва, Майкъл — започна тя. — В дългосрочен план аз…

— Не съм свършил — прекъснах я аз. — Познаваш ли Мат Даниълсън?

— Онзи от Вътрешна сигурност?

— Вчера си пръсна главата в моя апартамент, но преди да го направи, ми даде това… — Подадох й адреса на корейския магазин за хранителни стоки и гледах как кръвта се оттича от лицето й. — Същият, който получих от теб във връзка с доставките на медицински консумативи.

— Виждам — кимна тя.

Сервитьорката се появи да провери дали не искаме още нещо и ние я изчакахме да се оттегли.

— Опитах се да се свържа с Родригес, но без успех.

— Той е в Уест Сайд, работи в периметъра като повечето чикагски ченгета. — Рита извади нова бутилка вода, отвъртя капачката и отпи. — Добре, Майкъл, хвана ме. Какво общо с Вътрешна сигурност има моят покоен кореец?

— Двамата с Винс открихме десет хиляди чувала за трупове в мазето му.

Рита се облегна назад и отметна глава.

— Защо едва сега научавам за тези чували?

— Защото нямах представа за предназначението им. Освен това бяха пуснали по петите ти един доста опасен тип, който като нищо можеше да остави приятеля ми без гадже.

— Добре, добре — кимна тя. Като всеки добър репортер разбираше, че няма смисъл да се цупи на когото и да било. Особено пък когато нямаше какво да спечели. — И така, какво означава това?

— Според Даниълсън чувалите са били поръчани от човек, който е знаел за предстоящата зараза и е искал да изкара бърза печалба. Именно затова ми даде адреса.

Куфарчето на Рита кацна на масата и от него изскочиха две папки.

— Такова нещо няма в нито един от общинските документи, които прегледах. Ето, можеш сам да се увериш.

— Вярвам ти — поклатих глава аз. — Никой няма да купи десет хиляди чувала за трупове чрез договор с общината. Било е някаква допълнителна далавера за Ли. Предназначена за черния пазар. Но онзи, който е направил поръчката, със сигурност трябва да е имал информация за предстоящата зараза.

— Може би, но не е сигурно.

Отпих глътка кафе и спрях поглед върху лицето й.

— Какво ще кажеш да попритиснеш Рисман?

— Вече ти казах, че Рисман е дребна риба — поклати глава тя.

— Но имаме сведения, че е корумпиран.

— Това да. Но няма начин да се е забъркал в тази работа с чувалите.

— Сигурна ли си?

— Не виждам как. А дори да се е забъркал, какво те кара да мислиш, че ще пропее? Едва ли ще го направи, особено след онова, което ти току-що сподели с мен.

Репортерката имаше право.

— Ще трябва здравата да се поразровим, Рита.

— Къде?

— Сред малките компании, на които Ли е възлагал поръчките за медицинско оборудване. Все още не си проследила пътя на парите, нали?

— Точно така.

— Притисни ги още. Кредитори, заемодатели. Подхвърли им за разследването си. Ако се налага, кажи им, че може да ги свържат с изпускането на патогените. После чакай да видиш кой ще прояви нервност.

— Това е доста яко притискане.

— Искаш ли този материал, или не?

— Разбира се, че го искам. Но не виждам връзката между…

— Ще я видиш. Просто следвай информацията. Това беше първият ни урок в школата за частни детективи.

— Понякога си голям гадняр.

— Ще го направиш ли?

— Ще звънна на няколко души.

— Кога?

— Днес не мога, защото имам да предавам материал. Утре.

— Добре.

— Но ако изскочи нещо…

— Историята си е твоя.

— Включително дрогата.

— О, за нея трябва да поговориш с Винс.

— Добре, ще ти се обадя — изправи се Рита.

Докоснах ръката й.

— Трябва да обсъдим още нещо.

— Какво?

— Ще разбереш.

Рита въздъхна и се отпусна обратно на мястото си.