Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (4)

3

Срещнахме се в конферентната зала на третия етаж на научния център „Епстайн“ към Чикагския университет. Докато чаках, насочих поглед към прозорците и се замислих за една друга научна лаборатория. И за едно друго ранно утро, в което заварих най-добрата си приятелка Никол Андрюс с прерязано гърло и окървавено лице да шепне името ми през посинелите си устни, докато умира в ръцете ми. Това се случи преди четири години. Тогава имах чувството, че е настъпил краят на света. Сега вдигнах глава към човека, който влизаше в залата, и изпитах неприятното чувство, че ми предстои поредната генерална репетиция.

— Благодаря, че се отзова, Кели.

Матю Даниълсън седна, сложи служебното си куфарче на масата и щракна ключалките. Опитах се да не дишам, но въпреки това ноздрите ми се изпълниха с вонята на документите, имащи пряко отношение към националната сигурност. Главата ми леко се замая.

— Кога говорихме за последен път? — започна без предисловия Даниълсън.

— Много добре знаеш кога — преди месец в апартамента ми.

— Точно така. Два дни преди да открием тялото на застреляната агентка Лосън. Вие, двамата, бяхте доста близки, нали?

Катрин Лосън беше агент на ФБР. Поредната ми убита приятелка. Бяха я открили в един от тунелите на Синята линия с три куршума в главата.

— Дай да започваме, ако нямаш нищо против — казах аз.

Устните на Даниълсън се разкривиха в болезнен опит да оформи нещо като усмивка. Ръката му потъна в куфарчето и се появи с пистолет, запечатан в пластмасов плик.

— Двайсет и втори калибър, нерегистриран — поясни той, докато го плъзгаше по масата. — Стреляно е два пъти.

Погледнах оръжието, а после вдигнах очи към Даниълсън.

— Е, и?

— С него е застреляна Лосън. Още не е изследван, но мога да те уверя, че има твои отпечатъци.

— Нима твърдиш, че аз съм я убил?

Даниълсън извади тънък плик и го плъзна по масата. Не докоснах и него.

— Три датирани снимки от деня на убийството — поясни той. — На две от тях са те хванали в момента, в който напускаш метрото през един от служебните изходи на километър и нещо от местопрестъплението. На третата пак си ти, докато се качваш в колата си, паркирана на три пресечки по-нататък.

— Значи ти си я убил — казах аз.

— Не съм убеден, че съдебните заседатели ще бъдат заинтригувани от подобно заключение.

— Видях се с Лосън в метрото рано сутринта и я прострелях в крака с трийсет и осми калибър. Но ти вече знаеш това. Оръжието на престъплението е било у теб. Следователно стрелецът трябва да си ти или някой от твоите копои.

— Всеки миг към нас ще се присъедини една дама, която е един от най-големите експерти по генно инженерство, биооръжия и биокриминалистика в света. Тази сутрин тя ще има нужда от твоята помощ. Надявам се на пълното ти съдействие и дискретност. Информацията трябва да остане в рамките на нашата работна група. Ако откажеш, ще те арестувам и още до обяд ще се сдобиеш с официално обвинение за убийство на федерален агент.

— По телефона спомена за някаква ситуация в метрото. Дали не става въпрос за електрически крушки с антракс, които са изпопадали на земята?

— Ще се запознаеш с детайлите само ако стигнем до споразумение.

— Лосън знаеше за крушките. Затова ли беше убита?

Даниълсън прибра пистолета и снимките в куфарчето си.

— Да повикам ли учената дама, или да ти щракна белезниците и да те водя в участъка?

— Хайде, повикай я — усмихнах се благосклонно аз.

Даниълсън с нищо не показа, че е изненадан. Просто затвори куфарчето и напусна помещението. За момент останах насаме с решението си, което всъщност не беше никакво решение.